Бренда Джойс
Тайни (22)

21

Часът беше седем и пет минути вечерта. Слейд се опита да изглежда безразличен, докато поглеждаше крадешком към величествения часовник „Тифани“, инкрустиран с осемнайсеткаратово злато, поставен на бялата мраморна масичка. Той си наля припряно бърбън, обърнат с гръб към просторния салон, където Ксандрия, Чарлз и Едуард водеха неангажиращ разговор в очакване на последния гост.

Едуард и Чарлз обсъждаха последните предложения за реформи на майор Фелан, насочени към мерки за снижаване на корупцията в местното правителство. Ксандрия изглеждаше непривично притихнала. Слейд колебливо пристъпи към един от високите двойни прозорци и лекичко повдигна тежката изумруденозелена завеса. Звуците от разговора почти не достигаха до слуха му. Заедно с прилива се бе спуснала вечерната мъгла, но през нея ясно се виждаше притихналата улица отдолу. Навън все още беше светло, но до осем слънцето щеше напълно да залезе, а градът да потъне в призрачните бледоморави сенки на вечерта.

Тя закъсняваше. Вече се питаше дали изобщо ще дойде.

В ранния следобед Ксандрия се бе отбила в офиса му да го покани на вечеря — и да го уведоми, че съпругата му също ще бъде техен гост.

Вчера бе взел окончателно решение да не се развежда с нея. Стана съвсем спонтанно. Оттогава бе прекарал дълго време в размишления над многобройните възможности, които предлагаше техният брак. Беше почти съкрушен. От едната страна стояха мечтите му — неизказани, невъзможни мечти, а от другата — жестоката груба реалност.

Отдавна се бе освободил от гнева от нейното предателство. Реджина не го бе предала. Беше го измамила, връхлетяна от болезнени съмнения, че в момента, в който му признае истината, той ще се втурне да търси истинската Елизабет Сейнт Клер. Бе премълчала истинската си самоличност и така в измама се бе омъжила за него, водена единствено от горещите си чувства. Колко лесно му се струваше сега да й прости!

Но чувствата й вече принадлежаха единствено на миналото. Сега бе обидена, наранена и твърдо решена да се разведе с него. Очевидно не му вярваше, че ако бе разбрал истината по-рано, никога не би я напуснал така коравосърдечно. Хрумна му, че би могъл да прекара поне десет години в опити да я убеди в своята невинност — и това би било твърде ниска цена за тяхното общо бъдеще. Една мисъл настойчиво бродеше в съзнанието му и не му даваше миг покой: щом го е обичала веднъж, би могъл отново да спечели любовта й. През целия си съзнателен живот той беше упорит и решителен човек Това бе отличителна черта на мъжете от семейство Деланза. Но докъде ли се простираше търпението му? Заради нея би могъл да чака даже цял един живот.

Но сега обстоятелствата бяха други и нито за миг Слейд не се осмеляваше да се самозаблуждава. Съпругата му вече не беше изпаднала в амнезия жена, която всички смятат за Елизабет Сейнт Клер. Призракът на Джеймс вече не стоеше помежду им, но бариерите по пътя им изглеждаха още по-непреодолими. Тя беше английска благородничка и наследница на семейство Браг. Дори при най-благоприятните обстоятелства двамата никак не си подхождаха. Дори и да успееше да постигне примирие между тях, какво ли щеше да последва след това?

Само няколко дни след венчавката тя вече му бе поискала развод. Ако отново спечелеше любовта й, колко ли трайна щеше да е тя? Година? Две години или даже пет? Дали една знатна благородничка като нея би могла да приеме живота, който той бе в състояние да й предложи? Можеше ли да бъде истински щастлива с мъж като него?

Слейд се боеше. Съзнанието му непрестанно премисляше възможности — коренно противоположни, едновременно вълнуващи и ужасяващи. Какво ли им носеше бъдещето? Безоблачно щастие или наново разбити сърца?

Той обаче бе твърдо решен да разбере. И макар да беше далеч по-сигурно и безопасно да подпише онези проклети документи, никога нямаше да го направи. Не можеше да понесе мисълта, че връзката им ще бъде безвъзвратно разрушена. Не искаше да я отблъсне от себе си, не искаше да се отдалечи от нея. Вероятно разсъждаваше като кръгъл глупак. Но вече беше късно — жребият отдавна беше хвърлен.

Внезапно откъм „Калифорния Стрийт“ се зададе луксозна карета, теглена от прекрасни сиви жребци. Сърцето му подскочи. Обхвана го необяснима нервност.

Колкото е възможно по-небрежно Слейд се отдръпна от прозореца и оправи вратовръзката и маншетите си. В желанието да се покаже в най-добрата си светлина и да впечатли изисканата си съпруга бе облякъл най-хубавия си вечерен фрак. Когато срещна погледа на Ксандрия, се насили да се усмихне и да си придаде безразлично изражение. Проклетата вещица бе казала на Реджина, че съпругът й бил „отчайващо старомоден“. А по-късно през деня безмилостно му бе подхвърлила отделни фрагменти от техния разговор. Дори бе намекнала, че съпругата му ще бъде податлива на настоятелни опити за сдобряване. Последното не му се вярваше, но самата мисъл извикваше непознато вълнение в душата му. И понеже обичаше да дава напътствия, Ксандрия го предупреди да се държи естествено и очарователно. Ксандрия беше ангажирана бизнесдама и най-малко от нея можеше да се очаква подобно сватовничество, но Слейд не можеше да не й бъде благодарен за навременната й намеса в този случай.

Реджина бе въведена в салона от изискания английски иконом на Ман. Слейд се опита да не вторачва поглед в нея, докато Ксандрия се изправяше да я поздрави. Както винаги, Реджина изглеждаше шеметно красива. И очевидно се бе постарала да се облече подобаващо — златиста рокля с голи рамене, прилепнал корсаж, обсипан с топаз и надиплени поли, които шумоляха съблазнително. Косата й бе грижливо вдигната на кок и разкриваше елегантната извивка на врата й, голите й рамене блестяха, гладки и закръглени, в прелестните оттенъци на слоновата кост. Златистата й рокля беше дълга, но не прикриваше примамливите извивки на тялото й и настойчиво му напомняше пламенното изживяване да я държи в ръцете си. Реджина изглеждаше точно така, както се очакваше да изглежда дъщерята на един английски граф — елегантна, самоуверена, сдържана и болезнено красива. Под лустрото на благоприличното й поведение не прозираше и намек за страстната й натура и Слейд се чувстваше уверен, че е единственият мъж на света, който някога я е видял в миг на жарка страст, който някога е почувствал голата й кожа, доверчиво опряна в бедрата му. Сърцето му трепна от странно и непознато за него усещане — страстна гордост.

— Реджина, толкова се радвам, че дойде — усмихна се приветливо Ксандрия.

Реджина кимна, а погледът й се плъзна покрай гостоприемната домакиня и настойчиво се залепи за Слейд.

— Беше мило от твоя страна да ме поканиш.

— Заповядай, нека те запозная с баща си. Чарлз, това е съпругата на Слейд. — Ксандрия сияеше от удоволствие.

Чарлз пое двете й ръце между топлите си длани и приветливо я поздрави.

— Мога ли да целуна булката?

За Реджина не остана скрит напрегнатия му поглед. Досега не беше сигурна какво трябва да очаква, но сега бе приятно изненадана от видяното. Чарлз беше хубав мъж към шейсетте, с живи и умни очи и приветливо лице. Прегръдката му изразяваше едновременно удоволствие и безрезервно приемане. Този човек беше всичко, което бе очаквала, и много повече. Тя погледна предпазливо Слейд, който я наблюдаваше сковано откъм прозореца. Не беше помръднал и на сантиметър, откакто я въведоха в стаята. Но въпреки съмненията си и въпреки обстоятелствата, тя искрено се радваше, че такъв прекрасен човек е негов искрен и верен приятел.

Очите на Слейд срещнаха нейните. Сърцето й потръпна в отговор.

— Разбира се, Чарлз — промълви усмихнат той.

Реджина поднесе лицето си за топлата целувка на възрастния човек. Погледът на Слейд беше интимен, гласът му — дрезгаво приглушен. Опитваше се да разгадае странното му настроение. Внимателно го наблюдаваше, докато прекосяваше помещението, и уверено се насочваше към нея. И ако преди миг сърцето й се обръщаше от новото вълнение, то сега препускаше в галоп.

Слейд беше поразително красив, невероятно елегантен, непривично изискан. Струваше й се убийствено привлекателен.

Никога преди не го беше виждала, облечен във вечерен фрак. Как бе могла дори за миг да си помисли, че този човек няма да се чувства комфортно в нейните среди? Той щеше да подхожда на всякакви среди, щеше да се чувства у дома си дори на аудиенция при кралицата.

Слейд се закова до нея, без да направи и опит да я докосне.

— Здравей, Реджина.

За миг двамата останаха безмълвни, вторачени един в друг. И тогава се намеси Едуард. Той пристъпи уверено напред и се изправи срещу Реджина.

— Опасявам се, че ще се наложи да прекъсна тази трогателна среща. — Той се усмихна любезно, пое ръката на Реджина и кавалерски я целуна. — Ако брат ми е онемял от изумление, това е напълно разбираемо, сестричке. Тази вечер ти си по-очарователна от всякога. Когато Слейд те представи на градската общност, несъмнено ще избухне истински фурор.

Реджина се изчерви, но така и не успя да откъсне поглед от Слейд. За нейна изненада той меко промълви:

— Брат ми е напълно прав.

Това беше комплимент! Реджина бе толкова развълнувана, че щеше да избухне в сълзи. Тя извърна бързо глава, за да прикрие мощните емоции, които простичките думи незабавно извикаха в душата й. Едва сега напълно осъзнаваше, че е като мек памук в ръцете на този мъж. Преди време бе наранил дълбоко чувствата й; сега й доставяше райско удоволствие. Реджина се боеше — боеше се да не остане отново наранена, ако позволеше този брак да продължи. Но как би могла да му откаже един последен шанс? И нима присъствието й тук тази вечер не показваше, че вече е взела своето решение?

Настаниха се в салона с по чашка аперитив в ръка. Въпреки че разговорът се водеше основно от Чарлз, който умело насочваше вниманието предимно към нея, Реджина чувстваше наелектризиращото присъствие на Слейд, който бе избрал стола точно до нея. Макар вече да бе узнала, че съпругът й води двойствен живот, очакваше да види у него поне намек за предишния Слейд. Но до нея седеше напълно нов човек. Напрежението, което бликаше от тялото му, нямаше нищо общо с онзи гняв. Беше достатъчно зряла, за да проумее, че съзнанието му е обсебено единствено от нея.

— Как ти се струва нашият прекрасен град, мила моя?

— Обожавам го. Винаги съм го харесвала. Често идвах тук преди, за да навестявам своите роднини, семейство Д’Аршан.

— О, да. Брет и неговата съпруга са наистина прекрасни хора. Кажи ми сега, познаваш ли добре града?

— Не твърде.

Чарлз веднага се обърна към Слейд.

— Допускаш сериозен пропуск, синко. Пренебрегваш прекрасната си съпруга, за да се грижиш за моите дела. Това трябва незабавно да се промени.

За нейна изненада Слейд се усмихна.

— Напълно си прав, Чарлз.

Чарлз отвърна на усмивката му.

— Защо не й покажеш града? Заведи я в консерваторията, покажи й вкусните деликатеси и пенливо вино на „Кърми стрийт“, обиколете нашите музеи и арт галерии. Заведи я и в китайския квартал. Ходила ли си някога в китайския квартал?

— Не.

— Струва си да се види.

Реджина погледна колебливо съпруга си. Идеята той да я разведе из града й се струваше вълнуващо примамлива, макар да се предполагаше, че няма търпение да получи развод. С всяка изминала секунда разрушителните й намерения избледняваха.

В момента го гледаше втренчено. Не можеше да прикрие изумлението си. Това не беше мъжът, за когото се омъжи в Мирамар — видът му в момента беше най-красноречивото доказателство за това. При всяка тяхна среща, откакто бе пристигнала в града, той сякаш разкриваше нови и нови страни от загадъчната си личност, които не бе забелязвала досега. Копнееше да узнае още, всичко за него.

— Какво ще правиш утре? — попита я внезапно той с напрегнато изражение на лицето.

Реджина с мъка осъзна, че е почти неспособна да му отговори.

— Н-нищо — заекна тя и потръпна от силата на погледа му. — Искам да кажа, че нямам конкретни планове за деня.

— Ще те взема в десет.

Трябваше да му откаже. Разумът й нашепваше, че още в този момент трябва да стане и да напусне този дом. Присъствието на Слейд й се струваше по-опасно от всякога. Истината беше, че от момента, в който за пръв път го зърна, този мъж я очароваше, хипнотизираше я. Караше я да забрави всичко останало, включително колко болезнено бе наранил душата й. Реджина обаче последва зова на сърцето си, с надеждата, че по-късно няма да съжалява за малодушното си отстъпление.

— Ще бъда готова.

Очите на Слейд проблеснаха, изпълнени с чувства, които Реджина се боеше да назове. Надяваше се да са нещо повече от обичайното мъжко задоволство. А Чарлз плесна одобрително с ръце.

— Много добре! А теб, Слейд, не искам да те виждам в офиса през остатъка от седмицата.

На вечерята Чарлз помоли Реджина да седне отдясно на него като почетен гост. През цялото време възрастният човек беше усмихнат и очевидно изключително доволен да домакинства на това приятно събиране на семейството и техни близки приятели. Слейд небрежно се настани на стола до нея. Срещу нея седеше Ксандрия, която изглеждаше зашеметяваща в кървавочервената си рокля с дълбоко деколте. До нея се разположи Едуард, очарователен, както винаги, и ослепителен в бялото си официално сако и черна вратовръзка.

Вечерята беше превъзходна — истинско кулинарно чудо, сътворено от ръцете на готвача французин. Подредбата на масата и обслужването бяха безупречни. Блюдата бяха поднесени върху белгийска ленена покривка във френски кристал и изискан порцелан. В центъра бе разположена изящна ваза с тропически цветя. Сякаш Реджина се намираше в някой изискан аристократичен дом в Лондон.

По време на вечерята съпругът й остана мълчалив, но мълчанието му не бе така потискащо, както в Мирамар. От една страна, изглеждаше й по-отпуснат и спокоен, отколкото някога го бе виждала; от друга страна, Реджина инстинктивно долавяше, че той се притеснява от присъствието й не по-малко, отколкото тя от неговото.

Разговорът се лееше свободно и от прекрасните вина „Бордо“ и „Совиньон“, и двете от прочутите винарни „Ротшилд“ във Франция. Чарлз, Ксандрия и Едуард до насита се насладиха на вкуса на божествения еликсир. Когато накрая им поднесоха десерта, Ксандрия каза:

— Татко, какво ще кажеш вие, господата, да не се оттегляте след вечеря в библиотеката, за да вземем заедно по едно последно питие?

— Нямам нищо против. — Чарлз погледна въпросително Едуард и Слейд. — Какво ще кажете, джентълмени?

— Аз съм съгласен — отвърна провлечено Едуард и извърна лениво поглед към сияещата Ксандрия. — Компанията определено ми допада.

Тя му се усмихна топло.

— На теб винаги ти допада компанията на красиви жени — каза сухо Слейд и се намести удобно на стола си. Очите на Реджина се разшириха, когато почувства допира на ръката му.

— За разлика от теб — отвърна Едуард развеселен, — който не би обърнал внимание, дори ако най-красивата жена на света влезе в помещението.

Слейд се усмихна.

— Тази вечер забелязах.

Реджина неволно извърна очи към него. Подобно на останалите мъже Слейд бе изпил доста вино по време на вечерята. Но не изглеждаше никак замаян. И наистина я бе забелязал, когато я въведоха в стаята — дори открито бе вторачил поглед в нея.

— Е, ако ти не забележиш прекрасната си съпруга, то някой друг несъмнено ще я забележи — отвърна натъртено Едуард, докато им сервираха шери и портвайн.

Съвсем невъзмутим, Слейд се размърда под масата и Реджина почувства допира на коляното му до своето. Пулсът й очевидно това и чакаше, защото сега неудържимо се разбунтува.

— Горко му на онзи, който се осмели да погледне жена ми със задна умисъл. Твърде благовъзпитан съм, за да спомена в присъствието на дами каква точно ще бъде съдбата му.

Реджина го гледаше невярващо.

Едва доловимо, той й се усмихна. Допирът на коляното му я смущаваше. Дъхът й замря. Какво ли ставаше със съпруга й? В що за настроение бе изпаднал? И какво ли трябваше да означава подобно поведение?

Внезапно мислите й бяха прекъснати от намесата на Чарлз.

— Може ли за момент да ви помоля за внимание — каза той и потропа с лъжица по празната си чаша. Всички насочиха вниманието си към него. В драматичната тишина Реджина внезапно бе връхлетяна от смътно подозрение за онова, което щеше да последва.

Чарлз бръкна в джоба на сакото си и извади някакъв плик.

— Преди всичко бих искал да вдигна тост за младоженците.

Реджина се напрегна. Подозренията й се оказваха основателни. Тя се осмели да погледне предпазливо Слейд с ъгълчето на окото си. Погледът й се плъзна по изсечените черти на лицето му. Определено бе очаквала да види у него следа от гняв или несдържан протест, но вниманието му бе изцяло насочено към нея самата, не към Чарлз. После почувства как грапавите му пръсти се плъзнаха по голото й рамо — само веднъж, за кратко.

— Дадено — каза усмихнат Едуард и се изправи. Ксандрия го последва.

— Нека щастието и, надявам се, любовта, никога да не напускат вашия дом — извиси възторжено глас Чарлз и вдигна чашата си.

Едуард и Ксандрия вдигнаха наздравица и отпиха. Реджина поруменя. Този път дори не се осмели да погледне към съпруга си. Той все още не беше отместил ръка от рамото й. Чарлз вдигна плика във въздуха.

— Това е един от най-приятните моменти в целия ми живот — подхвана той, внезапно развълнуван. — Слейд, от десет години ти си ми по-мил и от роден син. Реджина, ти си най-добрата съпруга за Слейд. Двамата си подхождате повече, отколкото бихте могли да предполагате. Това — той размаха плика в ръката си, — е нашият сватбен подарък — от мен и моята прекрасна дъщеря. — Чарлз го подаде на Слейд.

Той го пое леко усмихнат и очевидно слисан.

— Чарлз, не трябваше. — Слейд подхвърли преценяващо плика. — Вътре има нещо тежко. Сребърен долар?

Чарлз се разсмя от сърце.

— Хайде, отвори го.

Слейд се обърна да погледне Реджина, която стоеше смаяна до него, неспособна да откъсне поглед от щастливото му лице.

— Вътре има нещо тежко — каза й той. — Тежко и метално.

Тя нямаше сили да му отговори. Но точно в този момент разбра, че няма да се разведе е него. Щом този мъж можеше да се държи така, значи двамата имаха шанс, бракът им имаше шанс. А тя щеше да направи всичко възможно да го има до себе си такъв, какъвто го видя тази вечер — усмихнат, спокоен и щастлив.

Слейд отвори плика и извади отвътре някакъв ключ. Изражението му мигновено се промени. Той вдигна поглед към Чарлз и много тихичко попита:

— Какво е това?

— Събирайте си багажа — каза усмихнат Чарлз. — Защото това е ключът за „Франклин Стрийт“ 1700.

Слейд изглеждаше напълно слисан. Реджина се вкопчи в ръката му.

— Какво е това?

Но той дори не я погледна. Очите му не се откъсваха от ключа.

— Ключ за дома „Хенеси“ — промълви той толкова развълнуван, че думите излизаха почти неразчленени от устата му.

— Вие двамата го заслужавате — пророни благо Чарлз. — Идеален дом за прекрасни млади хора като вас.

Ръката на Слейд трепереше, обгърнала здраво ключа.

— Мисля, че не мога да приема такъв подарък. — Той все още не събираше сили да погледне нито Чарлз, нито когото и да било.

— Документите вече са на твое име. Удоволствието е изцяло мое, синко.

Реджина се взираше в грубо изсечения му профил. Слейд изглеждаше разчувстван до сълзи. Много внимателно и нежно тя докосна ръката му.

Той премигна смутено и я погледна усмихнат през сълзи. Думите му бяха все още тихи и накъсани и Реджина трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе:

— Това е едно малко имение.

Тя кимна. Горещи сълзи замъгляваха очите й. Най-после Слейд вдигна очи и погледна Чарлз в лицето.

— Аз… Аз съм потресен, не съм го очаквал. Не зная какво да кажа.

— Слейд, нямаш представа колко се радвам за теб. И макар да подозирам, че сега истинската ти цел е Мирамар, искам да знаеш, че винаги ще имаш дом и тук, и твоят дом ще те очаква. Мога само да добавя, че къщата е доста близо и до мен. — Чарлз се усмихна. Очите му бяха блестящи и влажни. — Но, синко, ако предпочиташ да я продадеш, ще те разбера. Знаеш, че под собствения ми покрив винаги ще има място и за теб.

Слейд поклати глава, неспособен да пророни и дума. Реджина безуспешно се опита да надникне в очите му. Никога нямаше да забрави този момент. Нищо чудно, помисли си тя, че Слейд предпочита Сан Франциско пред Мирамар. Сега всичко й се проясни.

Внезапно тя осъзна, че Слейд обгръща раменете й с ръка и силно я притиска към себе си.

— Благодаря ти, Чарлз. Благодаря ти, ние ти благодарим. — А после се разсмя и смехът му отекна като ведра музика в ушите й.