Бренда Джойс
Тайни (15)

14

По време на цялата вечеря Слейд нито за миг на свали погледа си от нея. През целия ден Реджина се чувстваше нервна и превъзбудена, въпреки че Едуард правеше всичко възможно да я разсейва и развеселява. Успяха да намерят прилична рокля и платиха безбожна цена, на тоалетът щеше да е напълно готов в нощта преди сватбата й. Никой от тях не се осмели за засегне отново въпроса, че цялата тази суетня трябва да остане тайна за Слейд и всички останали; никой от двама им не се осмели да спомене колко странен бе фактът, че в багажа й липсва сватбена рокля и дори отказваха да се замислят какво би могло да означава това странно наглед обстоятелство. През цялото време Едуард бе остроумен и очарователен и Реджина можеше само да се надява, че е сгрешила в наблюденията си по-рано през деня и че Едуард не изпитва каквито и да било съмнения относно нейната идентичност.

Слейд обаче имаше нещо наум. Това бе повече от очевидно. Погледът му беше мрачен и загадъчен. С всяка изминала минута Реджина ставаше все по-нервна. Притесняваше се, че по някаква причина бъдещият й съпруг е получил основания да се усъмни в нейната самоличност. Боеше се, че след вечеря той ще се опита да остане насаме с нея и да й поиска обяснение. Трябваше да направи всичко възможно да не остава насаме с него — нито тази вечер, нито утре, нито когато и да било до Деня на сватбата им. На всяка цена.

Щом поднесоха десерта, Реджина се извини и припряно стана от масата. За нейна изненада Слейд я последва, а крачките му бързо се ускориха след нея.

— Закъде си се разбързала? — попита я той, когато двамата се озоваха на двора. Нощният въздух бе хладен и свеж, бризът — мек като любовен шепот. Мъглата вече спускаше лепкавите си пръсти върху телата им.

— Просто… Много съм изморена. Беше дълъг ден.

— Предполагам. Къде беше?

Сърцето й замря. Боеше се да му каже, че са ходили до Пасо Роблес. Не искаше да отговаря на никакви въпроси относно изминалия ден. Не искаше да го лъже, но и не можеше да му каже истината. Защото, ако в съзнанието на Слейд все още не бяха изникнали никакви съмнения, със сигурност щяха да се появят, когато узнае за липсващата й сватбена рокля. Тя се насили да се усмихне и спря пред входната врата.

— Имах нужда от някои неща… тоалетни принадлежности.

Слейд скръсти небрежно ръце и се облегна на кирпичената стена. Позата му беше твърде нехайна в контраст с опасния пламък в очите му.

— Добре ли прекарахте двамата с Едуард?

— Е… — Реджина се усмихна по-широко, отколкото беше редно. — В града беше горещо и прашно. Но обядът в хотела си заслужаваше усилието.

Слейд видимо стисна зъби.

— Разбирам. Вероятно те е завел и на баня?

Реджина се поколеба. Не искаше да го лъже.

— Не.

— Трябваше по-рано да се сетиш, нали?

Реджина премигна объркано, ужас скова душата й.

— Какво е това толкова важно нещо, че точно днес беше наложително да изминеш целия път до града?

— Незначителни неща. Нали знаеш — сапун за косата ми, малко пудра. Такива неща.

— Тези неща можеха да почакат малко.

Реджина се вцепени. Слейд бе разкрил лъжата й. Нямаше сили да му отговори.

— Не е ли така? — запита я настоятелно той.

— Не разбираш ли, че съм изморена? — извика отчаяно тя.

Слейд изглеждаше по-мрачен от всякога.

— Той те нахрани и напои с най-пивкото вино в онзи прекрасен ресторант до хотела? Отправи ти ослепителната си усмивка? Ти усмихваше ли му се в отговор? Двамата сте прекарали деня в главозамайващ флирт? Той омая ли те със сладки приказки? Целуна ли те?

Реджина примигваше поразена.

— Е? — Слейд вече не се облягаше на стената. — Убеди ли те да промениш решението си?

— Какво?

— Вероятно вече си решила, че предпочиташ да се омъжиш за него. Сигурно изпитваш неудържим копнеж по очарователния ми брат — така ли е, Елизабет?

— Не!

Слейд я пронизваше с блестящите си очи.

— Да не би да ревнуваш? — Реджина бе изумена. Бе се изплашила, че Слейд преследва истината, че се е усъмнил в нея, както и тя самата се съмняваше. Но той просто я ревнуваше от Едуард!

Той не й отговори.

Сърцето й препускаше с шеметна скорост. Слейд я ревнуваше, задето бе прекарала деня с брат му! Почувства се приятно изненадана и развълнувана. Без значение какво говореше или вършеше, Слейд не беше безразличен към нея, защото в противен случай нямаше да я ревнува. Но не искаше той да ревнува. Не искаше да вижда непоносимата болка в тъмните му очи.

— Имах нужда от някои неща. Това е всичко. Наистина, Слейд. — Тя докосна колебливо голото му рамо. Пръстите й се натъкнаха на напрегнати мускули и опънати до скъсване сухожилия. — Едуард просто ме придружи.

— Обзалагам се, че е така. — Погледът му се спусна към нейната ръка, твърде бяла и бледа на фона на загорялата му от слънцето кожа и натрапчиво крехка в сравнение с грубата мъжка сила, която бликаше от цялото му същество.

Той вдигна поглед. Очите им се срещнаха.

— Опитваш се да ме излъжеш — каза меко той. — Това не ми харесва. Никак не ми харесва.

— Не! Не е вярно!

— Кажи ми истината! — Преди Реджина да има време да се осъзнае, той сключи здраво ръце около талията й и напълно я обездвижи. — Той целуна ли те? Защото, ако го е направил, може и да го убия! Или ще го убия, или ще постъпя като истински благородник и ще ви оставя да живеете щастливо.

Реджина се гърчеше, болезнено пронизана от острия му безпощаден поглед.

— Слейд, ние сме сгодени. — Гласът й беше напрегнат, отчаян, в тон с чувствата, които бликаха от неговия поглед. — За мен това не е само празно обещание. Моята дума не е празно обещание. Никога няма да целуна друг мъж. Никога! Никога няма да те предам.

Той се взираше сляпо в нея.

— А иска ли ти се да го направиш?

Реджина трябваше да стисне здраво устните си, за да сдържи думите, които упорито напираха на езика й. Искаше й се да му каже истината, цялата истина. Искаше й се да му признае, че се бои, че има ужасни подозрения, че в действителност не е тази, за която я мислят, че в багажа й няма булчинска рокля и че е трябвало да отиде до града, за да си осигури тоалет за тяхната сватба. Искаше да му каже и още неща, още много неща. Едва се сдържаше да не му признае, че е влюбена в него самия, а не в очарователния му брат.

— Не, Слейд — пророни тихо тя. Боеше се от огромните му длани, които притискаха здраво талията й, боеше се от неудържимата му мъжка сила. В последен, отчаян прилив на смелост тя вдигна влажните си длани и обгърна нежно лицето му. — Не искам Едуард, никога не съм си го и помисляла. Искам само теб.

Тишината се проточи. Лицето му изгаряше дланите й. Очите му се разшириха. Реджина дочуваше бесните пулсации на сърцето му толкова ясно и отчетливо, колкото и тези на своето. И двамата бяха напрегнати и бездиханни. Ако някога изобщо този мъж щеше да я целуне, то това бе сега. Реджина едва понасяше това мъчително очакване. И тогава Слейд се отдръпна от нея, а от устните му се изтръгна накъсан дъх.

— Аз съм негодник. Прости ми. Наистина те ревнувах.

Реджина почувства шеметна вълна на облекчение да залива цялото й същество. Но тя бе последвана от разочарование. Лицето й пламна. Като последната глупачка тя се бе хвърлила право в ръцете му, а той не отвърна на поканата й.

— Слейд?

— Прощавай. — Лицето му беше мрачно. — Мога да разчитам на твоята вярност и преданост, нали?

— Да — извика тя. — Да!

Изражението му сякаш просветля.

— Не мога да ти опиша колко копнеех да чуя това от теб. — Той пъхна колебливо ръце в джобовете на панталоните си, сякаш не смееше да им се довери. — Не мога да ти опиша.

Как й се искаше да излее всичките чувства, които бушуваха в наранената й душа! Но гордостта, а донякъде и страхът й я възпряха да го стори. Има някои истини, които трябва да останат завинаги скътани в най-потайните кътчета на човешката душа.

— Аз съм ти предана, Слейд. Завинаги!

Той се отдръпна от нея.

— Но дали ще бъдеш все така предана към мен, когато си възвърнеш паметта?

Реджина простена болезнено. Призрачната фигура на Джеймс отново заставаше между тях. За миг й се стори, че почти е в състояние да различи силуета му.

Слейд се усмихна горчиво. Погледът му се плъзна напрегнато по чертите на лицето й, сякаш искаше да проникне отвъд завесата на изгубените й спомени.

— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос.

— Може би никога няма да си спомня — прошепна тя, но беше твърде късно. Слейд вече се бе отдалечил в мъглата в безмълвните сенки на нощта.

Едуард шпионираше.

 

 

В прикритието на неосветената трапезария той напрегнато се вслушваше и вглеждаше в двата силуета отвън. Когато разговорът се насочи към него, той се намръщи.

Трябваше много да внимава никога повече да не флиртува с нея. Отношението му към Реджина беше безобидно, не влагаше нищо в думите и действията си, но Слейд нямаше как да знае това. Досега не беше предполагал, че Слейд е толкова дълбоко хлътнал и ще ревнува, задето е придружил годеницата му до града и двамата са прекараш заедно деня. Но дори и да беше подозирал, че брат му ще позеленее от гняв, нямаше как да й откаже помощта си в такъв труден за нея момент.

Едуард видя как Слейд се оттегли и поклати неодобрително глава. Беше чул всяка думичка от разговора. Какво ли му ставаше на Слейд? Реджина стоеше сама сред тъмните сенки на нощта и безнадеждно се взираше след своя годеник. Слейд трябваше да я целуне, да й даде доказателство за любовта си. Тя очакваше той да стори точно това. Момичето беше влюбено в него; това поне бе очевидно. Едуард се запита дали не е наложително да се намеси, но реши да остави нещата да се развият по естествените закони на природата.

Тя се обърна и безшумно потъна в сумрака на своята стая. Едуард извади от джоба си някакъв книжен пакет и безмълвно го разкъса на парчета. Миг по-късно хартията пламна в ръцете му, а той вдиша дълбоко аромата на дим и впери поглед в гъстите кълба нощна мъгла, които уверено се спускаха над потъналия в мрак двор.

Щеше да бъде по-добре, ако Реджина му бе разкрила истината. Но тя не го направи. Не посмя да разкрие пред Слейд, защо двамата с брат му бяха заминали спешно за града. Не за пръв път Едуард се запита дали тя наистина имаше амнезия, дали не знаеше цялата истина. До тази сутрин той твърдо вярваше, че тази жена страда от загуба на паметта. Сега вече не беше чак толкова сигурен; в действителност, струваше му се, че истината е съвсем различна. Но това беше без значение. Едуард вече бе взел своето решение.

Надяваше се, че постъпва правилно, като премълчава истината. Не той трябваше да бъде този, който да разкрие, че тази жена не е Елизабет Сейнт Клер.

От самото начало в главата му се навъртаха известни съмнения. Джеймс и Слейд никога не бяха харесвали еднакъв тип жени. И все пак тогава той пренебрегна съмненията си. От очите му не убягнаха първите искри, които припламнаха между Елизабет и Слейд. Мигновеното привличане, което възникна между двама им, мигновено задълбочи подозренията му.

Съвсем случайно, два дни след влаковия обир Едуард се озова в Темпълтън — по същото време, когато Брет Д’Аршан издирваше изчезналата си племенница. Темпълтън беше малък град, така че заможният чужденец, който се затвори за продължителен разговор с шерифа, незабавно стана обект на хорските клюки. Едуард почти не обръщаше внимание на потока от думи, който бълваше малката Хета Луи. В онзи момент най-големият му проблем беше как да я вкара в леглото. Тя обаче незабавно прикова вниманието му, когато случайно спомена, озарена от искрено вълнение, че господин Д’Аршан търси изчезналата си племенница и предлага хиляда долара награда за всяка налична информация.

Племенницата на Д’Аршан, Реджина Браг Шелтън, беше двадесетгодишна англичанка, блондинка с ослепителна красота. Това описание изцяло пасваше на Елизабет Сейнт Клер, включително и изисканият акцент, който бе усвоила в частното училище в Лондон.

Това го накара да се замисли. Изглеждаше му далеч по-логично момичето да е Реджина Шелтън, отколкото любимата на Джеймс, Елизабет Сейнт Клер. Едуард беше толкова впечатлен от тази идея, че един ден замина за Сан Луис Обиспо. Градът беше на един час път с влак. Не бе изненадан да открие Елизабет там, но бе шокиран от обстоятелствата, в които я свари. По-точно беше отвратен. За пръв път в живота си изпитваше искрена омраза към някого. Мразеше Елизабет и се радваше, че Джеймс не знае истината за нея, никога нямаше да узнае истината.

Бяха изминали няколко дни от онова злополучно пътуване. Оттогава Едуард се питаше каква ли е ролята на баща му в целия този маскарад. Най-вероятно Рик също се бе натъкнал на истината. Той беше твърде хитър и проницателен, за да обърка една непозната с Елизабет, след като я е виждал два пъти. Очевидно в ума му се въртеше съюз със заможните и притежаващи огромна власт семейство Браг.

Но Едуард нямаше да каже и думичка. Защото момичето, което всички смятаха за Елизабет Сейнт Клер, беше най-хубавото нещо, което някога се е случвало на брат му Слейд. И защото Слейд беше най-добрият човек, когото познаваше, а целият му живот беше една измама. Двамата с Джеймс бяха толкова еднакви. Винаги когато станеше дума за неговите братя, Едуард се чувстваше излишен. Защото и Джеймс, и Слейд бяха благородни и себеотрицателни. А той беше само един себичен бохем. Слейд и Джеймс бяха работили упорито през целия си живот, а Едуард се залавяше с работа само когато е неотложно. Харесваше живота си такъв, какъвто е. Не искаше да се отказва от нито едно удоволствие, което животът бе в състояние да му предложи.

А Слейд не заслужаваше да страда. Заслужаваше истинско щастие. Но брат му не беше щастлив и задоволен човек. До ден днешен Едуард не можеше да превъзмогне чувството си на вина. До ден днешен не можеше да забрави нощта, в която Слейд напусна дома си. Пред очите му не избледняваше споменът за следите от камшика по гърба на брат му — защото Рик бе набил Слейд, а не него, истинският виновник за бременността на онова момиче. Слейд дори не бе извикал. Той бе плакал. Все още му се плачеше, когато пред очите му изникнеше онази грозна сцена. Разбира се, всичко се случи по негова вина. Той бе преспал с момичето, а не Слейд, и детето в утробата й беше негово. Но тогава никой не му бе повярвал. По негова вина Слейд беше бичуван и най-важното: по негова вина напусна родния си дом. Оттогава не бе изминал и един-единствен ден, в който Едуард да не си напомни тази тъжна истина.

Блед и разтреперан, Едуард всмука дълбоко горчивия дим на цигарата в ръката си. Не беше особено мъжествено от негова страна, но дори и сега, вече на двадесет и две, споменът за онова, което бе причинил на собствения си брат, все още извикваше сълзи в очите му. Но сега беше време за реванш. За Едуард не съществуваше никакво съмнение, че този път брат му е истински влюбен. А Слейд не беше като него — той толкова много приличаше на Джеймс. И също като Джеймс щеше да обича една жена за цял живот. Най-после, след всичките тези години, Слейд щеше да заеме своето място в Мирамар, рамо до рамо с жената, която обича — без значение коя в действителност е тя. Най-после, след всичките тези години, Едуард щеше да изкупи всичките си грехове. Затова щеше да продължава да отрича дори и пред самия себе си, че в действителност Елизабет Сейнт Клер е Реджина Шелтън.

 

 

Реджина успя да поспи няколко часа, защото умората най-сетне я надви. Но в съня съзнанието й бе навестено от странен сън.

Намираше се на някакъв влак, който прорязваше с висока скорост тъмнината. Тя се боеше. А после тъмнината просветля и бе заменена от ярка слънчева светлина, но влакът препускаше по-бързо и по-бързо, а страхът обгръщаше душата й с лепкавите си пръсти. Наоколо й имаше хора — смътни силуети на изплашени хора.

Реджина се сепна и изплува от бездната на съня.

Тялото й бе обляно в пот. Задъхана от страх, тя запали лампата до леглото си. Беше само сън, повтаряше си настоятелно Реджина. Но страхът беше здраво заседнал в душата й. Главата й пулсираше болезнено. И тогава внезапно тя осъзна какво предизвикваше този истеричен пристъп на страх — сънят й изглеждаше отчайващо реален, сякаш действително някога го е преживяла. Дали беше просто сън, или мъчителен спомен, дълго потискан от нараненото й съзнание?

Изтръпнала от ужас, тя покри лицето си с ръце. Но не успя да прогони от съзнанието си изплашените очи на хората, бясната скорост, с която препускаше влакът. И все още усещаше онзи див ужас, който бе изпълнил цялото й същество в този така реален сън. Сякаш наистина се е случило!

Ами, ако паметта й се възвръщаше?

Господи, не искаше да си спомня!

След два дни щеше да се омъжи. Да се омъжи за Слейд. Не искаше да си спомня какво се е случило на онзи влак, а още по-малко искаше да си спомни лика на Джеймс и чувствата, които навярно е изпитвала към него. А най-малко от всичко искаше да си спомня коя е — защото може би не беше Елизабет Сейнт Клер.

Реджина стана, за да съблече просмуканата си с пот нощница. Тялото й все още трепереше. Не можеше да преодолее ужаса, който бе обхванал цялото й същество. Не можеше да се изправи лице в лице с него. Беше сигурна, че това не е било просто кошмарен сън, а болезнен спомен от влаковия обир.

— Не искам да си спомням! — извика истерично тя. — Аз съм Елизабет!

Тя отвори шкафчето на бюрото си, опитвайки се да потисне напиращия пристъп на истерия. Съвсем като сомнамбул извади отвътре нова нощница. В този момент на пода падна нещо, което очевидно бе напъхано небрежно в гънките на дрехата.

Реджина зяпна с почуда изчезналия медальон.

Тя извика от изненада и коленичи до него на земята, Беше същият медальон, който някой бе откраднал от куфара й предишния ден. Кой знае защо, Реджина се почувства невероятно щастлива да го държи отново в ръцете си, сякаш украшението имаше някаква особена стойност за нея, но не можеше да проумее защо някой й го беше върнал, след като си е направил труда да го открадне. Погледът й несъзнателно попадна на вратите към нейната стая — първо на тези към коридора, а после и на другите, които водеха към двора.

Който и да беше откраднал миниатюрния медальон, изведнъж бе решил да го върне. Който и да го бе откраднал, беше влизал тук, в стаята й — отново. Който и да го беше откраднал, беше решил, че вече няма нужда от него. Но защо? Какви ли тайни се съдържаха в това незначително на вид украшение?

Реджина простена, докато го отваряше внимателно. Симпатичното момиче, което я гледаше отвътре, й изглеждаше съвсем непознато, но сърцето й подскочи радостно при гледката, сякаш го приветстваше. Тя обърна медальона и впери поглед в инициалите. RS. Внезапно черепът й бе пронизан от такава остра болка, че главата й се замая.

Знаеше, че ако само за миг затвори очи и напрегне мисълта си, ще узнае коя е младата дама, която я наблюдаваше търпеливо от вътрешността на медальона.

Реджина рязко се изправи на крака и закрачи нервно из стаята. Медальонът проблясваше съблазнително на пода. Дали крадецът знаеше истинската й самоличност? Затова ли беше върнал откраднатия медальон?

От съзнанието й не излизаше спокойният лик на младото момиче от фотографията.

— Аз съм Елизабет! — извика отново тя, притисна ушите си с ръце и затвори очи.

Но в съзнанието й упорито нахлуваше образът на един локомотив, който навлизаше шумно в някаква гара, и думите „Южни Тихоокеански крайбрежни железници“, изписани с позлатени букви върху сградата. Реджина се задъха. Със сигурност в живота си беше виждала стотици влакове като този! Със сигурност това не беше истински спомен, а само жестока игра на въображението й!

Но спомените я връхлитаха с кристална яснота. Беше облечена в същия костюм с цвят на слонова кост, с който бе пристигнала в Темпълтън — в деня на обира. Дрехата не изглеждаше прашна, мръсна или измачкана, а идеално чиста и наскоро изгладена. Всеки момент щеше да се качи на влака. Гарата беше шумна и оживена. Не беше сама. До нея стоеше възрастна дребничка жена, облечена в костюм на бели и моряшко сини райета. Госпожа Каролин Шрьонер. Реджина проплака.

В този момент в съзнанието й изплува друг образ и заличи лика на възрастната вдовица — великолепна каменна къща, разположена в средата на влажна зелена морава, с ароматни червени рози, накацали като птички по стените й. Това беше Драгмор, нейният дом.

Ясни като самата зора, пред очите й изплуваха образите на нейните родители, графът и контесата на Драгмор. Младото момиче от вътрешността на медальона беше не друг, а собствената й майка.

Тя не беше Елизабет Сейнт Клер. Беше Реджина Шелтън.

Реджина отпусна ръце, отвори очи и се вслуша в бесните удари на сърцето си. Трябваше да е въодушевена. Паметта й се бе възвърнала толкова внезапно, колкото беше изчезнала. Вместо това се чувстваше поразена от изненада, вцепенена от страх. В крайна сметка тя не беше Елизабет Сейнт Клер. Подозренията й се оказаха правилни. Мили Боже!

Отне й цяла минута, за да проумее смисъла на това главозамайващо откритие. После дишането й започна да се нормализира. Тя беше Реджина Шелтън. Вече не беше уловена в капана на празното си съзнание. Постепенно облекчението замени тръпката на ужас и безсилие. Тя беше Реджина Браг Шелтън. Миналото й вече не беше само една празна пропаст, безкраен тъмен проход, който тя, сляпата жена, трябваше да прекоси. Беше Реджина Шелтън. Не беше сама на този свят. Имаше родители, които обичаше, на които вярваше и на които можеше безусловно да разчита. Имаше двама прекрасни братя и чудесна сестра, херцогиня Клейбъроу. А тук, в Америка, имаше доста роднини.

После в съзнанието й изплува споменът за началото на нейните страдания — обира в онзи влак. Реджина се вцепени. Стоеше напълно неподвижна в средата на стаята и ясно си спомняше как престъпникът хладнокръвно бе ограбил жената в бяло-розова рокля — първо изтръгна обиците направо от ушите й, а после скъса скъпата огърлица от шията й. Цялата се скова, когато си спомни как бандитът бе ударил младия джентълмен с лъскавия си черен пистолет. О, господи!

Само споменът за онези събития беше в състояние да й причини ужасно главоболие. Споменът накара сърцето й да се обръща със същия страх, сковаващ тялото и ума й. Нищо чудно, че съзнанието й инстинктивно бе потиснало тези спомени. Нещо чудно, че беше скочила от влака, който се движеше с главозамайваща скорост. Дори не се осмеляваше да си помисли какво щеше да й се случи, ако не бе осъществила онзи спасителен скок към безопасността. И това беше последното нещо, което си спомняше — въздухът, който я обгърна, безкрайният миг и земята, която бавно се приближаваше към нея. Спомняше си ужасяващата мисъл, че в следващия момент ще си строши врата. Това беше последният й спомен — мигът преди тялото й да се сблъска със земната повърхност.

Не знаеше дали да плаче, или да се смее. Направи и двете неща едновременно. Дълго време се смя на глас със сълзи на очи. Беше избягала от хладнокръвния престъпник, не си беше счупила врата и бе оживяла. Бе проявила забележителна смелост, присъща по-скоро на сестра й, вечната бунтарка, отколкото на винаги благоприличната Реджина Шелтън. Тя отново се засмя, преизпълнена с триумф. Беше Реджина Браг Шелтън — вече не беше сама на този свят.

Внезапно мислите й се насочиха в друга посока. Мили боже! Вероятно в момента всички се притесняваха за нея! При онова злополучно пътуване тя беше на път за Пасо Роблес, за да посети чичо Брет и леля Сторм и да се наслади на калните бани, преди заедно с тях да потегли за Сан Франциско. Но така и не беше пристигнала. И не само че не беше пристигнала, но беше безследно изчезнала.

О, Господи! И госпожа Шрьонер беше мъртва! Тя самата беше оживяла, но милата възрастна жена бе намерила смъртта си. Сърцето й се преобърна. Спомни си думите на Рик, че възрастната дама се опитала да спре бандита, който последвал повереницата й. Очите й отново се наляха със сълзи. Госпожа Шрьонер бе умряла, защото се е опитала да я предпази!

Връхлетяха я нови притеснения — този път за хората от нейното семейство. Досега родителите й трябваше да са пристигнали обратно в Англия — и да са научили за внезапното изчезване на дъщеря си. Вероятно бабите и дядовците й също бяха информирани. Вероятно всички бяха изпаднали в състояние на паника, както през 1887-а, когато бе отвлечена сестра й Луси. Тогава семейството й организира масирано издирване. Трябваше незабавно да информира близките си роднини за своето местонахождение. Родителите й със сигурност бяха хванали първия възможен кораб обратно към Америка и в момента вероятно прекосяваха океана. Реджина не искаше да си представя колко трябва да са изплашени. Щеше да уведоми родителите си къде е още в първия миг, след като стъпят на американска земя, но дотогава те щяха ненужно да страдат заради нейното изчезване.

Реджина преглътна. Трябваше да каже също на Слейд и неговото семейство, че не е Елизабет Сейнт Клер.

Тази мисъл я порази. Разстроена, тя покри лицето си с ръце, а цялото радостно оживление в миг се изпари от главата й. Не беше Елизабет Сейнт Клер, дъщерята на Джордж Сейнт Клер, момичето, което Рик обичаше като своя собствена дъщеря. Той вероятно щеше да остане поразен, след като узнае, че я е объркал с дъщерята на своя приятел, която не беше виждал от цели пет години. Но в момента не я притесняваше реакцията на Рик. Призракът на Джеймс вече не стоеше между двама им със Слейд, но тази мисъл никак не я радваше. Сега истината стоеше между тях.

Ударът беше съкрушителен. Никога нямаше да се омъжи за Слейд. Сватбата щеше да бъде отменена. Защото несъмнено сега щяха да потърсят истинската Елизабет. Вероятно в този момент тя вече пътуваше към Мирамар. А след като Джеймс беше мъртъв, щяха да я убедят да се омъжи за Слейд. Никоя жена не можеше да остане безразлична към Слейд, а тя бе очаквала цели пет години да се омъжи в семейство Деланза.

Стомахът я присви болезнено. Дланите й бяха студени и лепкави. Трябваше да съобщи на всички, че в действителност е Реджина Шелтън, и да поеме по своя път. Трябваше да предаде Слейд в ръцете на истинската Елизабет Сейнт Клер.

Реджина стисна ръцете си в юмруци. Не искаше Слейд да се ожени за истинската Елизабет. Не искаше той да се свързва с която и да е друга жена. Не можеше да понесе мисълта, че той ще принадлежи на друга. Искаше завинаги да бъде негова съпруга.

За миг Реджина се опита да си представи какво ще се случи, ако уведоми семейство Деланза, че в действителност е Реджина Шелтън. Тя също беше богата наследница. Дали все пак не би могла да ги убеди тя да се омъжи за Слейд, вместо Елизабет?

Нямаше представа. Рик й бе дал ясно да разбере какво изпитва към Джордж и неговата дъщеря. Реджина се боеше. Ако поемеше този риск и загубеше, щеше да изгуби и Слейд, да го предаде в ръцете на друга жена. А какво щеше да стане, ако баща й я помолеше да изчака, за да може и той да даде одобрението си за този брак? Ами ако не харесаше Слейд?

Рискът беше твърде сериозен. Не можеше да остави Слейд на друга. Просто не можеше.

Лицето и се обля в гъста руменина. Това, което й се искаше да направи, беше греховно, непростимо и скандално. Нима наистина щеше да се осмели? Щеше ли да се осмели да скрие истината от всички наоколо? Щеше ли да намери сили у себе си, за да продължи тази горчива измама? Дали би могла да продължи да се преструва на Елизабет Сейнт Клер? И да се омъжи за Слейд в неделя, както бе планирано?

Пребледняла. Реджина притисна устни с ръка. О, Господи! Как само искаше да се омъжи за Слейд! Обичаше този мъж! Не можеше да го остави на друга жена, просто не можеше!

Трябваше да запази в тайна истинската си самоличност. Налагаше се да излъже. Сега, когато наистина познаваше себе си, Реджина можеше със сигурност да заяви, че не е лъжкиня. Никога в живота си не беше произнасяла лъжа. Винаги се бе проявявала като покорна и послушна дъщеря, макар да бе объркала чувствата си към лорд Хортензи с истинска любов. Разбира се, от сегашната си позиция можеше лесно да прецени, че никога преди не е била истински влюбена. Трябваше да изпитва огромна благодарност към възрастния си баща, че беше отблъснат предложението на Хортензи. Тогава тя се бе съобразила с неговото решение. Винаги се бе държала като истински благоприлична дама. Но откакто бе пристигнала в Мирамар, в поведението и в мислите й бе останало твърде малко благоприличие. А сега възнамеряваше да извърши нещо недопустимо, нещо, което никоя истинска дама не би си помислила да направи. Щеше да пренебрегне неписаните норми за поведение, които трябваше да бъдат основен жизнен принцип на всяка изискана млада жена.

Реджина се изправи. Трябваше незабавно да вземе най-сериозното решение в целия си живот — да каже истината и да поеме по своя път или да продължи този маскарад и да се омъжи за Слейд Деланза.