Бренда Джойс
Тайни (2)

1

— Чуваш ли ме?

Беше горещо. Топлината бе потискаща, задушна. Устните й бяха пресъхнали от жажда, а езикът — подпухнал и скован. Думите достигаха до съзнанието й, но сякаш идваха отдалече.

— Ранена ли си?

Той отново й говореше нещо. Гласът му бе загрижен и настойчив.

— Чуваш ли ме?

Този път думите прозвучаха по-високо и по-настойчиво. Неприятно настойчиво. Прииска й се всичко това да е сън и този човек да се махне, да я остави отново да се потопи във всепоглъщащия мрак на съня.

Но не беше просто сън. Разбра го в момента, в който мъжът я докосна. Той разтърси внимателно рамото й. Искаше й се да крещи от негодувание, да го прогони, но устните й не проронваха и звук. Тогава мъжът докосна главата й, пръстите му се плъзнаха в косата. Болка прониза черепа й. Внезапно тъмнината се разпръсна.

Преди да успее да протестира, той вече бе разтворил жакета й. Хладният въздух не й донесе никакво облекчение. Мъжът разкопча високата яка на роклята и пръстите му обходиха подробно тила й. После, сякаш вече не бе стигнал достатъчно далече, ръцете му преминаха към раменете, опипаха внимателно гърдите й, от което зърната им мигновено се втвърдиха. Той сякаш не го забеляза, напълно погълнат от усилието да обходи с ръце всяка костичка по тялото й.

Реджина бе напълно вцепенена от страх. Вече беше съвсем будна, ужасена от бесните пулсации в главата си, от потискащата тишина, от непоносимата жажда и от факта, че лежи, просната направо на земята. А най-много от всичко се боеше от този мъж. В момента той докосваше краката й. Плъзгаше длани от глезените към бедрата й и само един слой коприна делеше неговата плът от нейната. Нелепата мисъл, че по някакъв странен начин допирът на пръстите му й навява приятни усещания, най-сетне успя да изтръгне мозъка й от ленивото вцепенение.

Тя продължи да лежи, скована и бездиханна.

— Не се преструвай! Зарежи безсмислените пози. Знам, че си будна.

Дъхът й секна. Много бавно Реджина отвори очите си.

Мъжът придърпа полите й над краката и се изправи над нея. Слънцето беше точно зад него и замъгляваше чертите на лицето му. В момента представляваше една тъмна сянка, надвиснала над нея. Реджина се почувства объркана. Къде ли се намираше? Един бърз поглед наоколо й подсказа, че е сама с този мъж, като се изключи един оседлан кон — сама с него в някаква долина, заобиколена от заоблени върхове с цвят на слама и безкрайното синьо небе. Тя се изправи в седнало положение и мигновено се почувства замаяна.

Непознатият веднага пристъпи към нея и я обгърна с ръка, за да не падне. Тялото му беше горещо, по-горещо от въздуха. Когато главата й се проясни, погледите им се срещнаха.

Реджина виждаше само очите му — тъмни и напрегнати, обградени от гъсти мигли и толкова засенчени от шапката му, че изглеждаха почти черни. Тя не издържа на погледа му и извърна глава. Мъжът поднесе манерка към устните й и Реджина пи жадно и продължително, без да обръща внимание на водата, която се стичаше по гърлото и надолу по ризата й.

— Внимавай — каза непознатият. — Ще ти прилошее.

Той откъсна манерката от устните й също толкова внезапно, колкото й я бе подал. После гъвкаво се изправи в цял ръст. Слънцето се бе плъзнало зад пухкав бял облак и този път Реджина успя да го разгледа. Забеляза първо краката му, обути в износени тесни дънки и раздалечени в стабилна стойка, стегнатите мускули на бедрата, които се очертаваха под избелялата материя. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и опрени на хълбоците. Носеше пистолет в кожен кобур, който бе толкова износен, че изглеждаше гладък и лъскав, с изключение на грубия колан, който го придържаше на талията му. Стомахът й се сви на топка.

Реджина забеляза също огромната овална сребриста катарама на колана му, която очевидно се нуждаеше от солидно излъскване. Не й убягна и фактът, че бялата му памучна риза бе пропита с пот и отворена почти до пъпа. Кожата му беше тъмна, гърдите му — мускулести и осеяни с твърди черни косъмчета, коремът — гладък и стегнат. В следващия момент Реджина осъзна, че е втренчила поглед в непознатия и го разглежда сантиметър по сантиметър. Лицето й поруменя. Тя бързо вдигна поглед към очите му, но междувременно забеляза и други подробности. Ръкавите му бяха навити и разкриваха мускулести ръце. Въпреки горещината той носеше тежка кожена жилетка, отдавна избеляла от слънцето, ветровете и дъждовете, и също небрежно разтворена.

Младата жена не се сдържа да не разгледа твърдите черти на лицето му. Брадичката му беше заоблена, извивката на челюстта — твърда, но не квадратна, носът му — съвършено оформен. Имаше прясно набола брада. Очите му все още бяха засенчени от грубата сива шапка и Реджина отново не успя да определи цвета им.

Когато най-сетне стигна до очите му, погледите им се срещнаха. Лицето му не изразяваше нищо. Сърцето на Реджина обаче ускори ритъма си. Този мъж приличаше на престъпник. И тя, изглежда, беше съвсем сама с него. Дали наистина беше престъпник? Дали щеше да й причини зло?

Непознатият сякаш прочете мислите й.

— Не се притеснявай — каза успокоително той. — Аз съм Слейд Деланза.

Реджина долавяше, че той очаква тя да го познава, но определено не беше така.

— Какво… какво искате от мен?

Непознатият я прониза с поглед.

— Цял ден те търся. Всички се притеснихме. Имаш голяма подутина на главата и няколко драскотини.

Реджина почувства облекчение. Макар да не познаваше този човек, тя разбра, че е дошъл да й помогне, а не да й навреди.

— Какво се случи?

Въпросът му я изненада. Тя премигна озадачено.

— Казаха ми, че си скочила от влака. Ръцете и коленете ти са ожулени. — Гласът му бе напрегнат.

Реджина продължаваше да го гледа втренчено.

— Ранена ли си?

Тя не можеше да отговори. Дишането й стана накъсано. Мислите й се объркаха.

Той отново приклекна до нея. Слънцето още не бе излязло от пухеното си покривало, лицето му бе съвсем близо — тъй болезнено съвършено — и Реджина бавно осъзна, че срещу нея стои изключително привлекателен мъж. Тази констатация не я заинтригува особено. Не и сега, когато този човек й задаваше плашещи въпроси, не и сега, когато той взираше напрегнатия си поглед в нея.

— Ранена ли си? — повтори непознатият.

Тя го погледна с празен поглед, от очите й внезапно бликнаха сълзи и замъглиха образа му. Слейд я гледаше въпросително.

Реджина успя да отмести поглед от него и го насочи към безкрайните железопътни релси, които прорязваха заоблените хълмове и се губеха в далечината. Цялото й тяло трепереше.

Слейд си наложи да смекчи тона си.

— Имаш ли нужда от лекар?

Още един влудяващ въпрос. Този мъж не само я изпитваше, той я притискаше в ъгъла, затваряше я в някакъв капан, а това никак не й харесваше. Искаше й се да гледа където и да е другаде, само не и в тъмните му очи, но беше безпомощна да откъсне погледа си от него. Не искаше да отговаря на объркващите му въпроси.

— Не знам. — Тя се поколеба. — Мисля, че не е необходимо.

— Какво означава това, „мисля, че не е необходимо“?

— Стига! Моля ви, спрете! — извика отчаяна тя.

Ръцете му се сключиха около раменете й в желязна, но не и болезнена хватка.

— Това не е първокласно частно училище за млади дами! Не е и лондонско парти! Това е жестокият реален свят! Твоят влак влезе в града и докара тълпа истерични хора, около половин дузина ранени, включително и една жена, а ти не беше там! Десетина човека са те видели да скачаш и да се приземяваш тежко. Ако не искаш да ми кажеш какво се е случило, можеш да разкажеш на шерифа или на лекаря, когато стигнем в Темпълтън.

— Не знам какво се е случило! — извика в отговор Реджина. А после, когато осъзна какво е изрекла, думите й я ужасиха, защото проумя, че това е самата истина.

Слейд я гледаше невярващо.

Тя простена, ужасена от собственото си откритие.

— Какво каза?

— Не знам — прошепна Реджина, после затвори очи и впи пръсти в твърдата почва под себе си. Не знаеше. Не знаеше нищо за никакъв влак и за никакъв обир, не знаеше защо ръкавиците й са разкъсани, а ръцете — охлузени и нямаше представа защо се намира сама насред някаква обширна и пуста местност.

— Не си спомняш какво се е случило?

Реджина още не се осмеляваше да отвори очи. Изпаднала бе в ужасна ситуация, но не се осмеляваше да го признае дори пред себе си. Затова продължаваше просто да седи и да се опитва да не чува думите на този непознат мъж и изобщо да не разсъждава.

— По дяволите, Елизабет — изръмжа раздразнен Слейд. — Наистина ли не си спомняш какво се е случило?

На нея й се искаше да крещи. Знаеше, че Слейд отново е приклекнал до нея, знаеше също, че няма да я остави сама и че ще продължава да й задава въпроси, докато разкрие цялата ужасяваща истина. Реджина отвори очи. В този момент ненавиждаше този мъж.

— Не! А сега се махайте! Моля ви, оставете ме на мира!

Внезапно той се изправи на крака и се наведе над нея. Слънцето се бе изплъзнало от перестите облаци и тялото му хвърляше дълга безформена сянка върху земната повърхност.

— Може би така е по-добре. Може да е за добро, че не си спомняш какво се е случило.

— Не си спомням абсолютно нищо — промълви отчаяно тя.

— Какво?

— Вие ме нарекохте Елизабет.

Очите му бяха черни, огромни, невярващи.

— Аз така ли се казвам?

Слейд бе напълно неподвижен.

— Елизабет ли се казвам?

— Загубила си паметта си?

Тъмните му очи я гледаха изумено. Реджина притисна лицето си с ръце. Пулсациите на тила й ставаха все по-чести. Заедно с тях нарастваше усещането й за безпомощност, объркване и отчаяние. Това чувство беше съкрушително. Истината бе неопровержима. Съзнанието й представляваше празен екран. Не знаеше какво се с случило, а най-лошото беше, че нямаше представа коя е — не знаеше дори собственото си име.

— По дяволите — изруга мъжът, който се наричаше Слейд.

Реджина вдигна поглед към мрачното му лице. Нейният мъчител можеше да се превърне в неин спасител. Тя така отчаяно се нуждаеше от спасителна сламка; във внезапен пристъп на просветление младата жена осъзна, че отчаяно се нуждае от него.

— Моля ви! Елизабет ли се казвам?

Слейд не й отговори.

Разкъсвана между надежда и страх, Реджина се изправи на колете и притисна гърците си с ръце. Тялото й се наклони нестабилно към бедрата му.

— Елизабет ли се казвам?

Погледът му се плъзна по фигурата й. Мъничката вена на слепоочието му видимо пулсираше.

— Когато влакът пристигна в Темпълтън, на него липсваше само една жена — Елизабет Сейнт Клер.

— Елизабет Сейнт Клер? — Реджина отчаяно се ровеше в съзнанието си за някакъв спомен, какъвто и да е спомен. Бореше се да пробие обвивката на бездънната празнота в главата си. Усилията й обаче останаха напразни. Името Елизабет Сейнт Клер не й говореше нищо. Тя бе изцяло завладяна от паника. — Просто не мога да си спомня!

— Нищо ли не си спомняш?

Реджина клатеше глава като обезумяла.

— Дори жената, която те е придружавала?

— Не!

— Не си ли спомняш, че си била на влака?

— Не!

Той се поколеба.

— А Джеймс? И него ли не помниш?

— Не! — Реджина вече не можеше да контролира мислите и движенията си. Ноктите й се забиха дълбоко в дънковата материя над бедрата му. Беше изплашена до смърт и отчаяно вкопчена в него.

Измина един безкраен миг. Слейд я вдигна на крака и неохотно сключи ръце около талията й. Реджина се притисна лудо към него, задъхана от страх и сълзи. Можеше да почувства гърдите му до лицето си — влажни и топли. Макар да бе зашеметена от изживения кошмар, тя се опасяваше, че се държи по недопустим начин.

— Елизабет. — Гласът му бе груб, но излъчваше сила и увереност. — Всичко е наред. Ние ще се погрижим за теб. Скоро ще си спомниш всичко.

Неговото спокойствие се предаде и на Реджина. Тя му позволи да я отблъсне от себе си, така че телата им вече не се допираха. Опитваше се да възстанови самоконтрола, присъщ на една истинска дама. Когато най-сетне се съвзе, Реджина вдигна поглед към него — бавно и някак свенливо.

Той се взря в лицето й. Това беше интимен и задушевен момент след прегръдката, която бяха споделили. Но Реджина не отмести погледа си, защото в момента този мъж беше всичко, което имаше.

— Благодаря — прошепна тя и цялото й тяло потръпна от искрена благодарност.

— Недей да ми благодариш. Няма нужда. — Лицето му поруменя.

Той се обърна.

— По-добре да вървим. Рик ни чака в Темпълтън. Когато влакът пристигна без теб, Едуард отиде да го вземе.

— Рик? Едуард? — Трябваше ли да познава тези хора? Имената й бяха също толкова непознати, колкото и всички останали.

— Моят старец — каза отсечено Слейд, без да откъсва поглед от нея. — Бащата на Джеймс. Аз съм брат на Джеймс. Едуард е другият ни брат.

Тя поклати унило глава.

— Аз трябва ли да ви познавам? Вас или Джеймс?

Лицето му беше напълно безизразно.

— Не познаваш нито мен, нито Едуард. Но познаваш Рик. Познаваш и Джеймс. Той е твой годеник.

Неин годеник. Реджина беше на път да избухне в неудържим плач. Не можеше да си спомни дори своя любим, бъдещия си съпруг. Мили боже, нима това наистина се случваше? Тилът й изтръпна от болка, която почти я заслепи. Тя залитна, но Слейд я подкрепи навреме. Струящата от тялото му сила й действаше успокоително.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза Слейд. — Трябва бързо да стигнем до Темпълтън. Колкото по-скоро те види лекар, толкова по-добре.

Реджина се чувстваше твърде разстроена, за да отговори, и неимоверно облекчена, че има кой да се погрижи за нея. Беше толкова изтощена, че в никакъв случай не би могла сама да вземе някакво решение или да протестира. Тя му позволи да я отведе до коня. Някакво вцепенение бе обхванало цялото й тяло и потискаше страха, отчаянието й и напиращата истерия.

— Накуцваш — каза Слейд и й подаде ръка. — Боли ли те глезенът?

— Малко — призна неохотно тя и против волята си се опита да си спомни как си е наранила крака. Усилията й се оказаха безполезни. Безсилието явно бе изписано на лицето й, защото за един кратък миг й се стори, че очите на Слейд изразяват съчувствие. Сега той стоеше на няколко инча от нея и тя видя, че очите му не са черни, нито дори кафяви. Бяха тъмносини, напрегнати, тревожни. Това бяха очи на много интелигентен човек. В следващия момент мекото изражение изчезна от лицето му и Реджина се запита дали не си е въобразила.

Тя погледна мекото седло от еленова кожа. До момента беше толкова заета с мислите си, че не й бе хрумнало, че ще трябва да споделят един кон. Но ситуацията не позволяваше да настоява за някакво благоприличие и тя прекрасно го съзнаваше. Слейд й помогна да се качи на седлото. За нейна изненада той не се качи зад нея, а хвана поводите на коня и го поведе умело напред.

Реджина бе обхваната от противоречиви мисли. Дори не беше предполагала, че той ще върви пеша. Островърхите му ботуши изглеждаха доста неудобни, а времето бе непоносимо горещо. Макар да не знаеше точното време, тя предполагаше, че е някъде към обяд и ще измине дълго време, преди слънцето да залезе.

— На какво разстояние сме от града?

— Десет, дванайсет мили.

Реджина бе поразена.

Слейд обаче изглеждаше невъзмутим. Вървеше пред коня с дълги и уверени крачки, а силните мускули на гърба му играеха под тънката влажна материя на ризата, след като бе съблякъл жилетката си.

— Господин Деланза — промълви неспокойно Реджина, защото не можеше да си наложи да се обърне към него по име. Без да спира, той се обърна внимателно към нея. — Моля ви. Не мога да ви оставя да вървите пеша. Градът е твърде далече.

Слейд погледна косо към нея.

— Вие — една изискана дама — ме каните да споделя седлото с вас?

— Вие ми спасихте живота.

— Не мислите ли, че преувеличавате малко?

— Не. — Тя поклати решително глава. — И аз съм ви много благодарна. Не мога да ви оставя да вървите, докато аз яздя. Не и на такова разстояние. Моля ви. — Руменината по лицето й се сгъсти, но това не я интересуваше. Много добре знаеше какво говори. Този човек я бе спасил; несъмнено той спаси живота й. Не можеше да му се отплати с безчувственост. Боеше се, че в момента има само него. Напълно зависеше от него. А сега му беше дори още по-благодарна, след като бе проявил такава съобразителност към чувствата й. Не приличаше на човек, който би се интересувал от чувствата на една дама, но очевидно впечатлението й бе погрешно.

Той я прониза с внимателния си поглед, преди да вземе решение и да се метне зад нея на седлото. Чувството на удовлетворение обаче я напусна веднага щом почувства тялото му зад гърба си. До момента не беше се замисляла за смущаващата близост, която неминуемо възникваше между телата им. Цялото й тяло се скова от напрежение. Тя си напомни строго, че не бива да се притеснява и че при създалите се обстоятелства установените правила не важат. Но това не й попречи да почувства напрежението в неговото тяло, не по-малко осезателно, отколкото в нейното собствено. Реджина се надяваше, че мъж като него, толкова небрежен към външния си вид, би могъл да игнорира неудобството, както трябваше да го направи и тя. Не съжаляваше, задето му бе предложила да сподели коня си с нея. Това беше най-малкото, което можеше да направи, след като той бе спасил живота й.

Двамата яздеха в пълна тишина. Реджина бе погълната от собствените си проблеми и подозираше, че и Слейд е обхванат от мрачни мисли. В установилата се тишина паниката я обзе с нова сила и скоро изпълни цялото й същество. Скоро ужасът й премина в неудържима истерия. Колкото и да си повтаряше, че е Елизабет Сейнт Клер и че скоро нещата ще се оправят, вакуумът на незнанието заличаваше всяка искрица оптимизъм в душата й. Трябваше незабавно да си възвърне паметта — просто трябваше. Как би могла да живее по този начин? Не знаеше нищо за себе си и за своето семейство, нито за онзи обир във влака, който я бе довел до това ужасяващо състояние.

— Опитай да се отпуснеш — каза навъсено Слейд. — Забрави проблемите, поне засега.

Думите му внезапно я изтръгнаха от мрачните й мисли. Реджина се вкопчи в седлото, за пореден път изненадана от неговата проницателност. Трябваше да запази относително спокойствие и присъствие на духа, въпреки напиращите пристъпи на истерия. Внезапно тя се намести на седлото, така че да вижда лицето на спътника си.

— Моля те, разкажи ми всичко. Кажи ми за обира във влака. И за Джеймс.

В продължение на един безкраен миг той остана безмълвен и Реджина си помисли, че изобщо няма да й отговори. Когато най-сетне отвори уста, гласът му бе лишен от всякакви емоции.

— Ти беше на път за Мирамар, където трябваше да се състои брачната церемония. Рик изпрати двама ни с Едуард да те посрещнем в Темпълтън. Влакът пристигна със закъснение — и ти не слезе от него. Научихме от другите пътници, че си скочила по време на въоръжен грабеж. Брат ми се върна в Мирамар, за да уведоми Рик за случилото се. Аз тръгнах да те търся. Не беше особено трудно да те открия — просто следвах железопътните релси.

Тя го гледаше с широко отворени очи. За миг й се стори, че някакъв спомен проблясва в съзнанието й; само за момент си помисли, че образите са в съзнанието й и може ясно да ги различи: пистолет, изплашени хора, забързан бяг и лудешки полет към земята. Но този миг отмина, преди да успее да се вкопчи в него и да изгради ясна картина от обърканите и безформени силуети в съзнанието си. Не можеше да си спомни, но самата мисъл, че е преживяла такъв кошмар беше потресаваща. По тялото й премина сковаваща тръпка.

Слейд яздеше, поставил свободната си ръка на бедрото. Сега я докосна успокоително по ръката.

— Недей да го изживяваш отново — каза й той. — Не е нужно да се плашиш още повече.

— Аз и бездруго съм изплашена — отвърна Реджина. Тя се обърна и надникна в очите му. Погледите им се срещнаха. Никой не извърна очи.

— Не бива да се страхуваш. В Мирамар ще си починеш и ще си спомниш всичко.

Тя обаче не се отпусна.

— Какво ще стане, ако никога не си спомня?

Той не й отговори веднага.

— Ще си спомниш. Просто ти е нужно време.

— Ами онези разбойници? Какво се е случило с тях?

— Избягали са. — Реджина простена. — Ще ги хванат — заяви твърдо Слейд. — Не се притеснявай за тях. В момента те са последният ти проблем. Елизабет, ние защитаваме своето. Винаги сме го правили. И винаги ще го правим. Повярвай ми.

Тя отново го погледна в очите. В погледа му нямаше нищо загадъчно. Беше пълен е решителност, с обещания. Реджина му повярва. Тази вяра й донесе и пълно доверие в него. Той беше брат на Джеймс, беше неин спасител, а сега й предлагаше да я защити. Не можеше да отхвърли такова предложение.

— Благодаря ти.

Слейд й се усмихна. Това беше кратка усмивка, но й донесе неимоверно успокоение. Реджина му върна усмивката — едва доловима и също толкова краткотрайна. Ръката му се плъзна около талията й. Реджина я погледна напрегнато. Силата, стаена в очертаните му мускули, отново я порази, както и негласната закрила на жеста му.

Това я накара да се запита какво ли ще почувства, когато види Джеймс — което несъмнено щеше да се случи в недалечното бъдеще. Вероятно той я чакаше разстроен в Темпълтън.

Реджина отново усети надигащата се паника. Опита се да си спомни поне лицето на своя годеник. За неин ужас съзнанието й бе запълнено от образа на Слейд. Непрестанно виждаше голата му мускулеста ръка, обгърнала покровителствено талията й. Колкото и да се напрягаше, Джеймс си оставаше само един безформен и безличен силует. Реджина осъзна поразена, че не знае как изглежда дори самата тя.

— Какво има? — попита мигновено Слейд.

Неговата проницателност я влудяваше.

— Колкото и да се опитвам, не мога да си спомня Джеймс. Това не ми изглежда нормално.

Слейд не каза нищо, но тялото й безпогрешно долови напрежението, което отново го обземаше. Внезапно той отдръпна ръката си от нея.

— Не зная дори как изглеждам аз самата — добави унило тя. Думите й бяха последвани от продължителна тишина.

— Светла — промълви най-сетне Слейд, по-навъсен от всякога. — Косата ти е дълга и руса. Не бледо или сребристо руса, а златиста, с медни оттенъци.

Тя се извърна на седлото към него, озадачена от подробното описание, което бе направил на косата й. Той обаче не я погледна.

— Разкажи ми за Мирамар. Кажи ми и за Джеймс — прошепна Реджина в потискащата тишина. — Кажи ми всичко, което трябва да знам.

— Мирамар? — Гласът му омекна. — Ще се влюбиш в това място веднага щом го зърнеш. Никъде по света няма друго кътче като Мирамар. Земите ни се простират между залива Санта Роза на север и Вила Крийк на юг. Стигат чак до Тихоокеанското крайбрежие. В миналото сме притежавали повече от петдесет хиляди акра; границите на земите ни са достигали днешен Темпълтън. Сега имаме само една трета от някогашните си вледения, но все още държим в ръцете си сърцето на рая.

Реджина седеше, напълно неподвижна. Този мъж е влюбен, осъзна вцепенена тя, влюбен в онова място, наречено Мирамар. В момента сякаш описваше любимата си жена.

— Земите ни представляват заоблени хълмове и скрити долчинки, но изобилстват от тучни пасища. Отглеждаме преди всичко говеда — продължи Слейд със същия замечтан глас. — Но насадихме и няколко акра с лимони и портокали. Имаме даже прекрасна бадемова градина. — Той се усмихна. — Най-добрите бадеми в околността. Имаме и лозя, и Господ ми е свидетел, че правим най-хубавото вино в целия щат. А по крайбрежието хълмовете са обсипани с борове и дива растителност. През зимата често ходим на лов за елени и лосове, а през лятото ловим сладководна пъстърва. Не заради спорта, а за да се храним. Понякога над земите ни прелитат цели ята орли, обикновено белоглави. Океанът гъмжи от всякаква риба и през цялата година можеш да гледаш морски лъвове освен през май и юни, когато се размножават. Бреговата ивица в Мирамар е може би най-красивата, цял отделен свят. На север брегът е див, заобиколен от непристъпни скали, но при залива, където често плуваме, пясъкът е равен и гладък, с цвета на тези перлени обици, които в момента носиш. Все пак океанът е доста опасен — не един човек е срещнал смъртта си там. Не бива да плуваш, ако не си здрав и силен. Ние сме свикнали с него от деца.

— Ние?

— Аз и братята ми. Едуард… и Джеймс.

Реджина остана безмълвна. Беше напълно запленена от описанието на неговия дом. Никога не беше виждала морски лъв и се питаше как ли изглежда. Това място, наречено Мирамар, звучеше твърде красиво, твърде примамливо, за да съществува в действителност. Тя си представяше три малки момченца, които си играят във водата, заобиколени от загадъчните морски лъвове.

— Разкажи ми за него — каза тихичко тя, внезапно пронизана от чувство за вина. Джеймс беше неин годеник, а тя не само не си спомняше нищо, но и не изпитваше каквото и да е чувство към този човек. Трябваше да узнае всичко за него, преди двамата да се изправят един срещу друг. В този момент Реджина осъзна, че Слейд не нарушава тягостната тишина и че тялото му се напряга неудържимо зад нея.

— Разкажи ми за него.

— Господи! Дори не знам откъде да започна.

— Как изглежда той?

— Едър. По-едър от мен. Много по-едър. И привлекателен. Истински хубавец. Жените… — Внезапно гласът му затихна.

Реджина можеше да се досети какво бе понечил да изрече Слейд. Тя се извърна на седлото, за да го погледне. Беше изненадана да види мрачната усмивка на лицето му и празния безизразен поглед. Когато очите им се срещнаха, той бързо погледна встрани.

— Винаги можеше да притежава всяка жена, която пожелаеше. Не само заради външния си вид. Беше изключително мил човек. Никой не беше по-любезен от него. Винаги се опитваше да помага на другите, дори и на тези, които не заслужаваха вниманието му.

— Значи имам невероятен късмет — промълви тихо Реджина, но все още не изпитваше нищо освен неимоверен интерес към любовта, която Слейд изпитваше към брат си. Той сякаш не я чу.

— Не познавам по-умен и проницателен човек от Джеймс — продължи той. — Няма друг такъв на света. Как пишеше само! Никой не може да напише по-красиво писмо — това го знам със сигурност. Никой не е толкова изряден и усърден работник. И почтен. Джеймс беше изключително почтен, никога не би изоставил теб или когото и да било другиго. Когато даваше някакво обещание, когато сключваше някакво споразумение, винаги държеше на думата си. Без значение за какво става въпрос.

— Изглежда, Джеймс е съвършен — каза замислено Реджина.

За миг Слейд остана безмълвен.

— Нямаше втори като Джеймс. Никъде. Той наистина беше съвършен.

Внезапно Реджина осъзна, че Слейд говори за бъдещия й съпруг само в минало време.

— Защо непрекъснато повтаряш, че е бил такъв или онакъв? — попита го тя.

Слейд се напрегна. Дълго време не изрече и дума. Реджина разбра.

— Защото Джеймс беше силен и беше умен. Но това вече е минало. Джеймс е мъртъв.