Фабио Ланзони
Викинг (26)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Виктор се събуди много преди разсъмване и още с отварянето на очите погледът му се плъзна по спящата до него жена. Изглеждаше миловидна и прелестна като ангел, затопленото й тяло се беше сгушило върху гърдите му, а великолепната й златиста коса се разливаше като водопад около очарователното й лице. Какво щастие му даде тази нощ, как сладко му се отдаде… Може би все още не му вярваше докрай или не го обичаше с цялото си сърце, но той вече знаеше, че с времето чувствата й към него ще се задълбочат. А засега му стигаше да е до него, да я люби и милва, да я приласкава и успокоява… но не трябва да забрави да се погрижи и за тяхното бъдеще — имаше ли по-силна връзка между двама влюбени от едно дете? Може би именно детето им ще я привърже още по-крепко към него и ще свърже съдбите им? Той затвори очи и потъна в сладки мечти, дори видя в просъницата си Рейна, красивата Рейна, с дете в скута си…

Когато отново повдигна клепачи, тя вече беше будна и го гледаше със сериозен поглед, без следа от игривите искри в очите й, които така го възпламеняваха през тази незабравима нощ. За миг му се стори дори, че е успяла да, прочете мислите му.

— Добро утро, женичке моя — приветства я той с глас, пресипнал от среднощните преживелици, и се наведе да целуне сочните й устни.

Но се закова на място, сепнат от израза на неувереност в очите й. Като че ли виждаше как в мозъка й се завъртяха като вихри несвързани мисли, примесени със спомените от първата им брачна нощ, заедно с предишните им спречквания и дрязги. Като че ли красивата, но буйна валкирия се питаше какво прави тук, в тази спалня, в това легло, с този гол мъж до себе си. Сега, след любовното опиянение от вечерта Виктор Безстрашния не можеше да й позволи отново да се отдръпне от него и да се затвори в себе си.

— Недей… — прошепна младият викинг и докосна с пръст върха на носа й.

— За какво говориш? — учудено попита тя.

Ръката му се плъзна по голия й гръб.

— Не искам да ми се изплъзваш, Рейна… Защото, кълна ти се, ще те сграбча в прегръдките си и няма да те пусна, докато не се уверя, че всички съмнения и мрачни помисли за бягство или смърт са се изпарили от мислите ти.

Тя отвори уста, за да му отговори, обаче Виктор не можеше повече да устои на изкушението само да гледа потръпващите й чувствени устни и я целуна страстно. Тя отвърна на целувката му със същата страст и като че ли пламък му се надигна в гърдите. Викингът изохка от насладата, която изпълваше всяка негова пора с живот, и се притисна още по-близо до нея, за да обгърне с шепи заоблените й високи гърди. В този миг му се искаше животът да спре и целият останал свят да върви по дяволите заедно с всичките си проблеми. Имаше ли нещо по-прекрасно от това да започне деня в леглото с очарователната си млада съпруга, в обятията на любимата жена? А тя беше толкова топла… младото й тяло ухаеше на утринна свежест… Искаше да я има отново и отново…

Двамата влюбени се стреснаха от някакъв силен шум. След секунди към леглото им се втурнаха трите вълка, изплезиха езици и започнаха да се умилкват около тях.

— Хм, виждаш ли, любима, колко навреме се досетиха вълците да ни поднесат сутрешния си поздрав — промърмори Виктор и погали Хати по ушите, докато тя се сгуши в краката му.

Рейна се засмя, защото Тор набързо я близна по лицето.

— Може би твоите вълци искат да ме пазят от теб, съпруже мой?

— Да те пазят от мен? — намръщено повтори Виктор. — Та нали именно ти се опита да ме убиеш, след като те отвлякох?

— А не се ли чувстваш полумъртъв след нощ като тази, господарю мой? — пошегува се тя.

— Да, за това имаш право — той се пресегна над тръпнещото тяло на Гери и я целуна по устните. — Искаш ли днес да си направим един хубав пикник?

— Какво е това… пикник?

— Ще наредя на слугите да ни приготвят храна и медовина, за да прекараме деня само ние двамата, без никой да ни досажда, сред дивните цветя на тундрата.

— Но защо? — Рейна изглеждаше заинтригувана, но леко объркана.

Той само се усмихна и леко погали разкошните й гърди.

— За да се наслаждаваме един на друг, за да се любим на воля, скъпа моя.

От устните й се отрони замечтана въздишка, но след миг нещо й хрумна и тя попита с детинска невинност:

— Нека вземем и вълците с нас!

Виктор се намуси, леко отблъсна Хати от себе си и стана от леглото.

— По-добре е да не ги взимаме с нас. — При тези думи той дяволито смигна на младата си жена. — Все пак сме още в началото на нашия меден месец и не мога да търпя никого около себе си освен теб, любима.

Той започна да се облича и Рейна не можа да откъсне поглед от изваяното му тяло. Очите й се плъзнаха по мощните му рамене, стегнатите му бедра и стройните му нозе. Тя си спомни как силно я притискаха тези бедра през изминалата вълшебна нощ в миговете преди да проникне в нея. О, беше болезнено, ала тъй сладко, и болката й веднага се заглуши от невероятната наслада, която се разля по вените й! При този спомен бузите й пламнаха и възбудата отново се загнезди в тези чувствителни кътчета на нейното тяло, въпреки все още незаглъхналата болка. Нима наистина не беше способна да изпитва свян? Не можеше да скрие нито от себе си, нито от него, че дори само мисълта, че притежава този прекрасен и страстен мъж, я изпълваше с неподозирана радост.

Но в гърдите й се прокрадна някакво ново, непознато съмнение. Все още се съмняваше защо все пак Виктор Безстрашния така неочаквано се реши да я вземе за своя жена. Опасяваше се, че може би иска по този хитър начин да я използва за своите цели. Пък и можеше ли младата жена да забрави собствената си клетва, че няма да позволи на нито един мъж да властва над нея, че няма да стане играчка в ничии ръце?

Тя не отделяше погледа си от него, докато младият мъж обуваше панталоните си. Той усети погледа й и се обърна с гръб към нея. Обаче тя успя да забележи колко е възбуден въпреки страстната любовна нощ. И в този миг нещо първично се събуди в нея, обляха я горещи вълни и тя стисна юмруци, за да се удържи да не извика. Виктор й беше казал, че днес се чувства „влюбен“ като юноша. Рейна не беше много наясно какво означава тази дума, защото никой от викингите от двете племена не я използваше. Може би никой не беше „влюбен“ в жената, с която споделяше леглото? Но интуитивно усещаше, че съпругът й говори за същото пламенно чувство, което изпитваше и тя към него, и докато това чувство го възбуждаше, тя тръпнеше от страх.

Рейна видя как той направи някаква неясна гримаса, докато прикриваше с дрехите си набъбналата си мъжественост, и се засмя.

— Искаш ли да ти помогна, господарю мой? — попита го тя предизвикателно.

Виктор посрещна с усмивка шеговитото й подмятане. Съпругата му продължи да го наблюдава внимателно, докато той продължаваше да се облича. Устните леко се разтвориха, косите се разпиляха по голите й рамене, гърдите й започнаха буйно да се повдигат и спускат. Изглеждаше някак първична, заобиколена от трите вълка, но толкова привлекателна, макар че беше доста разчорлена от бурната нощ, че му се прииска да се върне в леглото и да я притисне в прегръдките си. Но това не бе така лесно в този миг, когато бе обкръжена от трите огромни звяра.

Гласът му прозвуча леко отчуждено:

— Нямам нужда от помощта ти. Стани и се облечи. Трябва да излизаме.

Виктор бързо привърши с обличането си и се приближи до ниската масичка, за да вземе купите с овесената каша и чашите с мътеница, докато тя все още избираше коя дреха да сложи. Постави закуската на един грубо скован дървен поднос и го поднесе на жена си, седнала отстрани на голямото легло, наметната с дълга роба от кафява вълна. Дори беше успяла да обуе ботушите си от мека кожа и да се вчеше с гребена от китова кост. Младият викинг седна до нея и нагласи подноса в скута си.

Рейна надигна чашата с мътеница.

Какво ще стане с Рагар и Харалд? — нервно попита тя. — Ще ги пуснеш ли да се върнат при хората на Волфгард?

— Тази сутрин им предложих да ги изпратим, Рейна — предпазливо отговори Виктор. — Но брат ти пожела да остане още няколко дена при нас, за да се увери, че нищо не те заплашва.

Рейна се намръщи. Виктор знаеше, че в този миг тя отново си припомня неприятните обстоятелства, които ускориха тяхната сватба.

— Може би Рагар и Харалд ще се съгласят да дойдат с нас на този… пикник.

Виктор никак не се зарадва на това предложение.

— Не искаш ли да бъдем само ние двамата?

Искам да съм спокойна, че нищо няма да им се случи, докато се разхождаме в тундрата, далеч от селото.

— Никой няма да ги нападне, Рейна — успокои я той. — Ще наредя на брат си, Свейн, да не ги изпуска от погледа си, дори може да отделим няколко мъже да ги охраняват. И разбира се, ще ги поканим на вечеря. — Виктор изгледаше напълно искрен, докато й обясняваше как ще прекарат деня. — Сега доволна ли си?

— Да — отвърна тя и го дари с ослепителната си усмивка.

След половин час те вече напускаха селото. Виктор яздеше своя жребец Слейпнир, а Рейна го следваше на своето черно пони. Сутринта беше студена въпреки яркото слънце, защото полъхваше хладен вятър.

Като видя как жена му се намества на седлото, Виктор се засмя.

— Боли ли те, мила моя?

— Да — призна си тя с унил тон.

Няма да яздим много надалеч.

— Е, да, нали не искаш да се преуморя, за да мога довечера да бъда свежа в леглото ти — закачливо подметна младата жена.

— Не, скъпа, единственото, което желая, е да не се измъчваш.

Продължиха бавно към възвишенията в подножието на планината, като подминаха пътеката към убежището на монаха Пелагиус. Дори го видяха в далечината на билото на хълма. Отшелникът също ги забеляза, размаха ръце за поздрав и ги прекръсти, като че ли още веднъж ги даряваше със своята благословия.

Щом отминаха монаха, Виктор я погледна и въпросително повдигна вежди.

— Нима си мислиш, че мога да харесам този монах? — засмя се Рейна.

— О, не, нима допускаш, че мога да те подозирам в такива греховни помисли? Пък и съм убеден, че този отшелник не търси нищо на този грешен свят освен божията благословия.

Спряха на една широка поляна. Виктор постла вълненото платнище и двамата младоженци подредиха трапезата — медовина, лешници, къпини, хляб и пушена риба. Около тях се простираше необятната тундра, изпъстрена с диви цветя — белият арктически памук, оранжевият слънчоглед и безчет по-дребни розови и жълти цветя. Над главите им, високо сред безоблачното небе, кръжеше самотен ястреб.

Виктор взе къпините от ръката на жена си и наля медовина от рога. Сърцето му преливаше от радост. Струваше му се, че навред цари хармония и мир, който никога няма да бъде смутен. За пръв път сядаха да обядват само двамата, съвсем сами, без никакви тревоги за бъдещето, заобиколени само от обайващата тишина под купола на яркосиньото небе.

Същите нежни чувства изпълваха и нейното сърце. Има ли нещо по-приятно от това да имаш млад, красив и смел съпруг, който да ти угажда на всяка крачка? Никога досега мъж не й бе слагал трапезата, никога досега мъж не бе изпивал всяка капка медовина от устните й! Все още се страхуваше да го обикне докрай, да му отдаде цялото си сърце, защото се опасяваше, че Виктор Безстрашния ще я превърне в безропотна робиня, както майка й бе стъпкана от безжалостният Волфгард. Но много тайни криеше от нея този красив и смел воин и тъкмо това разпалваше любопитството й. Рейна никога не бе срещала мъж като него — силен, но нежен, страстен, но неуловимо далечен и някак изплъзващ се… Затова сега нищо за нея не бе по-важно от опитите й да разбере какво се таи в душата му.

Продължаваше да я измъчва загадката на живота му. Виктор й бе намекнал нещо, наистина съвсем неясно, че живял другаде… а може би това не е предишен живот? Нима там е придобил тези странни качества, които го отличаваха от грубите, недодялани и безсърдечни викинги? Но къде бе това „там“? Очевидно той познава някакви светове, за които тя дори не е сънувала, които жадуваше да опознае, но трябваше да разчита единствено на него. Ако той се реши да сподели всичко с нея…

Ето, например тази смущаваща дума „пикник“… Откъде е научил съпругът й тази дума? И защо още по време на бракосъчетанието им Виктор сложи гривната на глезена й, а след това постави на пръста й този красив кехлибарен пръстен? Снощи се канеше да го запита за този странен ритуал, но жарките му ласки не я оставиха нито за миг спокойна.

Рейна се усмихна, като видя как весело просветна едрият камък на пръстена й, подарен от съпруга й. Погледна мъжа с нескрито любопитство и отпи от чашата с медовина.

— Защо постави този пръстен на ръката по време на брачната церемония и сложи гривната около глезена ми?

Виктор внимателно остави на платнището рога, от който наливаше медовина в чашите и се замисли.

— Пръстенът е традиционен накит в онзи свят, на който аз принадлежа. Нарича се венчален пръстен или брачна халка. Младоженецът го поставя на пръста на своята избраница като символ на тяхното обвързване завинаги, така както всеки пръстен няма начало и край. А онази гривна… — той замълча за малко, — е, тя си беше твоя, мила моя.

— Да, но ти ми я задигна!

В усмивката му нямаше и следа от разкаяние.

— Да, много добре си спомням, но очевидно ти не искаш да ми простиш тази волност. — Той побутна гривната с крака си. — Все пак тази гривна наистина е твоя и аз исках да ти я върна. — Младият викинг се засмя чистосърдечно. — Пък и с тази гривна може да се опитам да те задържа, ако решиш да ме изоставиш някой ден.

Тя дръзко вирна глава и отпи от медовината.

— Нима наистина мислиш, че искам да избягам толкова скоро, викинг?

— Дори и да се опиташ, няма да успееш — засмя се той и я привлече към себе си, за да я целуне.

Изминаха няколко минути в мълчание, преди тя да продължи да го подпитва:

— Няма ли все пак да ми разкажеш поне малко за другия ти живот, Виктор?

Младият мъж отметна кичура от челото си и я изгледа с нескрито любопитство.

— А какво точно искаш да узнаеш?

Рейна смутено оправи ръкава на туниката му.

— Бих искала да разбера къде си научил тези чуждоземни обичаи, като например поставянето на тази… брачна халка на пръста на младоженката или за този… как беше… пикник… Мога ли да те попитам и откъде си се научил да бъдеш такъв превъзходен любовник?

Той още веднъж я целуна нежно и усети вкуса на медовината по устните й.

— Искаш да кажеш, че мъжете в твоето време не са толкова влюбчиви и страстни?

— Поне доколкото може да знае една неопитна жена Като мен — рече тя и небрежно повдигна прелестното си рамо, — нашите воини никога не се прехласват по някоя жена, дори да е истинска красавица.

— Много тъжно ми звучат тези думи.

— Тогава още повече искам да ми разкажеш откъде си дошъл — продължи тя с все по-настойчив тон. — Или къде си живял след завръщането си от Валхала. — Рейна сведе Очи и тихо прошепна: — Трябва да ти призная, че те видях в онзи незабравим ден.

— Какво си видяла?

— В деня на твоята гибел аз се промъкнах тайно на брега и незабелязана от никого, видях обреда на твоите воини, когато те изпращаха към Валхала. Едва по-късно узнах, че си се върнал от царството на мъртвите.

— А аз си мислех, че си знаела за връщането ми от Валхала! — възкликна Виктор. — Излиза, че си ме дебнела още от онзи незабравим ден?

Тя се опита да избегне отговора, като побърза да му зададе следващия си въпрос:

— Нима искаш да кажеш, че преди да се върнеш при нас, ти си живял друг живот.

Той само й кимна и я изгледа замислено.

— Но как може толкова бързо да изтече другият ти живот?

Виктор се замисли за миг, защото наистина никак не беше лесно да го обясни дори и на себе си.

— Има много загадки в тази история, Рейна, които дори и аз не мога да проумея. Зная само едно: пред теб, любима моя, аз съм искрен докрай и такъв ще си остана до края на дните ни.

— Но все пак къде беше ти, викинг, след престоя ти във Валхала? — Рейна явно нямаше никакво намерение да се отказва от разпита.

— Красивият викинг отново се поколеба, защото не беше уверен доколко тя ще може да разбере от тази заплетена приказка, в каквато се беше превърнал неговият живот. И можеше ли някой да му подскаже каква част от предишното си съществуване можеше да разкрие пред това неопитно момиче, което едва вчера той бе направил жена, без да рискува да бъде изобличен като нечуван лъжец?

— Пътувах в един бъдещ свят — смутено избъбри той след дълъг размисъл.

— Бъдещ свят! — ахна тя. — Никога не съм чувала нещо подобно. Това, разбира се, е десетото небе, нали?

— Какво искаш да кажеш с това „десето небе“?

— Всички викинги вярват, че има девет небеса и девет свята под тях — обясни му Рейна. — Ние живеем в нашия свят, под нашето красиво небе и този свят, както дори и децата знаят, се нарича Мидгард. Това е земята, по която ходим, светът, в който се раждаме всички ние. Следва Йотунхейм, обитаван само от зловещите великани и от злите горски джуджета като тролите например. Третият свят е Ванахейм, царството на бог Ванир. Нашият остров е наречен на името на това небесно царство. Има още и ад или царството на съгрешилите мъртъвци, и, разбира се, Валхала, божественият дворец на Один, където отиват душите на загиналите с чест воини. Нали ти си се върнал именно оттам? — засмя се Рейна. — Да, да не забравя, че има още няколко небесни свода и под всеки от тях има един свят, недостъпен за останалите. А сега очевидно се е появил и още един свят — светът на бъдещето, Футургард.

— Светът на бъдещето — замечтано повтори той. — Да, името Футургард много ми харесва.

— Моля те, съпруже мой, разкажи ми за този загадъчен Футургард. Там ли се научи да говориш така странно?

— Да. Но все пак не съм съвсем сигурен… — Виктор се усмихна смутено. — Ох, не зная как да започна… Този свят, любима моя, в който съм живял досега, може да ти се стори доста странен. Там всичко е съвсем различно.

— Искаш да кажеш, че съм прекалено глупава, за да разбера думите ти? — намръщи се тя.

— Не, не, разбира се, че не мисля така. Но всичко е толкова…

— Моля те, разкажи всичко за този невидим Футургард. Ще се постарая да те разбера.

Като видя напрегнатото й лице, Виктор повярва на думите й, затова пое дълбоко дъх и започна:

— Светът, в който живеех досега, е много напреднал, много по-сложен и по-разумен от твоя свят, Рейна, с огромни сгради от бетон и стомана…

— Хм… Но какво е това… „бетон“? И какво означава „стомана“?

Той размаха пръст пред изуменото й лице.

— А-ха, увери ли се, че никак няма да ти е лесно да ме разбереш?

Като че ли сянка падна върху прелестното й лице. Виктор побърза да я хване за ръката и да започне да я утешава.

— Моля те, сърце мое, не бързай да се отчайваш. Ще се постарая да ти обясня всичко най-подробно.

И той наистина успя да й разкаже дори как се добива стомана и как се отливат невиждано високи къщи от бетон. Като че ли го разбра по-лесно, когато Виктор прибягна до сравнението, че стоманата е подобна на желязото, от което викингите изработваха своите мечове, а бетонът е нещо като камъка и хоросана, от които северните народи строяха своите дълги и ниски къщи.

Унесена в разказа му, в първия миг след последната му дума тя остана мълчалива, загледана неподвижно в очите му, но веднага след това се сепна, тръсна златистите си коси и извика с глас, нетърпящ възражение:

— Не! Не спирай! Искам още да чуя!

Виктор се засмя.

— Бъдещето е време, наситено с чудесни, направо невероятни открития, които трудно ще проумее дори и най-видният мъдрец на твоята епоха. Навсякъде е претъпкано с машини, които могат да вършат едва ли не всичко: от полети във въздуха или почистване на дрехите до най-сложните процеси на мисълта.

Младата му съпруга изглеждаше като омагьосана.

— Нима искаш да кажеш, че нещо, сътворено от човека, може да лети като птица?

— Да и при това е толкова огромно, че на него се качват десетки хора, много повече, отколкото на най-едрия жребец в Мидгард.

Рейна млъкна, намръщи се гневно, докато се напрягаше да си представи такава гигантска птица, в чийто търбух могат да влязат всички мъже от племето на Виктор. И да останат невредими? Или може би гигантската птица ги сграбчва в огромните си нокти?

— Хм, не е ли безкрайно опасно да се лети така в небето? Нима боговете не се гневят?

— Може да се каже, че понякога наистина става доста опасно. Не зная дали причината е божественият гняв… — Виктор спря, защото внезапен спомен преряза като с нож сърцето му.

Рейна усети с шестото си чувство, като всяка истинска представителка на своя пол, че се касае за нещо лошо.

— Зле ли ти е, съпруже мой? — загрижено прошепна тя и докосна ръката му.

Той въздъхна и кимна умислено, с отсъстващ поглед, но след малко продължи:

— Внезапно си спомних, че именно така загина цялото ми семейство, най-близките ми хора на този… ох, не, исках да кажа на онзи свят. Те се качиха на самолета и…

— А какво означава думата… „самолет“? — продължи да го разпитва неуморимата валкирия. Но преди да й обясни, тя бързо щракна с пръсти и възкликна. — Ах, да, сетих се! Искаше да ми кажеш, че внезапно е задухал ужасният северен вятър и онази огромна птица ги е изпуснала от грамадните си нокти, нали?

Ако споменът не бе тъй мъчителен за него, Виктор би се усмихнал на наивното й тълкуване.

— Да, може и така да се обясни. Самолетът се разбил в планинските скали заедно с майка ми, баща ми и сестра ми.

— И всички са загинали? — възкликна тя и Виктор видя как мъката се надига в насълзените й очи.

— Да… Загинаха всички… до един. — Той импулсивно стисна ръката й до болка, но тя не пророни стон. — Затова снощи ти прошепнах, любима, че не само ти знаеш каква мъка е да загубиш близък човек.

Внезапно тя се отдръпна от него и отклони погледа си от неговия, като че ли се страхуваше да се сближат прекалено много чрез споделяне на преживените от тях страдания.

— Виктор… това беше толкова отдавна — промърмори тя, — когато съм била само на три лета. Но все още го помня…

— Зная това, скъпа.

— А кога загуби своите близки във… Футургард?

Той се усмихна иронично, затруднен от въпроса й.

— Ох, Рейна, не зная дали можеш да си го представиш, че е станало около хиляда години след днешното време!

— Нима? — възкликна изумената жена.

— Да, точно така е, не те лъжа.

— Не! — извика тя, без да сваля изуменият си поглед от лицето му.

— Да — отново потвърди Виктор и се усмихна тъжно.

Рейна плесна с ръце като малко дете, смаяно от новата си играчка.

— Разказвай ми още, още…

Младият съпруг разбра, че не може да устои на молбата в очите й, затова се наложи да й разкаже, макар и съвсем накратко, за всичките главозамайващи чудеса на Футургард. Набързо описа прогреса на човечеството в продължение на столетия, спомена й за изобретяването на невиждани машини, за дръзките открития на учените, за напредъка в медицината и за откриването на изумителни лекове за десетки смъртоносни дотогава болести. Тя го слушаше напрегнато, но често го прекъсваше, особено когато не разбираше някоя от новите думи. Най-удивителното бе лекотата, с която младата му съпруга възприе странната история на неговия живот. Дори в един миг трябваше сам да напомни на себе си, че все още се намират в епохата на смелите, но свирепи викинги, когато хората са били безкрайно суеверни, вярвали са в много богове, в тролове и елфи, феи и самодиви, в щастието да минеш под дъгата или в страховитите чудовища, които дебнат корабите в морето. Може би разказът му й се струва не чак толкова невероятен, щом тя е била приучена от дете да вярва в митовете и легендите на древните викинги.

Разказът му се проточи с часове. Виктор отчаяно се опитваше да скрие от любимата си жена всички ужасяващи страни на напредъка на човечеството, особено се страхуваше да не се изтърве и да спомене по случайност за страховитите нечовешки оръжия за избиване на човеците в размери, за които древните викинги дори не са и сънували. Тя продължаваше да го слуша в захлас, с лице, подпряно на ръката й, като само понякога го прекъсваше, за да уточни някое понятие.

Когато най-сетне той се задъха и остана съвсем без глас, тя го изгледа вцепенено, като че ли го виждаше за пръв път. Когато се съвзе и заговори, гласът й прозвуча съвсем плахо:

— И ти, Виктор Безстрашния, ме обичаше в този свят?

— Да.

— И тъкмо това си искал да ми кажеш тогава в банята.

— Повярвай ми, скъпа, никога няма да забравя онзи миг.

Лицето й помръкна.

— Но ако наистина си ме обичал в този твой… Футургард, защо аз не помня това?

— Може би защото все още не си започнала своя втори живот — започна той с предпазливо предположение.

Тя се намръщи още повече, замислена над думите му.

— Тогава как съм се казвала аз?

— Моника.

— А каква жена е била тази Моника?

— С много свободно държане, лишена от всякакви предразсъдъци — ухили се Виктор.

— Какво, по дяволите, означава това „предразсъдъци“?

Щеше да избухне в смях, но се осъзна навреме, като си каза, че една потомка на древните викинги всъщност е напълно права да задава такива въпроси, колкото и смешни да му се струват на него, единствения човек, познал две съвсем различни епохи.

— Ами… ти реши да посветиш целия си живот на кариерата в киното.

— А сега какво пък значи това… „киното“?

Трябваха още няколко минути, за да обясни на Рейна какво е картина, а след това и доста по-сложното понятие — движеща се „картина“. Скоро те потънаха в разгорещено обсъждане на всичко, свързано с тази велика илюзия, докато накрая тя се заяде с него за разлика между истинския живот и имитацията на възприятия.

— Нима искаш да ме убедиш, че аз съм обичала там, във Футургард, тези мърдащи се картинки повече от теб? — учуди се тя.

— Нали искаше непременно да станеш звезда…

— Не те разбрах за коя звезда ми говориш, викинг? — промълви тя и вдигна поглед към ясното небе.

Виктор с мъка успя да скрие усмивката си.

— Не, скъпа, исках да кажа, че ти искаше да станеш прочута актриса.

— А ти обичаше ли ме тогава? — повтори тя.

— Обичах те до безумие — отговори Виктор и я погледна в очите.

Тя се изчерви от напрегнатия му поглед и от страстта, с която той изрече думите, които нито една жена от която и да е епоха няма да отмине с безразличие.

— Тогава защо ти, Виктор Безстрашния, ме изостави?

— Защото ти искаше да скъсаме.

— Нищо не разбрах. Какво съм искала да „скъсаме“?

— Така наричаме в нашето време, когато един мъж не иска повече да живее с жена си. Или ако някоя жена разлюби мъжа си… Ти отказа да се омъжиш за мен и да ми родиш дете.

Този път Рейна го изгледа студено.

— Може би и сега не съм по-различна.

Оскърбен от този внезапен отказ, Виктор я притисна до гърдите си.

— Рейна, любима, моля те, не ме изоставяй! Не сега, след като вече сме наистина мъж и жена, след като се заклехме пред хората и пред всички божества.

Наведе се да я целуне, но тя не го допусна до устните си, защото опря ръце на гърдите му.

— А как се озова в нашия свят, викинг?

Отчаяна въздишка се изтръгна от гърлото му. Вече се беше уморил от безкрайните й въпроси, особено сега, когато отново закопня да я обсипе с ласките си.

— Искаш да разбереш как моето тяло се е пренесло хиляда години назад във времето?

— Вече ми стана ясно, че си дошъл при нас, но не мога да разбера как ще се върнеш обратно при своите хора?

— Пристигането ми беше доста странно — замислено процеди той. — Разбираш ли, аз изпълнявах главната мъжка роля в един филм за някакъв прославен вожд на викингите, наречен Ивар Непобедимия.

— Не! — изкрещя ужасената Рейна.

— Точно така се казваше този герой и не разбирам защо трябва да ми крещиш на ухото. Прощавай, скъпа, но вече няколко часа не ме оставяш да си отдъхна с въпросите си. Така… докъде бях стигнал. А-ха, да, а ти… искам да кажа Моника, играеше ролята на моята предана съпруга.

Неочаквано тя се засмя, но продължаваше да го гледа, омаяна от разказа му.

— Филмът свършва с една сцена, в която Ивар потегля в своето последно пътуване към Валхала, положен в средата на горящ кораб, както според традицията древните викинги са погребвали най-знатните си вождове, показали невиждана храброст в боевете. Нали именно така е бил изпратен и най-славният от тях, Виктор Безстрашния. Както и да е, лежах със затворени очи в средата на кораба, обгърнат от страхотни пламъци, и следващото, което си спомням, беше това, че се озовах във Ванахейм и оттогава аз наистина съм Виктор Безстрашния.

Тя остана с отворена уста.

— Нима искаш да кажеш, че си се върнал в горящия кораб, за да се превърнеш отново в този вожд, който си бил преди толкова много години?

— Да — намръщи се той. — Макар че не си спомням да съм живял преди под образа на Виктор Безстрашния.

— И къде изгуби паметта си? Във Валхала или после, в онзи… Футургард?

— Не зная точно, но явно е станало или във Валхала, или в бъдещето. Все пак може би никога не съм се превъплътил в крал Виктор, а само съм бил изпратен да го заместя.

— Защо?

Той я погледна многозначително.

— За да живея с тези хора. За да живея с теб, Рейна. Последните думи младият „викинг“ произнесе с такъв плам, че Рейна дори се уплаши. Виктор видя как по красивото й лице се изписа смесица от неувереност, страхопочитание и първичен страх. А за него не можеше да има по-ярко признание от чувствата, които тази русокоса самодива изпитваше към него. Затова не каза повече нито дума, а я притегли със силните си ръце към сърцето си и обсипа с целувки изплашеното й, но обаятелно лице. След последната нощ я чувстваше по-близка от всичко на света — особено сега, след като тя го изслуша без нито за миг да се усъмни в невероятните му приключения — и копнееше да се слее с нея. Устните не спряха нито за миг — по бузите й, по шията й, по устата й — и когато тя затрепери като лист в ръцете му, той разбра, че тя отвръща на чувствата му.

Тогава младият викинг усети как един влажен нос се отърка о бузата — не, това не можеше да бъде нослето на Рейна. Озадачен, той вдигна глава и видя дребна арктическа лисица, която ги душеше с любопитство. Виктор се засмя. Животното наистина беше много красиво, пременено в лятната си кожа на сиви и кафяви петна с все още къс косъм. Не беше по-дълго от половин метър, с тънки лапи и едри златисти очи.

Жена му се отдръпна уплашено и се изправи, огледа се с панически поглед и вбесено подвикна на лисицата:

— Махай се! Махай се!

Дребното животно я изгледа смутено и излая няколко пъти.

Виктор се развесели, като видя как Рейна отчаяно замаха с ръце, а лисицата решително отказваше да помръдне от мястото си.

— Рейна, скъпа, какво правиш? Защо гониш лисицата? Нали не искаш да я убия и да ти заповядам да я сготвиш за вечеря?

Очевидно не искаше, защото в следващия миг той се озова по гръб, а Рейна притискаше гърдите му с коляно и размахваше кинжала си пред смаяното му лице.

— Само посмей да я убиеш и ще ти го забуча в гърлото — изфуча тя като истинска валкирия.

Виктор тихо подсвирна, озадачен от внезапния изблик на любимата си.

— Но защо ми е да убивам това красиво животно?

При тези думи тя въздъхна и отпусна коляното си, приседна до него с пребледняло лице. Кинжалът трепереше в ръката й. Лицето й красноречиво издаваше съжалението и срама от този с нищо необясним изблик. Дори отвори уста, за да промълви някакво извинение, но се сепна, защото си припомни последните му думи.

— Знаеш защо! — изкрещя тя.

Виктор се изправи, разтри врата си и с облекчение си припомни, че само преди миг можеше да изпита колко е остро наточен кинжалът.

— Един ден те наблюдавах в тундрата заедно с твоята лисица. — Той протегна ръка и погали животното зад ушите. — А след това те видях заедно с онзи монах, Пелагиус.

— Ти си ме следил?

— А ти не ме ли следеше? — ядоса се Виктор и многозначително повдигна вежди. — И не можеш да отречеш, че аз, за разлика от теб, никога не съм искал да те убия.

Тя се усмихна виновно.

— Но наистина си ме следил. Току-що го призна.

Той погали бедрото й през дрехата.

— Трябва да ми простиш, скъпа. Ти така ме беше омагьосала, че наистина не знаех какво върша.

Рейна нищо не отговори, но изглежда молбата му постигна целта си.

— Рейна — въздъхна младият мъж, — нима си помисли, че мога да убия лисицата?

Тя сви рамене, сведе поглед и бързо премигна с дългите си мигли.

— Войниците на Волфгард биха го обявили за признак на слабост, за липса на мъжество. Разбира се, аз се стараех да не разберат, че обожавам това зверче. Ако знаеха, веднага биха я убили само и само да ме накарат да страдам.

След това трогателно признание сърцето му се изпълни с нежност към това гордо, но прекалено милостиво момиче. Вдигна лицето й и я погледна в очите.

— Ох, Рейна, скъпа моя, така съжалявам, че си била подложена на такива страдания и унижения! Сигурно там, в бивака на Волфгард, си се чувствала като в ада…

— Много по-тежка беше съдбата на майка ми — промълви тя и погледът й помръкна от горчивите спомени. — Онова чудовище, Волфгард, сломи последните остатъци от гордостта й, отрови дните й и сърцето й не издържа.

— Никога няма да ти се случи да преживееш такъв ужас, любима, кълна ти се — пламенно изрече младият викинг и стисна ръката й до гърдите си.

— Не зная, ох, все още не зная дали да ти вярвам — изхлипа младата жена и отпусна глава. — Нали и ти искаш същото, като всички останали мъже.

— Не, съвсем не е същото — разгорещено отвърна той. — Не се ожених за теб само за да те превърна в моя робиня, Рейна. Нима още не си разбрала какво си ти за мен? С мен можеш да бъдеш свободна както никога досега, свободна да бъдеш истинска жена, любима, съпруга и майка, свободна да се наслаждаваш на любимите си животни или на каквото и да е друго, което ще ти доставя радост. Можеш да вярваш на думите ми.

„Може ли да му се вярва?“ — този кошмарен въпрос не я напускаше вече от толкова много дни и нощи. Погледна го още веднъж и се почувства изтощена до смърт. Вече знаеше, че Виктор Безстрашния е напълно различен от Волфгард, обаче той все още като че ли искаше да й налага решенията си и вкусовете си, макар и доста по-нежно от безсърдечния и свиреп Волфгард. А нея с всеки изминат час се надигаше предателското желание да му се покори напълно…

Младата жена вдигна глава и видя как ръката на Виктор нежно галеше козината на лисицата, а животното доверчиво се притискаше към крака му. За миг я досмеша въпреки обърканите й мисли. Нима всички женски животни не могат да устоят на чара на този мъж?

Виктор проследи погледа й и забеляза замисленото й изражение.

— А как се нарича твоята лисица?

— Фрея, на името на всемогъщата богиня на викингите — плахо прошепна Рейна.

— Знаеш ли, че скоро ще трябва да роди? — попита я той, след като погали животното по корема.

— Нима? — Рейна се наведе и прегърна любимата си лисица, увери се, че мъжът й е имал право, и се усмихна щастливо. — Май и този път си познал. Фрея има приятел, един доста едър лисугер. Вече няколко пъти съм ги виждала как се усамотяват сред хълмовете. Но лисугерът никога не се е осмелявал да се приближи до мен.

— Като я гледам колко е наедряла, струва ми се, че скоро ще роди малките си. Гордея се с теб, Рейна. Щом си толкова загрижена за зверче като това тук, няма съмнение, че бъдеш много грижовна майка.

Лицето й пламна от възмущение.

— Да, сигурно трябва да ти родя син, наследник на царството ти, за да спечелиш и този път срещу Волфгард.

Той рязко се обърна към нея и я погледна умолително.

— Рейна, защо винаги трябва да намесваме гордостта си? Никога ли не си мислила, че човек може да се ръководи и от други причини? — Той се наведе на нея и я целуна по бузата. — Желая те, скъпа, и затова желая да имаме дете.

Тя замълча, стиснала ръце в скута си.

— Снощи ми говореше как някога, преди много години, си била щастлива малка принцеса. Нека донесем подобно щастие на всички жители на Ванахейм. Нека да имаме нашия малък принц или малка принцеса и да се погрижим отсега детето ни да израсне щастливо.

Тя го погледна с копнеж, примесен с безпокойство. О, как умееше този мъж да я обайва с красиви думи и прелестни картини! Отдавна не си бе позволявала да мечтае за щастие и спокоен живот. Сърцето й бе изпълнено само с омраза и желание за отмъщение. Но този необикновено деликатен мъж я накара да си припомни за невинната душа на отдавна изчезналото дете, което бленуваше за щастие край бреговете на Лоара. И това я уплаши, защото отново се превръщаше в лесно наранимата девойка, каквато бе до неотдавна, защото ако и Виктор Безстрашния я разочарова, вече на никого нямаше да повярва до края на дните си. Все пак трябваше да признае, че съпругът й неусетно успя да промени мисленето й до неузнаваемост. Дори не разбра кога той успя да покори сърцето й. Нима тя беше същата онази Рейна, за чието непокорство се носеха легенди сред обитателите на Ванахейм? Ето че сега трябваше да се отбранява не само от бруталния свят, който я заобикаляше, но и от неотразимия чар на Виктор Безстрашния… Да, той успя да постигне целта си и тя вече трудно можеше да издържа на изкушението да се превърне в негова покорна съпруга, дори робиня. Никога досега не бе попадала в такъв съдбоносен кръстопът.

Замислена за участта си, Рейна дори не забеляза, че той я гледа внимателно, макар че с нито един жест не наруши покоя й.

— Време е да се връщаме у дома — неспокойно прошепна тя. — Тревожа се за Рагар и Харалд, защото ги оставихме сами сред твоите свирепи викинги.

— А не се ли тревожеше за себе си, за това, че дойде тук само с мен? — предизвикателно я запита Виктор.

— Може би и това ме плаши — призна си младата жена. Наведе се и погали лисицата по меката козина. — Сбогом, моя лисичке. Никак ми се ще да те оставям сама точно преди да родиш, но няма как да ти помогна.

— А защо не я вземем с нас? — предложи Виктор.

— Ще ми позволиш ли? — попита го смаяната жена и очите й светнаха от радостна надежда.

— Разбира се.

— Но какво ще стане с твоите вълци? Дали няма да се нахвърлят върху нея?

— Ще заповядам да ги държат по-далеч от новата ни любимка, докато тя роди малките си лисичета — засмя се той и целуна Рейна по бузата.

„И аз ще бъда далеч от съпруга си, докато продължавам да се колебая дали мога да разчитам на него… и на себе си“ — помисли си Рейна.