Фабио Ланзони
Викинг (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

На сутринта къщата на Виктор Безстрашния се изпълни с живот. Жените трескаво се заеха още от разсъмване да готвят многобройни ястия, а Сибеал с треперещи пръсти шиеше сватбената рокля на Рейна от бял сатен. Извън голямата къща в селото празненството всъщност вече беше започнало — повечето от воините на Виктор се наливаха с медовина или пиво и се развличаха със стрелба с лък или мереха сили със запретнати до лактите ръце. По изричното настояване на Кнут Рагар и Харалд бяха заведени под стража в една самотна овчарска колиба в подножието на хълма. Обаче вождът, веднага щом узна за това, отмени нареждането на Кнут и заповяда да ги доведат на сватбеното празненство.

Виктор влезе в стаята, за да провери дали младоженката е готова за церемонията. Пред погледа му се изпречи Сибеал, превита над роклята в ъгъла на стаята. Едва след това видя Рейна, седнала на леглото с угрижено лице, докато галеше разсеяно вълчицата Хати. Хати помахваше опашка, отпуснала глава на бедрото на Рейна. Двата вълка, Гери и Тор, лежаха на пода до леглото, а на муцуните им като че ли беше изписана завист към вълчицата, която единствена бе получила привилегията да бъде галена от девойката. Виктор тихо подсвирна на двата вълка и те се завтекоха към него. Погали ги по ушите и смигна на Рейна.

— Добро утро — сърдечно започна той. — Радвам се да видя, че галиш поне един от моите любимци. Няма съмнение, че Гери и Тор са ти обидени, но поне аз мога да се досетя защо в този миг не можеш да понасяш около себе си никакви същества от мъжки пол.

Рейна продължи мълчаливо да гали вълчицата. От лицето й не слизаше обиденото изражение.

Тогава Виктор се принуди да заговори на Сибеал.

— Всяка сутрин ли е толкова любезна?

Прислужницата сви рамене, без да му отговори.

— Какво те измъчва, Рейна? — тихо попита той.

Очите й блеснаха непокорно.

— Защо ме питаш? Много добре знаеш, че насила трябва да се омъжа за теб!

— Но аз не те насилвам — търпеливо започна да й обяснява младият викинг. — Ти сама ми предложи този единствен изход, за да спасим живота на брат ти и живота на Харалд.

— Не ми говори празни приказки, викинг. — Тя стисна зъби и го изгледа сърдито. — Ако ти, Виктор Безстрашния, не ме беше отвлякъл, Рагар и Харалд никога нямаше да попаднат в плен в лапите на твоите непоносими мъжища и аз нямаше да бъда принудена да се подлагам на такива нечувани унижения.

Виктор уморено въздъхна.

— Рейна, нека да не издребняваме и да не ровим в миналото. — Но тя само се намръщи и той се видя принуден да продължи да я успокоява. — Сега трябва да се занимаваме с много по-важни неща. Можеш да се сърдиш на себе си колкото искаш, но ти вече направи избора си, и то съвсем разумно. Не е зле да знаеш, че всички във Ванахейм одобряват смелата ти постъпка. До края на този ден ти ще станеш моя жена и най-добре е да започнем семейния си живот, като се опитаме да забравим нерадостното минало.

За миг тя замълча, само пръстите й неспокойно ровеха гъстата козина на Хати. Внезапно го попита с необичайна напрегнатост на красивото си лице:

— Вярно ли е това, което ми прошепна снощи?

— За какво намекваш?

Тя го изгледа предизвикателно.

— Нима наистина си покръстен, ти, Виктор Безстрашния? Или ме излъга безсрамно?

— Вярно е — отвърна той с напълно сериозен тон. — А освен това, Рейна, никога не съм те лъгал. И за нищо на света няма да те излъжа.

— Тогава защо е този езически ритуал?

— Не ти ли идва на ум, че моите хора няма да приемат друг брачен обред?

— Да, може би имаш право — замисли се девойката и отново ядосано стисна зъби. — Все пак бих искала след това да се венчаем като истински християни.

— Но как да стане това тук, в това диво място, Рейна? — попита младият викинг и усети, че търпението му започва да се изчерпва.

— Тук живее един християнски монах, казва се Пелагиус и е отшелник в планините. Бих искала да го доведеш в селото, за да отслужи сватбена литургия.

— А как според теб моите хора ще посрещнат това събитие?

— Не ме интересува!

— Е, наистина ще започнем много добре семейния живот. Освен ако не се откажеш от твоя монах. Пък и не забравяй, че сега нито един боец от войската ми няма да се зарадва, ако му наредя да се лиши от празненството, за да кръстосва тези мрачни планини!

Рейна стана от леглото и бавно се приближи към бъдещия си съпруг.

— Само ние двамата трябва да отидем и да намерим Пелагиус.

— Какво? — засмя се той, удивен от дързостта й. — Да не си замислила някакъв капан, Рейна?

— Не! — възмутено отрече тя. — Но няма да се съглася твоите кръвожадни войници да узнаят къде се укрива онзи свят монах. Не искам заради мен той да пострада, да бъде измъчван или убит от твоите стражи.

Виктор се усмихна.

— Нима вярваш, че аз самият няма да го издам на войниците? Никога не съм очаквал, че имаш такова доверие в мен.

— Това не е сляпо доверие! — избухна тя и го изгледа ядосано. — Знам, че нямаш смелост да измъчваш Пелагиус, както не можеш да заколиш едно агне.

Виктор полугласно изруга. Нейните думи го обиждаха, но той не можеше да се защити от горчивия упрек в тях. Затова гневно я сграбчи за рамото и заговори възбудено:

— Не си играй с мен, Рейна. Защото един ден може да съжаляваш! Но поне в едно си права — аз никога не бих могъл да посегна на служител на бога, или пък на невинно агне!

В този миг в стаята влезе Сибеал и ги завари настръхнали един срещу друг, готови да започнат поредната кавга. Прислужницата инстинктивно предусети надвисналата буря и побърза да се озове между тях, за да се опита да охлади страстите им.

— Засрами се, господарке! — прошепна робинята на ухото на Рейна. — Ще обидиш нашия господар, който до преди миг беше толкова любезен с нас двете.

С тези думи Сибеал тихо напусна стаята, а Виктор, за голямо свое удивление, видя как лицето на девойката мигом се покри с гъста червенина. Тя сведе виновно глава и захапа долната си устна, като че ли наистина се беше замислила за обвинението на прислужницата.

— Е, Рейна, какво реши? — настоятелно попита викингският вожд.

— Сибеал има право — промърмори тя с учудваща покорност, като не смееше да го погледне в очите. — Трябва да призная грешката си. Всъщност съгласих се да ме придружиш до убежището на онзи монах, защото още от самото начало знаех, че сърцето ти няма да ти позволи да му сториш зло.

— Но може би тайно в себе си считаш тази моя доброта за слабост на характера ми, така ли е, Рейна?

— Не — едва чуто прошепна девойката. — Напротив, това само доказва, че си по-силен от всички останали мъже в твоето кралство.

Но Виктор продължи с ироничния си тон, защото гордостта му все още не беше удовлетворена докрай:

— Хм, но има още една трудност. Ако тръгнем само двамата през тази дива местност, ти много по-лесно можеш да ми се изплъзнеш и да избягаш, нали?

Рейна вбесено размаха ръце.

— Как мога да се изплъзна от ръцете ти, викинг? Нали държиш Рагар и Харалд като заложници. Забрави ли, че заради тях се съгласих да стана твоя жена!

— Това ли беше единствената причина, Рейна?

Тя се престори, че не е чула въпроса му, изпълнен с горчивина.

— Ако замислях бягство, викинг, щях да се примиря със смъртта на брат ми и Харалд, за да не ме задържа нищо в проклетото ти кралство. Освен това не съм забравила, че ти се заклех да бъда вярна на твоето племе…

— И на мен — напомни й Виктор.

— Да, и на теб, викинг. Заклех се в името на единствения бог, макар и с нежелание — натъртено повтори тя. — А аз винаги изпълнявам обещанията и клетвите си.

— Така се радвам да чуя тези думи — промърмори той. Замисли се за миг и кимна. — Добре, ние двамата, без стража и придружители, ще заминем за онези гористи хълмове, за да намерим твоя монах отшелник. Сега щастлива ли си?

Тя се поколеба, преди да реши какво да му отговори.

— Щастието е нещо съвсем различно. А сега трябва да се разберем за още нещо.

— За какво?

— Трябва да ми дадеш един кинжал — гордо вдигна глава девойката, — за да мога да се отбранявам.

Виктор избухна в гръмогласен смях.

— Ти наистина си невероятна жена! Нима наистина вярваш, че ще ти връча остра кама, за да ми я забиеш в гърба още в следващия миг?

Тя гневно махна с ръка.

— Заклех ти се, че ще ти бъда вярна! Как тогава мога да посегна на своя вожд?

— И само мисълта за тази клетва те подлудява, нали? — хапливо запита той.

— Все пак — продължи тя през стиснати зъби, — не трябва да забравяш, викинг, че никога няма да се нахвърля в гръб срещу теб. Ако реша, ще се бия открито, лице в лице.

— Е, с тези думи наистина спечели сърцето ми — отвърна той с престорено възхищение.

— Аз винаги ще спазвам клетвата си! — извика Рейна и скочи на крака възбудена, с пламнали очи. — Не мога да те убия, защото съм ти се заклела във вярност, и не искам повече да говорим за това.

— Да, трябва да призная, че и на мен този спор ми се струва вече напълно безсмислен — съгласи се младият мъж, но видя, че тя продължава да го гледа свирепо, и примирено въздъхна. — Все пак, Рейна, ще ми обясниш ли защо ти трябва този кинжал?

Ръката й отново описа гневна дъга във въздуха.

— Та нали трябва да потеглим към онези мрачни хълмове, където кой знае откога не е стъпвал човешки крак. Нищо чудно, ако ни нападнат диви зверове или дори троли и други горски обитатели. Освен това Волфгард може би не се е отказал от пъклените си замисли да ме отвлече от твоя стан и да ме убие. Не съм спокойна, защото в близките гори все още може да дебнат негови съгледвачи. И накрая, вожде, макар че ще те огорча, трябва да ти призная, че дори и твоите бойци не ми вдъхват доверие…

— Нима, Рейна?

Тя сведе очи.

— Много добре знаеш, че нито един мъж от твоя народ не ме одобрява.

Виктор дълго я гледа мълчаливо, но накрая реши, че опасенията й са напълно основателни.

— Добре, тогава ще получиш кинжал — съгласи се той, въпреки че неодобрението все още се четеше по лицето му.

Тя се усмихна с победоносна усмивка, обаятелна и неуловимо лукава, като истинска лисица.

Като видя как се промени изразът на красивото й лице, Виктор не разбра какво всъщност иска да направи в този миг — да я удуши ли или да я целуне страстно. Затова само унило поклати глава.

— Нека да потегляме, преди да съм променил решението си. Ясно е само едно — или съм напълно оглупял, или съм започнал да полудявам.

Към два часа следобед двамата младоженци потеглиха към убежището на монаха Пелагиус, закътано сред една усамотена долина. През краткото скандинавско лято в планината се случваха такива топли и слънчеви дни. Тундрата блестеше от разцъфналите горски цветя, във въздуха се разнасяше ароматът на планинските треви, но настроението на двамата съвсем не беше радостно. През целия път яздеха мълчаливо и Виктор нито за миг не я видя да се усмихва, докато се поклащаше на гърба на своето конче до жребеца му.

Още на излизане от селото Виктор й подаде кинжала, но от този миг нататък благоразумно внимаваше да не застава с гръб пред нея. Ала трябваше да преодолеят още едно препятствие. На излизане от селото ги пресрещнаха Свейн и още неколцина воини от свитата на Виктор. Мъжете от племето започнаха да мърморят недоволно, щом разбраха, че вождът им ще потегли на път само с Рейна. Особено се засили недоволството им, когато узнаха, че той й е разрешил да носи кинжал в дрехата си. Бойците гневно се развикаха и се опитаха да го разубедят, но Виктор твърдо заяви, че няма да се откаже от намерението си да открие убежището на монаха отшелник.

Тогава Роло свирепо се закани на Рейна, че ако двамата не се върнат до вечерта или ако тя се опита да нарани вожда им, той собственоръчно ще пререже гърлата на Рагар и Харалд. Младото момиче го изслуша мълчаливо, ядосано отметна косата от челото си и пришпори коня си. Обаче Виктор разбра, че суровото предупреждение на Роло беше постигнало своята цел, макар че непокорната девойка с нищо не показа, че се страхува от яростната закана на Роло.

Като видя как Рейна стисна зъби и гневно отвърна поглед от навъсените мъже, младият викинг неволно се запита дали ще се държи така хладно и предизвикателно, когато падне нощният мрак и той трябва да я поведе към спалнята си. Та нали това щеше да бъде първата им брачна нощ! За съжаление трябваше да споделят леглото много преди да настъпи между тях онази бленувана хармония, която винаги при всички влюбени градеше основите на истинското щастие. Въпреки това Виктор беше твърдо решен да прекара нощта с младата си жена не само защото изгаряше от желание да я вземе е прегръдките си, но и защото между тях все още имаше прекалено много гордост и гняв, което тровеше отношенията им. Крайно време беше да започнат да преодоляват тези бариери. На всичкото отгоре в тази игра беше заложена съдбата на всички жители на Ванахейм. Младоженците бяха длъжни да превъзмогнат всякакви лични вражди, за да се сложи най-сетне край на тази кръвопролитна война, която заплашваше бъдещето на всички обитатели на острова.

Когато най-после стигнаха до прага на окаяната колиба на монаха, Виктор скочи от коня, погледна към паянтовия покрив и зеещата врата, при което недоволно смръщи вежди. Пред прага мършаво пиле кълвеше последните зърна. Рейна махна с ръка на Виктор да я последва.

— Пелагиус? — тихо попита тя.

— Очевидно го няма — рече Виктор.

Той отмести изкорубената врата, влезе вътре и пред погледа му се разкри потискаща гледка. Върху грубо скованата маса се търкаляше желязна кана и около нея беше разлята вода. Имаше още шепа боровинки и купа с мокри водорасли. „Нима това е храната на този монах!“ — помисли си Виктор и тъжно поклати глава. На една дъска беше закрепена мастилница, до нея лежеше перо и пергаментов лист от недописан ръкопис. За миг младият викинг се спря, загледан в красивите готически надписи.

После огледа стените, на които висяха кожени торби.

— За какво е всичко това? — обърна се той към Рейна.

— В тези торби Пелагиус съхранява свитъците с ръкописите си — обясни му тя. — Много пъти ми е чел от проповедите си. — След това посочи скромното писалище. — Най-голямата му грижа е кога ще му се свършат запасите от пергамент, защото тук няма от къде да намери на какво да пише.

— Откъде е този странник?

— От Инишмор, един от Аранските острови. Потеглил към Ванахейм преди петнадесет лета заедно с още трима монаси, но те не издържали тежкото пътуване и затова сега живее тук съвсем сам.

— Нима може да се живее тук като библейски отшелник? — учуди се Виктор.

— Той е дал обет за почит към света Енда и наистина прекарва дните си само в пост и молитви.

— Нима искаш да кажеш, че спи на това каменно ложе! — възкликна младият викинг.

— Според обета, за да спасиш душата си, трябва да се подложиш на жестоки лишения. Монахът Пелагиус не пали огън в колибата си, яде съвсем малко, колкото да преживее, при това не вкусва месо и наистина спи на това каменно ложе, като никога не сваля от гърба си грубата конопена риза. — На устните й се появи бледа усмивка. — Той счита, че няма по-голям грях от обичая на викингите да спят без дрехи.

Виктор едва се удържа да не избухне в смях. Доколкото си спомняше, в мрачната епоха на ранното средновековие жителите на всички европейски кралства и племена са спели голи.

— Нима заради примера на този полуумен монах ти никога няма да си легнеш гола в леглото? — запита я той с дяволита усмивка.

— Как смееш да ми говориш така безсрамно, викинг! — ядосано изкрещя Рейна.

— Но нали от днес съм твой мъж, Рейна — търпеливо й обясни той. — Ако тези думи ти се струват безсрамни, то какво ще кажеш довечера, когато трябва да легнеш до съпруга си?

— И ти не си по-добър от всички останали мъже!

Този път думите й го засегнаха и той не успя да прикрие гнева си.

— Защо винаги, щом ти заговоря за леглото, ставаш толкова яростна? Ти сама ми разказа, че Волфгард често те е биел? Но нищо не ми спомена дали той или някой от неговите бойци не се е опитвал да те… обезчести?

— Страхуваш се дали твоята младоженка ще се окаже омърсена, така ли, вожде? — презрително се усмихна тя и после изскочи навън.

Виктор се намръщи, изтича след нея и я хвана за ръката. Не я пусна, макар че тя се опита да се изтръгне с отчаяни усилия от него.

— Рейна, почакай, успокой се. Та нали вече сме мъж и жена. Ако някой някога ти е посягал, аз имам право да узная това и кълна ти се, ще убия този негодник.

Тя го изгледа с вирната глава.

— Никой досега не е успял да ме обезчести, макар че мнозина се опитваха.

Сърцето му се изпълни с нежност към смелата и горда девойка, но в този миг си спомни за подозренията си и се изчерви като юноша.

— Ох, Рейна, Рейна, разбирам, че е трябвало да преживееш много мъчителни мигове, че винаги е трябвало да бъдеш нащрек, дори и през нощите. Но сега вече всичко се промени. От днес ти си моя жена и ти обещавам, любима, никой никога няма да ти причини зло.

— Забравяш, викинг, че най-голямо зло можеш да ми причиниш именно ти!

— Ако все още си решила да ме отблъскваш, тогава ще трябва да се сърдиш само на себе си, Рейна — раздразнено изръмжа Виктор. — Нима никога няма да разбереш, че ще живеем много по-добре, ако не ми се противопоставяш на всяка крачка?

— Не, викинг, ние с теб винаги сме били врагове и врагове ще си останем!

Разгневеният мъж ядосано изруга, сграбчи я за раменете и я притисна към себе си.

— Не! Ще бъдем мъж и жена като всички останали. — Изведнъж млъкна, въздъхна тежко и продължи с по-спокоен глас: — И трябва да знаеш, Рейна, че ще се откажеш в най-скоро време от този навик да лягаш с дрехи в леглото ми.

— Нима искаш да замръзна от студ? — изненада се тя.

Той тръсна глава назад и се засмя.

— Едва ли! За господарката на моя дом винаги ще има затоплена спалня.

Тя го изгледа учудено и лицето й помрачня, но не отвърна нищо може би защото не искаше да говори повече за предстоящата първа брачна нощ.

— Нека да потърсим Пелагиус — измърмори тя, като се изскубна от ръцете му. — Може би благочестивият монах е някъде наблизо.

— Разбира се — съгласи се Виктор.

Двамата пребродиха околните хълмове и долини, но никъде не откриха монаха. Почти се бяха отчаяли, когато в далечината съзряха ято гарвани. Виктор и Рейна изкатериха стръмния скалист склон и най-после видяха монаха, застанал до ръба на урвата с гръб към тях. Набитият мъж, облечен в износено расо, стоеше неподвижно на върха на канарата, а в нозете му лежеше едър монашески жезъл. Няколко от черните птици бяха накацали по главата му и по разперените му ръце, а останалите гарвани кръжаха над него. Младият викинг си помисли насмешливо, че отдалеч този странен мъж изглежда като плашило.

— За бога, той отново е започнал! — изплаши се Рейна.

— Какво е започнал?

— Да стои неподвижен, с разперени ръце на върха на скалата като жив кръст. Винаги идва тук при великите пости.

— А защо го прави?

Тя спря за миг, обърна се към Виктор и го изгледа, като че ли той бе някой малоумник.

— Защо ли? Разбира се, че се опитва да получи божията милост чрез страданията, на които подлага тялото си.

— А-а-а, така ли било? — Той й намигна, но без да сменя сериозното изражение на лицето си. — Нима си мислила и ти да последваш примера му, Рейна?

— Дори и ти можеш да постъпиш като него — озъби му се тя. — И можеш да ми повярваш, че никак няма да е зле да опиташ поне веднъж да пречистиш покварената си душа, викинг!

Двамата смутено замълчаха, защото наближиха края на скалата. Макар че монахът не помръдна нито за миг, до слуха на Виктор достигна ритмичното нашепване на молитвите. Девойката леко го потупа по рамото и Пелагиус рязко се обърна, гневно ги изгледа и посегна към жезъла, за да прогони неканените смутители на неговото общуване с бога. Гарваните се разлетяха наоколо с грозни крясъци.

— Кой се осмелява да смущава моя покой? — сърдито извика монахът.

Виктор се изправи пред Пелагиус, който изглеждаше като обсебен от свръхестествени сили, и си помисли, че никога не е виждал такъв блясък в човешки очи. Монахът бе по-висок дори и от него, измършавял, с разрошени коси, може би дори изпоцапани от птиците. Носът му беше зачервен, а над искрящите очи се надвисваха гъсти вежди. Кожата на лицето и ръцете му беше загрубяла и обрулена, затова трудно бе да се отгатне възрастта на отшелника.

— Пелагиус, това съм аз, Рейна.

Като отпусна жезъла си, монахът премести разгневения си поглед от девойката към Виктор.

— Нима се осмеляваш да нарушаваш моето общуване със създателя, дете мое? И защо си дошла тук?

— Идвам, за да те помоля да ни венчаеш с Виктор Безстрашния.

Монахът се закашля смутено и накрая изгледа с подозрение младия викинг.

— Истина ли е това, викинг?

— Да. Ще се оженим тази вечер и ще бъдем щастливи, ако удостоите сватбената ни трапеза.

Пелагиус се намръщи, избърса носа си в изцапания си ръкав и се обърна към Рейна.

— Не може да се омъжваш по време на великите пости, дете мое.

— Но нали постите свършиха — отговори тя с нежен глас, за който Виктор не подозираше, че може да чуе от бъдещата си съпруга. — Вече мина нашият велик празник — денят, в който е възкръснал божият син.

— О, да, да, паметта ми отново ми е изневерила.

— Ще ни венчаеш ли, Пелагиус? — запита Рейна с копнеж в гласа.

Монахът тържествено поклати глава.

— Не мога, дете мое, защото не съм ръкоположен.

— Тогава поне да ни прочетеш една благословия?

Пелагиус посочи с пръст към Виктор, а после прошепна на ухото на девойката.

— Нима ще живееш в грях с този езичник?

— Нямам право на избор — горчиво призна тя. — Воините на Виктор Безстрашния заловиха брат ми Рагар и неговия другар Харалд. Ще ги убият, ако не се омъжа за вожда на племето, Виктор. Но трябва да ти разкрия, че моят бъдещ съпруг — и тя погледна към Виктор с неочаквана топлина — е покръстен или поне той твърди така. Може би е изпитал божието просветление, когато се е върнал от Валхала.

Пелагиус се вгледа със страхопочитание във Виктор.

— Нима си се завърнал от отвъдното, синко?

— Може и така да се каже.

— От тогава ти, Виктор Безстрашния, си станал християнин?

— Да.

Монахът се обърна към Рейна, без да успее да прикрие скептичния израз на изпитото си лице.

— Вярваш ли му, дъще?

— Не зная какво да мисля. Но все пак няма ли да ни благословиш?

— О, да, ще имате моята благословия — уморено се съгласи Пелагиус. Погледна намръщено Виктор и повдигна гъстите си вежди. — Благославям твоя брак с Рейна, защото тя ме помоли. Но ако лъжеш, викинг, ще те прокълна.

— И с пълно право — добродушно отвърна младият мъж.

Пелагиус отказа да се качи на коня на Виктор.

През целия път обратно до селото той вървеше след тях и мърмореше молитви на латински, без да изпуска монашеския жезъл.

Виктор намръщено се обърна към Рейна.

— Искам да му предложа да се качи на коня зад гърба ми. Ако продължаваме с този ход, ще закъснеем за брачното си тържество.

— Пелагиус проповядва пълно смирение — обясни му Рейна. — Не можеш да го накараш да възседне коня, защото за него това ще означава да се постави по-високо от едно от божиите създания.

— Не само в преносен, но и в буквален смисъл — засмя се Виктор и погледна назад към монаха. — Жалко, че никой не му е казвал, че да си богоугоден, не означава, че не трябва да си чистоплътен.

— От къде си чул тези слова, викинг? — запита го смаяната девойка.

Виктор не отговори, а само си каза на ум: „От Джон Уесли, седем столетия напред в бъдещето.“

Сега тя го гледаше с много повече уважение, отколкото преди посещението им при отшелника.

— Знаеш ли, викинг, че се подлагаш на ужасен риск?

— За какво говориш?

Тя игриво премигна с очи.

— Пелагиус се закле, че ще те прокълне, ако лъжеш. А неговите клетви винаги настигат грешниците.

— Кажи ми нещо повече за тези клетви.

— Миналото лято трима от бойците на Волфгард открили убежището на Пелагиус. Започнали да му се присмиват и дори накъсали един ръкопис. Монахът ги прокълна и те загинаха.

— А как загинаха?

— Първият падна в ледената вода на фиорда и се удави, вторият полудя и сам се прониза с меча си, а третият се заля с вряла вода и ослепя. След няколко седмици умря.

Виктор подсвирна с уста.

— И ти ми разказваш всичко това съвсем спокойно! Нима си толкова кръвожадна?

— Да — отвърна тя, без да се смути. — После дойде редът и на Торстейн…

— Какво се случи с него?

— Волфгард искаше да ме ожени за него, но Пелагиус го прокълна. През онази отвратителна нощ Торстейн не можа да се възбуди и да ме направи жена. Така се вбеси, че едва не ме удуши в леглото, но аз успях да го цапардосам със собствения му меч по главата.

Виктор направи недоволна гримаса при това хладнокръвно описание.

— А защо ми разказа всичко това, Рейна?

— Ако лъжеш, викинг — самодоволно се ухили тя, — твоята дребна мъжественост ще почернее и ще окапе.

Той се засмя.

— Вече ти казах, палавнице, че никога не лъжа. Освен това, ако толкова искаш да знаеш, моята мъжественост съвсем не е дребна. Но явно ще трябва да почакаме да падне нощта и тогава ще видим колко големи ще станат очите ти, когато те направя моя жена, нали! — И той й намигна похотливо.

— Говориш само отвратителни неща! — разярено извика тя.

— Нима ти говориш по-скромно от мен?

Продължиха сред напрегнато мълчание, само Виктор се усмихваше на себе си, особено радостен от това, че бяха успели да доведат монаха в селото. А освен това непокорната девойка не беше използвала кинжала срещу него, поне досега…

Дори и неукротимият дух на Рейна засега беше донякъде успокоен, макар че нищо не можеше да се предскаже за бъдещето. Виктор все още не можеше да си обясни защо тя внезапно промени държанието си и допреди малко разговаряше весело с бъдещия си мъж. Но поне едно беше сигурно — през нощта тя нямаше да бъде тъй приветлива с него.

„Ще бъде много трудно да я опитомя, без да прекърша духа й“ — помисли си младият викинг. Затова предстоящата първа брачна нощ беше особено важна и за двамата.