Бренда Джойс
Тайни (30)

29

В кухнята настана хаос. Слейд не изпускаше Джеймс от прегръдката си. Едуард го тупаше възторжено по гърба. Рик пък сграбчи лицето му в огромните си длани и изкрещя:

— Къде беше, по дяволите! Господи! Къде, по дяволите, си се дянал? Всички те мислехме за мъртъв!

Всички бяха просълзени, с изключение на самия Джеймс, който изглеждаше слисан и напълно вцепенен. Реджина едновременно плачеше и се смееше. Тя отправи към Бога благодарствена молитва, задето бе отредил такова чудо да се случи. В следващия миг осъзна, че Жозефин е напълно забравена в цялата тази суетня. Тя се втурна към проснатата на пода жена, коленичи и побърза да измери пулса й. За щастие Жозефин само беше припаднала и вече се съвземаше.

В този момент Реджина почувства неприятна тръпка да плъзва предупредително по гърба й. Четиримата мъже не преставаха да си крещят, без дори да полагат усилия да се чуят взаимно. Джеймс обясняваше несвързано нещо за някакво писмо. Тя се огледа тревожно. Само един човек не вземаше участие в това спонтанно тържество.

Виктория стоеше неподвижна на прага. По лицето й преминаваха сенки от различни емоции, но никоя от тях не приличаше на радост. Нито пък изглеждаше изненадана. Реджина потръпна. Една ужасна, цинично отблъскваща мисъл изплува внезапно в съзнанието й. Не искаше дори да си помисля, че това е възможно в действителност. Не, Виктория не би могла да крие, че Джеймс не е мъртъв. Въображението й вероятно отново си правеше лоша шега.

В следващия миг Виктория усети, че я наблюдават и срещна втренчения поглед на Реджина. Очите й бяха гневни, но само миг по-късно на устните й се разля усмивка.

Реджина почувства хлад. Сърцето й се обърна болезнено в гърдите. По някакъв начин тази жена бе замесена в невероятната мистерия, която съпътстваше появата на Джеймс.

Жозефин простена.

— Мили боже, току-що видях дух!

Реджина се усмихна.

— Не, мила, Джеймс наистина се върна, но не като дух, а като смъртен човек.

Жозефин извика възторжено и Реджина й помогна да приседне.

— Джеймс! — извика вярната прислужница, разярена и щастлива. — Толкова хубавичко ще те напердаша, че няма да можеш да седнеш на непослушното си дупе цяла седмица! Ела тук, момче! — И се разплака. Жозефин беше единствената майка, която Джеймс познаваше, и го обичаше със същата любов, която отдаваше и на собствените си деца.

Джеймс беше толкова едър и силен, че без всякакво усилие повдигна ридаещата жена на ръце.

— Господи, толкова съжалявам! Всички сте ме мислели за мъртъв?

— А сега наистина ще те убия — извика Рик и заканително издърпа ухото на сина си. После по лицето му се разля щастлива усмивка. — Разкажи какво се случи. Къде беше през цялото това време?

Джеймс тъкмо понечи да отговори, когато внезапно съзря Реджина.

— Коя е тази жена?

Слейд побърза да дръпне жена си напред и обгърна покровителствено раменете и.

— Това е моята съпруга, Реджина.

Джеймс не вярваше на ушите си.

— Ти си женен?

— Женен съм — отвърна Слейд, не без известна гордост и задоволство. — А сега кажи какво се случи с теб!

— Нищо не разбирам! — опита се да протестира Джеймс. — Написах ви едно писмо и две телеграми!

Стаята потъна в тишина. Реджина не се сдържа да не погледне Виктория, която й изглеждаше единственият човек сред тях, способен да предложи някакво обяснение. С цялата си жизнерадост Виктория заяви:

— Всеки ден се губят телеграми. А старият Бен в пощата обича да си попийва. Добре дошъл у дома, Джеймс! Колко е хубаво, че отново си сред нас!

Джеймс я изгледа втренчено. Очевидно дори и за миг не се трогна от възторженото приветствие на доведената си майка.

— Бен Картър не спря ли да пие миналото лято? Или отново е подхванал старите си навици?

— Доколкото зная, не е — отвърна провлечено Слейд.

— Да влезем вътре — намеси се отново Виктория. — Защо е нужно да стоим на прага? Хайде, дай ми това наметало. Сигурно имаш доста да разказваш.

Реджина чувстваше как й прилошава. Нещо определено не беше наред. И тя разбираше какво е то. По някакъв начин по неизвестни причини Виктория беше скрила писмото и телеграмите. Но защо?

За нея това беше въпрос без отговор. И не се осмеляваше да го зададе. Това не беше подходящият момент, а винаги имаше и вероятност да греши. По-късно щеше да сподели подозренията си със Слейд. Господи, колко ли щеше да се разстрои Рик, ако се окажеше, че Виктория през цялото време е знаела, че в действителност Джеймс е жив! После си помисли и за Едуард. Той щеше да остане съкрушен, ако узнаеше за подлата измама.

Всички се преместиха в трапезарията. Вечерята беше забравена. Жозефин и Лусинда донесоха по чаша горещо кафе за всички и чиния с топла храна за Джеймс. Никоя от двете жени не понечи да се върне в кухнята. Те се суетяха щастливо около Джеймс като същински членове на семейството.

Докато той се хранеше, преди да се впусне в обяснения, Реджина внимателно го наблюдаваше. Беше изключително хубав млад мъж — една от отличителните черти на Деланза. Изглеждаше с няколко инча по-висок и доста по-едър от Едуард и Рик. По тялото му обаче нямаше и грамче излишна тлъстина. Косата му беше тъмна и гъста, очите му — нов нюанс на онова наситеносиньо, така типично за мъжете на Деланза. Беше мъж, който можеше да разбие не едно женско сърце.

Но най-типичното за мъжете от семейство Деланза беше техният чар. Нямаше начин Джеймс да влезе в някое помещение и да остане незабелязан. Реджина осъзнаваше, че тя самата реагира по същия начин на присъствието на Рик, Едуард и дори на собствения си съпруг.

Рик седеше на дивана, от едната страна на Джеймс, Слейд беше от другата. Реджина седеше до мъжа си, стискаше здраво ръката му и искрено се радваше за него. Едуард пък беше придърпал стол към тях, и то толкова близо, че коляното му се отъркваше в крака на Джеймс. Лусинда и Жозефин седяха плътно зад Рик. Двете бяха по-близо до Джеймс от съпругата на Рик. Виктория седеше на стол в дъното на стаята и в демонстративното й отдалечаване от семейството Реджина виждаше най-сигурното доказателство за подозренията си.

— Достатъчно яде — изсумтя Рик. — Сега вече искам да знам къде се беше дянал през цялото това време. Когато онова наводнение най-после утихна, намерихме коня ти при реката със счупен крак, отдавна мъртъв и заплетен между изкоренените дръвчета. Ти вече беше изчезнал. Господи! Как те търсихме само — търсихме те и се молехме да не те открием.

— Господи! — прошепна Джеймс и отблъсна чинията си встрани. После се облегна на дивана с внезапно помръкнало лице. — Но не сте ме открили! И как е възможно да не получите онова писмо, с което ви известявам, че съм добре?!

— След като така и не те намерихме и след като цял месец се изтърколи без никаква следа от теб, какво друго можехме да си помислим, освен че си се удавил в придошлата река? — извиси глас Рик.

— Защо тръгна, без да ни кажеш и дума? — попита Слейд.

— Получих писмо от Елизабет.

— Какво писмо? — не се сдържа Рик.

Устните на Джеймс се извиха в горчива усмивка.

— Какво мислиш? Не беше любовно писмо.

В стаята се установи тишина. Слейд пръв я наруши.

— Господи, Джеймс, съжалявам.

— Е, вече няма нужда. Слава богу, че се случи така!

— Значи затова си тръгнал така внезапно в онази страховита буря — прошепна мрачно Рик.

— Бях като луд. Бях наранен. И изпълнен с неверие. И понеже бях непоправим глупак, реших да се видя лично е нея и да й поискам обяснение. Мислех си, че се е поддала на обичайните съмнения в последната минута и че щом ме види, веднага ще се хвърли в обятията ми и всичко ще бъде наред. — Той се изсмя грубо. — Лъгал съм се.

— Значи си получил писмото й, побягнал си в бурята и си загубил коня си в придошлата река — опита се Слейд да обобщи. — Какво се случи след това?

— Имах нужда от кон, така че откраднах един от конете на стария Къртис, за да стигна навреме до Темпълтън и да хвана влака за Сан Луис Обиспо. Когато разбрах, че влак ще има едва на следващия ден, просто продължих да яздя. Нищо не беше в състояние да ме спре. Препусках, докато стигнах до Серано, откъдето взех влак до Сан Луис Обиспо.

— Яздил си почти през целия път? — прекъсна го слисан Едуард.

— Аз не бях просто полудял — бях напълно откачил — отвърна ожесточено Джеймс. — Дори не помислих да изпратя телеграма, докато не пристигнах в града и не се видях с нея. — Устните му се извиха, но така и не се озариха от усмивка. — Не си спомням какво съм й наговорил. Тя беше толкова променена, бил съм шокиран, предполагам.

Едуард наруши потискащата тишина.

— Аз я видях, Джеймс. Преди около месец се наложи да се срещна с доведената й майка, а Сюзън ме изпрати при Елизабет. — Той се поколеба. — Няма смисъл да съжаляваш. Няма по-неподходяща жена за теб.

Джеймс мълчеше.

— Аз също я видях наскоро — обади се и Слейд. — Едуард е прав. Тази жена направо вони.

Джеймс впери невиждащ поглед в братята си. После тежкият му юмрук се стовари върху масата, а полупразната чиния се разби с трясък на пода.

— Принудих я да ми разкаже всичко. А на нея й достави удоволствие да ми разказва. Тя е блудница в душата си и винаги е била. Имате ли представа защо са я изпратили в Лондон? Защото са я хванали да се чука с някакъв коняр! Старият Сейнт Клер е успял някак да потули нещата и я е изпратил в онова училище с надеждата да я озапти! Била е едва на тринайсет! И не й е било за първи път! Господи, докато Джордж е уговарял този брак, трябва здраво да се е надсмивал зад гърбовете ни! — Джеймс трепереше от възмущение. Той издиша тежко и впери нетрепващ поглед в тавана.

Рик скочи на крака.

— Проклет да е този Джордж! Ако не беше мъртъв, със собствените си ръце щях да му извия врата! Как, по дяволите, е успял да потули такъв скандал? Но той винаги е бил хитра лисица! — Рик размаха пръст под носа на най-големия си син. — Слава на господа, Джеймс, че този брак не се състоя. Онази никаквица не те заслужава.

Джеймс остана безмълвен.

— Нямаше те доста време — пророни тихо Слейд. — Къде беше?

— Първо тръгнах на юг. Нямах представа къде точно искам да ида. Няколко дни след срещата си с Елизабет пристигнах в Лос Анжелис и ви изпратих друга телеграма, за да ви уведомя, че няма смисъл да ме очаквате скоро. По-късно ви изпратих и по-дълго писмо от Тускон. А когато преди две седмици се озовах в Гуадалаяра, реших че е време да се върна у дома и да довърша нещата.

Слейд го погледна въпросително. Реджина се опитваше да проумее смисъла на този жест. Джеймс поклати глава.

— Не проумявам какво се е случило с писмото и телеграмите.

— Нито пък аз — избухна гневно Рик. — И ми се струва дяволски странно съвпадение, че нито едно от трите не е пристигнало у дома.

— Смятам да потърся някакъв отговор — заяви твърдо Слейд. — Още утре ще отида в града да поговоря със стария Бен.

Реджина се напрегна. Тя погледна тревожно Виктория, която ги наблюдаваше безучастно. Но когато срещна погледа на Реджина, другата жена се размърда неспокойно на мястото си. Отчаяна, Реджина отмести поглед. Мили боже, вече нямаше съмнение, че подозренията й са напълно основателни.

— Аз зная за писмото — извика внезапно Лусинда. — Но не и за телеграмите.

Всички погледи се насочиха към нея.

— Какво? — извиси глас Рик. — Скрила си писмото от мен?

Виктория подскочи като ужилена.

— Лусинда, що за глупава игра е пък това? И какво изобщо правиш тук? Нямаш ли си задължения?

Лусинда я гледаше втренчено.

— Вие сте подла жена и не заслужавате милост! Ще кажа истината!

Реджина се сви болезнено на мястото си. Рик грабна ръката на прислужницата.

— Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?

— Рик, видях писмото в гардероба на Виктория, пъхнато между дрехите й.

Тишината в стаята се изпълни с емоции.

— Не! — извика Виктория, бледа като тебешир. — Тази жена лъже, защото ме мрази! Винаги ме е мразила! Ще отречеш ли, лъжлива кучко?

Силно озадачен, Рик погледна свирепо жена си.

Едуард я гледаше невярващо.

Слейд улови окуражително ръката на Лусинда.

— Разкажи ни какво се случи.

Очите на момичето плуваха в сълзи.

— Исках да разкажа всичко на момента! Когато случайно попаднах на писмото, познах почерка и го прочетох. Но тогава тя влезе в стаята и ме залови!

Виктория простена мъчително.

— Тя ме заплаши, Слейд! После ми плати, за да мълча! — Лусинда избухна в сълзи. — Повече се боях от заплахите й да ме изхвърли от ранчото, отколкото се поблазних от парите й. Сборичкахме се. Тя ме удари. Знаех, че ако проговоря, тази жена ще изпълни заканите си — ще ме набие и ще ме изхвърли от къщата.

— Трябваше да дойдеш при мен — пророни Слейд.

— Боях се! Откакто съм се родила, живея в този дом! На мен ли щеше да повярваш, или на нея? — извика буйно Лусинда.

Сега това наистина нямаше никакво значение. Слейд се обърна гневно към Виктория. Реджина мигом пристъпи към разплаканото момиче и обгърна раменете й. Лусинда трябваше отдавна да проговори, но всеки би могъл лесно да си представи с какво усърдие Виктория се е погрижила да й затвори устата. Реджина не се съмняваше, че заплахите на тази жена са били доста убедителни.

— Стигна твърде далече, Виктория — прогърмя гласът на Слейд. — Предполагам, че по същия начин си се погрижила и за телеграмите.

Рик не откъсваше поглед от жена си. Едуард сякаш беше парализиран. От няколко минути не беше помръднал, не беше проговорил, дори не беше трепнал. Сега отвори уста, а гласът му прозвуча висок и по момчешки изтънял:

— Мамо?

Виктория се втурна припряно към него.

— О, Едуард — извика тя и стисна болезнено ръцете му. Той я гледаше, сякаш е някоя обезумяла непозната. — Направих го заради теб! За теб! И какво толкова съм сторила? Не съм убила Джеймс! Той сам си тръгна и ни изостави! Нямах представа, че Елизабет е само една малка блудница! Мислех, че всеки момент ще пристигне, за да се омъжи за Джеймс. Рик искаше да я омъжи за Слейд, но аз само си помислих, че би могла да се омъжи за теб!

Едуард успя само да премигне.

— Нима не разбираш? Слейд щеше да дойде само за погребението и отново да замине! Но ти щеше да останеш и Рик естествено щеше да те помоли да се ожениш за нея, за да спасиш ранчото. И тогава всичко това щеше да бъде твое! Направих го заради теб! И нима е чак толкова ужасна лъжа? Какво толкова съм направила?

Внезапно Едуард се изправи и я отблъсна от себе си с такова ожесточение, че майка му се сгромоляса в празния стол зад себе си и едва не полетя към пода.

— Махни се от мен!

— Едуард! — Виктория протегна умолително ръце.

— Махни се от мен! — извика той като обезумял. После се обърна и преди някой да има време да реагира, вече беше до вратата. Крачките му бяха толкова бързи и решителни, сякаш всеки момент ще хукне.

Всички бяха стъписани. Слейд бе напълно вцепенен. Рик потъна уморено в дивана, заровил лице в ръцете си. Изглеждаше стар и победен. Реджина съчувстваше на всички им, особено на Рик и Едуард. Изведнъж тя се вкопчи отчаяно в ръката на Слейд.

— Трябва да върнеш Едуард! — каза напрегнато тя.

Слейд я погледна вторачено.

— Не.

Тя понечи да му се възпротиви.

— Не, Реджина. Той сам трябва да преодолее болката.

А после, през ромона на падащия дъжд, всички дочуха задавено чаткане на конски копита. Реджина се втурна към прозореца, който гледаше към конюшните. Когато отметна завесите, видя Едуард, яхнал черния си жребец, решително да се спуска по пътеката и да се отдалечава от Мирамар.

Виктория изкрещя, внезапно осъзнала какво ще последва. Тя се втурна лудешки покрай Слейд и, без да се замисли, излезе на проливния дъжд отвън. Риданията й бяха сърцераздирателни. Реджина се втурна подире й. Жената се понесе, залитайки, към задния двор и през входната врата. През цялото време не спираше да зове сина си. Реджина спря близо до нея. Дъждът шибаше безмилостно лицето й, дрехите й мигом се просмукаха с вода. Слейд я бе последвал и сега се спря недалече.

— Влизай вътре, преди да си настинала — прошепна той.

Реджина го погледна въпросително. Каквото и да бе направила Виктория, не можеше да остане безразлична към скръбта й. Слейд, изглежда, се чувстваше по същия начин.

— Аз ще я доведа — каза меко той.

Реджина побягна към сухия навес над входа. Видя как Слейд закрачи смело под дъжда. Виктория бе коленичила безутешно в калта. Сподавените й ридания така и не затихваха.

— Едуард! Едуард! Моля те, върни се у дома! Моля те, Едуард!

Едуард се изгуби зад завоя.

Слейд се наведе и внимателно я изправи на крака.

— Ще се върне — прошепна тихичко той. — Когато сам реши, ще се върне у дома. — И я въведе обратно в къщата.

 

 

Няколко часа по-късно дъждът се превърна в порой, който ромолеше равномерно в тишината на нощта. Реджина стоеше права до прозореца на спалнята и се взираше в прогизналия мрак. Слейд пристъпи към нея, топлите му силни длани се плъзнаха успокоително по раменете й.

Тя се облегна унило на гърдите му.

— Едуард дори не взе палто и шапка.

— Той ще се справи.

— Не мога да спра да се притеснявам. И да съжалявам. Сега трябваше да бъде тук, с нас, а не сам в студа на тази забравена от бога нощ.

Слейд зарови лице в косите й.

— Имаш златно сърце, Реджина. Но Едуард е силен и жилав. Има нужда от време, за да приеме болезнената истина.

За миг Реджина остана безмълвна. Една-единствена сълза се стичаше свободно по лицето й. Сърцето й се обръщаше от противоречивите емоции — болеше я за членовете на семейството и същевременно пърхаше от радост — защото Слейд оцени добротата й. Тя се обърна да го погледне.

— Бедният Джеймс! Какво ли ще стане с него?

— Бедният Джеймс! — повтори мрачно Слейд. — Превърнал се е в огорчен и озлобен човек. Едва успях да го позная. В продължение на пет дълги години е обичал жена, която никога не е съществувала. Дори й беше верен като роб. Той също има нужда от време.

Реджина прегърна съпруга си.

— Ами Рик? — Тя затвори очи, в миг потръпнала от спомена за състоянието, в което го бе видяла преди малко. Когато Слейд въведе Виктория в трапезарията, Рик напусна стаята и се затвори в кабинета си. Час по-късно се появи отново, замаян и остарял.

— Рик е силна личност. Той ще оцелее. Много е преживял в този живот, ще преживее и тази криза. Но ще изхвърли Виктория от Мирамар, помни ми думата. Много неща й е прощавал през годините, но тази измама няма да й прости.

Реджина се облегна на силните му гърди и обгърна талията му с ръце.

— Господ да ми прости, но аз изпитвам съжаление към тази жена. Първо загуби сина си, а сега ще загуби съпруга и дома си.

— Ти си невероятна, Реджина. Мисля, че именно твоята щедрост е онова, което най-силно ме впечатлява у теб. — Ръцете му се плъзнаха около нея. — Обичам те. Обичам те толкова силно, че думите са безсилни да го изразят.

Вцепенена, Реджина премигна объркано насреща му.

— Би ли го повторил?

Смехът му беше дрезгав и наситен с емоции.

— Ако мислиш, че имам сили да повторя тези думи, грешиш. Трудно ми е да го изрека, но подозирам, че искаш да узнаеш какво в действителност изпитвам към теб. И ми се струва — добави меко той, — че най-после намерих куража да ти го призная.

В очите й плуваха сълзи на щастие. Тя го прегърна с цялата си любов.

— Нямаш представа колко щастлива ме правиш в момента! Винаги съм мечтала да ми кажеш, че ме обичаш, Слейд!

— Нима не е очевидно?

— Очевидно? — Реджина се засмя, преливаща от щастие. — Само преди месец искаше развод.

Слейд въздъхна и обхвана лицето й в топлите си длани.

— Нима не разбираш? Опитвах се само да постъпя така, както смятах за редно.

Реджина премигна.

— До ден днешен не мога да проумея мотивите за постъпката ти.

— Мислех си, че баща ти е прав — че трябва да живееш в замък и да се омъжиш за херцог.

— О, глупавичкият Слейд! Баща ми вече не мисли така. В нощта на тържеството ми даде своята благословия.

Слейд изглеждаше слисан. Дълго време не успя да проговори.

— Вече няма нужда да се измъчваш. — Тя се поколеба. — Татко дори ми даде моето наследство. В момента парите са на твоя сметка в Сан Франциско.

Слейд сякаш се сепна, но не каза нищо. Реджина почувства облекчение, защото се боеше, че съпругът й ще реагира остро.

— Ах ти, глупавичкият ми Слейд — повтори тя, този път просълзена и обгърна лицето му с длани. — Наистина ли мислеше, че мога да живея само в изискан лукс? Нима вече не съм ти доказала любовта си? Осъзнаваш ли колко си сгрешил?

Той преглътна.

— Да, Реджина, бил съм заслепен. Бил съм кръгъл идиот.

— Надявам се да проумееш какъв е смисълът на любовта — прошепна мило Реджина. — Смисълът й е в умението да се правят компромиси. Когато една жена истински обича някой мъж, тя е готова да се отрече завинаги от всичко — без капка съжаление.

Слейд я целуна с несдържан копнеж и отърка лицето си в нейното.

— Ти си изключително мъдра за възрастта си, Реджина. Ти ме накара да проумея каква е силата на любовта. Преди време бях себеотрицателен и се опитах да те отблъсна, сега съм себичен и ревниво те пазя до мен.

— Но любовта е едновременно себична и себеотрицателна, Слейд — промърмори Реджина. — Да не се опитваш да ми кажеш, че си ме обичал дотолкова, че си бил готов да ме отпратиш, за да ме направиш щастлива?

Слейд потръпна.

— Сега, след последния месец на любов и щастие, идеята ми се струва абсурдна.

— Наистина е абсурдна! — натърти Реджина.

— През този месец осъзнах колко съм сгрешил в преценката си за теб, Реджина. Изглеждаш крехка и деликатна като къщна роза, но не съм виждал по-силна и решителна жена от теб. През последните седмици тук, в Мирамар, ти напъпи и разцъфтя. Никога не си била така красива и никога не си изглеждала по-красива.

— Никога не съм се чувствала по-щастлива — прошепна Реджина. Тя изпита порив да му каже кое я кара да цъфти, но го остави още малко да си мисли, че всичко се дължи на него и на късмета да живее в Мирамар. После погали нежно лицето му. — Обичам те. Обичам те от момента, в който те видях за първи път. Затова не признах произхода си и побързах да се омъжа за теб. И никога не съм преставала да те обичам, дори и в момента, в който те напуснах в Сан Франциско. Ето — вече ти излях душата си. — Тя се взираше усмихната в него през замъгления си от сълзи поглед.

— Винаги можеш да ми изливаш душата си, Реджина — прошепна Слейд и лекичко гризна меката извивка на ухото й. — Никога няма да се изморя от твоите признания.

 

 

На следващата сутрин Реджина спа до късно, изтощена от емоциите около завръщането на Джеймс и драматичното признание на Слейд. Разбира се, тя прекрасно знаеше, че жените се чувстват отпаднали през първите месеци на бременността.

Навън все още валеше и сякаш не се канеше да спира. Жозефин й обясни, че дъждът няма да спре със седмици.

— Но после ни очаква изненада — усмихна се добродушната жена. — Точно когато ви се стори, че небето никога няма да се проясни, слънцето ще пекне жизнерадостно в простора.

Реджина я погледна остро. В думите на възрастната негърка несъмнено бе заложен двояк смисъл.

— Как се чувства Рик тази сутрин?

— Много е разстроен и почти обезумял. Само веднъж съм го виждала в подобно състояние, а аз живея в този дом още от дете.

Сърцето на Реджина се обърна.

— Когато си е тръгнала майката на Слейд?

Жозефин кимна.

— Рик никога няма да го признае, но той обича Виктория въпреки острия й език.

— Рик е силен човек. Ще го преодолее.

— Ще се съвземе, но му трябва доста време.

— А Виктория? Тя добре ли е?

— За нея не се притеснявайте, мис Реджина. Снощи се напи почти до смърт. Нея не я мислете. — Жозефин беше безмилостна и твърда. — Трябваше да я изхвърлят оттук още преди години.

Реджина не знаеше дали е съгласна, защото Виктория и Рик имаха двадесет и три годишен и стабилен брак. Радваше се, че не е нужно тя самата да прости и да забрави измамата на Виктория и искрено съчувстваше на Рик и Едуард. Тя тъкмо понечи да попита Жозефин какво мисли за бягството на Едуард, когато възбудените викове на Рик достигнаха слуха й. Двете жени се спогледаха озадачени. Реджина се втурна в трапезарията. Рик крещеше като обезумял, и този път гневът му беше насочен изцяло към Джеймс.

— Какво ти е хрумнало пък този път?

— Чу ме добре — отвърна му Джеймс спокойно, но с онова решително изражение, така характерно за мъжете от семейство Деланза, което казваше, че няма път за връщане назад. — Дойдох вкъщи само да си взема някои неща. Няма да остана.

Реджина пристъпи към Слейд, който беше блед като тебешир, и стисна окуражително ръката му. Рик стовари мощния си юмрук върху масата.

— Няма да стане!

Джеймс запази самообладание.

— Няма да остана. Вече съм решил. Но искам и ти да ме разбереш.

— Аз разбирам всичко! Първо ме напусна Слейд, после Едуард, а сега и ти! — Рик се отпусна тежко на дивана. — Какво толкова съм направил?

В този момент Слейд се изправи, заобиколи широката маса и сложи ръка на рамото на баща си.

— Рик, Едуард не те е напуснал. Той избяга от майка си, и ти го знаеш. Аз дойдох у дома, за да остана. А Джеймс е наранен, татко. Длъжен си поне да го изслушаш.

Рик го погледна с просълзени очи и премигна гневно насреща му.

— По дяволите! Хайде, момче, щом имаш нещо да казваш, кажи го!

Джеймс си пое дълбоко дъх.

— Някога Мирамар означаваше нещо за мен. Някога си мислех, че виждам ясно в бъдещето. Дълги години работих усърдно в името на това бъдеще. Но за мен то вече е непостижимо. И безсмислено. — Гласът му стана умолителен. — Рик, не можеш ли да проумееш как се чувствам? През последните пет години аз градих с много любов своя дом — дом за Елизабет и за нашите деца. Но това не са били просто празни мечти, а мъчителни илюзии. Е, с това вече е свършено. Мечтите ми са мъртви и погребани. Не знам къде отивам и дори не ме интересува. Зная само, че няма да остана тук. Накъдето и да погледна, ме посреща само споменът за онова, което някога съм искал — и което бях на косъм да постигна. — Той се усмихна горчиво. — Което си мислех, че съм постигнал.

Рик наведе унило глава.

— Мислиш, че съм твърде безчувствен, за да те разбера? Искаш ли да знаеш истината? През изминалата нощ почти не спах — и не само заради Виктория, а защото знаех, вече знаех, че ти няма да останеш. — Рик вдигна глава. В очите му проблясваха сълзи. — Върви. Потърси това, което трябва да намериш и прави онова, което смяташ за правилно.

Джеймс въздъхна от облекчение.

— Благодаря ти, татко. — После се усмихна ведро към Реджина и Слейд. — Освен това бъдещето — и Мирамар — сега принадлежат на тях. Не е ли очевидно?

 

 

След десет дни дъждовете внезапно секнаха. Сивото небе се проясни и слънцето се изтърколи весело в небето. Заоблените хълмове наоколо вече не изглеждаха жълтеникави от неумолимите слънчеви лъчи, а зелени и събудени за нов живот. Никой не се зарадва. Джеймс беше заявил, че ще замине при първия приятен ден.

Виктория беше изчезнала. Тръгна си с няколко куфара багаж, без да остави дори и прощална бележка. Рик изглеждаше облекчен. Реджина смяташе, че така е даже по-добре; беше му спестила нуждата да я отпрати. Нямаше никаква вест от Едуард, макар да бяха научили, че е хванал влака от Темпълтън. Слейд смяташе, че брат му е заминал за Сан Франциско да потърси временна утеха при Ксандрия. Реджина искрено се надяваше да я намери.

Всички останали в къщата се събраха да изпратят Джеймс и да му пожелаят успех в нелекия му път. Той беше в добро настроение. Слейд смяташе, че Джеймс се впуска да потърси истинската си цел в живота и Реджина не можеше да не се съгласи. Рик беше сдържан, но Реджина знаеше, че той упорито вярва, че един ден синът му ще се върне у дома.

Жозефин го прегърна ридаеща. Лусинда се хвърли в обятията му и жадно го целуна по устните. Джеймс й отвърна със същата топла прегръдка и жадна целувка. Реджина се извърна настрани, поруменяла от свян. Очевидно двамата изпитваха някакви чувства един към друг.

Дойде и нейният ред. За по-малко от две седмици Реджина дотолкова се бе привързала към Джеймс, че го считаше за свой доверен приятел и брат. Прегърна го с цялата си обич.

— Радвам се, че все пак се срещнахме — каза му сърдечно тя. — Ти заслужаваш само най-доброто, Джеймс. Дано един ден да го откриеш.

Джеймс намигна към Слейд.

— Ще успея. Нали брат ми вече преуспя като бандит!

Внезапно Реджина сниши гласа си.

— Обещай ми да се върнеш след шест месеца.

Очите му се разшириха.

— Още не съм казала на Слейд, но обещавам тази вечер да му съобщя. Ще ставаш чичо, Джеймс.

Той плесна възторжено с ръце и я прегърна с цялата си братска обич.

— Какво ти каза? — попита го подозрително Слейд.

— Ще ти го съобщи, когато сама реши — отвърна усмихнат Джеймс.

Двамата мъже се сбогуваха по своему. Последваха още несдържани прегръдки и нови щедри обещания. Джеймс се метна пъргаво на коня си. Слейд обгърна нежно раменете на Реджина. Рик стоеше просълзен встрани. Джеймс им помаха за сбогом и пришпори коня си напред. За дълго те останаха загледани след него. В един момент той се обърна, помаха за последно и изчезна зад завоя.

Последва миг тишина.

— Предполагам, че трябва доста да се порови из дълбините на душата си. — Рик въздъхна и потупа Слейд по гърба. — Да вървим, синко. Да видим дали не можем да свършим нещо полезно и днес. — С тези думи той се отправи към хамбара.

Реджина погледна мъжа си.

— Тъжен ли си?

— Не. — Той се усмихна. — Никак не съм тъжен. Чух какво каза на Джеймс.

— Така ли?

Слейд я вдигна като перце от земята и я завъртя буйно около себе си.

— Ново поколение Деланза! — После я остави на земята, пое нежно ръката й и впери поглед в необятните зелени планини, които се открояваха величествено на хоризонта. — Сега съм по-решен от всякога да превърна Мирамар в част от бъдещето — в част от тяхното бъдеще! — Той погледна покрай имението, там, където сивият океан се разбиваше шумно в брега. — Почти им завиждам. Двадесети век пристига, Реджина, и носи със себе си нови предизвикателства, щедри обещания. Настъпва нещо ново, различно, вълнуващо.

— Ти си поет — прошепна Реджина и облегна глава на раменете му.

Той се засмя.

— Аз съм реалист, любима моя. И мисля, че това е най-подходящият момент да съобщим на Рик. Какво ще кажеш?

— Исках ти да му го съобщиш.

Здраво сплели ръце, те закрачиха бавно след Рик.