Фабио Ланзони
Викинг (33)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

През следващата седмица Виктор продължи да разказва за Футургард на своите воини, насядали по скамейките и столовете около дългата маса в голямата зала, използвана дотогава само за тържествени случаи и за заседания на военния съвет на племето. В селото плъзнаха слухове, че техният вожд събира всяка вечер най-знатните воини и им говори до късна нощ. С всяка следваща вечер идваха все повече мъже, отначало пристъпваха боязливо, Но постепенно се отпускаха и слушаха в захлас небивалите истории, с които ги засипваше сладкодумният и мъдър вожд. Залата се пълнеше с все повече мъже, така че накрая не оставаше място дори за правостоящите викинги, струпани чак до вратата.

За да поддържа интереса на простодушните си слушатели, Виктор дори се видя принуден да добавя някоя и друга измислица, но само като украса, в допълнение на разказите за истинските събития в далечното бъдеще. Но не забравяше дори и в измислиците да набляга на най-важното — хората трябва да престанат да се дебнат и избиват като диви зверове. Така например им описа небивалите приключения на незнаен мореплавател, който плавал под водата в огромна лодка, наподобяваща формата на кит, и научил огромните и свирепи морски чудовища да живеят в хармония помежду си. Добави и легендата за пътешественика между звездите, който отлетял към Луната на крилете на една странна машина, нещо като гигантска птица, и открил там дребни зеленикави същества, които непрекъснато воювали, но успял да ги убеди да сложат край на неспирните сражения.

За да ги подготви за деня, когато тържествено ще бъде обявено освобождаването на робите, вождът им разказа в напълно реалистичен стил за робството във Футургард, като не пропусна да подчертае колко жестоко е един човек да властва над себеподобните си, как милиони хора са страдали и продължават да страдат, колко племена постепенно са измирали от глад и са изчезнали от лицето на Земята.

Виктор се убеди, че най-после мисията му започва да се увенчава с успех, едва в онази вечер, когато стражите му заловиха двама непознати бойци. Странниците бяха заловени в далечния край на залата, вързани с ръцете на гърба и доведени за разпит от вожда. Двамата разтреперани мъже коленичиха пред него. Знаеха, че участта им е предрешена и може да бъде само една — смърт.

— Кои са тези хора? — властно попита вождът.

— Съгледвачи на Волфгард, вожде — обясни един от стражите. — Заловихме ги точно когато подслушваха отвън, до вратата на залата.

Виктор изгледа сурово уплашените подслушвачи.

— Можете ли да кажете нещо в свое оправдание?

— Вожде, кълнем ти се, че не сме дошли с коварни намерения! Искахме само да чуем една от твоите необикновени проповеди! В цялото село на Волфгард се говори само за теб и за твоите чудеса…

В този миг избухна дружен смях, всички глави се обърнаха към нещастните пленници и от четирите ъгъла на залата се разнесоха весели подвиквания. Може би това реши съдбата на чужденците.

— Хей, вожде, та ти дори враговете ни успя да опитомиш с твоите небивали истории! — възкликна Роло.

Виктор се усмихна, въодушевен от скромната си победа. Макар и малка, тя недвусмислено доказваше, че ще успее да поведе след себе си дори и войниците на най-злия му враг — Волфгард — и ще спечели войната без проливане на кръв. Затова с царствен жест великодушно разреши на пленниците да останат до края на беседата му, след което веднага продължи да обайва слушателите си с нови примери за превъзходството на човешкия разум над кървавите, но бездушни божества на войната. Още не беше свършил, когато пленниците заявиха, че не искат да се връщат в селото на Волфгард, после се заклеха във вярност към племето на Виктор и дори започнаха да надигнат роговете с медовина под одобрителните погледи на новите си приятели.

На следващата вечер Виктор пожъна още по-голям успех — тримата наемни убийци на Волфгард, затворени в колибата край селото, сами изявиха желание да чуят думите му. Двамата от тях се заклеха да бъдат верни завинаги на Виктор и неговите хора, само Дирк слушаше мълчаливо, без да помръдне от мястото си.

Обикновено Виктор се прибираше късно и намираше жена си заспала в просторното легло. Само сутрин рано им оставаше време да се любят. А вечерта тя се сгушваше в просъница сред мускулестите му ръце, опираше глава на гърдите му и продължаваше да спи, най-много да измърмори няколко неясни звуци, доволна от допира до топлото му тяло. Ако се случваше някоя нощ да се разсъни и да го запита недоволно къде се е бавил толкова до късно, той бързаше да я успокои с думите, че отново е превъзпитавал бойците си да заживеят като нормални и миролюбиви хора, да престанат да мислят само как да причинят повече зло на себеподобните.

Но търпението на Рейна се изчерпи на осмата вечер от началото на беседите на Виктор в голямата зала. Вождът тъкмо се беше досетил да им опише с възторжени и цветисти слова как двама рицари от Футургард решили някакъв ожесточен спор чрез турнир на шах, вместо да кръстосват мечове и да трошат щитовете си и главите си, когато стражите отвориха масивната дъбова врата и в залата влезе Рейна. Виктор я видя и веднага спря да говори и да ръкомаха, защото безпогрешно разпозна признаците на надигащия се гняв по лицето на съпругата му. Нищо добро не можеше да очаква младият викинг при тези нейни погледи, които като че ли мятаха мълнии.

— Вожде! Залових жена ти да слуша пред вратата! — извика пазачът.

Преди Виктор да успее да каже нещо, Кнут скочи на крака.

— Жени не се допускат на военен съвет!

— Да! — извикаха още няколко разгневени воини.

— Изгонете тази женска от залата! — изрева Орм.

— Рейна, какво търсиш тук? — попита Виктор.

Тя се приближи и размаха юмрук пред лицето му.

— Нима им разказваш за Футургард!

Виктор изгледа от главата до петите разгневената си съпруга, после отмести очи към смаяните викинги, а накрая отново погледна жена си.

— Затова ще говорим по-късно — отсече той.

— Страхливец! — изкрещя Рейна.

Виктор се изчерви, стисна зъби и бавно процеди:

— Рейна, няма да обсъждаме това пред всички тези хора.

Един от стражите се опита да я изведе от залата, но тя се отскубна от ръцете му, изгледа гневно съпруга си, вирна гордо глава и сама тръгна към вратата.

Виктор набързо приключи беседата си, защото знаеше каква буреносна сцена го очаква в спалнята. И не се излъга. Още с влизането му Рейна скочи като тигрица насреща му.

— Кучи син!

Виктор се вцепени.

— Рейна, скъпа, какво ти става? Защо си така настръхнала срещу мен? В какво съм се провинил?

Тя гневно го сръга в гърдите.

— Нима се осмели да разказваш на воините си за нашия Футургард?

— Да — призна той, все още недоумяващ.

— Предател! — изсъска тя.

Младият викинг с изумление видя как се насълзиха красивите й очи.

— Но защо да съм предател?

Сълзите рукнаха по бузите й.

— Защо им разказваш за Футургард.

— Да, Рейна, разказвам им и нямам намерение да го крия от теб.

Тя изхлипа, но след малко тръсна глава и сърдито го попита:

— А не им ли разказа и за нашата мечта за… твоето видение и за нашия още нероден син?

— Хм, от кога започна да казваш „нашата мечта“, скъпа? — нежно се усмихна Виктор.

Тя побърза да се отдръпна от него.

— Не ме наричай повече „скъпа“, ясно ли ти е? И отговори на въпроса ми, проклетнико!

Учуденият вожд изсвири с уста.

— Чакам отговора ти, викинг!

— Не — спокойно отвърна Виктор. — Разбира се, че не съм им разказвал за нашия син.

Тя въздъхна, но гласът й продължаваше да трепери от гняв и обида.

— Но си им разказал всичко за нашия Футургард!

— Рейна, защо си толкова ядосана?

— Защото не ме попита!

— Нима трябваше да те питам какво да говоря с мъжете от племето?

— Да! Тези разкази бяха само за нас двамата, не разбираш ли, викинг? А ето че сега всичко развали.

Виктор бе трогнат от това доказателство, че жена му наистина пази като най-скъп спомен в сърцето си всичко, което се беше случило между тях в леглото. В този миг му се прииска да грабне с две ръце своята горда и прекрасна жена и да я притисне до гърдите си. Но когато протегна ръце, тя сърдито ги отблъсна.

Младият викинг се изчерви още по-силно, дишането му се учести, а гласът му изведнъж стана дрезгав:

— Рейна, нима не разбираш, че бях принуден да им разкажа тези истории само с една единствена цел — да помогна за възцаряването на вечен мир на този размирен остров.

— Но ти не ме попита и това никога няма да ти го простя, викинг!

Виктор я погледна в очите, светещи от ярост като въглени, а после погледът му се спусна върху развълнуваната й гръд, стиснатите й юмруци и в този миг осъзна, че може би наистина не разбира какви бури се вихрят в душата й. Но прекрасно разбираше, че трябва да намери начин да успокои нараненото й сърце и да й докаже, че никога не е помислял да я предаде.

— Може би имаш право — започна той с по-отстъпчив тон. — Първо трябваше да те попитам. И затова те моля да ми простиш.

Тя го изгледа смутено. По лицето й бе изписано колебание.

— Тези разкази бяха посветени само на мен.

— Те си остават твои, Рейна — усмихна се той.

— И ти си само мой, Виктор — промълви младата жена и се приближи към него.

— Разбира се. — Той я прегърна, притисна се към нея, за да усети възбудената му мъжественост, след което страстно прошепна на ухото й: — А това тук е само за теб и за никоя друга, скъпа.

— Дано само някой ден не ме събудиш с думите, че си забравил за пламенните си обещания, викинг.

— Как бих могъл? — Погали я по бузата и отново прошепна. — И много те моля, не се дръж като луда.

Рейна се опита да се изскубне от ръцете му, но той не я пусна. Тогава младата жена ядосано тропна с крака, но Виктор само се усмихна и я стисна още по-здраво.

— Защо ми каза преди малко, че се държа като луда? — настойчиво го попита тя. — Само съм разгневена, но в никакъв случай не съм луда.

— А може би ревнуваш? — подхвърли той.

— Не, викинг, само че не обичам да си лягам без теб в леглото — избухна тя.

Виктор започна бавно да я гали по гърба и се усмихна облекчено, когато видя как от красивото й лице започнаха да изчезват тревожните тръпки.

— А какво ще кажеш, ако те поканя да седиш до мен край дългата маса по време на разговорите ми с мъжете от племето? Може би тогава ще се успокоиш, защото ще бъдем заедно през цялото време?

Тя прехапа долната си устна и по лицето й се изписаха противоречиви чувства.

— Но твоите викинги никога няма да се примирят с присъствието на една жена на техния военен съвет!

— Моите викинги ще трябва да се простят с много от навиците си. — Виктор се усмихна. — Освен това нямам намерение да ги питам къде да водя съпругата си. Пък и ти ще бъдеш единствената жена, на която ще бъде разрешен достъпът до военния съвет на племето.

Тя се поколеба за миг. Вдигна ръка, за да отметне косата от челото си.

— Е, Рейна? Какво решаваш? И ще се съгласиш ли да продължа да им разказвам моите истории, ако и ти присъстваш?

— Но нали няма да им споменаваш за нашия син?

Виктор я притисна още по-плътно към гърдите си и целуна трепкащите й устни.

— Никога, скъпа.

— Много добре — съгласи се тя. — Можеш да продължиш да им разказваш за бъдещето. Но само в мое присъствие.

— Чудесно! — Той закачливо я потупа по заобления й задник. — А сега хайде в леглото. Искам да те целувам, искам да те любя до зори.

Обаче тя се намръщи и го отблъсна.

— Не. Все още не съм в настроение да се любя с теб.

Озадачен, Виктор повдигна вежди.

— Нали ти самата ме упрекваше, че не спазвам нашата уговорка? Нали се бяхме разбрали да оставяме гордостта и гнева пред прага на спалнята?

Рейна надменно изправи глава.

— Ти, викинг, наруши нашите правила още когато реши да разказваш на своите воини за Футургард. А освен това не ми е преминал гневът.

Виктор отново я прегърна и я погали по слабините. Младата жена изохка от страстния допир на горещата му ръка, защото грубият вълнен плат на роклята й се впи между бедрата й.

— Зная едно място по тялото, което може да те накара да забравиш за всички неприятности — прошепна той. — И ще полудееш наистина, но този път от страст…

Опита се да се измъкне от обятията му, но Виктор ловко я удържа, клекна пред нея и повдигна полите на роклята й. Рейна започна да се извива като тръстика в ръцете му, когато устните му се впиха ниско под корема й. Още веднъж се помъчи да се освободи от него, но и този път безуспешно. Изпъшка и се изви настрани, но това само го възбуждаше още повече. След миг, за нейна изненада, тя се оказа прикована на място, повдигнала полите си, за да улесни достъпа на устните и ръцете му до най-интимните части на тялото й.

Виктор разтвори с устни гънките на меката й като кадифе женственост и я обсипа с нежни целувки. Тялото й го опияняваше като гъсто вино, но въпреки това успя да забележи едва доловимите признаци на нейната бременност — не само гънките на нейната женственост, но и алвеолите й бяха потъмнели, а гърдите — наедрели, по-апетитни от всякога. Припомни си, че от деня на сватбата им тя нито един ден не му беше отказвала да се люби с него и само това беше достатъчно, за да се усъмни, че носи под сърцето си тяхното дете. Нима тя не усещаше, че е бременна? Или пък искаше да крие от него това толкова важно събитие?

Както и да е, сега нищо нямаше значение, освен едно — той я обича до обезумяване и ще бъде щастлив, ако трябва да очаква дете от нея, дори и Рейна да се опита в началото да скрие това от него. Може да има нещо на ум, може ли да разбереш какво си мисли една жена? Пък и това сега не е най-важното. Сега кръвта му кипеше във вените. Сграбчи я в силните си ръце, изви я назад и страстно я целуна…

— Ох, Виктор, Виктор! — извика зашеметената Рейна и зарови пръсти в косите му.

Младият мъж замря за миг, загледан в полуотворената уста и мятащия се език на своята любима. Продължи да я възбужда с устни, език и ръце, докато от гърдите й се изтръгнаха викове за още и още наслада. Жената не можеше повече да издържа на изкушението, краката й отмаляха и тя се отпусна на колене, без да спира да го обсипва с жарки целувки. Когато Виктор легна по гръб и я притегли върху гърдите си, огнената й страст го накара да забрави за всичко наоколо…

Докато Виктор и Рейна се любеха до забрава, Волфгард отново разговаряше със своя съгледвач. Двамата се срещнаха около огнището в голямата стая в къщата на Волфгард.

— Четирима от твоите бойци се оказаха предатели — обяви шпионинът.

— Лъжеш! — гневно изкрещя вождът.

— Не. Крал Виктор успя да омагьоса своите бойци с разказите си за някакъв приказен Футургард…

— Какъв е този „Футургард“?

— Това било името на десетия свят, за който Виктор твърди, че познава много добре от другия си живот. Разказите му са фантастични и всички мъже го слушат със зяпнали уста, укротени като агнета. Двамата съгледвачи, които ти наскоро изпрати, бяха доведени в залата на военния съвет и се заклеха във вярност към Виктор и неговото племе, ако им разрешат да слушат небивалиците на вожда. Освен това бяха заловени и тримата мъже, които трябваше да убият Рейна от засада. След като им дадоха възможност да чуят тези разкази, само Дирк ти остана верен.

Волфгард потрепери от гняв.

— А какво стана с Рейна?

— Виктор успя да опитоми и нея.

Волфгард яростно изруга.

 

 

— Трябва да разбереш, че всички бойци на Виктор обожават своя вожд и са готови да умрат за него. Вярват, че е бил благословен от боговете със свръхестествена сила, вярват дори на нечуваните измислици, че е успял да се завърне от Валхала и Футургард.

— Но той е най-обикновен човек и нищо повече! — изкрещя Волфгард. Веднага щом привърши строежа на новия боен кораб, ще преплуваме фиорда и ще изтръгна предателското сърце на моята заварена дъщеря. А когато се върнем, ще забучим главата на съпруга й на мачтата на кораба!