Бренда Джойс
Тайни (28)

27

Месец по-късно Слейд заключи къщата на „Голф стрийт“. Най-после щеше да се върне в Мирамар. Отне му цял месец да намери подходящ заместник за мястото си и да го въведе в работата за Чарлз Ман. А сега не само затваряше къщата, в която бе живял толкова години, но и щеше да върне ключовете на собственика. Вътре оставаха заключени толкова много спомени, че не смяташе някога да се завърне пак при тях. Но спомените щяха да го преследват цял живот, колкото и да се опитваше да им се изплъзне.

Реджина го беше напуснала. Тръгна си в нощта на тържеството, малко след като той й съобщи, че е задвижил нещата по развода. Това беше нощ, която отчаяно копнееше да забрави и която никога нямаше да изтрие от съзнанието си. Защото след като първоначалният й шок премина, Реджина избухна в гняв.

— Как се осмеляваш да се отричаш от брачния си обет? — крещеше буйно тя. Миг по-късно към него полетя една ваза. Целият й несдържан темперамент, грижливо прикриван до момента зад маската на благоприлична сдържаност, тогава изплува на повърхността.

Той трепна, изненадан от този изблик на емоции, но не каза нищо, защото просто нямаше какво да каже.

— Ти си само един малодушен страхливец, Слейд Деланза! Подвиваш страхливо опашка при най-малкия намек за проблем. Но си също и глупак, защото двамата можехме да бъдем щастливи, безумно щастливи само ако ни беше дал този шанс! — По лицето й се стичаха горчиви сълзи. — Но аз нямам достатъчно сила и за двама ни, вече не! Проклет да си!

Тя се втурна надолу по стълбите, преплитаща крака в дантелите на прекрасната си бална рокля. Миг по-късно Слейд осъзна, че и той се е втурнал след нея, разкъсван на две, безумно копнеещ да извика отчаяно подире й. Но тя вече прекосяваше прага на неговия дом, без дори да си вземе палто, и потъна в тъмнината на нощта.

Искаше му се да хукне подир нея. Искаше му се да изкрещи истината зад гърба й — че я обича и винаги я е обичал с цялото си сърце. Беше готов да се отрече от предишното си решение. Но съзнанието му се изпълни със спомени от тази нощ — спомени за нея, облечена в ефирната си бална рокля и онези сияйни перли, унесена в ритъма на танца в ръцете на поредния банкер или политик, пърхаща засмяна сред тълпата — безумно красива, съвършена, идеалната светска дама. Слейд не се втурна след нея. Дори не извика подире й. Така беше по-добре за нея. Скоро щеше да се върне към живота, с който беше привикнала, и да се омъжи за своя херцог. Беше по-добре и за него. Но не се почувства по-добре. Сърцето го болеше. Но колко ли още болка го очакваше през идните години? Защото никога нямаше да я изтрие от сърцето си.

 

 

Слейд пъхна ключа в джоба си и се вгледа в празната заключена къща. Господи, измина цял месец, а болката беше все така мъчителна. Нещо в него сякаш кървеше. Дали някога щеше да го превъзмогне? Щеше ли някога да я забрави?

Със замъглен поглед Слейд измина няколкото стъпала към изхода и се насочи към очакващия го файтон. Ким отдавна беше натоварил чантите им. Обикновено момчето подскачаше въодушевено преди пътуване със Слейд, но не и този път. Откакто Реджина ги напусна, Ким беше непривично сериозен. Колкото и да се опитваше, Слейд не успяваше да прикрие терзанията си от малкото момче. А то бе единственият му източник на душевен комфорт — търчеше с приглушени стъпки да изпълнява безсмислените заповеди на господаря си, сякаш сутрешният вестник бе в състояние да влее малко светлина в объркания му живот. Слейд не знаеше как би намерил сили да преживее последните няколко седмици, без Ким непрекъснато да се плете в краката му и да отправя остроумните си забележки с единствената цел да го разсмее. Но на няколко пъти на устните му наистина беше изгряла усмивка.

Но момчето беше далеч по-разстроено, отколкото Слейд бе предполагал, защото една нощ го намери да плаче в леглото си. Слейд бе пронизан от болезнено чувство за вина, защото бе направил нещастно детето, което имаше за собствен син. Ким обаче призна, че ужасно му липсвала „миси съпруга“. Тогава Слейд също плака, но тайничко, така че да не види Ким.

Сега, докато се приближаваше към файтона, Слейд разтегна устни в най-жизнерадостната усмивка на света.

— Окей, хлапе — извика той. — Трябва да спрем само на едно място, за да се сбогуваме с Ксандрия и Чарлз, и потегляме на дълъг път.

Ким му върна колебливо усмивката.

— Довечера сме в Мирамар?

Слейд разроши с ръка черната копринена грива на момчето.

— Можеш да се обзаложиш. — Той повдигна детето в каретата и сам се настани до него. — Довечера сме в Мирамар. — Слейд даде знак на кочияша и каретата потегли.

Слейд се напрегна. Файтонът се понесе на изток по „Калифорния стрийт“ и пред погледа му се изпречи домът на семейство Д’Аршан. Нямаше смисъл да се напряга, защото тя не беше там и той добре го знаеше. И все пак съжаляваше, че не накара кочияша да мине по заобиколния път.

Ръката му се плъзна в джоба на сакото. Пръстите му напипаха някаква бележка, толкова намачкана, че всеки момент можеше да се разпадне на парчета. Беше я чел стотици пъти и навярно още толкова щеше да я прочете. Разбира се, беше от Реджина.

Скъпи Слейд, аз се връщам у дома. Надявам се някой ден и ти да намериш куража да дойдеш у дома.

Твоя съпруга, Реджина

Бележката пристигна четири дни, след като й каза, че е задвижил нещата по развода и след като го бе напуснала. В онзи момент изпита нечовешки порив да се втурне в дома на чичо й и да я помоли да остане. Слава богу, намери сили да потисне този импулс. И именно тогава откри, че прилича на Джеймс повече, отколкото някога е предполагал; защото все пак се оказа себеотрицателен и благороден.

А сега знаеше, че се е върнала в Англия с родителите си и че вече не е в града. Беше се върнала у дома.

Но макар да го знаеше, не преставаше да размишлява над факта, че тя не бе направила нищо по отношение на развода им, формално двамата все още бяха съпруг и съпруга, макар да ги разделяше огромен океан. Беше подписала бележката си с твоя съпруга, Реджина. Какво ли означаваше това? Странният подбор на думи го озадачаваше. Озадачаваше го и го караше да търси някакъв таен смисъл.

Непрекъснато си повтаряше, че трябва да разсъждава трезво. Реджина не беше разполагала с време да ангажира адвокати и съветници, нито да се занимава с документите и бюрократичните детайли около един развод. Всеки ден очакваше известие от адвокатите й в Лондон. Но нищо не се случи.

Озадачаваше го и странната употреба на думите в останалата част от писмото. Защо не беше споменала просто, че един ден той ще се върне у дома? Реджина пишеше, че той ще си дойде у дома, сякаш се прибираше в техния дом, или сякаш се завръщаше при нея у дома. Беше написала също, че той ще има нужда от кураж, за да го стори, а последните й думи, отправени към него, го описваха като страхливец. Нямаше никаква логика. И именно липсата на логика го караше да мисли невъзможното. Слейд отчаяно отказваше да се поддава на фантазиите си. Реджина несъмнено беше в Лондон, готова да се омъжи за своя херцог. Тя не го очакваше в Мирамар, изпълнена с любов и себеотдаденост. Защото, ако тези безумни фантазии бяха истина, Слейд знаеше, че няма да намери сили да я отпрати втори път.

Не, не беше истина; той беше само един безумно влюбен глупак. И колкото повече се отдаваше на мечти, толкова повече болка щеше да изпита при сблъсъка с реалността. Трябваше да се опита да я забрави, но това беше като да накара слънцето и луната да променят извечния си ход.

Господи, колко му липсваше!

Ксандрия и Чарлз вече го очакваха. Едуард също беше с тях. Слейд не беше изненадан от присъствието на брат си. Макар през последните дни да се беше изолирал от света, той знаеше, че те с Ксандрия са станали почти неразделни. Двамата имаха поне десет години разлика във възрастта и Слейд не проумяваше какво се върти този път в главата на отдавнашната му приятелка. Но ако преди време би я осъдил строго, сега нямаше право да съди. Надяваше се поне приятелството на Едуард да я накара да осъзнае, че е крайно време да си намери някой приятен мъж, когото да обикне и за когото да се омъжи.

Чарлз изглеждаше прекомерно сериозен; Ксандрия беше просълзена и подсмърчаше в смачканата си носна кърпичка.

— Ще ми липсваш, Слейд — прошепна тя. — Но не плача от себичност. Плача, защото се радвам да видя, че най-после се прибираш у дома, където ти е мястото.

— Страхотно — вметна провлечено Едуард.

Слейд отстъпи назад от Ксандрия.

— Чувствам, че дължа това на Реджина.

Изведнъж всички замлъкнаха.

Слейд поруменя.

— Единственото нещо, което Реджина не можеше да понесе, беше непримиримата вражда между двама ни с Рик. Наречете го чувство за дълг, ако искате. Но аз се прибирам вкъщи и двамата с Рик ще трябва да изгладим нещата помежду си веднъж и завинаги.

Чарлз пристъпи царствено напред.

— Крайно време беше, Слейд. Опитай се да не съдиш баща си твърде строго. И бащите понякога грешат.

Слейд се намръщи.

— Няма да е лесно, но ще дам всичко от себе си.

Чарлз го прегърна приятелски.

— Ти можеш да постигнеш всичко, стига само да решиш. Ти си също толкова решителен, колкото си умен и проницателен. Надявам се следващия път, когато се срещнем, раздорите с баща ти да са само смътен спомен в миналото.

Слейд не беше чак толкова ентусиазиран, колкото добрия стар Чарлз.

— Е, бъдещето ще покаже. Чарлз, искам отново да ти благодаря за заема. Нямаш представа колко много означава за мен помощта ти. — Слейд говореше истината. Вече не смяташе да продава къщата „Хенеси“, за да събере още пари. Реджина обичаше това място. Той ясно си спомняше с каква настървеност го бе убеждавала да не го продава. Сега това също бе негов дълг.

 

 

Едуард го придружи чак до гарата. Чарлз и Ксандрия до последно махаха след тях за сбогом. После Слейд погледна брат си, седнал до него в каретата.

— Защо ли ми се струва, че искаш да ми кажеш нещо?

— Защото е така. Кога най-после ще се съвземеш и ще тръгнеш след нея?

Слейд се напрегна.

— Ти я обичаш. Това е очевидно. Недей да се правиш на твърдоглав глупак. Не зная какво се е случило и каква е причината да те напусне, но трябва да я последваш.

— Не се меси — изсумтя предупредително Слейд.

— Но аз вече съм замесен, със или без твоята благословия.

— Какво трябва да означава това? — Слейд се взираше мрачно в брат си.

— От самото начало знаех коя е тя.

Брат му изглеждаше стъписан. Едуард докосна успокоително ръката му.

— Не ти го казах, защото знаех, че имаш нужда от нея. Ти все още се нуждаеш от тази жена. Трябва да си го признаеш. Поне пред себе си признай тази истина.

— Добре! — избухна внезапно Слейд. — Аз се нуждая от нея, но тя няма нужда от мен. Това задоволява ли те?

— Не! Ти си сляп! Тази жена е влюбена в теб до мозъка на костите си! Нима не разбираш?

— Забрави тази тема!

— Не! Никога няма да забравя. Не ти казах истината, защото исках вие двамата да се ожените, да се опознаете и да бъдете щастливи! Но ти пожела да я отблъснеш. Не разбираш ли? — извика отчаяно Едуард. — След цели десет години си помислих, че най-после ще се освободя от натрапчивото си чувство за вина, че накрая ще изкупя греховете си!

— Грехове? Вина?

— През всичките тези години не можах да си простя, че те накарах да избягаш от дома.

Челюстта на Слейд увисна.

— Аз те прогоних от Мирамар. След онази кошмарна нощ ти никога повече не се върна у дома. А когато Реджина изникна в живота ти, и след като стана ясно, че ти ще наследиш някога Рик, по всичко личеше, че отново ще заемеш мястото си между нас. Тази жена беше дар от Бога. За мен решението да пазя нейната тайна беше начин да ти се отплатя за всичките тези години, в които ти беше нещастен.

— Полудял ли си! — извика гневно Слейд. — Бягството ми от дома нямаше нищо общо с теб! Не мога да повярвам, че през всичките тези години си влачил тази мисъл! — Той беше потресен.

Едуард вдигна отбранително ръка.

— Логиката няма нищо общо с чувствата на едно дете. Но това вече няма значение. Ти обаче имаш значение. Заслужаваш да бъдеш щастлив! Имаш нужда от нея! Намери я и я върни обратно в Мирамар. Открий щастието и ми дай елементарната утеха — че най-после съм платил за грешките си!

— Избий си го от главата! — Слейд беше объркан, потресен, изумен. — Вината не е твоя! Не можеш ли да си го втълпиш в главата? А аз… Аз се прибирам у дома. И всичко ще бъде наред. А що се отнася до Реджина… Сега тя е щастлива. За мен това е по-важно от моето собствено щастие. Нещата помежду ни никога нямаше да потръгнат, Ед.

— Господи — прошепна Едуард, — ти наистина си глупак. Може би ще трябва да поема нещата в свои ръце — отново.

— Не си го и помисляй — пророни заплашително Слейд.

Едуард вдигна иронично ръце — безмълвен жест, че се предава. В очите му обаче не се четеше и намек за покорство.

Слейд бе изпратил телеграма до Темпълтън, така че пристигането му в Мирамар не би трябвало да бъде изненада за никого. И все пак не беше очаквал да го посрещне лично баща му, и то още преди да е слязъл от каруцата. На устните на Рик грееше широка — макар и някак предпазлива — усмивка.

Преди известно време — сега изглеждаше толкова отдавна — Слейд се бе надявал да се върне у дома заедно с Реджина, като негова вярна и любяща съпруга. Сега нея я нямаше, но той долавяше присъствието й до себе си, сякаш наистина е някъде наблизо. Душевната болка, която така и не успя да удави през целия този дълъг месец, отново изплува на повърхността. Той кимна към баща си.

— Не съм очаквал да бъда удостоен с такова посрещане.

Рик се поколеба.

— Но, както виждаш, го получаваш.

Слейд присви подозрително очи.

— Да не си претърпял някаква злополука или нещо да те е удряло по главата?

— Не бих казал — отвърна сухо Рик. — Макар че от известно време една мъничка птичка не спира да чурулика в ушите ми. Цяло чудо е, че още не съм оглушал.

Слейд нямаше представа за какво говори баща му. Двамата грабнаха по един огромен куфар и влязоха в двора. Слейд кимна на Ким и момчето нетърпеливо се втурна да разучава непознатата за него обстановка. Въпреки нерадостния крах на своята женитба Слейд се чувстваше развълнуван да стъпи отново на родна земя. Мирамар беше в кръвта му. Никога нямаше да бъде цялостна личност без своя дом.

Когато стигнаха пред вратите на неговата стая, Слейд попита:

— Мислиш ли, че дъждовете ще паднат рано тази година?

— Не знам. Тази година времето е непредвидимо. Първо онзи късен пролетен дъжд, после наводнението, а накрая и лятната буря. — Рик замълча. Слейд разбра, че също като него баща му отново мисли за Джеймс. — Не мисля, че можем да си позволим излишни рискове. Преди да е свършил месеца, ще трябва да подберем говедата и да ги приберем на сигурно място.

Слейд безмълвно се съгласи. После реши, че е излишно да отлага конфронтацията, която и бездруго щеше да се състои.

— Но аз няма да мога да ти помогна.

— Защо?

— Защото незабавно се залавям да разчиствам земята. Още утре се връщам в града да разлепя обяви, че набирам работници. Ще наема около дузина мъже. Предполагам, че разполагаме с един месец, освен ако лошото време не ни изпревари. Искам още в ранна пролет да засадя колкото се може повече акра земя.

Рик захвърли гневно чантата на Слейд.

— Все още не си си избил тази безумна идея от главата! Но ще стане само през трупа ми!

Слейд отпусна тежкия куфар в ръката си и решително отвърна:

— Нямаме друг избор. Как да те убедя, че съм прав?

— Ние не сме фермери, по дяволите! Можем да заколим още говеда. Обмислил съм този вариант и дори говорих с търговците в Чикаго. Те горят от нетърпение да им отворим повече работа.

— Нямам нищо против да заколим повече говеда, но това не решава финансовите ни проблеми.

— Може би, ако не беше отпратил жена си, щяхме да решим финансовите си проблеми, както го бяхме планирали, без да се превръщаме в глупави фермери!

— Остави Реджина настрана! — отвърна гневно Слейд. — А „ние“ никога не сме планирали каквото и да било. Аз лично отдавна възнамерявам да поема това ранчо в ръцете си и да го превърна в печелившо предприятие.

— Как? — предизвика го Рик. — Като заемеш още пари от Чарли Ман? Точно от това се нуждаем в момента, от още заеми, които после да възвръщаме!

— Заел съм тридесет хиляди долара от Чарлз — отвърна хладно Слейд. — Имаме достатъчно капитал, за да работим през идните няколко години. Но трябва или да превърнем Мирамар в печелившо предприятие и да му отредим достойно място в бъдещето, или да се изправим отново пред фалит. Ако не ми позволиш да действам така, както намирам за добре, тогава не само ще си тръгна, но и ще взема парите със себе си. — Това беше блъф, защото Слейд нямаше намерение да си върви, но той знаеше също, че Рик никога няма да му позволи да си тръгне с парите. — Вече изплатих старите ни дългове, но сам разбираш, че банката ще загуби търпение значително по-бързо този път, ако отново закъснеем с плащанията.

— Ти си гаден кучи син!

Слейд изглеждаше невъзмутим.

— Ще направим така, както ти казвам. В момента парите са на моя сметка. Ти не можеш и с пръст да ги пипнеш. Ако си тръгна, с мен заминават и парите. Нямаш избор. — Слейд внимаваше да говори спокойно и сдържано, което си беше цял подвиг. Сега той знаеше, че Реджина е била права. Животът в Мирамар щеше да се превърне в кошмар, ако двамата с Рик не стигнеха до някакво споразумение. Най-малкото, двамата с баща му трябваше да работят заедно.

Рик изглеждаше разярен. Той крачеше неспокойно из двора и хвърляше гневни искри наоколо си.

— Ти си безчувствено копеле. Изнудваш собствения си баща!

— Съжалявам, че трябва да стане по този начин. Имаш ли нужда от време, за да размислиш?

— Предполагам, че нямам никакъв избор — озъби се Рик. — Добре, свободен си да ни превърнеш във фермери. Бедният ми баща ще се обърне в гроба си! Защо, по дяволите, изобщо те помолих да се върнеш у дома?

Думите дълбаеха пресни рани в душата му. Не искаше да е така, но беше. Но нямаше право да отстъпва назад, бе дошъл да остане у дома и трябваше да се добере до истината, колкото и болезнена да беше тя.

— Помоли ме да се върна у дома, защото имаш нужда от мен — отвърна горчиво Слейд. — Защото имаш нужда от парите, които ти нося. Не защото изпитваш някакви чувства към втория си син!

Рик пребледня.

Внезапно Слейд бе поразен от една потресаваща мисъл. Той искаше подкрепата на този мъж, копнееше за привързаността му и това правеше този миг на откровение още по-вълнуващ и болезнен.

Рик се съвзе пръв. Лицето му се обагри от гнева.

— Ти си този, който не изпитва синовни чувства към мен! — избухна гневно той. — Ти си този, който ме напусна! Аз никога не съм те напускал! Или си забравил?

Слейд потръпна от дълго сдържаните си емоции: гняв, болка, отчаяние. И в този момент почувства до себе си присъствието на Реджина, сякаш наистина беше до него. От мига, в който кракът й стъпи в Мирамар, тя отчаяно се бе опитвала да сдобри баща и син.

— А ти не се опита да ме спреш!

Рик изглеждаше сащисан.

— Ти беше решен да си тръгнеш! Твърдо решен! А когато ти решиш да сториш нещо, никой не е в състояние да те спре — и ти го знаеш не по-зле от мен!

Слейд се взираше сляпо в баща си. Беше твърдо решен да остане в Мирамар завинаги. Тази земя винаги бе била огромната му мъка и любов. Сега пред нея стоеше единствено Реджина. Той бе отблъснал своята съпруга, но никога нямаше да се откаже и от Мирамар — единствената му надежда за щастие, макар че то беше непълно без Реджина. Да избяга от Мирамар — да избяга от Рик и от неговите чувства — вече не беше възможност за Слейд. А сега се боеше. Защото в душата му нахлуваха чувства, погребани преди много време.

Нямаше път за връщане назад.

— Но ти трябваше да се опиташ. — Слейд гледаше вторачено баща си и се чувстваше силен мъж на двадесет и пет и изплашено, уязвимо хлапе на петнайсет. — Не ти пукаше достатъчно, за да опиташ.

Рик беше мъртвешки блед.

— Откъде, по дяволите, би могъл да знаеш какво съм чувствал аз тогава?

— Ти имаше Джеймс. А той беше съвършен. Не даваше и пукната пара за мен. — Внезапно контролът му се пропука. — Искам най-после да го признаеш! Искам да бъдеш честен! След като веднъж ми го признаеш, двамата ще можем да продължим напред като бизнеспартньори и нищо повече! Можем да забравим, че случайно сме баща и син. — Никога в живота си Слейд не беше чувствал такъв всеобземащ гняв. — Признай го! — крещеше той. — Признай си! Проклет да си, поне веднъж бъди честен пред себе си!

Рик остана безмълвен.

Слейд обезумя. Той пристъпи решително към баща си и сграбчи вълнената яка на ризата му. Рик беше по-висок и по-едър от него, но Слейд беше толкова заслепен от гняв, че го повдигна няколко инча над земята.

— Страхливец! — Слейд с изненада осъзна, че несъзнателно повтаря думите на Реджина и че ситуацията силно напомня за деня, в който двамата се изправиха настръхнали един срещу друг. Само че тогава слагаха край, а сега се надяваше да поставят едно ново начало.

Най-после Рик успя да отблъсне ръцете му.

— Ти ме напусна! Ти беше този, който не изпитваше никакви чувства, никаква привързаност, никаква любов! Ти ме напусна, проклет да си, също като безотговорната си майка преди теб!

— Ти ме остави да си отида!

— Трябваше ли да те моля да останеш? — извика мъчително Рик.

— Да! Да!

Бавно, мъчително, Рик промълви:

— Ти си син на майка си, и толкова много приличаш на нея. Аз обичах майка ти. Но тя разби сърцето ми, Слейд. А после и ти го направи.

Слейд беше стъписан.

— Когато тя си тръгна, не я помолих да остане. После не помолих и теб. Никога не съм съжалявал, че не я върнах у дома, но от десет години не мога да си простя, че не върнах теб.

— Господи — прошепна слисан Слейд. — Мислех си, че ме мразиш.

— Кой баща е способен да мрази собствения си син?

— Но ти винаги подчертаваше колко е съвършен Джеймс, а аз сякаш никога не правех нищо правилно.

— Не исках да издавам чувствата си, защото твърде много приличаше на нея и се боях, че един ден ще ме предадеш, както го направи тя. Но така и не намерих правилния подход. Исках да унищожа онзи бунтарски хъс, който бе залегнал дълбоко в душата ти. А вместо това успявах само да го разпаля. Нямаше нужда да се притеснявам за Едуард и Джеймс — но знаеш ли колко безсънни нощи съм прекарал заради теб?

— Притеснявал си се за мен?

— Притеснявам се за теб, откакто си навършил три месеца.

— Откакто тя те е напуснала.

— Откакто тя ме напусна — прошепна дрезгаво Рик.

Слейд беше шокиран.

— Най-смешното в цялата ситуация е, че ми отне безкрайно дълго време да проумея, че макар да приличаш външно на нея, душевно имаш малко общо с майка си. Ти си истински Деланза, от главата до петите.

Слейд наведе глава.

— Не, аз нямам нищо общо с нея. — Гласът му трепна.

— Опитвам се някак да ти поискам прошка — пророни тъжно Рик. — Наистина съжалявам. От десет години не мога да си го простя!

Слейд гледаше настойчиво баща си.

— Но защо, по дяволите, не ми каза всичко това по-рано?

— Може би просто не съм знаел как да ти го кажа — прошепна Рик. — Може би имах нужда точно от онази малка птичка, която неспирно чурулика в ушите ми, за да разбера кое е истински стойностно на този свят. А може би трябваше да изгубя един син, за да проумея, че не мога да понеса да изгубя и още един.

Слейд избърса сълзите от очите си и си пое дълбоко дъх. Никога, и в най-безумните мечти, не беше си представял, че Рик е способен да пази в душата си толкова много обич. Беше поразен.

Рик се изкашля.

— Трябва да пийна нещо. След цялото това напрежение наистина се нуждая от нещо силно. Ще се видим на вечеря.

Все още неспособен да проговори, все още издъно поразен, Слейд кимна безмълвно с глава. Той самият се нуждаеше от малко усамотение, за да дойде на себе си. Видя как баща му потъна в къщата и си пое дълбоко дъх. Но все още не бе дошъл моментът да си възвърне равновесието, още не. Защото след като пое тежките чанти с багаж, несъзнателно вдигна очи към вратата на стаята си.

Там стоеше Реджина, тежки сълзи капеха по ангелското й лице. И съвсем не беше сън.