Фабио Ланзони
Викинг (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Крал Виктор! Води ни в боя, умоляваме те!

— Помогни ни, иначе ще загинем!

Марчело нямаше време за колебание. Воините го молеха да им помогне, а от страховития кораб на другите скандинавски воини прииждаха все повече и повече бойци. Не знаеше къде се намира — на небето, в пъкъла, или хиляда години назад във времето. Знаеше само, че течи хора се нуждаеха от него неговите хора се нуждаеха от помощта му. И в този миг — всъщност от този миг нататък — той стана техен вожд. Подчинявайки се на инстинктите си, Марк извади меча си от ножницата и извика:

— След мен, мъже!

Една стрела изсвистя покрай лицето му и воините, начело с Марк, се втурнаха към нашествениците. В далечината видя един огромен мъж със сребристоруса коса, който водеше противниците им.

След секунди двете групи се срещнаха. Сблъсъкът беше ужасяващ — размахваха се огромни саби, летяха стрели и копия, а предсмъртни викове цепеха въздуха. Марк се намери лице в лице с огромния воин с дълга брада.

— Умри, дяволско изчадие! — изкрещя викингът и размаха сабята си над главата му.

Марк извади меча си, за да отблъсне атаката, ала бутафорното му оръжие се огъна. На лицето му се изписа ужас и той едва успя да отскочи встрани, преди сабята на гиганта да отсече главата му. Потръпна, когато чу как сабята на противника му тупна на земята.

В този миг огромният воин избухна в смях.

— Хей, викинг, та ти си въоръжен с детска играчка! — презрително извика той.

Наистина, мъжът беше прав. Мечът, който носеше, не беше истинско оръжие! Господи, всичко това не беше филм! Той наистина се беше върнал назад във времето, бе попаднал в епохата на истинските викинги и трябваше да се бие с този страховит воин с един бутафорен меч!

През това време викингът вдигна сабята си от земята и отново се насочи към Марк с намерението да отсече главата му! Света Богородице, този мъж беше истинска напаст! Актьорът светкавично се наведе и само това го спаси от участта да се превърне в крал Виктор Обезглавения! Противникът му изглеждаше объркан от действията на Марк. Младият мъж се възползва от това и силно го ритна в слабините. Гигантът извика от болка и се свлече на земята.

Марк потръпна, пое дълбоко дъх и се огледа. Битката приличаше на нощен кошмар, сякаш беше някаква част от Дантевия ад. Във въздуха хвърчаха копия и стрели, воините размахваха мечове и секири и кръвта се лееше като река. Най-лошото от всичко бяха звуците — грохотът на удрящите се оръжия, мъчителните викове на ранените и кръвожадните крясъци, които сякаш бяха излезли от преизподнята.

Тогава внезапно в далечината Марк забеляза Моника, която ожесточено въртеше бойна секира! Отначало помисли, че това е някаква зрителна измама, но не, това наистина беше тя!

— Моника! — извика младият мъж.

Тя, изглежда, не го чу и продължи да се бие ожесточено с един викинг. Той с възхищение се загледа в стройната висока жена. Това наистина беше Моника Позна я по прекрасното тяло и дългата руса коса. Само че не беше облечена като съпруга на викинг, а като валкирия, с ризница, с панталони, кожени ботуши и железен шлем на главата.

Нима тя наистина беше валкирия? И все пак беше дошла с него във Валхала? Тази вероятност беше невероятно възбуждаща. Сърцето му се изпълни с радост и щастие.

Марк започна да си проправя път към жената, без да обръща внимание на свистящите стрели и копия.

— Скъпа, аз съм тук! — извика той.

Жената се обърна към него и на лицето й се изписа ужас, сякаш беше видяла дух. После красивите черти на лицето й се изкривиха от ярост и възмущение.

— Викинг! — изкрещя тя. — Как си посмял да се върнеш и да се опитваш отново да ни тормозиш! Как се осмеляваш да ми викаш „скъпа“! Аз мразя всички викинги!

След тези думи тя размаха страшната си секира и я запрати с все сила право към главата му!

Господи, каква беше тази лудост? Да не би Моника да се е побъркала? Да не би всички наоколо да са някакви опасни луди? Защо всичките тези хора искаха да го насекат на парчета?

Отскочи светкавично встрани и успя да избегне ужасната секира. Оръжието профуча на сантиметри от него и се заби в земята. Разярената валкирия, която толкова много приличаше на Моника, извика, хвърли се напред и с яростно движение измъкна секирата от замръзналата земя. После я вдигна високо и със свиреп вик отново се хвърли към Марк.

Този път младият мъж беше твърде ужасен, за да може да реагира. В този миг двама от неговите войни се втурнаха между него и валкирията. Жената воин промуши единия от мъжете, разсече със секирата си щита на втория и удари силно Марк по главата с плоската част на сабята си. Младият мъж се завъртя, а пред очите му сякаш избухнаха звезди. Двамата воини извикаха и се строполиха на земята.

Той беше стъписан от нечовешката жестокост на тази жена, която изглеждаше така, сякаш беше близначка на Моника. Тогава — о, ужас на ужасите! — валкирията размаха високо секирата си и отново я насочи към главата му!

В този миг сякаш небесата се смилиха над него и в далечината се чу вик:

— Оттегляме се!

Марк успя да отскочи настрани, а валкирията отпусна страховитото си оръжие и зловещо се ухили.

— Някой друг път ще се срещнем отново, викинг! Отсега предвкусвам наслаждението от твоята смърт! — После се извърна и се спусна към кораба.

Разтрепераният мъж се отпусна на колене. Беше прекалено смаян, за да може да мисли.

— Вожде, ние спечелихме още една битка!

— Ти ни помогна да отблъснем вражеското нападение!

Марк се втренчи недоверчиво в десетината мъже, надвесени над него. Повечето от тях бяха яки и набити, със светли коси и дълги бради. На главите си носеха железни шлемове, бяха облечени с туники, а върху тях имаха ризници. Краката им бяха обути в ботуши от мека кожа. Зад тях неколцина мъже се бяха събрали около ранените воини, а един млад мъж се приближи и метна вълнено одеяло около треперещите рамене на Марк.

— Къде, по дяволите, се намирам? — остро попита той. Една ужасяваща мисъл се появи в съзнанието му. — Само не ми казвайте, че това тук е Валхала!

Мъжете избухнаха в смях.

— Ти сигурно се шегуваш, вожде! — извика един едър момък. — Много добре знаеш, че това е твоят остров, твоето царство Ванахейм!

— Ванахейм? Какво, за бога е това?

Мъжете учудено се спогледаха.

— Ти беше във, Валхала по-рано тази вечер, вожде. Ние те изпратихме, но ти се завърна от смъртта и ни спаси от коварството на Волфгард — обясни един от воините.

Преди Марк да успее да заговори, се обади друг глас:

— Да, така е, вожде! Ти спечели една голяма победа за себе си и за нашето племе! Ние всички се прекланяме пред нашия крал Виктор!

Напълно объркан, Марк се вгледа в наобиколилите го мъже, които вдигнаха ръце към небето и паднаха на колене. Господи, нима бе попаднал в някаква лудница?

— Какво правят тези мъже? — обърна се той към едрия младеж.

— Заклеват ти се във вечна вярност, вожде! — отвърна момъкът и също падна на колене.

Марк слисано гледаше странната група. Нима наистина тези хора си мислеха, че той е техният крал? В този миг най-малко се чувстваше като нечий крал!

— Господи, не мога да повярвам, че всичко това е истина! — промърмори той. — Сигурно съм полудял!

Огромният мъж се изправи, погледна го озадачено и се намръщи.

— Може би си загубил разума си във Валхала, вожде — изръмжа боецът.

— Може би си понесъл много мъчения в пламъците и завръщането от смъртта ти е помътило разсъдъка — предположи друг от мъжете.

— Чакайте малко — рязко каза обърканият Марк. — Казвате, че се намираме във Ванахейм?

— Да, вожде.

Мъжете отново се засмяха.

— Това е остров в океана, на два дни път от Исландия, вожде — прозвуча друг глас.

— Исландия? — Марк не можеше да повярва на ушите си. — Как, за бога, съм могъл да се озова в… — той замлъкна и потрепери. — Как го нарекохте?

— Ванахейм — обади се услужлив глас.

— Да. Ванахейм.

— Нима не си спомняш нищо, крал Виктор? — попита едрият мъж. — Преди десет зими ти и Ерик Червенокосия избягахте от Исландия. Ерик отплава на север, към Гренландия, а ти пое на юг, към Ванахейм.

— Аз съм напуснал Исландия с Ерик Червенокосия? — глупаво повтори Марк.

— Той беше твой родственик, вожде.

— Ей, момчета, да не би да се шегувате с мен?

Мъжете отново се спогледаха неразбиращо.

— Да не би Ирвинг да ви е наел, за да си направите тази шега с мен?

Отново последваха смаяни погледи и един от воините заговори:

— Ние не познаваме този Ирвинг, вожде. Да не би да си го срещнал в двореца на мъртвите?

— Господи, помогни ми! Какво става с мен? — извика Марк и се хвана за главата, която щеше да се пръсне от болка.

После вдигна поглед. Всичко наоколо беше непознато. В далечината се издигаха планини с ледени върхове. Господ да му е на помощ, това не беше шега! Той наистина не беше в Калифорния!

Опипа мократа си коса и въздъхна.

— Ако някой не си прави някаква жестока шега с мен, аз наистина се намирам хиляда години назад във времето!

— Какво казваш, вожде? — смутено запита някой.

— Кой би повярвал, че ще се завърна от моето пътуване до Валхала като Виктор Безстрашния? — промърмори на себе си Марк.

— Значи най-после си спомни кой си, вожде? — радостно се обади един от мъжете.

— Не съвсем — отпаднало отвърна Марк.

— Вожде, трябва да те заведем в дома ти — намеси се едрият момък. — Волфгард може да се върне, а ти целият си мокър и трепериш. Можеш да настинеш и отново да умреш, ако продължаваме да стоим тук. — После стеснително добави: — И наистина, вожде, не искам да покажа неуважение, но ми се струва, че главата ти не е съвсем наред.

— Хм, навярно си прав! — саркастично се съгласи Марк.

Един от бойците пристъпи напред.

— Да, вожде, Орм говори истината. Ето, вземи моя плащ.

Той беше толкова объркан и изтощен, че нямаше сили да спори и мъжът наметна мъхестия вълнен плащ върху одеялото. Воинът му подаде ръка и Марк се изправи.

— Накъде трябва да вървим? — попита той.

— На север, вожде — отвърна мъжът и го хвана за ръката. — Ти си се обърнал на запад, а там е големият фиорд.

— О, така ли? — уморено промълви той и се извърна към посоката, която му сочеше викингът. — Смятате ли, че вече сме в безопасност?

— Да — отвърна мъжът, когото наричаха Орм. — Волфгард и хората му отстъпиха от другата страна на фиорда. Ние ще оставим няколко стражи в случай, че се върне.

— Кой точно е този Волфгард?

— Това е водачът на племето, което ни нападна.

Марк се замисли, като си припомни жестоката битка.

— А, да. Сигурно имате предвид онзи огромен мъж със сребристорусата коса и голямата брада?

Орм се усмихна широко и кривите му бели зъби се показаха.

— Значи все пак си спомни, вожде. Преди пет лета, когато нашето племе вече се беше установило тук, се появи Волфгард. Той също беше избягал от Исландия. Заживя заедно с хората си от другата страна на фиорда. Оттогава нашите две племена са в кръвна вражда.

Марк се опита да осмисли чутото, а след това внимателно попита.

— А коя е онази жена, която беше с него?

— Неговата заварена дъщеря, Рейна Унищожителката.

— Унищожителката?

— Да, така я наричаме. На името на Рен Унищожителката, морската сирена, която примамва в пъкъла смелите викингски воини — обясни Орм. — Рейна мрази всички викинги.

— О, тя вече ме информира за това — мрачно отбеляза младият мъж и се намръщи. — Но щом като мрази всички викинги, защо живее в тяхното племе?

Един мъж зад него побърза да обясни.

— Рейна е пленница от Франция, вожде. Преди години тя и нейната майка са били отвлечени от Волфгард и хората му и са ги довели в Исландия. Волфгард е оказал голяма чест на нейната майка, като не я направил своя наложница, а се оженил за нея. Така тази Рейна станала негова заварена дъщеря. Но жените винаги са си били зли създания.

— Тя презира Волфгард и хората му — намеси се Орм. — Струва ми се, че тя едвам понася хората от племето, но се сдържа, защото ако се опълчи срещу, тях, те ще я убият.

— Умно момиче — промърмори Марк.

— Вместо това Унищожителката дава воля на гнева си, като си отмъщава на нас. Тя е истинско страшилище, тази женска, а и от много години се опитва да те убие, вожде.

„Тя искаше да ме убие? О, Господи!“ — помисли си младият мъж. Той не беше попаднал във Валхала! Също като Балдер, който бил изпратен в царството на мъртвите на неговия горящ кораб, и той бе попаднал право в ада!

Докато Марк вървеше през тундрата, заобиколен от новите си приятели, Рейна Унищожителката се беше свила на палубата на кораба на втория си баща и мислеше за странното появяване на Виктор Безстрашния. Тя беше единствената жена от племето, която участваше в битките, и беше свикнала с жестокостите и кръвта. Никога досега не се бе страхувала и не бе треперила от вълнение. Ала този път беше различно. Не можеше да си обясни, но се чувстваше необяснимо смутена от кратката си среща с крал Виктор. Защо той се беше обърнал към нея с тази странна дума „скъпа“, последвана от още по-странните думи „Аз съм тук!“ Защо нейният враг си позволяваше да й говори по този начин, сякаш бяха близки? Думите му я бяха объркали и тя не можеше да ги забрави…

Освен това тя изпитваше към Виктор нещо, за което Волфгард и хората му не подозираха. Макар че бе посветила целия си живот на отмъщението срещу всички викинги, силата и храбростта на този викингски воин бяха събудили любопитството й. И въпреки че се беше била с него, тя внимателно бе наблюдавала през цялото време вожда на вражеското племе. По-рано тази вечер, когато Волфгард и бойците му нападнаха племето на Виктор, Рейна беше забелязала, че вождът на вражеското племе губеше силите си и навярно смъртта му бе близка. Тогава Волфгард бе заповядал да се оттеглят. Малко по-късно любопитството я накара да се завърне на вражеския бряг и тя видя, че подозренията й се оправдават. От безопасно разстояние девойката наблюдаваше как племето на Виктор изпраща своя вожд. Тялото му бе положено на кораб, който бе запален. Смъртта на Виктор предизвика странно вълнение в душата й.

Рейна се качи на лодката си и се върна в залива на Волфгард. Вторият й баща събираше воините си и се готвеше за второ нападение. Тя не можеше да си обясни постъпката си, но не каза на никого, че Виктор е загинал. Може би това се дължеше на суматохата около приготовленията за второто нападение или може би защото тя не чувстваше истинска вярност към племето на Волфгард, а може би защото се страхуваше, че воините на втория й баща ще разберат за възхищението, което изпитваше към вожда на враговете им. Каквато и да беше причината, Рейна запази мълчание…

И когато нападнаха отново племето на Виктор, тя внезапно откри, че той е жив! Нещо повече, може би се беше завърнал от Валхала като бог! Дали наистина сега той беше бог? Макар че младото момиче беше християнка, тя уважаваше божествата на езичниците и се страхуваше от тях. И наистина, Виктор изглеждаше различен отпреди — беше гладко избръснат и беше много по-красив, отколкото си го спомняше, а когато й се усмихна, на лицето му се четеше истинска радост, че я вижда…

При този спомен Рейна потръпна. Всяка част от него я изпълваше с непознат трепет — от една страна, имаше чувството, че го вижда за пръв път, а, от друга — усещаше, че го познава отдавна. Как можеше да изпитва такива противоречиви чувства, освен ако той наистина не се бе превърнал в бог?

Наистина всичко беше толкова объркано. Но независимо от тези предателски чувства девойката се хвърли в яростен бой с него. Тя призова на помощ цялата омраза, която изпитваше към всички викинги. Ала въпреки това не намери в себе си сили да го убие. Беше много объркана и смутена от чувствата си.

Но това нямаше значение. Случайно беше подслушала един разговор между Волфгард и хората му и бе разбрала, че в племето на Виктор има техен човек, който щеше да им разкаже всичко за „възкръсването“ на Виктор. А междувременно Рейна щеше да се постарае да научи нещо повече за този объркващ я викинг. Тя щеше да се справи е него и никога повече нямаше да се поддава на такива опасни чувства…