Фабио Ланзони
Викинг (8)

ГЛАВА СЕДМА

Виктор се наслаждаваше на ездата в тундрата, въпреки че имаше странното, смущаващо чувство, че някой го наблюдава. Преди да се върне в селото, той разговаря със стражите и се успокои, когато те му докладваха, че няма никаква следа от вражески бойци. Един от викингите му напомни, че обикновено Волфгард и хората му нападат вечер или в късните часове на деня. Ала младият мъж знаеше, че могат да бъдат нападнати всеки момент, а той не бе имал достатъчно време, за да се подготви да поведе воините си срещу врага. Разбира се, би могъл да се осланя на умението на хората си, но все пак трябваше да помисли как да защити племето и себе си.

През следващите няколко часа той разгледа селото. Изпитваше вълнение и известно чувство на предизвикателство, че трябва да се научи да живее в тази далечна варварска епоха. Убеждението, че сигурно е трябвало да живее в тези времена, се засилваше. Мислеше си с вълнение за жената воин и се питаше кога ли отново ще се срещнат. Надяваше се да е по-добре подготвен за тази среща!

Този следобед Виктор видя шестима от хората си, които се упражняваха в бойно изкуство, и се присъедини към тях. Двама от воините, Кнут и Роло, въоръжени с железни щитове и дървени мечове, се приготвиха да се бият един срещу друг. Техният вожд огледа околността. Те се намираха зад хълмовете, в студената ветровита тундра. Земята бе покрита с мека трева и тук-там се виждаха поникнали цветя, предвестници на пролетта. В синьото небе кръжаха дъждосвирци и кайри, птици с големи клюнове.

Всичко приличаше на пасторална сцена, но все пак с нещо напомняше за жестоките времена, в които Виктор бе попаднал. По-надолу, съвсем близо до селото, се намираше гробището — имаше редици гробове, обградени със скали. Върху всеки от тях бе поставен грубо издялан камък, на който беше написано името на умрелия с рунически букви. Виждаха се двама роби, които копаеха нов гроб за Зигфрид — смел воин, който беше умрял от раните си миналата нощ. Свейн каза на Виктор, че тъй като Зигфрид е умрял в леглото си, той няма да бъде изпратен до Валхала като воините, които загиват в бой. Изглежда това беше единственото, което ги огорчаваше. Младият мъж се загледа в изкопаната дупка и се намръщи. С всеки изминал миг се убеждаваше все повече и повече, че е бил изпратен в този свят, за да се опита да научи тези хора да живеят в мир и разбирателство.

Да, помисли си той, тук трябва да настъпят сериозни промени. Например никак не му харесваше фактът, че робите бяха принудени да копаят гробовете на загиналите викинги. А и в селото имаше много хора, които явно бяха държани тук против волята им и бяха жестоко експлоатирани. Той видя Малко по-нататък двама роби, които копаеха руда, а други трима я разтопяваха в големи железни казани.

Внезапно го прониза странно безпокойство. Защо имаше чувството, че от близките скали нечии очи го наблюдават? Това бе същото усещане, което не го бе напуснало, докато яздеше из тундрата — усещането, че някой непрекъснато го следи. Младият мъж се замисли дали да не отиде и да огледа скалите, но в същия миг до слуха му достигнаха силни викове и вниманието му беше привлечено от боя между викингите…

Горе между хълмовете, скрита зад базалтовите скали, но така че да може да вижда какво става долу в равнината, Рейна Унищожителката наблюдаваше бойните упражнения на враговете си. Тя беше дебнала Виктор през целия ден, тъй като интересът и възхищението й към него се бяха увеличили. Сега щеше да види какви бойни умения притежава той, след като се е завърнал от царството на мъртвите. По време на стълкновението им миналата нощ той изглеждаше объркан и несръчен, сякаш не знаеше как да се бие. Никак не приличаше на предишния кръвожаден викинг. Дали това беше някаква тактика, или пътуването до Валхала бе замъглило съзнанието му?

Рейна взе един малък камък и се усмихна. Може би щеше да има възможност да се позабавлява. Можеше малко да обърка упражненията им, като хвърли камък по главата на Виктор и го събори на земята. Това наистина щеше да й достави удоволствие. Беше достатъчно далеч от врага си и се чувстваше в безопасност.

Ала първо щеше да го наблюдава внимателно, за да научи каквото искаше…

Виктор гледаше как Роло удряше с меча си щита на Кнут. От своя страна, Кнут също вдигна дървения си меч и удари силно щита на Роло. Двамата мъже си размениха още няколко удари, но си личеше, че Роло е доста уморен. Кнут забеляза това, използва преимуществото си и изби меча от ръката на Роло. Едноокият гигант се огледа триумфиращо, вдигна високо меча си, а след това бавно го спусна над главата на Роло — символичен жест, че го е убил. Докато останалите воини поздравяваха победителя, Роло преклони единия си крак в знак, че се признава за победен.

С широка усмивка Кнут се обърна към Виктор и дръзко извика:

— Вожде, отправям предизвикателство към теб! Виктор се замисли дали да не приеме предизвикателството, но Свейн побърза да се намеси:

— Кнут, ти не играеш честно. Нашият крал е загубил паметта си и воинските си умения във Валхала. Ние всички отлично знаем, че ти си най-добрият боец. Ако крал Виктор приеме предизвикателството ти, двубоят няма да е равностоен.

Кнут намигна на Виктор.

— Не се тревожи, вожде. Ще бъда много нежен с теб.

Останалите воини избухнаха в смях, но Виктор се намръщи. Той беше крал Виктор и не биваше да позволява да става за посмешище на хората си. Трябваше да им покаже, че заслужава да бъде техен водач и да си възвърне уважението им. Ако наистина искаше да направи промени в живота на този остров, трябваше да ги накара да се отнасят сериозно към него.

— Приемам предизвикателството — тържествено заяви той. Изправи се и се насочи към Кнут. В този миг Свейн го хвана за ръката.

— Вожде, предупреждавам те да бъдеш много внимателен. Кнут е много жесток.

Виктор кимна и понижи глас:

— Ако наистина искам да управлявам този остров, аз трябва да заслужа предаността на воините си. Моето положение изисква да приема това предизвикателство. А и освен това нали трябва да се науча да се бия, за да можем успешно да отблъснем следващото нападение на Волфгард и хората му.

Свейн примирено кимна.

Виктор пристъпи напред. Отар се приближи и му подаде железен щит, дървена сабя с широко острие и кожен шлем.

— Докажи какво можеш, вожде — ухили се той.

Виктор си сложи кожения шлем, взе сабята с дясната си ръка и се опита да балансира тежестта с щита, който държеше в лявата си ръка. Кнут го наблюдаваше, а в единственото му око блесна подигравателен пламък.

— Кога ще си готов да започнем, вожде?

— Всеки момент — промърмори Виктор. Той беше взел няколко уроци по фехтовка, когато играеше ролята на един дързък авантюрист в един филм, в онези далечни времена, когато беше актьорът Марчело Лазаро. Сега се опитваше да си припомни наученото — постави щита пред гърдите си, а с другата ръка опита няколко удара със сабята. После пое дълбоко въздух и зае подходяща стойка.

Изведнъж се разнесе силен смях и мъжете започнаха да викат и да тропат о крака. Младият мъж ги погледна изумено. Очевидно те наистина се забавляваха.

— Какво ви е толкова смешно? — обърна се той към Орм.

— Това, което правиш, вожде — отвърна смеещият се мъж.

— Това е фехтовка.

Викингите продължаваха да се смеят.

— Ще бъдете ли така любезни да ми обясните какво ви е толкова забавно? — остро попита Виктор.

— Ние никога не правим такива смешни движения, вожде — нагло отвърна Кнут. — Ние нанасяме силни удари, промушваме телата на противниците си и по всякакъв начин се опитваме да избием щитовете им.

— А, разбирам — промърмори младият мъж. — Значи вие разчитате на грубата сила, а не на бойно умение, стремите се да нанасяте повече удари, така че врагът ви да загине по-скоро от загубата на кръв, отколкото от смъртоносни рани.

Викингите озадачено се спогледаха.

— Изгубихме доста време, вожде — нетърпеливо рече Кнут и зловещо се усмихна. — Хайде, ела и покажи как можеш да се биеш.

Виктор стисна зъби, вдигна сабята си, притисна щита пред гърдите си и се хвърли към Кнут. Едноокият воин ловко отстъпи настрани, удари го по рамото, изби сабята от ръцете му и го блъсна на земята. Устата на Виктор се напълни с пръст. Той яростно я изплю, докато наоколо се разнасяше силният смях на мъжете…

Горе, зад скалите, Рейна също се смееше, закрила с ръка устата си. Виктор Безстрашния беше несръчен и недодялан като глупаво добиче. Един от неговите бойци го бе проснал на земята като беззащитно бебе!

Момичето си спомни, че един от мъжете каза, че техният вожд е загубил паметта и бойните си умения във Валхала. Сега думите му се потвърждаваха. Що за странен бог беше той, след като беше толкова безпомощен? Държанието му я разсмиваше, но това не намаляваше решението й да го победи, особено сега, когато бе изпълнена с толкова объркващи я чувства към този викинг. Тя вдигна камъка и зачака удобен момент, за да го хвърли…

Виктор горчиво въздъхна, изправи се на крака и взе щита и сабята си. Кнут стоеше с широко разкрачени крака и насмешливо го наблюдаваше. Три пъти Виктор се опита да нападне огромния воин и трите пъти Кнут го удряше през рамото и го просваше на земята.

След третия път Виктор се претърколи на една страна и върхът на сабята на Кнут допря до гърлото му.

— Ще се признаеш ли за победен, вожде?

— Изглежда, че ще трябва.

— Ако бяхме на бойното поле — злорадо рече Кнут, — щях да ти отсека главата.

Мъжете гледаха отстрани и се подхилваха. Търпението на Виктор се изчерпа. Той бутна настрани сабята на викинга и се изправи на крака. Тези варвари притежават дивашка сила, помисли си той, но нищо не разбират от тактически умения. В сините му очи блесна пламък, той направи неочаквано движение с крака си, стегна глезена си около този на Кнут, дръпна го силно и изненаданият едноок гигант се намери седнал по задник на земята. Смаяният воин го изгледа с недоумение, а останалите мъже започнаха да подскачат и да викат в знак на одобрение.

— Предполагам, че наистина е добре, че не се намираме на бойното поле — самонадеяно се ухили Виктор.

Побеснял от гняв, Кнут скочи на крака и понечи да се нахвърли върху вожда си, но Свейн се намеси:

— Смятам, че нашият вожд достатъчно се упражнява за днес — решително рече той.

— Проклет мошеник! — изрева Кнут.

Той не откъсваше злобния си поглед от Виктор, когато във въздуха прелетя един камък и го удари право по челото. Едноокият викинг изрева от болка и отново се намери на земята, а останалите воини го наобиколиха учудено.

— Какво, по дяволите… — промърмори Виктор.

Думите му бяха прекъснати от тропот на копита. Той и останалите се извърнаха и с ужас видяха, че Рейна Унищожителката се носи на черното си пони право към тях. Валкирията надаваше силни бойни викове и с плоската страна на меча събори няколко бойци, докато префучаваше край тях. Чуха се силни викове и стенания.

Виктор бе толкова смаян от внезапното нападение на Рейна, че стоеше неподвижен и едва успя да отскочи настрани, когато тя прелетя край него. Когато задмина групата объркани мъже, девойката спря коня си и се обърна. На устните й се появи жестока усмивка.

— Викинг — извика тя към Виктор, — следващия път ще те улуча!

При този зловещ поздрав, младият мъж я изгледа удивено, а тя смушка коня си и препусна напред. Стана му забавно. Тя наистина беше изключително смело момиче! Беше толкова великолепна и едновременно с това толкова жестока!

Внезапно вниманието му бе привлечено от олюляващия се Кнут. Викингът успя да се задържи на краката си, измъкна бойната си секира и се приготви да я хвърли в гърба на отдалечаващата се девойка.

— Не! — извика Виктор и сграбчи Кнут за кръста, за да го спре.

— Защо казваш „не“? — изръмжа едноокият и се опита да се освободи от ръцете му.

— Защото ние не убиваме жени, нито пък ще убиваме някого в гръб. Това не е достойно за един смел боец.

Очевидно Кнут не беше съгласен с думите му. Той се освободи от Виктор и яростно заби секирата си в земята. После се изплю гневно в краката на вожда си и се отдалечи. Младият мъж въздъхна с облекчение и се огледа. Воините му все още се споглеждаха объркано и си шепнеха нещо за неочакваното и странно нападение на Рейна. Свейн изглеждаше загрижен.

— Вожде — пристъпи той към Виктор, нали не си ранен?

— Не. Наистина беше забавно. Тази Рейна показвала ли е тези си умения и преди?

Викингът поклати глава.

— Понякога тя наистина идва в нашите земи и наблюдава селото, но никога не е била толкова дръзка и не се е приближавала толкова близо. — Той се ухили и смушка Виктор. — Може би се интересува от теб сега, когато се завърна от Валхала.

— Ха! — изсумтя младият мъж. — Виждам колко се интересува. Този камък беше предназначен за мен, а не за Кнут.

— Да, така изглежда. Както и да е, Кнут никак не остана зарадван, че му забрани да убие тази валкирия.

— Остави го да се сърди. Освен това аз мисля, че само един страхливец би могъл да убие жена и то по такъв жесток начин — разгорещено заяви младият мъж.

Свейн се намръщи.

— Мисля, че си прав, вожде, но аз отново те предупреждавам да внимаваш с Кнут. Никога не оставяй гърба си незащитен.

В гърдите на Виктор се надигна тревога.

— Да не би да имаш предвид, че не можем да сме сигурни във верността на този мъж?

— Преди малко ти каза истината. Наистина трябва да накараш Кнут отново да те уважава, както и всички останали воини. Но независимо от това, вожде, трябва да бъдеш предпазлив и трябва да знаеш, че Кнут отдавна иска да заеме мястото ти.

Виктор остана мълчалив. В ума му се тълпяха стотици тревожни мисли. Свейн бе споменал, че сред тях има предател. Дали този изменник не беше Кнут?

И дали Рейна не беше онази невидима сянка, която го преследваше през целия ден? Младият мъж се усмихна. Може би знаеше отговора. Може би Свейн беше прав и Рейна е също толкова запленена от него, както и той от нея.