Фабио Ланзони
Викинг (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Виктор реши да последва съвета на Сибеал и през следващите няколко дни с всички сили се стараеше да понася избухванията на Рейна и да се държи по-приветливо с нея. Тя не се нахвърли отново върху него, макар че продължаваше да го упреква горчиво. Непрестанно обиждаше и него, и всички от неговия род, които я пазеха, когато той трябваше да отдели време за войската и стопанството на замъка си. Не мина много време и всички стражи намразиха до дъното на душите си капризната и надменна пленница.

Без да губи надежда, че все някога ще успее да подобри настроението й, един ден той реши да я покани на езда. Заповяда да оседлаят за нея най-кроткото пони — черното, с дългата грива. Нареди на Свейн и Отар да яздят от двете й страни, защото се опасяваше, че валкирията може да се опита да избяга. Когато четиримата конници стигнаха до средата на селището, Рейна неочаквано се скара с бойците на Виктор.

— Ти си само една непоносима мъжкарана! — извика Роло от прага на една колиба.

— Кучи син! — изкрещя Рейна.

— Унищожителка! — изсмя се Кнут.

— Животно! — отвърна му Рейна.

— Кучка! — изрева Орм.

— Гадно псе! — не му остана длъжна Рейна.

Докато слушаше тези хули, Виктор не се намеси, а само измърмори нещо раздразнено. Опита се да спре размяната на обидни реплики, но накрая беше принуден да се утеши с мисълта, че по-добре бойците да изливат злобата си чрез ругатни и обиди, отколкото да се хванат за мечовете и да започнат да се избиват. Той беше готов на всичко, за да не допусне да се стигне до кръвопролитие.

Рейна също не им оставаше длъжна и отвръщаше на всяко обидно подмятане, ако не успееше да се обуздае и да го отмине с ледено презрение. Това окончателно убеди Виктор да се заеме с новия си план: да се вслуша в съвета на Сибеал и да не се опитва да наложи със сила волята си над Рейна, а да я убеждава бавно и неотстъпно в добрите си намерения с много търпение и любезност. През нощта Виктор бе опитал да я убеди със сила и тя не бе пропуснала възможността да му докаже непокорния си характер.

— Не искаш ли малко хляб, Рейна? — попита той.

— Дяволите да те вземат, викинг! — ядосано измърмори тя, но все пак взе хляба от ръката му.

— А не искаш ли и чаша вино? — щедро й предложи той. — Свейн ми каза, че от миналото лято бойците се научили да изпиват цели ведра вино, преди да тръгват на походите за Шотландия.

— Дано се задавиш и пукнеш, проклет викинг! — изкрещя младата жена, след което гневно грабна сребърната чаша от ръката му и отпи от виното.

В гърдите му се надигна бяс и едва успя да се сдържи да не я зашлеви. Младият мъж стисна зъби, обърна се и излезе от стаята.

Една вечер той се опита да я постави натясно.

— Рейна, не е ли време вече да се откажеш от опитите си постоянно да ми се противопоставяш? Много добре разбираш, че няма да те освободя, докато не се съгласиш да се омъжиш за мен. Само така може да се сложи край на враждата между нашите два рода.

— Зная какво искаш, викинг — презрително се засмя младата жена. — Искаш да ме превърнеш в твоя робиня за цял живот, да ме принудиш да ти раждам деца едно след друго, да надебелея от бременностите и накрая да можеш с гордост и злорадство да заявиш пред Волфгард, че си успял да ме опитомиш и подчиниш на волята си. Но ще изгориш в ада много преди да настъпи този ден, защото аз никога няма да се съглася да бъда използвана като разменна монета, чрез която да откупиш мира с моето племе.

— Защо, Рейна? — опита се той още веднъж да я накара да промени решението си. — Не искаш ли да се прекрати тази безсмислена вражда?

Тя го изгледа предизвикателно и надигна чашата си.

— Не, викинг! За нищо друго не мечтая, освен да ти забия кинжала в гърлото.

— Нима? — удиви се той и усети как търпението му започна да се изчерпва. — Нима съм сънувал онази нощ в банята, когато сърцата и телата ни се сляха в едно? И двамата бяхме щастливи, Рейна, и не се опитвай да ме лъжеш, че нищо не си спомняш!

— Ох, какъв срам ми навлече на главата онази нощ! — прошепна ужасено тя и лицето й пламна.

— Нищо срамно нямаше и ти много добре го знаеш.

— Бях тъй изтощена и безпомощната ти, проклет викинг, се възползва от слабостта ми — обвини го тя.

— Прекрасно знаеш, че това не е вярно!

— Знам само едно — че ние с теб се смъртни врагове и няма място на този свят и за двама ни! Знаеш, че те презирам и че няма да се примиря със злочестата участ да бъда твоя робиня до края на дните ми.

Дните се нижеха бавно и мъчително. От ден на ден Виктор все повече губеше надежда, че ще успее да спечели сърцето и любовта й. Знаеше също, че няма време за губене. Волфгард беше изгубил най-добрия си кораб, с издялана статуя на дракон на носа на кораба. Обаче Виктор все още не можеше да се успокои и да повярва, че враждебно настроения към него вожд няма да се опита да предприеме някой отчаян опит, за да освободи заварената си дъщеря, дори и ако се наложи да нахлуе в пределите на чужди владения. Затова младият вожд нареди денонощно да бдят стражите край брега на фиорда и на север от селището. Нямаше съмнение, че за няколко седмици Волфгард ще се сдобие с нов кораб и сигурно ще нападне селището на Виктор с цялата си войска. Тогава какво щеше да прави? Вместо да се сближат и опознаят, Рейна се отдалечаваше все повече и той не можеше да достигне до душата й.

Въпреки че за нищо на света не би го признала, нито пред себе си, нито пред другите, с всеки изминат ден отвлечената девойка всъщност се привързваше към Виктор Безстрашния. След онази незабравима нощ в банята, когато той бе толкова мил и нежен с нея, между тях бе разцъфтяла неподозирана и от двамата близост и страст и младото момиче все повече изпадаше в плен на неговия чар. След онези незабравими мигове, когато нежните ласки на суровия викинг я бяха смутили и обезоръжили, тя се ужасяваше от мисълта, че може отново да се поддаде на тази опустошителна и пагубна за нея страст, че ще забрави и чест, и гордост само за да бъде отново в прегръдките му. Дори и някоя негова бегла усмивка или невинно ласкателство или дори само беглият поглед на ясните му сини очи я караха да потръпва и да копнее да се завтече към него, да се сгуши в обятията му, да намери забрава, обгърната от мускулестите му ръце, да му се покорява, въпреки че гордият й характер мразеше подчинението. Виктор имаше право да твърди, че няма нищо срамно да обичаш някого, унило си повтаряше тя в миговете, когато той не беше край нея. Само един начин й оставаше да се защитава от всепроникващото му влияние — да търси нови и нови поводи за спречквания, кавги и обиди.

Въпреки това нейният похитител продължаваше да я смущава и очарова. И макар да беше доволна, че се е отървала от онази опушена и мрачна къща и сега живееше в къщата на Виктор, ежедневната им близост всъщност я измъчваше много повече. Наистина, младият мъж спеше в преддверието, но тя усещаше близостта му денем и нощем. Освен това той не забравяше да я посети по няколко пъти на ден и пленницата не знаеше дали го върши, за да успокои недоверието си, или заради някакви други чувства. Щом го отблъснеше с присмех и презрение, той излизаше от стаята й, гневно затръшваше вратата и се втурваше навън като разярен звяр, а тя замираше на стола, омагьосана от красивото му лице, макар че бе намръщено и разкривено от ярост. В гърдите й се надигаше изкушението да го успокои и приласкае с нежни думи, дори само с безмълвни ласки, да, това би било много по-въздействащо, да му позволи да засити страстта си с нейното пламтящо от желания тяло. Толкова красив бе този викинг, с гъста руса коса и излято мускулесто тяло, тъй разкошен и великолепен, че дори не беше за вярване един смъртен да бъде дарен с такива щедри дарове от боговете. Понякога дори бе склонна да повярва, че е пратеник на небесните сили. Как тогава тя, простосмъртната и слаба жена, би могла да му устои?

Колкото повече потъваше в неутешим стремеж към него, толкова повече тя се стремеше да се изолира от него, да се спаси от натрапчивото му превъзходство, макар да схващаше, че всъщност води борба със себе си. Все повече се убеждаваше, че непременно трябва да избяга, преди да бъде окончателно победена.

В деня преди пира на Шелинг Виктор се изкачи на хълма заедно със Свейн. Двамата мъже трябваше да изберат по-едри камъни, за да изградят комина на ковачницата на Ойрих. В един миг забелязаха Роло и Орм, които с все сили тичаха към хълма. Пот се лееше от челото на Роло, а Орм се олюляваше от умора. И двамата изглеждаха много ядосани.

Виктор изпусна камъка, който току-що бе повдигнал от земята, изтупа праха от ръцете си и изгледа намръщено своя родственик. Беше им заповядал да охраняват Рейна и не можеше да си обясни защо са напуснали поста.

— Какво ви става на вас двамата? — сърдито започна той. — На кого оставихте Рейна?

— Тя избяга, вожде! — изкрещя Роло.

Гняв обля сърцето му.

— Избягала? В името на Валхала, как можахте да я изпуснете, негодници?

Мъжете се спогледаха глуповато. Накрая Орм се престраши и започна да мрънка:

— Може би Роло и аз сме се поувлекли в играта на шах повече, отколкото е трябвало, предводителю наш. При последната проверка заварихме тази валкирия да лежи в леглото си полузаспала. Но само след миг тя успя да пропълзи зад нас и да ни халоса с тежката бронзова чаша.

— Проклятие! — изфуча Виктор. — Поне подозирате ли накъде може да е побягнала?

— Сигурно е тръгнала към фиорда, вожде… — обади се Свейн зад гърба му.

— Хм, може би имаш право — съгласи се младият викинг. — Нищо чудно да се опита да задигне първата лодка, която й попадне пред очите, и да се опита да доплува до своите.

— Трябва веднага да тръгнем по следите й — нетърпеливо поде Роло.

— Да, вожде, остави ни да изкупим вината си и да заловим тази кучка. А после може да я хвърлиш на акулите в океана — добави Орм и зловещо се озъби.

Виктор бе така разгневен, че не обърна внимание на ревностните опити на стражите да поправят грешката си.

— Сам ще тръгна по следите на тази валкирия. А вие двамата ще останете тук и ще окайвате съдбата си, защото ще се заема с вас, след като я открия и я доведа.

— Но, вожде, нали… — опита се Роло да му възрази.

— Нима се опитваш да кажеш, че не мога да се справя с една жена? — изкрещя Виктор и стисна зъби.

Двамата бойци гузно наведоха глави.

— Вожде, позволи ми да ти помогна — предложи Свейн и пристъпи към Виктор.

Вождът поклати глава.

— Това засяга само Рейна и мен — твърдо заяви той.

Затича се надолу по стръмнината към конюшнята. Нима Рейна се е досетила да открадне коня си? Тогава може би няма да успее да я настигне — нищо чудно в този миг да се качва на лодката и поема през ледените води на фиорда.

Щом стигна до вратата на конюшнята, Виктор се втурна към Невин — момчето, което се грижеше за конете.

— Виждал ли си Рейна? — задъхано запита Виктор.

— Да, вожде, тя влезе тук и взе един кон — отвърна Невин.

— И после?

— Подгоних я с вилата — гордо отвърна младежът.

— Искаш да кажеш, че не е успяла да задигне коня? — погледна го Виктор с надежда.

— Не, вожде — отговори Невин. — Не й позволих.

— Чудесно — въздъхна Виктор и го потупа с нескрита благодарност по рамото, след което тръгна към мястото, където трябваше да бъде Слейпнир. Ако Рейна е хукнала да бяга пеша, той ще успее да я настигне преди да се е добрала до брега.

С трескави движения младият викинг оседла жребеца и го изведе от конюшнята. След секунди Виктор летеше като вихър през тундрата към пристана на брега на фиорда, а устните му шепнеха пламенни молитви да успее да залови непокорната си пленница. Дяволите да я вземат тази малка валкирия и проклетата й гордост! Кога най-после твърдоглавата девойка ще разбере, че не може да избяга от съдбата си? А съдбата й е отредила да обедини двата враждуващи рода й да донесе мир на всички обитатели на Ванахейм.

Е, да, може би ще се наложи той да се прости с желанието си да я накара да се влюби в него.

Виктор внимателно водеше коня си по стръмната пътека сред голия скалист склон надолу към мрачния бряг. Сърцето му се разтуптя от надежда, когато зърна Рейна в далечината да слиза към пристана и да се насочва към една малка лодка.

Скочи от седлото и се затича към брега. Макар че ботушите му бяха изработени от мека кожа, стъпките му глухо отекваха сред смълчаното подножие на склона. И точно в мига, когато Рейна се канеше да отвърже лодката от брега, тя го чу и рязко се обърна към него.

Младият мъж се зарадва, като видя паниката в очите й. Рейна се втурна към лодката, но вече бе прекалено късно. Той се хвърли върху нея и я хвана за кръста. Тя се замята като луда, започна отчаяно да крещи, да рита с крака и да мята ръце. Заудря с юмруците си гърдите му. Той се опита да стисне ръцете й, но не можа да я удържи. Вълнената й наметка падна във водата докато те се бореха ожесточено на пустия пристан…

В следващата секунда тялото на Рейна се изви като змия, Виктор изгуби равновесие и двамата се озоваха в леденостудената вода на фиорда! Шокът от мразовитата баня беше поразителен. Дъхът им секна. Виктор отпусна ръцете си и тя се отдалечи от него, като след миг започна да потъва. Усети мощното подводно течение как започна да ги отнася от брега. Гърдите му се стегнаха от студа. Но успя да доплува до нея с няколко отчаяни движения и видя ужаса в очите й…

С последно усилие той я хвана за ръкава. А тя започна да се бори с него във водата.

— Спри, Рейна! — извика й той.

— Не мога да плувам! — изкрещя тя.

— Тогава спри да махаш така отчаяно ръце, защото и двамата ще потънем!

Тя спря да се блъска в него и той, без сам да разбере как стана това, съумя да я хване за раменете и да я тласне нагоре, след което започна да я дърпа към брега. Изтощен и треперещ от студ, младият викинг я измъкна от полузамръзналата вода и двамата се строполиха с последни усилия на безлюдния бряг.

Едва тогава Виктор забеляза, че тя е мокра до кости и зъзне. След като вълнената й наметка бе паднала във водата, сега девойката бе останала само с ленената си рокля. Обувките навярно бе изгубила в ледената вода. Роклята беше много тънка, едва ли не прозрачна, прилепнала към гърдите й. Зърната й като че ли щяха да разкъсат плата и в следващия миг да изскочат навън. Тъканта очертаваше великолепните й бедра и всички съблазнителни извивки на тялото й…

Виктор почувства как сърцето му лудо заби. Девойката пое дълбоко въздух, за да се съвземе, и в този миг му се стори като приказна ледена царица, а той като омагьосан да не откъсва очи от нея.

— О, богове! — прошепна викингът, без да спира да я изпива с поглед…

В следващия миг юмруците на Рейна се забиха в челюстта му и той се преви от болка.

За пръв път в живота си Виктор Безстрашния се беше оставил да го заварят неподготвен. Неочакваното нападение на Рейна го накара да побеснее. Хвана я за мократа коса, без да обръща внимание на отчаяния й вик.

— Ах, ти, негоднице! — изръмжа той. — Нямат ли край твоите лудории! Никой не ме е обиждал като теб, никой не си е позволявал така да обижда хората ми. Никой няма право да се отплаща с презрение за такава добрина. Току-що ти спасих кожата, рискувах живота си, а ти… ти се осмеляваш да ме удряш? Сега вече разбирам защо онези типове от мрачната епоха на ранното средновековие са се държали като зверове — защото жените са ги подстрекавали към това! Е, скъпа моя, ще трябва да ти предам един урок, който да помниш до края на живота си!

Сграбчи китката й и като я повлече след себе си с мрачна решителност, Виктор я заведе до скалистата тераса. Седна на камъка, просна я на коленете си и започна с все сили да я пляска по задника. Спря се едва когато чу отчаяното й хлипане.

О, богове, какво прави той? Ето че и той е заприличал на онези груби и примитивни същества, от които толкова се отвращаваше. Едва не прекърши духа й — нещо, което той никога не бе искал.

— Защо са тези сълзи, Рейна? — дрезгаво попита той. — А аз си мислех че си неуязвима за страданията на обикновените хора.

— Волфгард толкова често използваше… — прошепна тя, докато потръпваше конвулсивно.

Търпението на Виктор напълно се изчерпа. Хвана лицето й с две ръце, повдигна я към себе си и сърдито я попита:

— Какво е използвал този грубиян?

— Използваше онзи ужасен камшик…

Виктор отчаяно изохка, преливащ от желание да я прегърне, да я утеши, приласкае и успокои, но за миг се почувства недостоен за тази чест и се уплаши, че тя отново ще го отблъсне.

— А ето, че сега ме накара да се държа като него. Всъщност вече не знам. Може би аз съм виновен, а не ти?

Тя го изгледа с широко отворени очи, неуверена и изплашена. Една сълза се плъзна по бузата й и младото момиче прошепна:

— Аз съм виновна, викинг. Аз те предизвиках и те принудих да бъдеш груб с мен.

Честните й думи го трогнаха, но не успяха да изместят парливото чувство на обида и отчуждение. Погледна я втренчено и я попита:

— Рейна, Рейна, защо толкова безсърдечно ме отблъскваш, когато единственото, което искам от теб, е да ми позволиш да те обичам?

— Аз се боря с това, което ме караш да чувствам, викинг — призна му тя.

Той я притисна още по-близо до себе си, докато челата им се докоснаха и дъхът им се сля.

— Защо си мислиш, че аз съм твой враг, когато съм готов да помагам с всичките си сили и власт на теб и на твоите хора? Кога най-сетне ще проумееш, че аз наистина съм готов да ти бъда безкористен приятел, че винаги ще бъда на твоя страна, че копнея да бъда твой любим мъж?

Тя бавно се отдръпна от него и го изгледа през сълзи.

— Не зная дали въобще да ти вярвам.

— Тогава ме остави да ти го докажа, любима. Повече не можеше да се сдържа. Притегли я към себе си и я целуна с цялата страст, на която беше способен. Усети как тялото й се вцепени в ръцете му и разбра, че не може да понася нейната съпротива, нейния страх. Между тях не трябваше да има никакви препятствия, защото нищо не го вълнуваше така, както желанието да се слеят в едно. С безразсъдно усилие езикът му проникна между стиснатите й зъби и проникна в сладката й уста, влизаше отново и отново, докато накрая тя изстена от удоволствие, изпълнена с желание да му се покори. Русокосата красавица постепенно започна да отвръща на ласките, като обви ръце около врата му и притисна страстно устни към неговите. Неопитната й целувка го изпълни с мъчителна, но сладка болка.

— Да, скъпа — промърмори той, без да отделя устни от нейните. — Целувай ме така, както и аз целувам теб.

Тя леко извика, снагата й се изви, устните й се впиха в неговите, езикът й се плъзна в устата му, докато насладата и бушуващата страст го заляха без остатък. Ръцете му я притиснаха още по-здраво, а устните му и езикът му ставаха все по-настойчиви.

Сърцето му заби като бясно. Виктор я отпусна върху дъските на пристана и започна трескаво да развързва дрехата й. За миг се спря, изпълнен с неувереност, защото тя се опита да спре мълниеносните движения на ръцете му, но той бавно започва да докосва с устни пръстите й, един по един, докато тя го гледаше като омагьосана. За миг я обзе нерешителност, опита се да отдръпне ръцете си, но той я изпревари и отмести ръцете й, за да продължи да съблича дрехите й. Девойката не посмя да се съпротивлява повече. В ушите му отекваше като музика запъхтяното й дишане, изпълнено с напрегнато очакване.

Оголи гърдите й и се загледа, очарован, в заоблените й форми. После плахо докосна с треперещите си пръсти розовите й зърна и с възхищение видя как те се втвърдиха пред очите му, докато мъжествеността му пулсираше в мъчителна готовност.

— Ти наистина ме желаеш — прошепна Виктор.

Тя не отговори, но лицето й говореше по-красноречиво от всякакви слова. Очите й едва се виждаха под гъстите й мигли, замрежени от нега, а бузите й пламтяха в очакване на ласките му. Той обхвана гърдите й с едрите си шепи, тя изохка и с импулсивно, чувствено движение сплете пръсти в неговите. След миг ръцете му здраво я притиснаха към скалата и прилепи устни към гръдта й, а тя изстена от неописуемата наслада. Езикът му закръжи около зърната й и задъханата Рейна се изви на дъга под него.

Този Виктор бе тъй лаком за нея, че Рейна едва не изкрещя от болка! Не усещаха пронизващия студ, въпреки че току-що бяха излезли от ледените води на фиорда. Огънят на тяхната страст ги сгряваше като пещ. Устните му отново се сляха с нейните и езикът му проникна във влажната й топла уста. Очевидно този мъж не изпитваше никакъв свян, като настойчиво искаше от нея да му отдаде всичко, с което една жена бе способна да дари своя любим. Нетърпеливите му пръсти трескаво надигаха полата на дрехата й, тръпките една след друга заливаха снагата й, мускулестите му бедра притиснаха нейните…

Отначало тя се стегна и широко разтвори очи. Но когато пръстите му докоснаха най-съкровеното й място, тялото й се изви от удоволствие. Той плъзна пръста си още по-надолу, влезе в нея и тя ахна от наслада и болка. Не можеше да избяга от неспирните му докосвания, колкото и да се опитваше да се отблъсне от него. Със свободната си ръка обгърна тънкия й кръст, притисна я нежно към пламналото си тяло и продължи да я възбужда и измъчва с пръста си, плъзгайки го все по-дълбоко. Тя беше толкова стегната, топла и влажна! Устните му попиваха несвързаните й охкания, а когато викингът усети как пръстите й се забиха в мощните му рамене, а устните й сякаш се разтопиха в неговите и бедрата й предизвикателно се извиха, той разбра, че тя е готова…

Отдръпна пръста си от нея, освободи втвърдената си мъжественост и буйно се притисна към нея. Гледаше я право в очите, а тя като ненаситна вълчица се втурваше отново и отново към него, докато в един миг изкрещя, защото бясното му проникване беше срещнало съпротивата на нейната девствена ципа…

Викът й го стресна и Виктор рязко се дръпна назад. За бога, какво прави той? Беше заложено прекалено много в тази безумна игра сега да я вземе, сега, цялата, тръпнеща от копнеж, въпреки че изгаряше от желание да го стори. Той не искаше… не, той нямаше право… да настоява тя да му се отдаде. Веднъж вече бе направил такава грешка с нейната двойница в настоящето. Не искаше отново да повтори тази грешка сега тук с истинската Рейна.

— Не — дрезгаво прошепна Виктор и започна да стяга гамашите си.

— Не? Защо каза не? — ядосано извика изненаданата девойка.

Макар че трепереше от неудовлетвореното си желание, младият викинг успя да се окопити и бавно се изправи. Дръпна надолу полите на дрехата й и заговори задъхано:

— Защото не си моя жена.

Тя се изправи, трепереща от гняв.

— Твоя жена? Нима за теб, викинг, е важно само твоята война с онзи противен Волфгард? Нима мислиш само как да го победиш?

— Това не е вярно!

— Напротив, вярно е!

Лицето му остана непоколебимо.

— Ти трябва да се омъжиш за мен, Рейна, и чак тогава можем да се любим.

— Тогава аз ще кажа не, викинг! Не! И още веднъж не!

Той хвана за ръцете непокорната девойка и рязко я изправи на крака.

— Рейна, ти май си на прага на лудостта! Отначало вдигна шум до небето, че не искаш за нищо на света да се омъжиш за мен, а сега не си на себе си от гняв, че не искам да се любя с теб. Защо, по дяволите, най-после не решиш веднъж завинаги какво искаш от мен!

Тя го изгледа начумерено, но след миг погледът й се насочи към добре очертаната подутина под дрехата му. Гласът й внезапно се изпълни с презрение:

— Исках да се любя с теб, викинг. Ти ме изкуши и съблазни по-лошо, отколкото самият Локи би го сторил, а аз се оказах достатъчно глупава, за да посрещна с възторг насладата, която ми достави. Сега вече съм така озлобена, че с радост бих видяла как изтича кръвта ти.

Пред очите му притъмня. Нима си беше въобразявал, че тази вещица ще се откаже да го измъчва и обижда! Ето, че сега тя му отвръща дръзко, точно според неподражаемия си стил, останал от мрачната епоха на ранното средновековие, че иска да го използва само за задоволяване на своята неутолима похот.

— Нима искаш да кажеш, че желаеш само да ме използваш, за да ти доставям наслада? — гневно процеди той. — Почакай, жено. Нима не разбираш, че заради тези думи още в следващия миг мога да те стисна за гърлото и да те удуша тук, на този пуст бряг!

Тя разпери ръце, заслепена от ярост.

— Тогава убий ме, викинг, какво чакаш!?

— Ако не тръгнеш още сега, веднага, пред мен към селото, наистина ще трябва да те убия със собствените си ръце! — изръмжа той.

Виктор я сграбчи за ръката и я повлече към Слейпнир. Извади изпод седлото дълъг кожен ремък и го усука около китките й, а другия край на ремъка върза за седлото. Изтича до дървения стълб, към който бе вързана лодката, взе плаща си и го раздра на ивици, за да увие босите й крака, после наметна треперещите й рамене с остатъка от плаща. Веднага тръгнаха към селото, като той яздеше бавно, за да не изостава от него. Разбира се, това беше съзнателен опит да я унижи, но също и предпазна мярка — ако я качеше на Слейпнир, а той тръгнеше до нея пеша, своенравната девойка можеше отново да се опита да избяга от похитителя си. Въпреки това Виктор с радост би й предложил да се качи на седлото, но само ако проявяваше поне най-слаби признаци за подчинение. Единствената му утеха в тези тежки минути беше мисълта, че все пак я бе загърнал в дебелия му плащ, докато самият той зъзнеше, мокър до кости от внезапното гмуркане в ледените води на фиорда.

Утрото настъпи точно когато двамата влязоха в селцето. Вниманието на Виктор веднага беше привлечено от заревото в средата на селището. Около буйния огън се бяха скупчили двадесетина жени и мъже и въздухът около тях се огласяше от шумните закачки, насмешливи или похотливи подвиквания.

Щом се доближи до тълпата, младият викинг слезе от жребеца, отвърза ремъците около китките й и я поведе към жаравата. Макар че бяха много възбудени, обитателите на селцето веднага му сториха път. Доближиха се до буйния пламък и едва тогава разбраха причината за шумотевицата. В средата на кръга от хора бяха повалени на земята с вързани ръце Рагар, природения брат на Рейна, и още един млад воин от племето на Волфгард. Пленниците, изглежда, бяха бити жестоко, защото лицата им бяха целите в кръв, а под очите — насинени. Но въпреки следите от безмилостното посрещане ясно можеше да се прочете ужасът, изписан в погледите им, като на току-що заловени зверове.

В следващия миг Рейна осъзна, че окървавеният клетник пред нея е брат й и диво изкрещя:

— Харалд! Рагар! — и се впусна към тях.

Виктор побърза да я настигне и я улови за раменете с ръцете си, твърди като стомана. От всички страни ехтяха призиви за незабавна разплата с двамата пленени мъже и ужасно предчувствие прониза мозъка му.

— Спри! Ако искаш да спасят кожите си — задъхано й прошепна той, — остави ме аз да се оправя с моите хора. Не виждаш ли, че не са на себе си и може да ги убият още тук, на място?

За негова изненада Рейна този път не се възпротиви на думите му, а само се свлече безропотно на студената земя с побледняло от страх лице.

Виктор се изправи и огледа струпаните мъже.

— Какво става тук?

Кнут се извърна към него, отдалечи се от огъня и като се ухили широко, вдигна един дебел железен прът, нагорещен от единия край.

— Вожде, всички се радваме, че успя да настигнеш Унищожителката. А ние в това време успяхме да заловим двама от нейния род!

Сред останалите се разнесе одобрително мърморене и Виктор попита изплашените пленници:

— Има ли други освен двамата, които са тръгнали да освобождават Рейна?

— Другите бойци побягнаха, когато вашите стражи ги издебнаха откъм северния край на селото — обясни Орм и изгледа Рейна с нескрита ненавист. — Сега ние ще се позабавляваме с роднините на тази кучка, а нея ще я вържем за ей този кол, за да не пропусне нищо от зрелището!

Виктор видя ужаса в очите на Рейна. Роло вдигна юмрук и изкрещя:

— Да, ще им издълбаем с въглени дупки ма ходилата, за да ни изиграят някой по-игрив танц, а след това ще ги изкормим пред очите й! — Разярената тълпа откликна с буен и жизнерадостен рев.

Виктор се ужаси от мисълта, че няма да успее да обуздае побеснелите викинги. От всички страни долитаха озверени викове, разнасяха се хули, дори и жените от племето настояваха за още мъчения, а някои дори искаха да се насладят на незабавната смърт на двамата пленници. Никога не бе виждал верните му хора да се превръщат в самозабравила се паплач, освирепяла за кръв!

Когато пръстенът от хора започна да се стяга около мястото, където бяха захвърлени на земята двамата клетници, Рейна не издържа, извърна се към Виктор и диво изкрещя:

— Моля те! Моля те, трябва да ги спреш!

Вождът вдигна ръка и изрева страховито сред тълпата:

— Хора, спрете!

Обаче никой не му обърна внимание. Всички посрещнаха със зъл смях Кнут, който протегна нагорещеното желязо към изплашения Рагар.

— Спрете всички и веднага се отдръпнете от пленниците, чувате ли ме?!

Най-после бойците се сепнаха и се обърнаха към своя вожд. В погледите им се четеше раздразнение и недоверие.

— Защо да спираме, вожде? — сърдито попита Орм.

— Разбирам гнева ви — започна Виктор с по-спокоен тон, — но никой от вас няма право да се нахвърля върху тези двама беззащитни мъже. Няма да ви позволя да ги измъчвате. Нещо повече, заповядвам ви веднага да развържете ремъците и да ги освободите.

Тълпата нададе дружен вик, изпълнен с ярост и гняв. Размахаха се копия, извадиха се мечовете.

Кнут се приближи към Виктор, размахвайки сърдито нагорещения железен прът.

— Грешиш, вожде, и трябва да се пребориш с всички нас, ако искаш да ни спреш. — После изгледа злобно Рейна. — Нима ще се оставиш да те командва една женска?

— Ако си решил да се докарваш на тази омразна чужденка, то значи не си истински мъж! — изкрещя вбесеният Роло.

Останалите бойци също го засипаха с гневни проклятия и обиди. Лицето му пламна и той викна на брат си:

— Свейн, аз не мога да се разправям с тези озверени свине. Ще изтегля меча си и кръв ще се лее! По-добре ти им кажи защо трябва да се махнат.

Но Свейн само поклати глава.

— Е, този път грешката е твоя, вожде, защото дори и аз не мога да се опълча срещу побеснелите бойци. — Изгледа намръщено Рейна. — Докато тази мома обижда и предизвиква мъжете ни, мир няма да има, така да знаеш. Хората искат да й отмъстят, като накажат онези двамата от нейното племе.

Виктор с тревога погледна към нея. Разбираше, че Свейн има право, и сърцето му се сви от болка, като видя ужаса, изписан на лицето й.

— Моля тя… — изхленчи тя.

Той се обърна към тълпата.

— Ще ме изчакате ли за малко?

От всякъде се разнесоха недоволни гласове.

— Моля ви, бойци мои — настоятелно ги призова вождът и вдигна меча си високо над главата си.

— Ще спрем, но само ако ни обещаеш, че ще вържеш тази валкирия на този стълб, за да гледа как ще изтече кръвта на двамата разбойници! — изкрещя Кнут.

Докато бойците бяха застинали в недоумение, Виктор бързо издърпа Рейна назад в сянката на най-близката колиба. Сълзи се стичаха по красивото й лице, а младият викинг прокле безпомощността си. Какво не би дал, за да може да спре сълзите й!

— Нали обичаш брат си? — прошепна той и избърса сълзите от лицето й. — Сигурно е прекрасно да знаеш, че има някой в този жесток свят, който милее за теб…

— Моля те — изхлипа тя, — не им позволявай да убият Рагар или Харалд!

— Какво мога да сторя, Рейна? Свейн каза истината. Ти наистина никога не си скривала презрението си към моите бойци. Ако сега се опитам да ги спра, ще ни убият и двамата. Можеш ли да измислиш как да ги убедя да не заколят Рагар и Харалд?

Тя се поколеба само за миг.

— Кажи им, че ще съглася да се омъжа за теб.

— Какво? — извика той, без да вярва на ушите си.

— Ще стана твоя жена — натъртено повтори сломената девойка. Струваше й се, че всичко това е само кошмарен сън.

За миг безумна радост обля сърцето му. Най-после дочака тя да го пожелае за съпруг. Като че ли край тях не ревеше обезумялата тълпа, като че ли край огъня не тръпнеха от ужас двамата пленници. Но веднага си спомни всичко и страхът и недоверието отново надделяха.

— Какво искаш да кажеш с тези думи, Рейна?

— Точно това, което ти казах.

— Нима си съгласна да станеш моя жена?

— Да. Но ако спасиш живота на Рагар и Харалд.

— Това ли е единствената причина за съгласието ти?

Девойката нищо не отговори, само отклони погледа си.

— По дяволите! Никога не съм мислил, че може да използвам за залог живота на двама невинни клетници — сърдито процеди Виктор. — Нима си въобразяваш, че така ще можеш да ги откупиш от побеснялата тълпа?

Рейна кимна мълчаливо.

— Нали това искат твоите хора, да ме видят смирена и послушна?

— Затова ли се съгласяваш да се омъжиш за мен? — запита той, без да успее да прикрие разочарованието си.

Тя само поклати глава, без да каже дума. Виктор ядосано изръмжа.

— Много добре, тогава ще станеш моя жена и с това ще се уреди цялата тази неразбория. И то без никакво отлагане! Моли се само с това отчаяно решение да успееш да омилостивиш моите хора, ако искаш да спасиш живота на брат си и на неговия спътник.

Виктор я хвана за ръката рязко я притегли към себе си и я повлече към смълчаните бойци, скупчени около огъня.

— Слушайте всички! — високо извика викингският вожд. — Рейна се съгласи да стане моя жена и да бъде кралица на нашия храбър народ! Но само при едно условие: ако обещаем, че ще пощадим живота на брат й и на неговия придружител — обяви Виктор.

Всички присъстващи онемяха от изумление, впериха недоверчиви погледи в нея и започнаха да мърморят помежду си, като пристъпваха от крак на крак.

— Не, Рейна! — възмути се брат й. — Няма да ти позволя да се жертваш заради мен!

— Нито пък аз! — разнесе се негодуващият вик на Харалд.

Виновницата за суматохата се обърна към двамата пленници и ги изгледа с непоколебимо изражение на лицето.

— Вие двамата вече не можете да ме спрете, защото аз дадох своята дума на вожда! Нима очаквате, че бих позволила да загинете заради мен?

Мъжете и жените от племето се приближиха в още по-плътен кръг около буйния огън, без да отронят дума, напрегнато заслушани в думите им.

В този миг Виктор разпери ръце, за да разпръсне тълпата около себе си, и извика високо:

— Веднага да бъдат развързани ръцете на двамата чужденци!

Мъжете от племето му доближиха глави и започнаха да си шепнат нещо, докато изминаха няколко мъчителни минути. Най-сетне Свейн се отдели от групата и заговори от името на всички воини:

— Мъжете не са доволни от твоето решение.

— Защо не са доволни? — сърдито кресна вождът. — Помислете какво печелим. Покоряването на Рейна ще бъде огромно унижение за нашия заклет враг, Волфгард, а може и да постигнем примирие между двата народа. Не е ли това всичко, което искаме?

— Не, съгласието на тази валкирия не е достатъчно! — изкрещя Кнут.

— Тогава какво още ви е нужно? — запита отчаяно Виктор.

Кнут излезе напред и грубо сграбчи Рейна за раменете.

— На колене, жено!

Виктор Безстрашния не повярва на очите си: непокорната валкирия не се поколеба нито за миг, безмълвно се отпусна на колене в калния сняг и ниско сведе глава.

— Поискай прошка, загдето обиди моята мъжественост! — изръмжа озвереният Кнут.

— Аз… аз покорно те моля да ми простиш — едва чуто прошепна тя.

— Да ти е простено… макар че вълчица като теб не го заслужава — измърмори Кнут. — А сега трябва да дадеш обет, че до гроб ще бъдеш предана на нашия крал Виктор и на целия му род. Закълни се, че никога няма да вдигаш меч срещу мъж, жена или дете от племето ни и нека Один да те порази с гръм, ако престъпиш клетвата си!

С вкочанени устни Рейна започна да повтаря думите на клетвата:

— Кълна се, че до гроб ще бъда вярна на крал Виктор Безстрашния и на неговия род. Тържествено се заричам, че никога няма да вдигна меч срещу някой от вас. Ако престъпя клетвата си, нека ме порази светкавицата на бог Один.

Накрая Кнут захвърли в огъня нагорещения железен прът и кимна на Виктор.

— Животът на роднините на тази валкирия ще бъде пощаден.

Сред навъсените и настръхнали бойци се понесе одобрителен шепот за постъпката на Кнут. Виктор с радост забеляза как постепенно започна да изчезва отчаяното изражение от лицата на двамата пленници. Но в този миг погледът му попадна върху бъдещата му жена, все още свела унизително глава, застанала на колене в калта, и мигом осъзна, че трябва още една стъпка, за да бъде ненарушима тази клетва. Със свито сърце се реши да подложи Рейна на още едно унижение — неизбежна мярка, защото само така можеше да е спокоен, че гордата валкирия ще се превърне от утре в негова вярна съпруга.

Приближи се до коленичилата девойка и тихо й рече:

— Закълни се пред бога, че ще ми бъдеш вярна, Рейна.

Докато останалите се споглеждаха в недоумение, Рейна вдигна глава и го погледна в очите. Лицето й бе пребледняло и в очите й се четяха страх и изненада.

— Нима знаеш, че съм покръстена? — смаяно прошепна тя.

— Да… и ти не подозираш дори, че и аз съм християнин. — Той нежно я докосна по премръзналата буза и обърса засъхналите и вледенени следи от сълзите й. — Сега трябва да се закълнеш пред бога, единствения Бог, че ще ми бъдеш вярна, докато смъртта ни раздели. Страхувам се, че само тогава ще ти повярвам, че си искрена с мен.

— Кълна се във верността си към теб — прошепна тя със запъване, след което тържествено се прекръсти с вкочанена ръка.

Сред тълпата се разнесе глух ропот. Виктор я вдигна от мократа земя и се обърна към племето си:

— А сега, народе мой, всички да се прибират с мир по домовете си. Аз ще се погрижа за пленниците.

— Нима ще дариш свободата на тези псета? — изкрещя Орм.

— Това е единственият почтен изход — сряза го вождът. Останалите се развикаха и гневно размахаха мечовете. Виктор Безстрашния смръщи вежди и рязко вдигна ръка, за да ги накара да го изслушат. — Слушайте, воини! Пленниците първо трябва да бъдат поканени като мъже от нейното племе на моята сватбена трапеза, за да може да разкажат всичко на Волфгард и така ще го накараме да позеленее от ярост.

Неколцина от бойците, явно по-схватливите, шумно приветстваха мъдрия си вожд, който усети как камък му падна от гърба, когато сред настръхналата тълпа се появиха първите усмивки.

— А кога ще вдигнеш сватбата, вожде? — запита Кнут и погледна похотливо към Рейна.

— О, да, вярно бе! — кресна Роло. — Дали тази валкирия ще се окаже достойна за ложето на нашия смел вожд?

Сърцето на Виктор се изпълни с мъка заради горчивите унижения, с които бъдещата му съпруга трябваше да започне семейния си живот. Стройната девойка мръзнеше безпомощна пред погледа му, без да отрони дума, за да се защити от хулите на безчувствените мъже около нея.

— Сватбата ще бъде утре, тъкмо преди пира на Шелинг — уморено рече Виктор.