Фабио Ланзони
Викинг (28)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

На следващата сутрин Рейна получи разрешение от съпруга си да посети Рагар и Харалд в тяхната колиба край селото, където обикновено затваряха пленниците. Докато излизаше от селото и се изкачваше по невисокото възвишение, младата жена си припомняше всички незабравими моменти от нейното страстно покоряване под непреодолимото въздействие на горещите ласки на Виктор през изминалата нощ.

Покоряване… Преди няколко седмици само тази дума й беше напълно чужда и отблъскваща. Коравосърдечната епоха, в която й бе съдено да се роди, не познаваше нежност и състрадание, милост и благородство, затова покоряването означаваше безмилостно третиране, пълно подчинение, страдания, мъчения и дори смърт. Но ето че в прегръдките на своя мъж тя откри ново, напълно неочаквано значение на тази дума: покоряването й бе донесло само невиждана радост, нежност, екстаз. Наистина, тя щеше да бъде много по-щастлива, ако Виктор също бе получил своя дял от насладата още от първия миг, вместо да се старае така безкористно само за нейното удоволствие.

Чувстваше се безпомощна в ръцете му и това откритие я порази и очарова, макар че заплашваше да срути всичките й вярвания, с които бе отраснала. Пък и как можеше да се опази от вихъра на чувствата, щом вече тя самата отчаяно се стремеше към това неподозирано щастие?

Рейна успя да си наложи да не мисли повече за съкровените си блянове, защото пред нея се извиси силуетът на колибата. Пред вратата на пост беше Отар, макар че явно не се престараваше. Ето че не я забеляза, макар че младата жена вървеше право насреща му. Рейна погледна встрани и видя причината за разсейването на боеца — до него бе седнала робинята Ива, Отар се беше навел над главата й и галеше лицето й, очевидно прехласнат по красотата й.

— Добро утро — отдалеч извика Рейна, за да им даде време да прикрият любовните си погледи.

Двамата скочиха на крака и се спогледаха гузно. Отар пръв се окопити и вдървено се поклони на господарката.

— Добро утро, кралице. С какво мога ти бъда полезен?

Като видя изчервеното лице на Ива, Рейна се изкуши да се пошегува с Отар, но навреме се опомни и само се усмихна.

— По-добре отключи вратата. Съпругът ми разреши да посетя брат си.

— Разбира се, милейди. — Отар веднага се захвана да отмества тежката греда, залостена напречно на масивната дъбова врата.

На прага Рейна се спря, обърна се и весело намигна на смутената Ива, а после заповяда на Отар:

— Може да довършиш това, с което се беше захванал.

Тя влезе вътре и замижа, когато тежката врата хлопна зад гърба й. Трябваха й няколко секунди, за да привикне с полумрака и неприятната миризма. Видя брат си и Харалд седнали до огнището, свели глави над купите с овесена каша. Пристъпи към мъждукащото кандило и с радост отбеляза, че сега двамата пленници изглеждат доста по-добре. Дори белезите им бяха започнали да зарастват.

— Добро утро — поздрави ги тя.

Добро утро, сестро — усмихнато я посрещна Рагар. — Ще се присъединиш ли към скромната ни трапеза?

— Не, вече закусих. — Рейна се отпусна на сеното до брат си, кръстоса крака и кимна на Харалд. — Дойдох, за да ви помоля двамата да се измъкнете от този унизителен плен. Не забравяйте, че Виктор все още е благосклонен към вас, но никой не може да предскаже какво ще ни донесе бъдещето. Трябва да побързате, преди свирепите му воини да решат, че е крайно време да се разправят с вас.

Разгорещените думи на сестра му накараха Рагар да се замисли. Той погледна към братовчеда си, а после се обърна отново към Рейна.

— Сестро, Харалд и аз вече разговаряхме затова, но и двамата не желаем да се връщаме в стана на баща ми. Ето че сега си жена на вожда на това племе и нищо чудно да започнат жестоки битки между двата народа. Ако се присъединим към войската на Волфгард, може да се наложи да се бием с бойците на Виктор, твоят съпруг. Но аз отказвам да вдигна меч срещу Виктор и неговите хора — не, докато ти си негова жена.

Рейна погледна към Харалд.

— И ти ли изпитваш същите чувства?

— Да. Брат ти и аз няма да се подчиним на заповедите на Волфгард.

Рейна кимна в знак, че разбира жестоките душевни терзания, на които са били подложени двамата пленници.

— Тогава наистина е най-добре да останете тук и да не се връщате във войската на Волфгард…

— Но възможно ли е това — прекъсна я Харалд. — А какво ще стане, ако Волфгард нападне селото на Виктор, а ние стоим заключени в тази жалка колиба?

— Ох, много е опасно и войната е вече на прага ни — въздъхна Рагар. — Все пак можем да се надяваме, че от известно време Волфгард, не зная по какъв начин, успява да проследи всяка стъпка на Виктор Безстрашния. Подозирам, че баща ми е подкупил някой от хората на мъжа ти и този подъл подслушвач му донася за всичко.

— Знаеш ли кой може да е той? — тихо попита Рейна.

— Не — отговори Рагар. — Но ако Волфгард нападне, как да те защитим? Нима трябва да вдигнем мечове срещу баща ми?

— Но можем ли да не те защитим? — намеси се Харалд.

Тя се намръщи.

— Трябва да разберете, че аз съм се заклела да остана тук, освен ако моят съпруг не ме освободи от клетвата и ме изгони от дома си. Макар че ми беше много трудно, трябваше да обявя, че ще бъда вярна на Виктор и племето му, за да спася живота на двама ви.

— Това го разбрахме — изрече смутено Рагар и стисна ръката й. — Никога не сме желали да се жертваш заради нас и да се отдаваш на Виктор, но вече всичко е свършено и не трябва да те убеждаваме да му измениш. Само че Харалд и аз… — Рагар поклати глава. — Ние се озовахме в капан, от който сега не виждаме изход.

Рейна горчиво се засмя.

— Наистина, и тримата сме попаднали в жесток капан.

 

 

Изминаха десетина дни. Понякога между Виктор и Рейна избухваха дребни свади, но очарованието на любовните нощи успяваше да изглади всички недоразумения. Рагар и Харалд често се шляеха из селото, сприятелиха се с доста от обитателите му и постепенно Виктор успя да убеди своите хора, че могат да дарят пленниците с по-голяма свобода.

Една вечер всички в голямата трапезария бяха изненадани, когато стражите довлякоха двама непознати пленници с вързани ръце и белези но лицата.

— Какво става тук? — ядосано попита Виктор.

Преди стражите да успеят да му обяснят, Рейна се намеси:

— Това са Дирк и Грам, двама бойци от войската на втория ми баща.

— Но… как са се озовали тук? — учудено възкликна Виктор.

— Вожде, заловихме тези двамата в една лодка до брега на фиорда — обясни единият от стражите. — Опитваха се да се промъкнат на брега в мрака.

Кнут скочи с пяна на уста и извади меча си.

— Остави ме да се разправя с тях, вожде!

Роло също скочи от стола си.

— Да, вожде! Но нека на мен да се падне тази чест. Кълна се, че ще умрат много бавно и мъчително. — Той измъкна кинжала си и се ухили зловещо. — За мен е истинска радост да изтръгвам сърцата на враговете ми.

Като видя как лицата на пленниците посивяха като пепел, Виктор се изправи и вдигна ръка.

— Почакайте. Трябва да запазим хладнокръвие и да разучим по-внимателно всичко около пленниците.

— А защо е нужно това, вожде? — намръщи се Орм.

— Първо трябва да разберем защо са се опитвали да преплуват фиорда.

— Тогава ми ги дай и така ще ги измъча, че ще си разкажат и майчиното си мляко — предложи Кнут и кръвожадна гримаса обезобрази лицето му. — Ще си глътнат езиците, щом ги накарам да стъпят върху нажежени въглени.

Виктор стисна зъби, отвратен от услугите, които Кнут му предлагаше с такава охота, и се приближи към изплашените до смърт нещастници.

— Може би няма да се наложи да ги подлагаме на мъчения — отсече той и спря, за да провери как пленниците възприемат думите му. — Но само ако те доброволно ни разкрият причината за неочакваното си посещение.

Макар че единият пленник запази гордо мълчание, вторият започна припряно да говори:

— Волфгард ни обясни, че Унищожителката го е предала и трябва да я убием.

В следващия миг погледите на всички се насочиха към Рейна. Обаятелна в своя гняв, тя скочи на крака и изтегли кинжала си.

— Тогава аз сама ще убия Волфгард заради подлостта му, но преди това ще забия този кинжал в гърдите на убийците, които е изпратил за мен.

При тези гневни думи Роло, Орм и Кнут нададоха тържествуващи викове. С кинжала над главата си, младата жена тръгна към нещастните пленници, но Виктор й препречи пътя и я хвана за китката. Двамата съпрузи се вкопчиха в яростна схватка и сред размахващите се четири ръце понякога зловещо проблясваше острието на смъртоносния кинжал.

— Недей, Рейна! — извика младият викинг и изви китката й, за да я принуди да пусне кинжала на пода.

Но упоритата валкирия продължаваше да се съпротивлява, за да се освободи от ръцете на мъжа си, а очите й го пронизваха с погледи, остри и заплашителни като мълнии.

— Тези мерзавци са дошли тук, за да ме убият — мен, разбираш ли това, мен, а може би и нашето неродено дете — а ти искаш да им подариш живота?

— Не трябва да убиваме беззащитни хора! — извика в отговор Виктор и кимна към Свейн. — Погрижи се тия двамата да бъдат затворени в една от колибите за пленници, но без да падне косъм от главите им.

Дори и Свейн изглеждаше разочарован от прекалено хуманната заповед на вожда.

— Хм, вожде, аз наистина не разбирам каква полза можем да имаме от тези двама злодеи?

— А какво ще стане, ако ги убедим да се присъединят към нас? — запита Виктор Безстрашния и в очите му блеснаха гневни искри. — Каква по-голяма победа над злия Волфгард, ако разбере, че двама от най-верните му главорези са му изменили и са преминали на наша страна? — Благородният предводител видя как всички се спогледаха недоумяващо и се обърна към пленниците. — Освен това може би ще ни помогнат да разкрием предателя сред нас, съгледвача на Волфгард.

Всички в стаята въздъхнаха облекчено. Да се разкрие и насече на парчета вражеския съгледвач — о, това вече беше нещо съвсем друго — добро дело, понятно дори за децата.

— Нима Волфгард има верен човек сред нашите редици? — навъси се Роло.

Виктор погледна към Свейн, а после кимна на Роло.

— Отдавна подозирах, че сред нас има предател.

— Позволи ми аз лично да изтръгна показанията от гърлата на пленниците, вожде! — изрева Орм.

— Рано или късно ще се доберем до истината, но без да прибягваме до жестокост — твърдо отсече Виктор.

Макар че някои изръмжаха недоверчиво, в крайна сметка воините се подчиниха на своя вожд и се примириха със заповедта му, че пленниците няма да увиснат още тази вечер на клоните на високия дъб до големия огън в средата на селото. Дори Роло извика, обсебен от необичайна за него щедрост.

— Да, и аз съм склонен да се подари живота на тези двама негодници и дори да ги привлечем на наша страна. Ами че как успя Унищожителката да измени на баща си и сега е готова да се сражава с нас срещу проклетия Волфгард!

Кнут се изпречи пред Рейна, изгледа я намръщено със здравото си око и ехидно просъска:

— А защо не ги изпратим двамата да слухтят в стана на Волфгард и да ни съобщават какво замислят враговете ни, тъкмо както тук има някой, който се е заклел да служи на това псе Волфгард и редовно му предава какво се говори в тази стая?

Като видя гневния блясък в очите на жена си, вождът едва се удържа да не стисне за гърлото противния Кнут. Но не успя дори да извика, когато Рейна се наведе и вдигна кинжала от пода. Виктор се вцепени, но тя спокойно го прибра в канията на пояса си, мълчаливо отиде до масата и седна на стола си. Свейн и Отар поведоха пленниците към затворническата колиба, а останалите бавно насядаха по местата си.

Виктор беше много смутен от тази сцена, особено от новото доказателство за непресекващата заплаха от стана на Волфгард. Неговите хора също вгорчиха духа му — вече не помнеше кое поред бе това разочарование — като се проявиха като диви и зли първобитни хора спрямо беззащитните пленници. Отчаяно си каза, че може би въобще са обречени на провал опитите му да очовечи свирепите викинги. Може би враждата между двата народа никога нямаше да пресекне… Тогава защо да се старае с всички средства да победи Волфгард, но без да пролива кръв? Всички хора от племето му, дори и невръстните деца, знаеха, че начело на войската им ще се сражава един непобедим и смел вожд. Има ли смисъл тогава да се мъчи да ги умиротвори, когато тези невежи и коравосърдечни люде засмукват омразата към себеподобните си още с майчината си кърма? Как да накара бойците си да се вразумят, когато не може да промени дори собствената си съпруга — най-близкото му същество в този ужасен свят…

Към края на вечерята Рагар стана от стола си и предпазливо заговори на вожда:

— Ако ми разреши домакинът на този дом, бих желал да кажа нещо на всички присъстващи.

Виктор хладно кимна в знак на съгласие. Все пак този млад боец, макар и враг, вдъхваше симпатия с откритото си лице и с твърдостта си.

— За всички нас е напълно ясно, че в твоя дом, Виктор, назрява страхотен сблъсък, особено след като се реши да вземеш сестра ми за жена — бавно започна Рагар и огледа всичките сътрапезници. — Братовчед ми Харалд и аз много си говорихме за тази тревожна обстановка. Аз явно не съм роден за воин и ако остана тук, ще попадна между двете враждуващи страни като между чука и наковалнята, без да зная откъде ще ме връхлети смъртта.

Рейна заговори, без да успее да прикрие тревогата си:

— Какво искаш да ни кажеш с тези неясни встъпителни думи, братко?

— Искам всички да разберат, че съм решил да се върна в страната, където е родена нашата майка, Рейна — отвърна Рагар.

— В Лоара? — ахна смаяната Рейна.

— Да. Харалд се съгласи да тръгне с мен. А аз искам да те помоля и ти да ни придружиш, сестро. — Рагар погледна нерешително към Виктор. — Може би и твоят съпруг ще иска да се присъедини към нас?

При тези неочаквани думи Рейна настръхна и веднага се обърна към мъжа си. „Господи, защо по-рано не се сетих сама… Та нали едно такова пътуване може да ни спести всичките мъки тук, на този проклет остров!“

— Убеден ли си, че точно това желаеш? — намръщи се Виктор и замислено изгледа Рагар.

Рагар кимна с глава и отговори с решителен глас:

— Както вече ви казах, Харалд и аз обмисляме това решение от няколко дни. Искам да видя замъка, който майка ни е оставила в наследство на мен и на Рейна. И кой знае, може да се окаже чудесно място и да остана там завинаги… — Той погледна сестра си и въздъхна. — Трябва да призная пред всички смели и доблестни воини в тази зала, че отказвам да вдигна меч срещу родния ми баща или срещу прекрасната ми сестра. По-скоро съм съгласен да умра, отколкото да пролея тяхната кръв.

— Да. И аз се присъединявам към него — добави Харалд.

Виктор беше трогнат от искреността на двамата мъже.

— Разбрах. И ще се погрижа да получите малък кораб и няколко мъже, за да стигнете безопасно до Лоара.

— Благодаря ти, вожде — признателно се поклони Рагар, но не забрави да попита веднага, щом изправи глава. — А какво решаваш за сестра ми?

Преди Виктор Безстрашния да успее дори да отвори уста, в стаята се разнесе звънкият глас на Рейна:

— Мога ли да замина с тях за Лоара?

Всички затаиха дъх в очакване да се разрази гръмотевична буря между младоженците. Виктор разбра, че отново е изправен пред съдбоносен избор. Можеше да разбере подбудите на Рейна, непрекъснато и обиждана от коравосърдечните мъже от свитата му и заплашвана от безскрупулния Волфгард, но го вбеси решението на жена му да го напусне толкова лесно. Особено го ядоса неприкритото й желание да замине час по-скоро в далечната Франция.

— Няма да обсъждаме това пред свидетели — процеди той и всички настръхнаха от ледения му тон.

Рейна сведе глава и отчайващи мисли нахлуха в главата й. Вече не беше необходимо да изчаква отговора на съпруга си. Ясно беше какъв ще е той.

 

 

— Защо да не мога да замина с Рагар и Харалд за Лоара?

Това бяха първите думи от устата на младата жена, когато двамата съпрузи се озоваха в спалнята си. Край огнището дребната лисица на Рейна се изправи, наостри уши и ги загледа напрегнато, с настръхнала козина, като че ли предусещаше нещо лошо.

Виктор мрачно погледна към нея.

— Нали знаеш, че не мога да ти позволя да заминеш.

— Защо? — предизвикателно вирна глава младата жена и дори само с този жест отново му напомни легендите за непокорните валкирии.

— Защо искаш да се преселиш в Лоара, Рейна? — сприхаво я запита той.

— Защото именно там живее моят народ и там съм се родила.

— Знам това. И не си мисли, че не разбирам колко щастлива ще бъдеш там. Но ти пък трябва да проумееш, че сега тук е твоят дом, тук, до мен, до нашето огнище. И трябва заедно да търсим щастието си.

— Не!

— А защо не? — сърдито попита той. — Защо не се опиташ поне веднъж да мислиш другояче, да допуснеш, че може би грешиш в преценките си? Толкова ли не вярваш, че е възможно да изградим щастието си тук, във Ванахейм?

— Ти си този, който мисли като кон с капаци, викинг! — Рейна пристъпи към него и заговори още по-яростно право в лицето му. — Трябва най-сетне да проумееш, че повече от всичко на света искам да се махна от тук и да живея щастливо в родината си.

— Повече и от желанието ти да споделяш леглото с мен? — горчиво попита Виктор.

Увлечена в гнева си, тя отговори, без да се замисля:

— Да.

Категоричният й отговор подкоси силния като канара мъж. Виктор се олюля и бавно се отпусна на стола. Тя веднага изпита съжаление заради лекомислието си и го прегърна, притисна ръцете му в своите, погали го по косата, след което внезапно се наведе и без никакво обяснение започна да развързва връвта от обувките му.

— Не исках думите ми да прозвучат така остро — тихо продума Рейна.

— Тогава как искаше да прозвучат? — отвърна той, без да успее да прикрие горчивината в гласа си, а в очите му заблестя гневен пламък. — Нима нашата любов означава толкова малко за теб?

— Не. За мен тя е много, много скъпа — прошепна младата жена и виновно сведе очи.

— Но въпреки това искаш да ме напуснеш — Виктор сърдито размаха ръце, — и си готова да ме захвърлиш, като че ли съм нещо по-маловажно дори от твоята лисица.

Рейна въздъхна тежко.

— Да, искам да ми позволиш да замина, викинг, защото Рагар и Харалд наистина ще отплават за Лоара.

Той стисна зъби, но не каза нищо.

— Но нали и ти можеш да дойдеш с нас — плахо добави тя.

— И да изоставя този народ, това ли искаш от мен?

— Нима за теб, жестоки и недодялани, тези хора са по-важни от мен?

— Не, това не е вярно. Обаче съдбите ни, и твоята, и моята, се преплетоха именно тук, на Ванахейм, и тук трябва да останем завинаги, Рейна. И трябва да знаеш, че не мога да се примиря с мисълта за раздялата с теб.

— Откъде си толкова сигурен, че никога няма да се разделим?

Виктор стана от стола, нервно разтърси рамене и я погледна в очите.

— Всичко това съм го видял в мечтите си или бляновете си, още когато бях в онзи приказен свят, който ти така сполучливо нарече Футургард. Видях как ти и аз обединяваме враждуващите племена от целия остров Ванахейм. Освен това ние си принадлежим един на друг, Рейна, скъпа, и то тук, във Ванахейм, а не в далечната и непозната Лоара.

Тя се намръщи и дълго обмисляше думите му. Странното видение, което Виктор Безстрашния й описа с такава увереност, я развълнува и колебанията разтърсиха душата й. Обаче натрапчивата идея да се завърне в Лоара я привличаше по-силно от изкушението да остане във Ванахейм и да доживее сбъдването на мечтата на съпруга й. За нея в този решаващ момент като че ли нямаше нищо по-важно от завръщането в страната, където се беше родила, а ето че Виктор искаше да й отнеме радостта от това избавление.

Затова упоритата млада жена ядосано тръсна глава, уморена от колебанията и страховете си и внезапно го попита:

— Вярно ли е онова, което ми каза миналата нощ?

— За какво намекваш?

— Вярно ли е, че ме обичаш?

— Да — прочувствено прошепна той. — Обичам те до полуда, скъпа…

— Но как можеш да откажеш да тръгнеш с мен, щом твърдиш, че ме обичаш толкова силно?

Безмилостните й думи прободоха сърцето му, като че ли бе забила острия си кинжал в него.

— Как можеш да използваш любовта ми към теб като оръжие срещу самия мен? Нима не разбираш, че именно защото те обичам повече от всичко на този свят, аз, като твой съпруг, винаги се старая да ти осигуря най-доброто? И трябва да мисля не само за теб, Рейна, но и за бъдещата ни рожба.

Объркана и разгневена, младата жена тропна с крак.

— Тогава защо не си съгласен да заминеш с мен?

— Не, скъпа, няма да замина. Нито ти ще заминеш — отвърна непреклонният викинг.

— Но ще позволиш на Рагар и Харалд да потеглят за Лоара, нали?

— Те са мъже, скъпа, при това са свободни да избират къде да живеят. А ти си моя съпруга. Или вече и това си забравила?

Тя стисна зъби, изгледа го сърдито и започна да крачи из стаята. А Виктор се отпусна уморено на стола, за да събуе обувките си. Не можеше лесно да преглътне огорчението от непоколебимото решение на жена му да го напусне, за да замине за Лоара. Едновременно с това съжаляваше за резкия си тон, но как иначе можеше да излезе на глава с такава своенравна жена? Положението му се струваше едва ли не безнадеждно — в никакъв случай не можеше да позволи на Рейна да го изостави и да потегли за далечната Лоара, тъй като тогава тяхното бъдеще щастие можеше да си остане само една прекрасна, но несбъдната мечта.

Но за него нямаше по-силно мъчение от гледката на разстроената, нервно кършеща пръсти Рейна, която се спираше само за му хвърли още един разярен поглед. След незабравимите им преживявания, след миговете, изпълнени с неподозирано и за двамата щастие, младият викинг не можеше да понася полъхът на хладина и отчуждение между тях. Защото дори и при най-разгорещения спор между тях страстният и красив вожд на викингите се почувства възбуден. Като че ли тялото му бе отказало да се подчинява на мозъка му и копнееше за своите наслади, без да се интересува от отчуждението между душите им. Докато жена му сновеше вбесена от единия до другия ъгъл на стаята, от погледа му не убягваха сладострастните извивки на кръшната й снага, трепкането на високите й гърди, полюшването на заоблените й, но дълги бедра. И това още повече разпалваше жаравата, тлееща в гърдите му, още повече усилваше желанието му да не позволи на своенравният й характер да вбие клин между тях и да го лиши от щастието да я притежава.

— Рейна, нима тъй бързо забрави, че ние сме мъж и жена — търпеливо започна Виктор. — Затова очаквам да бъдеш винаги до мен. Нима не разбираш, че за мен няма по-жестоко наказание от раздялата с теб?

Тя го погледна предизвикателно и сви упорито устни.

— Ела при мен. Искам да те целувам и галя, а не да се дебнем с намръщени погледи — неуверено прошепна той.

— Върви по дяволите! — изкрещя Рейна и рязко се отдръпна от него.

Този път нервите му не издържаха. Виктор скочи и я сграбчи с две ръце, насила я домъкна до стола, отпусна се задъхано на него и я сложи на коленете си. Тя се опита да се отскубне от ръцете му, като не спираше да го ругае.

Тогава младият викинг притисна устни към лицето й. Тя ахна от изненада, но след миг продължи отчаяната си съпротива. Той успя да я притисне здраво в прегръдките си, но непокорната валкирия не спря да се мята на всички страни, та дори се наложи да я ощипе здравата по задника. Рейна изкрещя гръмогласно, но той само й прошепна на ухото:

— Съжалявам, че се налага да бъда груб с теб. Но няма да мине много време и ще се убедиш, че го правя за твое и мое добро.

— Пусни ме! — гневно изфуча тя.

— Не! — Притисна бузата й до своята и започна да повдига полите й. — Ти си моя жена и аз искам да те натупам едно хубаво, а след това ще те тръшна на леглото и ще те накарам да забравиш за всичко останало на този свят…

Тя се изви в ръцете му, но и този път не успя да се освободи. Лицето й беше разярено.

— Добре, направи го тогава. Вдигни полите ми и ме обладай на тази скамейка, както онези диваци, твоите проклети викинги се гаврят с нещастните робини! И ти не се оказа по-добър от тях!

Виктор кипна и я блъсна от коленете си.

Рейна политна напред, но успя да се задържи, погледна към него с ярост, от която за миг хлад повя в душата му, а после бавно пристъпи към огнището, клекна до него и тъжно погали козината на любимата си лисица. Всъщност в душата й се разкъсваше от желанието да го напусне и да замине за Лоара, но част от нея честно признаваше, че Виктор и този път има право да настоява тя да остане при него. Именно затова бе толкова вбесена, затова му отказа така категорично.

За нещастие, докато бе стояла на коленете на мъжа си, гневът й започна да отстъпва на възбудата, предателски плъзнала по цялото й тяло. Очите й като че ли неволно се насочиха отново към стройната фигура на Виктор. Мълчаливо го гледаше, докато той сваляше дрехите си с нервни движения и ги мяташе върху скамейката. Когато го зърна напълно гол, с великолепно изваяни ръце и крака, устата й пресъхна. Още когато седеше на коленете му, младата жена усети, че е много възбуден, защото непрекъснато усещаше под дрехата си пулсирането на набъбналата му и втвърдена мъжественост. Пръстите й се впиха инстинктивно в козината на Фрея, когато в съзнанието й изплуваха незабравимите мигове в спалнята им. Можеше ли да забрави какво изпита веднага щом той проникна в нея — толкова горещ, толкова голям, как я изпълни и сърцето й едва не се пръсна от вълнение, а после продължи да я обладава, още и още и още, докато накрая тя започна да крещи от нетърпимата наслада.

Погледът й се насочи по-нагоре, към стегнатия му корем, мускулестите гърди, рамене и ръце — тези ръце, които я бяха притискали тъй крепко през последната нощ. А ето и устата му, този инструмент, с който я беше измъчвал в най-интимните й кътчета, но това мъчение беше така сладостно, така опияняващо… Видя и упоритата му брадичка и внезапно изпита остро съжаление, че той не падна на колене в краката й, когато тя надменно му заяви, че ще замине дори и без него. Никога досега не се интересувала от страданията на хората около нея, но сега внезапно я загложди неприятното чувство, че е много виновна пред този очарователен мъж. Едва сега внезапно й просветна, че те наистина вече са едно цяло и ако го принуждава да страда, ще страда и тя самата.

Гърлото й отново пресъхна, когато разбра, че иска само да го прегърне, да склони глава на силните му гърди, да се почувства защитена в обятията му и да му помогне да забравят за всички обиди и несгоди.

Лицето й пребледня, раменете й се разтрепериха. Не можеше да устои на заливащото я желание. Как можеше да му се сърди, да го измъчва и тормози, когато го желаеше така страстно и неудържимо? И най-необяснимото беше, че колкото повече я вбесяваше, толкова повече жадуваше за ласките му!

Виктор очевидно бе уловил втренчения й поглед, защото и той я погледна пламенно. Когато заговори, гласът му прозвуча необикновено глухо и сърдито:

— Какво си се загледала в мен, жено?

— Мислиш ли, че ще се съглася да легна с теб? — предизвикателно му отвърна Рейна, като се постара отговорът й да прозвучи колкото може по-дръзко.

Той отново се отпусна на скамейката и започна на сгъва дрехите си.

— А защо пък не? Има ли някакво значение?

Господи, колко усилия й бяха нужни, за да стисне зъби и да му се предложи:

— Ще легна с теб, ако се съгласиш да замина за Лоара.

Младият викинг само вдигна глава и изсвири с уста.

— Женски работи! Мислех, че си нещо повече от останалите жени, Рейна, и няма да прибягваш към класическите хитрини на опитните съпруги. Много повече ти подхожда да ми забиеш кинжала си в сърцето ми… или в гърба ми.

Едновременно заинтригувана и обсебена от чувство за вина, младата жена бавно пристъпи към него.

— Искаш да кажеш, че съм забила кинжал в сърцето ти!?

— Ха! — възкликна обиденият викинг. — Искаш да ме напуснеш и да заминеш за оная проклета Лоара…

— Не ме ли чу? Предложих ти да дойдеш с мен!

— Колко щедро от твоя страна — озъби й се той и продължи да събира дрехите си.

Тя опря ръце на кръста си и го изгледа вбесено, но в душата си се чувстваше още по-виновна и неуверена, защото неутолимото желание в гърдите и слабините й подкосяваше краката й. Само метър я разделяше от голото му мускулесто тяло и коравата му мъжественост.

— Нима ще прекараш цялата нощ на тази скамейка? — извика тя.

— А трябва ли да легна до жена си, щом това няма никакво значение за нея?

Тя седна на скамейката до него и се протегна, за да погали внушителната му мъжественост.

— Има значение, и то огромно.

Дъхът му секна, но очите му продължаваха да искрят от гняв.

— Тогава излиза, че си ме излъгала.

— Не бях на себе си от яд.

— А нима има значение само защото мислиш да ме подчиниш на капризите си? — настойчиво я попита той.

— Не.

— Не? Тогава къде е причината, Рейна?

Тя пое дълбоко дъх и му го тръсна без капчица свян:

— Защото те желая, викинг, и това е по-силно от гнева ми.

Виктор безпомощно стисна юмруци. Не можеше да отрече, че тази валкирия знаеше как да измъчва мъжете. Опитваше се да го съблазни, при това най-безсрамно, че и напълно успешно, на всичкото отгоре!

— Мила моя, нима толкова много съм се издигнал в очите ти! — промълви той и се опита да се усмихне. — Искаш да кажеш, ще похотта ти е изместила гнева ти, така ли?

— Точно така, понякога двете чувства се преплитат в едно — прошепна тя, сломена от безплодните опити да надделее над женската си природа.

Виктор стисна зъби и затвори очи. Не можа да измисли какво да й отговори, макар че виждаше как пръстите й се разтрепериха и се убеди, че жена му е напълно искрена в този миг. Дъхът му замря, когато спомените за страстното й отдаване нахлуха в главата му. В следващия миг вече беше забравил за какво беше започнала свадата.

Тя не спираше нежно да го гали, бавно и умело, като че се беше родила с този древен талант, с който се ражда всяка истинска жена.

— Чудех се как ще се успокоиш, съпруже, ако не ме обладаеш веднага.

Той изненадано я погледна.

— Това ще те поддържа цяла нощ във възбудено състояние. Или поне така ми се струва — предизвикателно зашепна младата жена, надвесена над ухото му. — Толкова е подут. Но не те ли боли?

— За Бога, Рейна!

— А мен ме заболява, когато започвам да те желая — продължи тя с глас на опитна изкусителка и смело посрещна пламналия му поглед. — И когато си целия в мен, както през миналата нощ. Бедрата ми все още ме болят от притискането, а дълбоко вътре в мен като че ли тлее огнена жарава.

С див вик Виктор сграбчи жена си и започна да я целува като обезумял. След секунди вече я беше възседнал и трескаво запретваше полите на дрехите й. Когато я съблече, жадно впи устни в нейната женственост, а после проникна в стегнатото й тяло и тя изохка от болка и наслада.

— Кажи ми къде те боли — прошепна младият викинг, все още без да е проникнал в нея докрай, като само търкаше предизвикателно предната част на утробата й с коравия си член. — Тук ли е, скъпа?

— Да… да — яростно изкрещя Рейна, разкъса връзките на елечето със замах разголи заоблените си гърди и ги поднесе към устата му.

Той захапа лакомо лявата й гръд и продължи да я тласка в онова тайно, свръхчувствително място, бавно влизаше и излизаше от нея, измъчваше я, удължавайки насладата и очакването на върховния миг, докато тя накрая тя започна да крещи за него, нетърпелива да го погълне в тялото си. Виктор повече не можеше да се владее, разтвори ръцете й, впи устни в алабастровата й шия, след това прокара с целувки пътечка до подножието на корема й и там огнените му целувки изтръгнаха поредица от задъхани стонове от пресъхналото й гърло. Но той не отдръпна лицето си от горещото й тяло, а започна да разтрива с ръце изпъкналите й полукълба и да навлиза все по-дълбоко в нея, устремен към върха на нейната и на неговата наслада.

— Тук ли е? — едва успя да прошепне младият викинг.

— О, да! — устните й трепереха, докато тръпнеше от целувките му.

Необуздани спазми разтърсиха телата им, вплетени в опияняваща прегръдка, докато Виктор я притегли още по-близо към себе си и проникна в нея, за да избухне почти веднага, докато тя се сгърчи от необикновено мощния си екстаз.

Вдигна я на ръце и внимателно я постави на леглото, съблече я и опря голия й гръб на гърдите си. Погали изваяните й бедра, задника й, гърдите й. Страстните му милувки дълго не й позволяваха да заспи.

— В един миг я обърна с лице към него и тя се вцепени, защото разбра, че е дошъл моментът да му каже решението си.

— Трябва да ме разбереш — тихо започна Рейна. — Искам само едно — да се върна в своята родина.

Сърцето му отново се сви от болка.

— Рейна, но нали тук е твоята родина…

— Не, не е тук, Виктор, и вече ти казах, че не искам нищо друго — повтори изтерзаната му съпруга.

„Не спомена дори дума за мен или за нашето бъдеще дете…“ Нямаше смисъл да продължат да спорят, защото последните й думи бяха достатъчни, за да посипят с пепел и скръб чувствителната му душа. Въпреки прекрасните любовни мигове те все още живееха в различни светове. Оставаше му само да се моли да доживее деня, в който жената до него ще го обикне и ще му повярва така, както и той я обичаше и й вярваше.

Но сега нежеланието му да изпълни нейната мечта бе изкопало пропаст между тях. Виктор тъжно си помисли, че меденият им месец е свършил.