Фабио Ланзони
Викинг (3)

ГЛАВА ВТОРА

След като се любиха, Марк облече джинсите, а Моника си сложи шорти и тениска и двамата се запътиха към кухнята. Марк се зае да приготви спагетите, а после помогна на Моника за салатата. Отвориха бутилка сухо бяло вино, препекоха няколко филии от франзелата и започнаха да се хранят с удоволствие, като си разказваха анекдоти за колегите и смешни случки от изминалия ден. Накрая обсъдиха финалната сцена за следващия ден.

— Ще дойдеш ли с мен в събота до езерото Голямата мечка? — внезапно попита Марк.

Младата жена се сепна и остави вилицата си на масата.

— Не съм сигурна, скъпи. Може ли да ти отговоря със сигурност след празненството при приключването на снимките?

Той се намръщи.

— Моника, та нали се разбрахме още преди три месеца, че щом снимките свършат, ще се усамотим на брега на езерото?

Тя протегна ръка и нежно докосна пръстите му.

— Знам, че очакваш тази почивка с нетърпение, скъпи, но ти взе това решение без въобще да ме попиташ.

— И двамата имаме нужда от отдих — възрази й той. — Ти ми обеща, че ще прекараме две седмици двамата съвсем сами.

Моника смутено се усмихна.

— Помня, че ти обещах. Винаги съм се старала да изпълнявам обещанията си, но…

— Но ти никога не си харесвала живота сред природата — довърши той вместо нея. — За разлика от мен.

— Нима съм виновна, че съм отрасла в големия град? Не, не мисли, че не искам да заминем само двамата, обаче…

— Това има ли нещо общо с новините, които искаше да ми кажеш?

— Марк — въздъхна тя, — защо не изчакаме да приключим със снимките и тогава да говорим?

— Искаш да кажеш, че ако ми съобщиш новините, ще се скараме?

Спогледаха се напрегнато, смълчани и настръхнали. В този момент телефонът иззвъня. Моника скочи от стола и грабна слушалката, изпълнена с благодарност към неизвестния избавител. Марк позна още от първите думи, че се обажда Лиза — най-близката приятелка на Моника, но след това тя понижи глас и той не можа да чуе продължението на разговора.

Младият мъж събра чиниите и ги отнесе до умивалника, като се питаше за какво ли разговаряха двете приятелки. Не можеше да различи отделните думи, но усети, че гласът на любимата му е възбуден и напрегнат.

Беше много разочарован от отказа й да се укрият за половин месец в планините край езерото Голямата мечка. Винаги бе обичал живота на открито сред природата и само тогава намираше покой. Имаше още една причина, поради която държеше да отидат в усамотената хижа край тихите води на езерото. Баща му беше известен архитект във Венеция и по негово настояване Марк беше следвал архитектура, преди да се посвети на киното. Хижата край езерото Голямата мечка беше неговият първи реализиран проект. Беше надзиравал строежа от началото до края. Макар че обичаше Лос Анджелис, истинската му любов си оставаха планините. За него тази хижа, всъщност разкошна вила, беше истинският му дом и той с радост си мечтаеше как един ден ще заведе там Моника вече като съпруга, за да започнат семейния си живот.

Защо сега тя не искаше да дойде с него?

Докато Моника довършваше разговора си, Марк разчисти масата. Тя отиде да вземе един душ, а той закрачи безцелно из спалнята, заслушан в шума на водната струя, долитащ от банята. В един миг реши да се съблече и да се присъедини към нея, но успя да потисне порива си. Първо трябваше да си поговорят. Чакането го изнервяше, наистина трябваше да се сложи край на тази мъчителна неизвестност.

Шумът от душа заглъхна, той се обърна и тръгна към банята. Моника седеше пред тоалетната маса, увита с пухкава бяла кърпа, а русата й коса, разпиляна по гърба, блестеше от водата. Бляскавата й кожа и очарователното ухание на свежест го сепнаха. В такива мигове той винаги я сграбчваше с мускулестите си ръце, вдигаше я като перце и я понасяше към леглото.

Но не и този път. Тя улови погледа му в огледалото и с бързо нервно движение затвори чекмеджето на тоалетната маса.

Марк се наведе и го издърпа.

— Не, Марк! — гневно извика младата жена.

Ала вече беше твърде късно. Той втренчено гледаше полупразната опаковка от хапчетата против забременяване. Погледът му като мълния отскочи към огледалото, а тя виновно извърна очи. Марк ядосано затръшна чекмеджето и тръгна към вратата.

— Марк!

Тя изтича след него в спалнята, а той рязко се обърна и заговори с гняв и болка:

— Знаеш ли, Моника, коя дата сме днес?

— Осемнадесети май — отвърна тя с отпаднал глас.

Младият мъж я изгледа проницателно в очите.

— Помниш ли какво ми обеща на тази дата преди една година?

— Че ще се омъжа за теб? — нещастно прошепна тя.

— Че ще се оженим и ще имаме дете — допълни той. — А как, според теб, ще забременееш, след като взимаш тази проклети хапчета?

— Съжалявам, Марк — плахо се усмихна тя.

Той кръстоса мускулестите си ръце, без да помръдне от мястото си.

— Бях решил да изчакам края на снимките, преди да говорим за бъдещето. — Той се усмихна едва-едва. — Всъщност, ти не подозираш, но исках да бъде много романтично. Дори запазих маса в Спаго…

— Колко мило — прекъсна го тя.

— Но сега ми се струва, че може да не чакам вечерята на свещи. — Той кимна към тоалетния шкаф. — Не искаш ли да видиш какво има в чекмеджето?

Моника въздъхна, отиде до шкафа и извади една елегантна кутийка от черно кадифе.

— Мисля, че ме е страх да я отворя — промълви младата жена и прехапа устната си.

— Отвори я.

С треперещи пръсти Моника отвори капака на кутийката и ахна. За миг остана неподвижна, приковала поглед в бляскавия диамант върху годежния пръстен. После изтри сълзите си, затвори кутийката и я остави върху тоалетната масичка.

Когато се обърна към него, на лицето й се четяха противоречиви чувства.

— Марк, пръстенът е великолепен, но точно сега не мога да го приема. Струва ми се, че трябва да поговорим.

— Да, и аз мисля така.

Марк я изчака да свали кърпата и да облече синия копринен пеньоар. Стисна зъби и се опита да се овладее. Излязоха във вътрешния двор през вратата откъм спалнята и се излегнаха на двата шезлонга, раздалечени като хора, между които няма нищо общо: В далечината блещукаха светлините на Лос Анджелис. Нощта беше изпълнена с романтични звуци и благоуханни миризми. Ала и двамата гледаха мрачно.

— Не исках да ти го съобщавам, преди да приключат снимките — колебливо започна Моника. — Опасявах се да не се разконцентрираш и да не провалиш снимките.

— Не знам дали ще ми повярваш, Моника — рязко я пресече той, — но на този свят има много по-важни неща от проклетите снимки. Да не би да има някой друг?

— Не! Не, разбира се, че не! — разпалено отвърна тя, а после съкрушено сведе поглед.

— Нима искаш да ми кажеш, че повече не ме обичаш? — запита той с болка в гласа.

Тя повдигна глава и Марчело остана поразен от мъката, изписана на красивото й лице.

— Разбира се, че те обичам. Дори ми се струва, че никога досега не съм те обичала толкова силно.

— Тогава каква е причината? Ти ми обеща, че ако изчакам една година, ще се омъжиш за мен…

— Знам, но това беше преди…

Преди какво? Моника пое дълбоко дъх.

— Преди днес да разговарям с Уоли.

— Продължавай.

— Е, той трябва да уточни още някои подробности, но…

— Да?

Тя се опита да се усмихне.

— Марк, получих роля.

— Имаш предвид ролята на Стефани във „Ветровете на съдбата“?

— Да — прошепна тя с облекчение. — Това е моят голям шанс.

— Моите поздравления — сухо процеди той.

— Не ми изглеждаш много искрен — упрекна го тя.

Марк отчаяно разпери ръце.

— А ти какво очакваше да чуеш? Знаеш отлично, че следващият ми филм ще се снима в Уайоминг, а ти ще трябва да заминеш за шест месеца за Монте Карло! Какво ще стане с нашите планове, с нашето семейство?

— Твоите планове — разгорещено го поправи тя.

— О, така ли? Откога тези планове станаха само мои? — разярено попита той.

— Повече са твои, отколкото мои.

— Какво искаш да кажеш?

Младата жена остана мълчалива за миг. По лицето й се виждаше, че тя се бори със себе си.

— Ти никога не си ме слушал внимателно, когато ти казвах какво искам аз, нито Пък си обръщал внимание на различията между нас.

— Тогава защо сме заедно? Само заради секса ли?

В очите й се четеше истинска болка.

— Знаеш, че не е само сексът. Между нас има нещо много повече.

— Моника — очите му блестяха от вълнение, — преди една година ти ми обеща, че ще се омъжиш за мен и ще ми родиш дете.

— Знам това, но нещата се промениха — нетърпеливо го прекъсна тя. — Ти вече си утвърден актьор, а аз все още съм начинаеща актриса. Сега имам възможност да успея и не искам да я изпусна.

— Глупости. Ти си достатъчно талантлива и винаги можеш да получиш добра роля и да се утвърдиш. Просто не желаеш да поставиш на преден план нашата връзка.

Моника се изправи и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Искаш да кажеш, че аз не желая да поставя на първо място това, което ти желаеш. Досега не съм те чула да казваш, че ще се откажеш от следващия филм. Защо винаги трябва да се съобразявам с твоите желания и защо твоята кариера да е по-важна от моята?

Марк също стана, пристъпи до нея и я хвана за ръката.

— Всяка връзка изисква да се правят компромиси…

Тя се извърна и гневно го погледна.

— А ти от какво се отказваш, Марк?

— Аз чаках почти три години, за да решиш, че си готова да се омъжиш за мен и да създадем семейство — разгорещено отвърна той.

Моника поклати глава.

— Господи, ти си толкова консервативен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си мислиш, че животът ти ще бъде съвършен, ако си имаш една предана малка женичка и семейство.

— О, нима сега пак трябва да слушам всички тези глупости за правата на жените?

— Ти наричаш всичко това глупости? — Тя го изгледа гневно.

Младият мъж не обърна внимание на думите й.

— Семейството е много важно за мен, Моника. Не мисля, че има нещо лошо в това и не смятам, че трябва да се извинявам за чувствата си. И ако заради това ти се струвам консервативен, аз съм горд, че съм такъв.

Тя отчаяно разпери ръце.

— Но нима не разбираш, че ти се опитваш да намериш заместител на загиналото си семейство, или може би смяташ да заглушиш мъката си по тях, като имаш дете от мен?

Думите й сякаш посипаха сол в отворена рана. Марк яростно изруга и решително се отправи към басейна.

Моника изтича след него и сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам, скъпи…

Марк мълчеше, сякаш се бореше със себе си, после се обърна към нея и разпалено заговори.

— Аз не се опитвам да намеря заместител на семейството си, нито пък искам да намаля болката от загубата. Разбира се, мислех, че ще полудея от мъка, когато самолетът с родителите и сестра ми катастрофира и те загинаха, но никой не може да ги замести. Истината е, че аз вече съм на тридесет и две години и смятам, че е крайно време да се установя и да имам семейство — сигурен съм, че родителите ми биха желали точно това.

— Защо не можеш да разбереш, че аз все още не съм готова да се установя и да имам семейство? Защо не можеш да ме почакаш?

Когато я погледна, в очите му се четеше болка. Той приближи и я докосна по бузата.

— Моника, аз те чаках твърде дълго. — Марк тъжно се усмихна. — Спомняш ли си кога се срещнахме?

— О, да — прошепна младата жена.

— В мига, в който те видях на премиерата на филма ми, облечена в онази сексапилна черна рокля, аз си помислих, че това е жената, за която винаги съм мечтал. Още тогава знаех, че искам да се оженим.

— Марк, това бяха само шест месеца — отпаднало прошепна Моника.

— А след това? Винаги ще има някаква друга възможност, винаги може да изникне нещо, което да ни раздели. Можеш ли да го отречеш?

Той бе прав и тя тъжно поклати глава.

— Не. Но ти можеш ли да отречеш, че аз съм тази която трябва да направи жертва, да се откажа от кариерата си, за да ти родя дете?

— Значи ти не искаш да имаш деца от мен? — По лицето му се четяха болка и обида.

— Не. Искам да кажа — разбира се, че искам деца от теб — смутено отвърна Моника. — Но не сега. Това би означавало да се откажа от твърде много и твърде важни неща за мен.

Тя замълча, в очите й проблеснаха сълзи.

— Колко време ти трябва, Моника? — тихо попита младият мъж.

— Не знам.

— Това, което съществува между нас, е нещо наистина чудесно, бейби — напрегнато прошепна той.

— Знам. Преди да те срещна, съм излизала с много мъже, но никога не съм познавала човек като теб — гласът й затрепери. — Аз наистина те обичам, Марк…

— Но очевидно недостатъчно — горчиво я прекъсна той.

— Може би не — призна тя. — Въпреки всичко наистина искам да прекарам живота си с теб. Само че точно сега не мога да ти обещая нещо повече.

— А аз точно сега искам да ми обещаеш всичко.

— Значи сме в безизходно положение?

— Да.

Моника избърса една сълза.

— Нима няма поне да ми кажеш, че се радваш за мен?

Марк тъжно се усмихна.

— Ти наистина имаш чудесна възможност, скъпа. Надявам се това да те направи щастлива.

Той я погледна и бързо влезе в къщата. Пусна телефонния секретар и отговори на някои обаждания. Останалата част от вечерта не разговаряха. Прегледаха за последно репликите си за утрешните снимки, но беше ясно, че не можеха да се концентрират върху ролите си. От една страна, Марк разбираше Моника и амбицията й да стане добра актриса, но, от друга, се чувстваше наранен, че тя бе отказала да се обвърже окончателно с него. Как биха могли да имат щастлив живот заедно, ако тя толкова лесно се отказваше от обещанията си?

Когато накрая си легнаха, те се обърнаха с гръб един към друг, без да се докосват. На няколко пъти Марк искаше да я вземе в прегръдките си, особено когато усети, че раменете й потръпваха, и знаеше, че тя плаче, ала не се решаваше. Когато накрая докосна ръката й, усети как тя се вцепени и разбра, че за нея е много важно да не се поддаде на чувствата си. Това би означавало да се откаже от твърде много.

А нима той не можеше да направи компромис и да се съгласи да изчакат още известно време? Ала той обичаше Моника прекалено силно и искаше да бъде най-важният човек в живота й. Възможността да живеят заедно, но всеки от тях да има собствен живот, беше немислима за него.

Младият мъж си спомни прекрасния сън — двамата са заедно с Моника, а той държи първородния им син. Сега този сън му се струваше като подигравка. Той почувства парещите сълзи, които напираха в очите му. Знаеше, че тази нощ няма да може да заспи.