Фабио Ланзони
Викинг (32)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Виктор Безстрашния не можеше да мисли за нищо друго, освен за прелестната си съпруга.

Стана рано на разсъмване, яхна Слейпнир и препусна през безкрайната тундра. Копитата на жребеца звънко отекваха по замръзналия торф. Екотът им се разнасяше на стотици метри сред леденото мълчание на тундрата и отдалеч вдигаше във въздуха подплашените ята от диви патици. Виктор искаше да остане сам сред необятния простор на суровата северна природа, за да проясни главата си и да подреди мислите си. Само след няколко седмици навярно проклетият Волфгард ще довърши строежа на новия си боен кораб и ще връхлети върху племето му.

Но дори и надвисващата заплаха не успя да измести лъчезарния образ на младата му съпруга от мислите му. Рейна, която така сладострастно му се отдаде миналата нощ; Рейна, която беше способна да слуша в захлас по цели часове неговите разкази; Рейна, която го събуди посред нощ с гореща целувка, обвила пръсти около неговата мъжественост…

Снощи отново й разказа за своите блянове и видения, допълнени с нови разкази за приказния Футургард: стигна дори до ракетите, летящи към Луната; лодките, плуващи под водата; невъобразимо високите сгради, достигащи до облаците. Младата му съпруга му зададе десетки въпроси. Любопитството й нямаше край. Заспаха късно през нощта, някъде около първи петли, задъхани от утоляването на страстите си, ненаситни един към друг. Но въпреки че бе спал само два-три часа, на сутринта младият викинг се събуди свеж и бодър, само главата му беше замаяна от възбуждащото ухание на косата й.

Никога Виктор не бе изпитвал такава всепоглъщаща страст към една жена. Дори любовта му към Моника бледнееше в настоящето пред изгарящата треска, в която изпадаше само при едно докосване до изваяното тяло на Рейна. Сега я чувстваше безкрайно близка и телом, и духом. Никога, дори и в най-дръзките си юношески мечти Виктор не бе сънувал такова щастие…

А как примираше, сгушена на гърдите му, когато той започваше да й разказва за другия свят, светът на бъдещето! Готова бе да не мигне цяла нощ и само да го слуша, обаяна от фантастичните силуети, които въодушевеният й съпруг описваше неуморно. И щом отвори очи на разсъмване, веднага го прегърна и поиска да продължи да й разказва. Ох, защо не може така лесно да промени и свирепите викинги?

Но защо пък да не може? Виктор потъна в размисъл, припомни си вечерта на празника, когато беше успял да предотврати кръвопролитието само с помощта на убеждението, без да ги заплашва с телесни наказания. Всички мъже и жени, скупчени около огъня, се смееха на шегите му, с които той ловко изпъстри разказа си за пребиването си във Валхала.

Нима тези простички люде няма да се захласнат по разказите му за Футургард както Рейна? Досега Виктор не смееше да спомене дори една дума за едва ли не свръхестествените си познания за загадъчното бъдеще. Примитивните и свирепи викинги можеха да го сметнат за смахнат или да си въобразят, че вождът им ги заплашва с магии и на бърза ръка да го насекат с бойните си секири. Но нали вече опозна доста голяма част от техните обичаи, бит, поверия и легенди, знаеше какво обичат и от какво се страхуват. Сега всичко бе по-различно от онези първи дни, когато често не знаеше как да постъпи. Припомни си с каква жажда Рейна очакваше да започне следващия разказ — както малките деца чакат поредната приспивна приказка — и си каза, че ще успее да накара да му повярват дори и най-суровите и скептични воини, преживели десетки битки и твърдо вярващи в езическите митове. А не може ли да стигне по-далеч — да използва познанията си за бъдещето и да им помогне с мъдри съвети, за да ги научи да живеят в мир с размирните си съседи?

Да, може би ще успее. И ако трябва да благодари на някого за това необикновено ценно прозрение, това е само неговата прелестна слушателка, неговата любима жена. Нали всички отговори могат да се намерят само с помощта на любовта?

Рейна влезе в старата конюшня, за да хвърли един поглед на трите вълка на Виктор: Тор, Гери и Хати. Хищниците я посрещнаха с оглушителен вой и с радостно въртене на опашките, веднага я наобиколиха и налягаха около нея с глави на лапите си. Но й се стори, че забеляза следи от меланхолия в очите и на трите звяра.

— Съпругът ми ви прогони от голямата къща само временно, докато се научите как да се държите с по-слабите и по-беззащитните от вас — ласкаво им обясняваше младата господарка. — Ще се съгласи да ви пусне отново в къщата само ако обещаете, че няма да се нахвърлите с острите си зъби срещу Фрея, нейните рожби или нейния любим лисугер.

Вълците я слушаха навъсено.

— Все пак ми е жал за вас, непослушни зверове. Зная, че преди да доведа Фрея, винаги сте живели в къщата. И сега сигурно сте ми много сърдити и ме ревнувате от любимата ми лисица. На ваше място и аз бих ревнувала. Повярвайте ми, зная колко боли, когато те изхвърлят отнякъде. Само че Виктор, моят съпруг, е много твърдоглав и не мога да го разубедя, когато си науми нещо. Иска в къщата да цари ред и спокойствие, затова се опасявам, че няма да се съгласи да ви допусне отново в голямата къща, ако не е убеден, че сте се поучили от изгнанието в тази стара и вмирисана конюшня и че ще се държите кротко.

Вълците наостриха уши и започнаха да я душат, защото Рейна измъкна от джоба си няколко парчета овнешко месо. Размаха месото пред тях и ги изгледа с усмивка. Хищниците размахаха опашки и изплезиха езици. Младата жена раздаде на трите вълка по едно парче.

— Ето, това е за вас, но искам да не се нахвърляте повече върху моята Фрея и нейните лисичета.

Животните лакомо заръфаха месото, а тя продължи да им се любува. Утре ще дойде отново при тях, но преди това ще си поиграе с лисичета и после ще накара вълците да подушат ръцете и дрехите й, за да привикнат с острата миризма на новородените лисичета. Разбира се, в първия миг вълците няма да одобрят непознатата миризма, ще започнат да ръмжат сърдито, но постепенно ще се успокоят, тя ще им донесе още месо, ще ги погали по настръхналите им уши, а после ще се върне при лисичетата, които пък ще трябва да привикнат да не се плашат от миризмата на вълците. Защото Рейна твърдо бе решила да върне вълците в къщата…

Внезапно вратата на конюшнята се отвори със скърцане и тя се сепна. Към нея се приближи Невин, конярят на Виктор.

— Какво правиш тук, момиче?

Вълците се надигнаха и заръмжаха застрашително. Рейна се ядоса и бързо се изправи.

— Чуй ме добре, робе. За теб не съм „момиче“, а кралица на твоя вожд, ясно ли ти е? Трябва да се отнасяш с уважение към мен.

— Уважение? — намуси се конярят. — Към теб, Унищожителката, която предаде собственото си племе?

— Никога не съм се клела да бъда вярна на Волфгард и на племето му — гневно възрази Рейна. — Бях тяхна пленница, както сега ти си пленник на племето на съпруга ми.

— Да, пленница, която успя да си уреди живота чрез предателство.

Рейна едва се сдържа да не се нахвърли върху младежа.

— Как смееш да ме обиждаш, негоднико! Какво искаш да кажеш с мерзките си подмятания?

Невин размаха пръст на неспокойните вълци.

— Искам тези противни зверове да се махнат от моята конюшня.

Господарката отговори с леден тон:

— Това не е „твоята конюшня“, робе, защото принадлежи на моя съпруг. А тези вълци ще стоят тук и ще чакаш моето нареждане. И се постарай да се държиш кротко с тях.

— Ха! — изсумтя сърдито младежът, излезе от конюшнята и затръшна вратата след себе си.

Рейна се намръщи, седна отново върху купа слама и започна да успокоява настръхналите животни, да ги гали около ушите и да им говори ласкаво, като че ли можеха да я разберат. „Как може да има такива грубияни“ — помисли си тя и отново се натъжи. Без съмнение Невин беше един от многото, които не искаха да я признаят за своя господарка, може би защото и тя като него беше доведена във Ванахейм като робиня.

Досега само веднъж беше разговаряла с вечно навъсения коняр, когато трябваше да открадне един жребец от конюшнята, за да избяга. Още с втурването й в конюшнята Невин започна да я ругае с най-обидни думи, но не се осмели да й попречи да избяга. Рейна тъкмо беше отместила преградата, за да изведе коня, когато помощникът на Невин скочи върху нея и я заплаши, че ще я намушка с вилата. Младата жена успя да избие вилата от ръцете му и да го повали на пода, но се смили над младостта му и не се реши да го прониже с кинжала си. Само скочи на крака и побягна към брега на фиорда. Там я настигна Виктор…

Може би всичко приключи благополучно, въпреки че все още се ядосваше защо бе позволила на Виктор да я спечели толкова лесно на своя страна и да я накара да омеква като глина в ръцете му само като го види. Нали сега бе дошла при вълците с надежда да ги примами да се върнат в къщата, но без да се нахвърлят върху любимата й лисица. Целта й беше да зарадва с нещо съпруга си. Неговите цели вече бяха станали и нейни цели — беше съгласна дори и дете да му роди и вече копнееше не по-малко от Виктор да притисне това дете в ръцете си… Виктор бе успял да я съблазни, да я подчини на волята си със своите омайни сини очи и с вълшебните си приказки за някакъв Футургард…

Ох, нямаше изход за нея! И което беше най-страшното, тя бе безумно влюбена в този очарователен мъж.

 

 

— Мъже, искам да ви разкажа за моето най-вълнуващо пътуване!

Една седмица след последните събития Виктор Безстрашния беше повикал най-близките си воини в залата, където се събираше военният съвет. Свейн, Отар, Кнут, Роло и Орм се бяха настанили около дългата маса и надигаха роговете с медовина, а по лицата им вече лъщяха пиянски усмивки.

През последните дни вождът на няколко пъти обмисляше какво да им каже, как да започне, напрегнато се опитваше да си припомни още подробности от странния свят на бъдещето. Беше решил да не крие нищо от хората си, да им опише както добрите страни, така и недостатъците на Футургард — за оръжията, които за секунди поразяваха повече невинни жертви, отколкото тези свирепи викинги можеха да избият всички заедно за целия си живот, а също и за поуките от предишните опустошителни войни.

— Искаш да ни разкажеш за пребиваването си във Валхала, нали, вожде? — добродушно подметна Свейн.

— Да… но извърших и още едно много интересно пътуване. — Виктор пое дълбоко дъх и след това изрече поразяващото си признание: — Аз преживях още един живот.

Настъпи гробно мълчание. Петимата бойци впериха изумените си погледи в лицето му.

Пръв се опомни Кнут и плахо го попита:

— Но как може един човек има няколко живота, вожде?

— Нима вие, най-смелите викинги на острова, не вярвате, че загинали със смъртта на храбрите живеят поне два пъти — веднъж тук, в Мидгард, и втори живот във Валхала? — предизвикателно попита Виктор.

— Да, така си е — отговори Орм, а останалите мълчаливо кимнаха.

— Точно това исках да ви кажа. След като се озовах във Валхала, оттам се пренесох в съвсем друг свят, там преживях своя трети живот и едва след това се върнах при вас.

Отново настъпи неловка тишина. Недоумяващите мъже се спогледаха намръщено.

— Но не си имал време за трети живот, вожде — възрази Роло. Как можеш да живееш на три пъти? Та ние те изпратихме във Валхала след залез, а ти се завърна при нас посред нощ.

— Да, никакво време не си имал — съгласи се Кнут.

— Там, където бях, не е същото време — заяви Виктор, като се постара да изглежда напълно сериозен.

Бойците останаха с отворени уста.

— Но… как е възможно това? — смутено промълви Орм.

— Не мога да кажа, че и на мен ми е напълно ясно… просто така се случи. Зная само, че съм живял там преди да се върна при вас.

Отново надвисна напрегната тишина, но този път Отар пръв се окопити, изправи се и извика:

— По-добре ни разкажи с повечко думи, вожде. Поне аз дотук нищо не проумях.

На Виктор му се наложи отново да поеме дълбоко дъх.

— Озовах се в света, наречен Футургард. Това е десетият свят.

Възгласи на искрено удивление се надигнаха от всички страни на дългата маса.

— Нима искаш да кажеш, че световете са десет, а не само девет? — усъмни се Орм.

— Къде е този Футургард? — попита Свейн. Виктор избърса изпотеното си чело и продължи:

— Точно тук, на същата тази земя, на която живеем всички ние сега… само че след хиляда години напред във времето.

Разнесоха се възторжени ахкания, примесени със скептични възклицания.

— Ако добре съм чул, вожде, искаш да ни речеш, че си пътувал няколко столетия напред, така ли? — прошепна изуменият Отар.

— Да… във времето малко преди двехилядната година.

— Двехилядната година! — възкликна Отар.

— Да.

— И там си намерил твоя Футургард? — недоверчиво попита Кнут.

— Да.

Мъжете възбудено зашепнаха помежду си. Накрая всички кимнаха към Роло, той се изкашля смутено и заговори от името на петимата:

— Разкажи ни още нещо за този десети свят.

— Това наистина е свят на бъдещето, толкова напреднал, че доста трудно ще ви бъде да си го представите — обясни им Виктор. — В този приказен Футургард има такива умни машини, че на тях хората възлагат какви ли не задачи: от изкопаването на ровове в земята до полетите към Луната.

— Но как е възможно това? — изрева Кнут. — Не може една машина да замести човека!

— Не, не винаги е така — обори го Виктор. — Дори и тук, във Ванахейм, се използват плугове и каруци за оран, сеитба и пренасяне на товари.

Няколко от мъжете кимнаха одобрително.

— Освен това трябва да ви кажа, че създаването и подобряването на тези чудати машинарии не е спряло и ще продължи, докато свят светува. Машините са се разпространили още в епохата, известна в бъдещите векове като промишлена революция и от тогава са ставали все по-сложни и по-съвършени. Гигантски тъкачни станове изработват платове, при това цял топ плат се получава само за половин ден. За същото време жената на всеки от вас няма да успее да изтъче дори една покривка за маса. А за пренасянето на хора и стоки на огромни разстояния са измислени огромни железни коне, наречени локомотиви.

Смаяните викинги откликнаха с възторжени викове.

— Моля те, вожде, разкажи ни още за тези небивали чудеса! — настоятелно го помоли Орм.

Младият вожд се зае да им опише по-подробно фантастичните машини на Футургард, като започна от простия пример с парната машина и съоръженията за земеделието, а после заговори за по-сложните изобретения като корабите, самолетите и автомобилите. Дори им спомена за едно от чудесата на двадесетото столетие — телефоните и компютрите, радиопредавателите и телевизорите, които изпращат и получават информация по въздуха. Спомена им, че може да се създават подвижни „картини“ от снимки на живи хора и животни, които после се гледат в огромни зали на големи екрани. Не забрави да им разкаже и за чудотворните лекарства, които понякога могат да спасят болните пред прага на смъртта.

Докато го слушаха, мъжете само се споглеждаха и мълчаливо поклащаха глави, без да успеят да скрият изумлението си. Само понякога някой задаваше един-два въпроса. Виктор беше изпълнен с радост, че инстинктивно беше налучкал подхода към тези необразовани, но любопитни мъже. Както Рейна, така и те слушаха с нескрит интерес фантастичните му разкази, дори с поведението си му напомняха за деца в училище. Вождът разбра също, че не е най-важното дали ще успеят да запомнят всяка негова дума, по-важното бе да схванат общите очертания на далечното бъдеще.

Внезапно Виктор се намръщи и смени темата:

— Има и други машини, които са предназначени да избиват враговете по време на война — оръдия, ракети и бомби.

— Не може ли да ни научиш да направим някакво ново и страхотно оръжие, с което да пометем войската на Волфгард? — запита Кнут с блеснали очи.

— Не — твърдо отвърна вождът и побърза да обясни отговора си, защото мъжете се помръднаха смутено на столовете си. — Трябва да разберете, че в бъдещата история има епохи, когато човечеството едва не се е самоизтребило до крак с помощта на тези ужасни оръжия. Именно затова аз сега живея втори живот — за да ви науча на най-важния урок — войната носи само разруха и смърт, а бъдещото развитие на човешкия род е възможно само ако цари мир.

Последните му думи воините посрещнаха с открито недоверие, затова Виктор беше принуден да прибегне до обширни сравнения между събитията в загадъчния Футургард и живота на остров Ванахейм. Разказа им за две армии, които след кръвопролитни, но безуспешни атаки и обсади на някаква непревземаема крепост сключили примирие и така крепостта била спасена от разрушаване до основи; за многогодишна жестока война между два народа, които най-после подписали клетва за вечен мир и едва тогава настъпило всеобщо благоденствие; за двама братя, изправени един срещу друг в безсмислено свирепо сражение, които си подали ръце, захвърлили оръжията и се завърнали в родния си град.

— Всичко се дължи на този порочен инстинкт да се сражаваме със себеподобните. Това е най-голямата пречка за напредъка на човечеството — обобщи Виктор и избърса челото си.

— Нима искаш да ни кажеш, че повече няма да воюваме? — учудено запита Свейн.

— А какво ще правим когато Волфгард ни нападне? — запита ужасеният Кнут. — Какво искаш от нас? Сами да си подложим главите на дръвника?

— Не — отговори Виктор, отчаян, че няма да може скоро да приключи тази трудна беседа. — Разбира се, че ще се отбраняваме. Ако се наложи, може дори да загинем, но не трябва да позволим на врага да завземе кралството ни. Исках да ви кажа нещо друго: не трябва ние първи да започваме нова война и не трябва да мислим само как да сторим зло на съседите си. И на първо място трябва да помислим как да предотвратим войната с Волфгард.

Тези думи бяха посрещнати с мрачно мълчание.

— Е, воини? Разбрахте ли поне част от това, което ви разказах? — нетърпеливо попита Виктор.

— Да, вожде, и ще се опитаме да разберем и останалата част — отвърна Роло от името на петимата. — Само не искай от нас веднага да схванем всичко наведнъж. Много… чудато говориш, много странни думи чухме от устата ти. И може ли още да ни обясниш за онези невиждани машини?

Виктор не можа да ги успокои, преди да им разкаже всичко отначало, но още по-подробно от първия път. Когато свърши, нощта преваляше над заспалото село.

В спалнята Рейна седеше край огнището и галеше лисугера, който вече бе кръстила Фреки. Още вчера бе наредила на слугите да донесат повече месо за нейните питомци и така успя да спечели доверието им. До Фреки се беше изпънала Фрея, а дребните светлокафяви лисичета лакомо бозаеха от нейната гръд.

Докато гледаше как малките се бутат едно друго, нетърпеливи да се доберат до корема на лисицата, Рейна за сетен път се увери какво велико тайнство е майчинството. От няколко дни мислеше само за бъдещата си рожба, защото вече беше сигурна, че носи под сърцето си дете от Виктор. Цикълът й се наруши, напоследък беше отпаднала, често й се доспиваше, апетитът й нарасна, гърдите й започнаха да наедряват, усещаше промени в цялото си тяло. Вече бе сигурна, че напролет ще дари съпруга си с дете и ако предчувствието й не я лъжеше, тя и Виктор щяха да имат син.

Замисли се дали детето й ще се радва на детство, по-щастливо от нейното. Но копнежът й за безоблачно бъдеще бързо помръкна и се измести от коварните тръпки на страха — все още се опасяваше, че Виктор ще използва появата на сина им за своите цели — да стане владетел на целия остров. Само това я спираше да сподели с мъжа си радостната вест…

В следващия миг се сепна и се запита къде ли се бави дотолкова късно. Преди да я остави в спалнята, Виктор й беше споменал, че ще му се наложи да закъснее, понеже тази вечер ще събере военния съвет в голямата зала. Отдавна не бяха оставали дотолкова късно в залата. Какво има толкова да обсъждат, защо се бави съпругът й?

Изтича до вратата към третата стая и попита Сибеал кога робинята ще донесе вечерята.

— Знаеш ли защо мъжът ми и неговите воини все още говорят дотолкова късно в голямата зала?

Сибеал сви рамене.

— Не зная, господарке. Много добре знаеш, че там никога не допускат жени.

— Искаш да кажеш, че Виктор дори не е разрешил да Кнут и Роло да се закачат с робините, които им носят храна и медовина? — учуди се Рейна.

— Не — засмя се Сибеал. — Дори и това не им е разрешил, защото нито една робиня не е била допусната в залата. — Прислужницата погледна подноса на Рейна. — Ще хапнеш ли нещо, господарке?

Младата жена кимна, но мислите й бяха изпълнени с тревога за Виктор. Усещаше как с всеки изминал час търпението й се изчерпва и в нея отново се надига гняв.