Фабио Ланзони
Викинг (12)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

— Вожде, това е лудост! Ти не трябва да отиваш сам в селото на Волфгард! — решително заяви Свейн.

— Това е единственият начин — отвърна Виктор.

Този следобед, след като мъжете превързаха раните и се починаха от боя, Виктор и Свейн, последвани от десетина воини, се отправиха към брега. Сега Виктор и кръвният му брат стояха на брега на океана и гледаха към дългия кораб.

— Вожде, Волфгард няма съвест — настоя Свейн. — Той е жесток и безчестен човек. А освен това е изменник и разбойник. Миналото лято отказа да се подчини на решенията на тингата…

Разкажи ми отново по-подробно за тази тинга — намръщи се Виктор.

— Всяко лято във Ванахейм се събираме, за да обсъдим важни въпроси. Такъв е обичаят. Нашата тинга е подобна на Великата тинга в Исландия. Там се решава как да се накажат извършените престъпления и се изслушват всички оплаквания. Волфгард и Хората му отказаха да присъстват продължиха да нападат нашето племе. Съветът го обяви за изменник и го лиши от всякакви права, ала това не го спря. Неговите бойци го защитават и той Продължава да ни напада и да ни избива.

— Не ме интересува дали този мъж е обявен за изменник или не — рязко каза Виктор. — Както се казва, когато Мохамед не отива при планината…

— Кой е казал това? — неразбиращо го прекъсна Свейн.

— Няма значение.

Те приближиха към подвижното мостче. Гребците мълчаливо заеха местата си, а двама от мъжете се заеха с опъването на големите платна.

Виктор наблюдаваше приготовленията и развълнуваното море. Пръстите му се плъзнаха по медната гривна на китката му, която миналата нощ издърпа от глезена на Рейна Унищожителката. Какво противоречиво същество беше тази жена — една част от нея бе нежна и чувствителна, както е присъщо на жените, но другата бе жестока и груба като истинска варварка. Той си припомни как си играеше като малко момиче с лисичката, как после се моли с монаха и се запита как е възможно една християнка, която обича животните, може безжалостно да убива хора, без да се колебае и без да изпитва угризения на съвестта.

Ала сега не трябваше да мисли за Рейна Унищожителката. Предстоеше му среща с врага. Дали ще оцелее, или ще бъде заклан от воините на Волфгард в мига, в който се появи в селото им? Може би наистина е безразсъден и твърдоглав, ала след безсмислената смърт на Сигурд и Магнус бе решил на всяка цена да сложи край на тази убийствена вражда.

Свейн се приближи и посочи към отсрещния бряг, където се виждаше пътека, която лъкатушеше между базалтовите скали.

— Ето, това е пътеката към селото на Волфгард. Ще трябва да извървиш около стотина ела, за да стигнеш до селото.

Виктор се намръщи.

— Колко е един ел?

Свейн широко разтвори ръцете си.

— Аха, значи един метър.

Викингът го изгледа озадачено, но не попита нищо.

— Запомни, вожде, че ние ще те чакаме зад този насип. Дай ни сигнал, когато си готов да се върнеш или ако се нуждаеш от помощ.

Виктор погледна загриженото лице на кръвния си брат и разбра, че той се съмнява в неговото завръщане. Младият мъж свали широкия кожен колан, на който бе закачена ножницата е меча му, и го подаде на Свейн.

— Пази го, докато се върна. Викингът го изгледа смаяно.

— Ти смяташ да отидеш невъоръжен в леговището на звяра?

— Смяташ ли, че дори ще мога да извадя меча си сред толкова въоръжени бойци? — Младият мъж тъжно погледна към тясната пътека. Струваше му се, че тя води право в ада. — По-добре е да отида невъоръжен в селото на Волфгард. Това може да ме защити повече, отколкото мечът ми.

Свейн вдигна поглед към небето.

— Може би днес Один ще ни помогне. Да се молим Локи да е далеч от нас.

— Амин — рече Виктор и кисело се усмихна.

Кормчията насочи кораба към пристана на Волфгард. Виктор огледа брега и не видя кораба на врага си. Вероятно мъжете бяха отишли на риболов в океана.

Младият мъж слезе от кораба, махна с ръка на хората си и видя как корабът прекоси реката и се скри зад един насип, където викингите щяха да чакат завръщането на своя крал. После се извърна и погледна тясната пътека. Сърцето му се изпълни с мрачни предчувствия. За миг понечи да се върне обратно, ала потисна желанието си. Той беше човек на разума, не на безогледната жестокост. Може би днес щеше да му бъде нужен целият ум, смелост и способност логически да убеждава.

Виктор пое по тясната пътека. За негова изненада никой не го спря — нямаше никакви стражи, само високо в небето кръжеше един ястреб. Запита се защо Волфгард е толкова небрежен към своята безопасност. Може би този мъж бе свикнал да напада другите прекалено често и бе станал безразсъден или прекалено самоуверен. Навярно си мислеше, че никой няма да се осмели да го нападане. А и тъй като викингите нападаха нощем, Волфгард предполагаше, че врагът едва ли ще се появи през деня. Младият мъж си помисли, че той и хората му биха могли лесно да нахлуят в селото на неприятеля, ала този начин на действие не му харесваше. Знаеше, че едва ли ще може да спре хората си да убиват безогледно и да оплячкосат неприятелското село. Никога нямаше да си прости, ако стане причина да загинат невинни хора.

Мина покрай две окастрени брези и зад тях видя очертанията на селото. В средата се издигаше голяма къща, заобиколена от малки колиби. Предположи, че голямата къща е жилището на Волфгард. Дори и от това разстояние можеше да усети парливия дим, който излизаше от колибите и голямата къща.

Виктор пое дълбоко дъх и заслиза по пътеката. Той навлезе в селото все още незабелязан от никого, като се изключат любопитните погледи на неколцина роби, които оряха в полето с дървени рала, теглени от волове. Тръгна по една широка утъпкана пътека, която сигурно беше главната улица на селото. Наоколо се движеха пилета, свине и мръсни деца. Пред къщите бяха седнали жени с бебета в ръце, които учудено го гледаха. Разнасяше се миризма на варено месо и печен хляб.

Вече бе приближил голямата къща, която вероятно принадлежеше на неговия враг, когато най-после го забелязаха. Трима мъже, които водеха конете си, го забелязаха и лицата им се изкривиха от гняв. Виктор разбра, че играта започва.

Той събра цялата си смелост, приближи към мъжете и рече:

— Добър ден, воини. Искам да говоря с вашия вожд.

Все едно че се бе опитал да поговори с Локи. След няколко секунди тримата се нахвърлиха върху него, крещейки:

— Хванете го! Това е Виктор Безстрашния! — извика единият от тях.

— Нападат ни! — изкрещя вторият.

— Убийте това дяволско Изчадие! — изрева третият.

Мъжете го сграбчиха, но Виктор не помръдна и не оказа никаква съпротива. Макар че нападателите бяха объркани от спокойствието на врага, това едва ли би спряло яростта, която изпитваха към него. Двамата от мъжете го хванаха здраво, а третият го удари силно в челюстта. Болката беше толкова жестока, че той сигурно щеше да се строполи на земята, ако другите двама не го държаха. Към тях се присъединиха още четирима диваци, които удряха и ритаха младия мъж от всички страни. Виктор бе заобиколен от вбесени мъже, които надаваха зловещи викове.

— Проклет мерзавец! Как се осмеляваш да се появяваш в нашето село!

— Ще те опечем в собствения ти сос, дяволски син на Локи!

— Умри, проклето изчадие!

Продължаваха да го блъскат и Виктор не можеше да се опази от юмруците им. Всичко го болеше лицето, главата, гърбът, гърдите и ръцете. Разбра, ала вече бе твърде късно, цялата безразсъдност на постъпката си и се запита колко ли още ще издържи този дивашки побой. Очите му се замъглиха и пред него всичко заплува, когато изведнъж чу познат женски глас.

— Спрете, бойци!

Боят продължаваше.

— Казах ви да спрете, глупави свини!

Най-после мъжете неохотно се отдръпнаха. Останаха само двамата, които го държаха. Виктор с мъка отвори очи и видя Рейна, която го гледаше надменно. До нея стоеше гигантът със сребристорусата коса и дълга брада. Младият мъж разпозна в него Волфгард.

— Защо ни спря, Рейна? — войнствено се развикаха неколцина мъже.

Девойката подигравателно изгледа Виктор и пристъпи напред.

— Може би защото ще изпитам истинско удоволствие, ако убия това нищожество със собствените си ръце. Мисля, че това мръсно куче не заслужава един смел воин като теб, Егил, да си цапа ръцете с него.

Мъжът, когото нарекоха Егил, се ухили, явно доволен от думите на Рейна, и кимна към останалите.

— Да, май е по-добре да оставим една жена да убие този страхливец.

Мъжете избухнаха в смях. Един от тях се приближи и видя гривната на Рейна около ръката на Виктор.

— Погледни, този гаден страхливец носи твоята гривна. Да му я вземем ли?

— Да, отрежи му ръката! — добави друг.

Чуха се кръвожаден смях, но Рейна поклати глава и презрително се усмихна на Виктор.

— Не, не се безпокойте. Струва ми се, че това женско украшение много добре подхожда на този страхливец, а и освен това не искам тази гривна, след като се е докосвала до неговата гнусна кожа.

Викингите отново избухнаха в смях.

— Убий го сега, Рейна! — извика някой.

— Да, направи го бавно и болезнено и нека цялото село да гледа и да се радва! — грубо подвикна друг.

— Покажи ни презрението, което изпитващ към него!

— Моето презрение? — Рейна злобно се усмихна. — Да, сега ще ви покажа презрението, което изпитвам към този негодник.

Останалите гледаха, затаили дъх, как тя се приближава към Виктор.

Младият мъж стисна зъби и в очите му проблесна стаен гняв, ала девойката не трепна. Той се запита колко ли време ще й е нужно, за да го убие. Ала вместо да извади кинжала си и да го забие в гърлото му, момичето спря пред него, погледна го унищожително и с всичка сила се изплю в лицето му.

Викингите избухнаха в смях, а Виктор се разтрепери от гняв и наранено достойнство и погледна тази жестока жена. Той не беше избухлив мъж, но победоносната усмивка на Рейна го накара да побеснее. Как е могъл да харесва тази жена? За пръв път се чувстваше като викингски воин, чиято чест е била засегната и името му — опетнено. Младият мъж мислено се закле, че тази дяволска дъщеря ще съжалява за презрението, което бе показала към него.

През това време девойката се върна към групата мъже, изпълнена със задоволство от своята победа.

— Убий го сега, Рейна! — чу се един глас.

— Да, изкорми го и му извади проклетите очи! — добави друг.

Рейна се извърна.

— Може би това псе не заслужава да бъде убито. Може би е по-добре да го направим роб и да го оставим да оре в полето.

Думите й бяха посрещнати с нов смях и злобни подигравки. Тогава се чу силен глас:

— Тишина!

Волфгард излезе напред и всички присъстващи замълчаха. Безжалостните му сиви очи се втренчиха в безпомощния враг.

— Закарайте затворника в моята къща — рязко заповяда той. — Искам да говоря с този глупак. Неговата смелост събуди любопитството ми. — Той спря и жестоко се усмихна. — Или може би по-скоро неговата глупост.

— Крал Виктор, ти си мой враг, но преди да умреш, искам да те запозная с моите приближени. Това е моята заварена дъщеря, Рейна, а това е моят син Рагар.

Бяха влезли в къщата на Волфгард и Виктор кимна към младия мъж с чувствително лице, когото бяха нарекли Рагар и който седна от дясната му страна. Рейна се приближи към него и той иронично промърмори:

— Струва ми се, че вече имам честта да се запозная с твоята заварена дъщеря.

Волфгард се засмя, а девойката презрително изсумтя.

Виктор отпи от чашата с бира, която неговият домакин му предложи, и мислено благодари на боговете, че все още беше жив. В средата на стаята имаше изкопана яма, която служеше за огнище. Стаята бе изпълнена с гъст дим и очите на Виктор се насълзиха. Виктор, Волфгард, Рейна и Рагар седнаха на пода около огъня. До вратата бяха застанали двама викинги със свирепо изражение на лицата, а ръцете им стискаха дръжките на сабите.

Рейна кръстоса дългите си крака и с безучастно изражение на лицето отпиваше от бирата си. За разлика от нея Рагар погледна госта с искрено любопитство, а след това се обърна към баща си, който трябваше пръв да заговори. На красивото лице на младия мъж бе изписано дълбоко уважение.

Виктор веднага забеляза приликата между Рейна и Рагар — двамата имаха волеви брадички, високи скули, кафяви очи и руси коси, с тази разлика, че косата на Рейна бе дълга и права, а тази на брат й бе къса и къдрава. Младият мъж си припомни грубото държание на Рейна, когато се изплю в лицето му, и се запита как ли Волфгард се разбираше с децата си, които, макар че си приличаха на външен вид, явно бяха доста различни. После се сети, че братът и сестрата имаха обща майка, но бяха от различни бащи и във вените на момичето не течеше кръвта на Волфгард. Само Один знаеше откъде бе наследила тази жестокост.

Колкото до Волфгард… Виктор внимателно изучаваше своя враг. Викингът беше едър мъж, който приближаваше петдесетте. Ала все още имаше здрави мускули и явно притежаваше огромна сила. Лицето му бе загоряло и въпреки че времето бе студено, той беше облечен по спартански — с кожен жакет без ръкави и тесни кафяви панталони. Имаше златен пръстен, украсен с глава на вълк, гривна от слонова кост, а от шията му висеше груба огърлица с правоъгълни кехлибари и малки фигурки на различните северни богове, изработени от бронз и злато, както и чука на бог Тор.

Лицето на Волфгард бе с груби черти, белязано от многобройните битки, носът му бе изкривен на една страна и Виктор предположи, че няколко пъти е бил чупен. Младият мъж се взря в жестоките очи на врага си и осъзна, че все още е жив, тъй като Волфгард се забавляваше от присъствието му. Когато му омръзнеше да издевателства над своя враг, Виктор щеше да бъде мъртъв.

— Какво те накара да дойдеш в моето село, Виктор Безстрашни — започна Волфгард, — герой ли си или просто глупак? — В стаята избухна груб смях, само Рагар остана сериозен. — Доста глупаво си постъпил — подигравателно продължи Волфгард. — Чух, че след като си се завърнал от Валхала, си загубил паметта си, но сега мисля, че си загубил и разума си.

— Не съм съгласен с теб — спокойно отвърна Виктор, без да обръща внимание на подигравателния смях. — Да се опиташ да сложиш край на една безсмислена вражда, без да използваш груба сила, е признак на много по-голям разум.

Волфгард презрително махна.

— Не се опитвай да ме баламосваш с подобни приказки. Враждата е от много години и няма да спре заради някаква твоя прищявка, Виктор Безстрашни.

— А можеш ли да ми кажеш защо е започнала тази вражда?

Волфгард се намръщи.

— Вожде, нали враждата започна, когато хората на Виктор ни откраднаха една полярна мечка, която искахме да продадем в Хедеби? — провикна се един от стражите.

— Не, не — възрази другият, — враждата започна, когато хората на Виктор подпалиха една от нашите лодки.

— Мисля, че и двамата грешите — намеси се Рагар. — Един от моите братовчеди ми разказа, че враждата е започнала, когато крал Виктор отказал да даде разрешение една жена от неговия род да се омъжи за един от воините на баща ми.

— Е, кое е вярно? — обърна се Виктор към Волфгард.

Викингът сви рамене.

— Изглежда, че никой не си спомня.

— Значи вие се биете на живот и смърт и никой не си спомня защо?

— Няма никакво значение защо е започнала враждата — остро рече Волфгард. — Сега да се бием е въпрос на чест. И в името на Один, ще ти кажа, че има само един начин на Ванахейм да има мир: ако твоето племе напусне острова.

— Защо това да е единственият начин? Моето племе се е заселило първо на този остров.

Волфгард презрително изсумтя.

— Да, но скоро след като ние дойдохме, ти и хората ти ни изгониха от тази страна на фиорда. И в крайна сметка, трябва да ти кажа, че на този остров няма място едновременно за моите и за твоите хора.

Виктор озадачено поклати глава.

— Не мога да повярвам, че чувам всичко това. Ти говориш така, сякаш си излязъл от някакъв лош уестърн. Няма ли да добавиш, че един от нас трябва да напусне Додж преди залез слънце?

— Какво е това „Додж“ — изумено запита Волфгард.

Но преди Виктор да отговори, Рагар го изпревари:

— Татко, може би нашият гост говори разумно. Няма ли да е по-умно, ако сложим край на това клане? Не могат ли нашите хора да намерят начин да живеят в разбирателство с останалите?

— Ха! — Волфгард гневно изръмжа и се нахвърли върху момчето. — Ти си страхлив като жена, сине. Трябваше да се откажа от теб още когато се роди, и без това беше толкова хилав и немощен. Но аз се вслушах в молбите на майка ти и се смилих над теб, защото си мислех, че във вените ти тече и моята кръв. Не ме карай отново да съжалявам за милосърдието си, като говориш като страхливец, и то в присъствието на нашия враг!

Рагар покорно сведе глава.

— Да, татко.

Виктор погледна към Рейна, която на свой ред се обърна към Волфгард. Той видя, че пръстите й стиснаха силно дръжката на кинжала, закачен на кръста й, а кафявите й очи гневно засвяткаха. Нима думите на Волфгард бяха предизвикали нейния гняв? И дали тя щеше да се осмели да защити природения си брат?

Волфгард погледна Виктор и се ухили.

— О, тези деца, колко неприятности ми причиняват. Тази — той посочи към Рейна — има сърце на лъв, но не изпитва уважение към своя вожд, а този — и той кимна към Рагар — е слабохарактерен и страхлив също като майка си.

В този миг Рейна се изправи гневно и се обърна към втория си баща.

— Ако още веднъж обидиш брат ми или майка ми, ще те изкормя като риба и ще изхвърля червата ти в морето!

Волфгард стисна зъби и я изгледа заканително.

— Седни на мястото си, заварена дъще, и запази злобата си за нашия враг или ще ти отрежа езика!

Рейна отстъпи с явна неохота, но продължи да мята убийствени погледи към втория си баща.

Волфгард тръсна глава и се обърна към Виктор.

— Както ти казах, няма никакво уважение към своя вожд. Отдавна да съм й прерязал гърлото, ала е позорно за един викинг да убива жени. А и освен това тя се бие доста добре. — Волфгард намигна на госта си. — Може би именно тя ще те прати скоро на онзи свят, Виктор Безстрашни.

Виктор не обърна внимание на последните думи.

— Ти все още не ми отговори защо не може да се прекрати тази вражда и всички спорни въпроси да се уредят по мирен начин. Уверен съм, че това е възможно. Защо да не поговорим? Ако ти и хората ти се чувствате обидени от мен и моите хора, можем да помислим за някакво обезщетение…

Волфгард се засмя.

— Ти не ме разбра, Виктор. Аз не искам твоите кървави пари.

— А защо не?

В очите на викинга блесна жесток пламък.

— Може би защото тази вражда ми доставя удоволствие и аз не искам да се откажа от нея.

За миг Виктор остана толкова смаян, че дори не можа да отговори. По дяволите тези викинги и тяхната войнственост! Той знаеше, че и в неговото племе имаше хора като Кнут, Роло и Орм, които бяха толкова кръвожадни колкото и Волфгард.

— Не си ли съгласен с мен, Виктор? — запита •Волфгард.

— Не знам какво ти доставя удоволствие — остро отвърна Виктор. — Колкото до мен, аз предпочитам да живея в мир, без жестокости и насилие.

— Кажи ми, Виктор, само заради това ли дойде днес в селото ми? Да бъбриш за мир и разбирателство като някаква жена?

— Вече ти казах, че ако се сложи край на враждата, ще можем да живеем по-добре тук, във Ванахейм, и ще постигнем по-добри резултати.

— Ба! — присмя се викингът.

— Вожде, защо не заповядаш да убием това отвратително псе? — обади се един от стражите. — Доста дълго слуша глупавите му бълнувания. А и мъжете нямат търпение да се разправят с него.

Виктор се опита да запази спокойствие и да не издаде страха си. Жестоките очи на Волфгард се присвиха.

— Да, този страхливец повече не ми е интересен, може би виковете му ще са по-забавни.

Пазачите пристъпиха напред със зловещо ухилени лица и Виктор ужасено си помисли, че след секунди ще се превърне в храна за кучетата. Тогава внезапно се чу гласът на Рагар.

— Но, татко, ако убиеш врага си, кой ще води хората му против теб?

Волфгард се поколеба и се почеса по брадата. Виктор погледна с благодарност към Рагар и се почувства окуражен, когато младият мъж му се усмихна в отговор.

Волфгард вдигна ръка, даде знак на хората си да се отдръпнат и после кимна към Рагар.

— Да, сине, за пръв път и ти да кажеш нещо вярно. — После погледна към Виктор. — Този път ще те пуснем да си вървиш необезпокояван от никого, защото ти наистина ни позабавлява с всички тези приказки за край на враждата. Но не се опитвай да идваш отново в селото ми.

— Имаш думата ми — отвърна Виктор и разтри наранените си ръце.

Волфгард се ухили.

— А сега да пием за моето благоволение и за твоето по-добро бъдеще. А един ден може да се срещнем в някоя битка. — Той закри устата си с ръка и извика: — Сибеал, донеси още бира!

— Следващия път… — започна Виктор.

— Нека сега да спазим традицията — безцеремонно го прекъсна Волфгард и отново извика: — Сибеал, къде си, мързелива, ирландска робиньо?

Татко, за мен ще бъде чест — предложи Рагар.

— Не ме обиждай, като предлагаш да свършиш тази женска работа — озъби се Волфгард на сина си и се обърна към Рейна. — Дъще, иди и ни донеси още бира.

Девойката го изгледа надменно, но не помръдна от мястото си.

Лицето на Волфгард потъмня от гняв.

— Отивай или ще те пребия до смърт!

Момичето продължи да го гледа, а пръстите й стискаха дръжката на кинжала.

Волфгард скочи на крака и размаха юмруци.

— Дяволска дъще, ще ти извия врата с голи ръце!

Рейна също се изправи на крака. На устните й играеше зловеща усмивка и тръпки полазиха по гърба на Виктор. Двамата стояха един срещу друг. В стаята настъпи зловеща тишина. Волфгард посегна към ножницата, за да извади меча си, а пръстите на Рейна продължаваха да стискат кинжала.

В този миг в стаята влезе висока, привлекателна жена с дълга черна, вече започнала да посивява, коса, която носеше бъчвичка с бира.

— Господарю, нося ти питието. Прости ми за закъснението, но с тези стари кости вече се движа по-бавно. Но ето, че вече съм тук и с удоволствие ще ви поднеса бирата.

За миг вбесеният гигант остана прав, след това изръмжа нещо към Рейна, но седна на пода. След миг и Рейна седна, но презрителният й поглед не се отделяше от втория й баща. Напрежението в стаята постепенно намаля, а робинята постави пълните рогове пред Волфгард и Рагар. Волфгард отпи няколко големи глътки бира и явно се успокои.

Виктор кимна към Рейна и заговори:

— Тя е едно разглезено малко зверче, не е ли така? И макар и да си мой враг в случая, ще ти кажа, че симпатиите ми са на твоя страна.

Волфгард изсумтя.

— Бих искал да видя мъжа, който може да я опитоми.

Изведнъж в главата на Виктор проблесна една мисъл. Той погледна напрегнато към Рейна, която му отвърна с леден поглед, изпълнен с презрение. Това момиче наистина се държеше като малка кучка и внезапно младият мъж Почувства непреодолимото желание да я постави на мястото й и да разтопи леденото й държание.

Той решително се обърна към домакина си.

— Дай я на мен — внезапно предложи той. — Аз ще я опитомя, ако ти спреш враждата.

При това невероятно предложение Волфгард отметна глава назад и избухна в смях. Стражите също го последваха, а Рейна явно се забавляваше от предложението на Виктор.

— Ти смяташ, че ще я опитомиш? — присмя се той. — Та ти ще бъдеш толкова безпомощен пред нея, колкото Фрея пред Локи.

— Какво ще загубиш, ако ми дадеш тази възможност? Сам знаеш, че момичето е като трън в задника ти…

— Да — прекъсна го викингът и злобно се ухили. — Наистина, мисълта да я направя трън в твоя задник, Виктор Безстрашни, много ме изкушава.

— Тогава защо не ми я дадеш? — настоя Виктор.

Волфгард погледна към непокорната си заварена дъщеря, чийто устни бяха презрително извити.

— Защото не искам да те улеснявам, Виктор Безстрашни. Не мога просто така да ти дам заварената си дъщеря, въпреки че тя се държи предизвикателно към мен. — Той замълча, в сивите му очи блесна хитро пламъче. — Но можем да сключим една сделка с теб.

— Говори — нетърпеливо рече Виктор.

Волфгард присви очи и внимателно погледна към Рейна.

— Ако искаш тази валкирия, ела и я вземи. Опитоми я и я накарай да ти роди син. В деня, в който се роди, аз ще сложа край на враждата.

Виктор погледна девойката, която стоеше неподвижно, без да показва никакво вълнение. Що за студено създание беше това момиче, което не проявяваше нито страх, нито някакъв интерес, докато двама мъже се уговаряха за съдбата й? Навярно тя беше уверена, че може лесно да се справи с всеки един от тях. Младият мъж си помисли, че доста трудно, ако не невъзможно, ще бъде да спечели доверието и.

— Е, съгласен ли си, викинг? — попита Волфгард.

— Да — отвърна Виктор и погледна към гордата девойка. — Рейна ще бъде моя невяста.

— Какво каза? — учудено се намръщи Волфгард.

— Казах, че ще се оженя за тази малка вещица — отсече Виктор.

Грозното лице на Волфгард се озари от победоносна усмивка.

— Сега сделката става още по-интересна, викинг. Ти ще се ожениш за моята заварена дъщеря, когато морето заври през пролетта! — Мъжът избухна в смях. — Нека да вдигнем тост за твоята глупост!

Виктор и Волфгард отпиха от чашите си. Волфгард се размекна от изпитата бира и започна да се шегува с госта си.

— Предстои ти много тежка задача, Виктор Безстрашни. Трябва да те предупредя, че Рейна вече е разведена.

Виктор злобно се усмихна.

— Това значи, че няма да получа за жена една невинна девойка? — Младият мъж видя как лицето на Рейна почервеня от гняв, а очите й яростно заблестяха и това му достави истинско удоволствие.

— Когато навърши петнадесет години — обясни Волфгард, — аз я омъжих за един от най-смелите ми воини, Торстейн Страшния. Ала през нощта, когато се опитал да докаже съпружеските си права, тази валкирия кастрирала бедния момък. Следващата сутрин тя важно се разхождаше из селото, обута в неговите панталони. Това означаваше край на брака и ги обявихме за разведени.

— Страхотно момиче — промърмори Виктор. — Предполагам, че Торстейн вече не се нарича Страшния?

Волфгард тъжно кимна.

— Сега той е един нещастен и смирен мъж, който непрекъснато се върти край жените и върши женска работа.

Виктор видя, че в очите на Рейна блесна отмъстителен огън. О, това наистина беше много опасна жена! Тази валкирия доста дълго си бе играла с него на котка и мишка, помисли си младият мъж. Но сега котката вече беше готова за нападение! Без да откъсва поглед от нея, той мислено се закле:

„Всичко ще бъде различно между нас, Рейна. Ти си непокорно създание, но аз ще те опитомя — надявам се това да стане с нежна ръка, ала мога да бъда и твърд, когато се налага. Можеш да се противопоставяш и да се бориш с мен, но един ден ще бъдеш моя и аз ще спечеля любовта ти. Ние трябва да бъдем заедно завинаги, ти и аз.“

Рейна стоеше с невъзмутимо лице. В стаята настъпи тишина.

— А сега е по-добре да се връщаш в селото си, Виктор Безстрашни — обади се Волфгард, — преди аз или хората ми да сме променили решението си.

Виктор благодари на Волфгард за гостоприемството и побърза да напусне къщата. Стражите го придружиха до края на селото. Младият мъж бе убеден, че е намерил начин да прекрати враждата и едновременно с това щеше да спечели жената на своите мечти, жената, която бе негова съдба…

А Волфгард се беше излегнал пред огъня и доволно потриваше ръце. Той наистина беше много умен мъж, а Виктор Безстрашния се бе показал като пълен глупак. Този мъж току-що бе сключил една глупава сделка. Волфгард беше убеден, че няма мъж на тази земя, който е способен да опитоми заварената му дъщеря. Ала можеше да използва вродената жестокост на момичето. Тя рано или късно щеше да прати Виктор Безстрашния в ада. Гигантът доволно се ухили. Той нямаше да пречи на Виктор и щеше да го остави безпрепятствено да отвлече девойката. Мигът, в който я вземеше, щеше да бъде началото на неговата гибел.

Внезапно го прониза една мисъл. А ако Рейна постъпи по друг начин само за да направи напук на втория си баща? Ако стане вярна на Виктор и хората му, за да може да унищожи племето, сред което бе живяла и отрасла? Тази мисъл накара кръвта му да закипи, ала след това той отхвърли тази идея и жестоко се усмихна. Всъщност той се съмняваше, че Унищожителката ще го предаде, тъй като тя искрено презираше и ненавиждаше Виктор.

А ако все пак момичето го измами, в селото на Виктор имаше доверен човек, който щеше да му каже всичко. Тогава Волфгард щеше да се погрижи тази вещица да изчезне от лицето на земята. В крайна сметка, победата щеше да е негова и той облекчено въздъхна. Така или иначе скоро щеше да се отърве от Рейна.