Фабио Ланзони
Викинг (37)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

В една ранна утрин, седмица след като бе пристигнал във Ванахейм, Ален от Лоара стоеше на палубата на своя кораб. Жил и Бард, неговите приближени насочваха умело кораба към пристана на Волфгард. Пролетното утро бе студено, а силният пронизващ вятър издуваше корабното платно.

Ален все още бе изпълнен с радост от успешния край на пътуването си — след седемнадесет години бе открил своята сестра. Ала мисията му тук, във Ванахейм, не бе приключила. През последните няколко дни той непрекъснато убеждаваше сестра си, че трябва да се завърне с него в Лоара, но не бе постигнал успех. Младият мъж бе заявил, че Виктор също е добре дошъл в Лоара, но бе разбрал, че именно той е причината за отказа на сестра му и се надяваше да я убеди да напусне омразния викинг и да отпътува за родината си. Макар че Ален се държеше любезно със зет си, за да не обиди Рейна, дълбоко в себе си той презираше викингския крал. За него Виктор бе един от онези варвари, които бяха убили баща му, ограбили замъка му, отвлекли съпругата и детето му, а самия него оставили на произвола на съдбата.

Сега Ален се страхуваше, че няма време за губене, тъй като бебето на сестра му щеше да се роди много скоро. А несъмнено младата жена много трудно ще се реши да напусне съпруга си, след като се роди детето им.

Поради това Ален реши да се срещне с Волфгард, вожда на вражеското племе, и да се опита да го убеди да му помогне. Това бе доста безразсъдна постъпка и той можеше да загуби живота си, но нямаше друг избор. Освен това носеше известие за Волфгард от Рагар и се надяваше, че по този начин ще може да проникне в селото и да разговаря с викингския вожд.

Корабът приближи до пристана, ала още преди хората му да успеят да го завържат за стълба, към тях се спуснаха трима стражи с извадени мечове.

— Кои сте вие? — извика един едър момък, който беше начело на групата.

— Аз съм Ален, принцът на Лоара — самоуверено отвърна младият мъж. — Дойдох тук с мир и искам да се срещна с вашия вожд Волфгард. Нося известие от сина му Рагар, който сега живее в Лоара.

Викингите се спогледаха и след като си казаха нещо, първият кимна и се приближи към кораба.

— Завържи кораба за стълба, Ален от Лоара, предай оръжието си и ела с нас. Ние ще те заведем до къщата на нашия вожд, а той ще реши как да постъпи с теб.

Ален и хората му изпълниха заповедта и групата пое към селото на Волфгард. Когато влязоха в малката задимена стая, Ален веднага позна Волфгард по описанието на Рагар. Викингът седеше до огъня и дъвчеше овнешко бутче. Брадата и дрехата му бяха изцапани с мазнина. Той вдигна глава и подозрително изгледа новодошлите.

— Кои са тези нахалници? — изръмжа той. — Да не би да са съгледвачи на Виктор?

— Не, вожде — отвърна едрият момък и кимна към Ален. — Той каза, че носи съобщение от сина ти.

Волфгард намръщено го изгледа.

— Кой си ти?

На устните на младия мъж се появи жестока усмивка.

— Не ме ли познаваш, старче?

Викингът захвърли бутчето и скочи на крака. Кой беше този мъж, който се осмеляваше да го обижда? Малките му очи гневно оглеждаха момъка. В лицето му имаше нещо странно познато, нещо което го дразнеше.

— Ако още веднъж се осмелиш да ме наречеш така, ще ти отрежа езика, момче!

Ален не трепна.

— Не можеш да ме уплашиш, старче. Ти вече един път се опита да ме убиеш, но не успя.

Що за глупости дрънкаш?

— Остави ме да си сваля ботуша и ще се увериш.

Волфгард се поколеба и го изгледа навъсено.

— Остави ни да го убием, вожде — обади се един от стражите. — Изглежда, че е някой луд.

Викингът вдигна ръка.

— Не, думите му събудиха любопитството ми. — Обърна се и кимна към Ален. — Събуй си ботуша, момче.

Младежът събу ботуша си и мъжете ахнаха, като видяха, че има шест пръста на десния си крак.

Ален погледна презрително към Волфгард, който пребледня и се отдръпна назад.

— Сега позна ли ме, старче?

— Ти си брата на Рейна?

— Да, аз съм Ален от Лоара — гордо отвърна младият мъж. — Аз бях безпомощно бебе, което ти остави да умре, когато нападна и опустоши замъка на родителите ми. Ала твоето позорно деяние не се увенча с успех, старче. Аз останах жив и сега съм тук, пред теб.

— Да, виждам това — рязко отвърна Волфгард. — Какво искаш от мен? Каза, че носиш известие от сина ми.

— Да. — Ален обу ботуша си, после свали от врата си кожена каишка, на която висеше дървен талисман. — Рагар ми каза да ти дам това, за да се убедиш, че говоря от негово име и като доказателство, че е жив.

Младежът пристъпи и му подаде талисмана.

— Да, това принадлежеше на сина ми — промърмори той. — Дадох му го преди две лета. — Извърна се и остро изгледа Ален. — Къде е синът ми? И какво известие ми носиш от него?

Ален се поколеба, а в очите му проблесна хитра искра.

— Ако ти предам известието, ти ще позволиш ли на мен и на хората ми да напуснем необезпокоявано селото ти?

— А защо трябва да го правя?

— Може би защото нося известие от сина ти.

Волфгард му подаде талисмана.

— Ти си една отровна змия, но съм съгласен с условието ти. А сега предай съобщението от сина ми.

Младият мъж се усмихна.

— Рагар ми каза да ти предам, че те обича. Той е щастлив в Лоара. Ожени се за млада жена и двамата очакват дете. Моли те да му простиш, загдето е напуснал Ванахейм. Иска да знаеш, че никога в сърцето си не се е чувствал истински воин и моли за прошката ти, защото те е разочаровал.

Викингът мълчаливо изслуша съобщението, но ръцете му се свиха в юмруци.

— Искаш ли да му предам някакъв отговор от теб?

Да — гласът на вожда трепереше от гняв. — Кажи на моя малодушен син да се завърне във Ванахейм преди да е настъпила зимата. Ако не го направи, повече няма да го смятам за мой син.

— Ще предам думите ти. — Ален се огледа и се наведе към Волфгард. — Мога ли да говоря насаме с теб, старче?

Мъжът се намръщи, но кимна.

— Да, но ако още веднъж ме наречеш „старче“, жалък кучи сине, ще напуснеш селото с отрязана глава.

— Разбрах — усмихна се Ален.

Викингът кимна към хората си.

— Заведете тези двамата в съседната стая. Искам да поговоря насаме с този. — Обърна се към Ален и грубо рече: — А сега казвай какво искаш.

— Първо бих искал да видя гроба на майка си — студено отвърна момъкът.

Волфгард сви рамене.

— Това не ме интересува. — Изгледа презрително младежа и добави: — Всъщност ти много приличаш на майка си, както и сестра ти Рейна. Разбира се има и някои различия. Виждал ли си Унищожителката?

— Унищожителката?

— Рейна.

— Да — кимна Ален. — Прекарах много време със сестра си. Може би знаеш, че тя очаква дете от твоя враг, Виктор Безстрашния.

Викингът го изгледа свирепо.

— Да, знам! Тя ме предаде и се подчини на желанията на Виктор!

— Рагар ми каза, че ако Рейна роди син от Виктор Безстрашния, ти си дал дума да сложиш край на враждата между вашите две племена, така ли е?

Волфгард размаха юмрук.

— Защо трябва да слагаш сол в раната ми? Да, предателството на неблагодарната ти сестра ще покрие името ми със срам.

Младият мъж се усмихна.

— По-спокойно, приятелю. Може би ще мога да ти помогна да излезеш с чест от това положение.

На лицето на Волфгард се изписа любопитство, примесено с подозрение.

— И как смяташ да го постигнеш?

— Мисля, че съм намерил начин да осуетя плановете на Виктор. Може би ние двамата ще си помогнем един на друг.

Викингът презрително изсумтя.

— А защо ще ми помагаш и ще предаваш собствената си сестра?

— Реших да се съюзя с теб, защото мразя всички викинги — злобно се усмихна Ален. — А и освен това не предавам сестра си, а Виктор.

— Но тогава излиза, че влизаш в съюз с друг викинг.

— Само защото искам да помогна на сестра си да се махне от този забравен от бога остров и да й попреча да погуби живота си с този варварин, когото е взела за съпруг. — Той надменно изгледа Волфгард. — Не ти дължа уважение, нещо повече, ти си отговорен за смъртта на моята майка.

— А, най-после издаде злобата си — промърмори викингът. — Обичам да знам какво мисли врагът. Ала все още не мога да те разбера. Ти ме мразиш. Защо искаш да се съюзиш с мен?

— Защото съм готов да се съюзя и с дявола, ако това ми помогне да отведа Рейна от Ванахейм! — извика Ален.

— И защо аз трябва да ти помагам, след като презирам сестра ти толкова, колкото ти мразиш мен?

— Защото, ако убедя сестра си да напусне съпруга си, преди да се е родило детето, няма да има причина да прекратяваш враждата и ще можеш да се биеш с Виктор и да го унищожиш.

Волфгард замислено се почеса по брадата.

— Така е. Какво искаш от мен?

— Искам да ми обещаеш, че няма да нападаш сестра ми или мен, докато сме тук. Искам честната ти дума, че няма да ни преследваш, когато се върнем в Лоара, нито нас, нито Рагар.

— Ба! Нима искаш да се откажа от сина си?

— Ако той пожелае, ще може да се върне при теб.

— А ти ще позволиш ли?

— Да. Когато се върнем в Лоара, ще предам думите ти на Рагар. Ако той реши да се върне във Ванахейм, аз няма да го спирам.

— Но ти искаш от мен да оставя онази предателка, заварената ми дъщеря, да се измъкне безнаказано, нали така? Защо да съм длъжен да го правя?

— Защото тогава ще можеш да се отървеш веднъж завинаги от нея. А тя е като трън в очите ти, нали? Детето на Рейна ще се роди далеч от Ванахейм и ти няма защо да се съобразяваш със сделката, която си сключил с Виктор. А и освен това — Ален замълча, сви рамене и продължи с жесток и студен тон, — ще можещ да убиеш този мръсник, който пося семето си в сестра ми.

Волфгард го погледна с любопитство.

— Струва ми се, че ще изпиташ истинска радост, ако Виктор Безстрашния умре.

— Да — дрезгаво отвърна Ален. — Ще изпитам велика радост.

— Тогава мисля, че можем да се разберем — ухили се викингът.

Ален вдигна ръка.

— Само ако ми обещаеш, че няма да преследваш сестра ми.

Вождът мрачно кимна.

— Добре. Махни тази жена, преди да се е родило зверчето на Виктор, и аз ти обещавам, че няма да я преследвам и няма да я накарам да плати за предателството си.

Двамата мъже продължиха да обсъждат условията на тази дяволска сделка. Волфгард реши, че Ален е твърдоглав като сестра си, но за разлика от нея е голям глупак. Нима този тъпанар наистина вярваше, че ще им позволи да се измъкнат безнаказано от Ванахейм? Не, щеше да изчака и да разбере плановете на момчето, а после а подходящия момент ще ги унищожи и двамата.

Викингът си каза, че още на времето е трябвало да убие и двете деца на Бланш. Веднъж беше пропуснал тази възможност, но сега можеше да поправи грешката си и този път Рейна и брат й нямаше да му се изплъзнат.

Същия ден по-късно Ален се разхождаше из селото на Виктор, търсейки сестра си. Видя я в края на лагера, седнала на един голям камък. Тя галеше вълците на съпруга си, които се бяха излегнали в краката й. Тундрата вече се пробуждаше от зимния си сън и тук-там се виждаха едва поникнали диви цветя. Рейна изглеждаше много хубава с дългата синя рокля, но издаденият й корем му напомни за коварството на Виктор и за решението му час по-скоро да отведе сестра си от този проклет остров.

Щеше да се опита да обикне детето на Рейна, както бе обикнал и природения си брат Рагар, ала не дължеше вярност на нейния съпруг. Въпреки уверенията на сестра си, за него съпругът й бе жесток варварин и предател, който жестоко бе подчинил Рейна на волята си, бе я накарал да зачене дете от него, за да я използва за собствените си цели.

Рейна видя брат си, усмихна му се и му направи място да седне до нея.

— Ела и седни до мен, братко. Къде си бил? Търсих те преди малко и се разтревожих, като не те намерих.

Ален се настани до нея и се усмихна.

— Отидох да посетя гроба на нашата майка.

Младата жена ужасено извика.

— Ходил си в селото на Волфгард! Как си могъл да бъдеш толкова неразумен? Можело е да бъдеш убит…

Той докосна ръката й, за да я успокои.

— Както виждаш, съм жив и здрав, сестро.

— Но защо си постъпил толкова глупаво?

— Наистина исках да видя гроба на майка ни. А освен това исках да се срещна с мъжа, който ме остави на произвола на съдбата преди толкова много години.

— Защо? — прошепна Рейна.

— За да му докажа, че съм жив и че пъкленото му дело не се е увенчало с успех — гордо отвърна момъкът.

— И успя ли да се срещнеш с Волфгард?

— Да. Той наистина не се различава от животните.

Младата жена стисна ръката му.

— Но как успя да се измъкнеш жив оттам?

— Предадох му съобщение от Рагар и той ме пусна да си тръгна от селото му.

Рейна кимна.

— Да, постъпил си разумно. — После го погледна с любопитство. — Беше ли изненадан Волфгард, когато разбра, че си останал жив?

— Да. — Брат й стисна зъби. — Искаше ми се да го убия, но трябваше да се въздържа.

— Знам, братко — съчувствено прошепна тя. — Знам какво чувстваш и колко си наранен. Ала мисля, че е време да забравим миналото и да се опитаме да бъдем щастливи.

Ален я погледна умолително.

— Не разбираш ли, че няма да се успокоя, докато нашето семейство не се събере отново? Волфгард ме лиши не само от майка ми, но отвлече и теб. — Хвана ръката й и се усмихна. — Искам да се върнеш с мен у дома.

Лицето на Рейна се помрачи.

— Знам. Аз също бих искала да дойда с теб в Лоара. Но сега нещата се усложниха. Аз имам съпруг и скоро ще родя нашето дете. Трябва да мисля и за двамата.

— Да. Най-голямата ми грижа сте ти и детето и именно заради това исках да разговарям днес с Волфгард.

— Какво искаш да кажеш?

— Волфгард и аз си поговорихме откровено. Не съм сигурен, че разбираш в каква опасност се намираш сега, след като си го предала и чакаш детето на неговия враг, Виктор Безстрашния.

— Продължавай — рече тя и се намръщи.

— Волфгард те смята за неблагодарница и предателка. Той те мрази, Рейна, и не мисли да спази честната си дума, която е дал на Виктор.

Рейна пребледня.

— Точно от това се страхувах.

— Сега, когато ще се роди детето на Виктор, той е решен повече от всякога да убие теб, детето и омразния си враг.

Младата жена скочи от камъка.

— О, очаквах това! Той няма намерение да спази споразумението, нали?

— Не. Никога не е мислил да го прави.

— Но моят съпруг е убеден, че Волфгард ще спази даденото обещание и когато нашето дете се роди, тук ще цари мир.

— Твоят съпруг е глупак, който не мисли за теб и детето.

Рейна закрачи възбудено.

— Ще се опитам да убедя Виктор, че греши, като вярва на Волфгард. Ще се опитам да го накарам да се махнем от Ванахейм.

Брат й въздъхна.

— Опитай се, ако искаш, ала побързай. Утре трябва да напуснем острова.

— Толкова скоро?

Ален се изправи и я хвана за раменете.

— Рейна, аз сключих споразумение с Волфгард…

— Какво? — Тя рязко се изскубна от ръцете му. — Ти си ни предал?

— Не. Просто исках да спася твоя живот и живота на детето ти.

— Какво е това споразумение?

— Волфгард ми обеща, че ако заминеш от Ванахейм, преди детето да се роди, той няма да ни преследва — младият мъж се извърна и се закашля — и ще живее в мир с твоя съпруг.

Думите му я изненадаха и тя недоверчиво се засмя.

— Ба! Този мъж излъга Виктор, защо трябва да му вярваме сега?

Брат й се намръщи.

— Може би не знаеш, но предателството ти е унижило много Волфгард в очите на хората му.

Рейна замислено прехапа устни.

— Този мъж те презира и те мрази, Рейна. Както знаеш, някои от хората му го напуснаха и се присъединиха към Виктор. Затова той те ненавижда дори повече от Виктор и желае твоята и смъртта на детето ти. Ако напуснеш острова, ще може завинаги да се отърве от теб и да запази уважението на воините си, въпреки че ще трябва да живее в мир със съпруга ти.

— Ще трябва внимателно да помисля за това, което ми каза.

— Мисли бързо, сестро. — Той замълча за миг и после продължи: — Трябва да ти кажа, че Волфгард ми се закле, че ако останеш тук и родиш детето на Виктор, той няма да се успокои, докато не те види мъртва.

Младата жена уплашено сложи ръка на корема си.

— О, какво да правя? Какво да правя?

— Ако цениш живота на детето си, трябва още утре да заминеш заедно с мен за Лоара.

Ален се отдалечи, а младата жена остана сама. Душата й бе изпълнена със смут и страх. През целия си живот бе мечтала да се върне в Лоара. Сега и Рагар беше там, а Ален бе тук и искаше да я отведе в родината.

Единственото препятствие бе Виктор. Ала той искаше да останат във Ванахейм и бе убеден, че тяхното място е тук, на този остров. Защо не можеше да разбере, че е в плен на една глупава мечта? И защо рискуваше живота на съпругата и детето си?

Рейна решително изправи глава. Трябваше да се опита да убеди Виктор да напуснат Ванахейм. Това беше единствения начин. Ала преди това трябваше да поговори с Волфгард и да разбере дали може да му вярва. Нима наистина целият му гняв сега е насочен към нея? И дали ще пощади Виктор, ако тя си замине? И наистина ли е решил да избие всички — нея, съпруга й и дори малкото невинно дете, което носеше под сърцето си?

Дали наистина Ален й каза цялата истина? Тя обичаше брат си, но понякога държанието му — особено враждебното му отношение към съпруга й — я караше да се замисли и да не му вярва напълно.