Фабио Ланзони
Викинг (16)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Мрачните облаци, зад които едва надзърташе лунният сърп, бяха надвиснали над неспокойните води на фиорда. Виктор бе застанал до Свейн и напрегнато се взираше в тъмните очертания на отсрещния бряг. Свейн, опитен кормчия, предпазливо насочваше дългия кораб сред коварните подводни скали към пристана на Волфгард.

След продължителни спорове с останалите воини с кораба бяха отплавали само Виктор Безстрашния и приближените му бойци. Вождът търпеливо им обясни, че колкото са по-малко на брой, толкова по-трудно ще ги открият враговете. Вперил поглед в мрачното небе, той отново отправи безмълвна молитва към боговете да му помогнат да постигне целта си, но без ненужно кръвопролитие и неоправдани жестокости. В края на краищата целта на тяхната мисия е да сложат край на дългогодишната кървава вражда между двете племена.

Младият мъж се замисли как ще се справи с непокорната девойка, която по дързост и жестокост не отстъпваше на митичните валкирии. Реши, че още в мига, в който я измъкнат от постелята, ще трябва здраво да я вържат. Бяха взели със себе си ремъци от кожа на морж, както и дълъг шарф от чисто бял лен — по-чист, отколкото заслужаваше сквернословният й език! Щеше да затъкне с него язвителната й уста. На кораба бе натоварен и внушителен куп вълнени одеяла, с които щяха да я загърнат както за да я предпазят от измръзване през студената северна нощ, така и да заглушат виковете й и да не й позволят да се изскубне от похитителите си. Бойците му бяха взели ремъци и кърпи, за да вържат пазачите на Рейна.

Когато дългият викингски кораб приближи до пристана на Волфгард, и най-недоверчивите воини се увериха, че вождът им е постъпил много разумно, като е взел тези предпазни мерки. Щом зърнаха неприятелския кораб, двама от стражите на Волфгард се втурнаха към него с извадени мечове, а третият побягна към селото, за да вдигне племето си по тревога. Корабът приближи до грубия дървен пристан и един от стражите извика:

— Кой е там?

Орм и Роло светкавично измъкнаха мечовете, скочиха на най-близката греда и се нахвърлиха върху стражите на Волфгард. Отар и Свейн се спуснаха след третия воин, настигнаха го след десетина метра и го повалиха с удари с тъпата страна на мечовете си.

— Сега доволен ли си, вожде? — запита ухиленият Роло.

— Нали заповяда да не ги убиваме, а само да ги зашеметим — добави Орм, горд от успешното обезвредяване на стражите.

Виктор отвърза въжето, опънато край пристана на Волфгард, и го намота около стълба, после се обърна към тримата мъже от неприятелското племе, проснати в безсъзнание на земята, и тъжно въздъхна.

— Жалко, че не мога да ги разпитам.

— Опасно беше да ги оставим да побягнат, вожде — обясни му задъханият Свейн. — Но сигурно по пътя ще се натъкнем на други стражи и от тях ще узнаем какво е разположението във вражеския стан.

Орм, Роло и Свейн завързаха здраво повалените стражи за дебелия дървен стълб, към който хората на Волфгард привързваха кораба и лодките си. Не забравиха да затъкнат устата на всеки пленник с парче грубо конопено платно. Виктор взе одеялата и въжетата, събра хората си на пристана и се обърна към Кнут:

— Кнут, ти ще останеш тук, на пост край кораба.

Едноокият мъжага смаяно го изгледа.

— Но, вожде, нали аз…

— Ти си най-смелият воин и най-опитният боец в групата и затова трябва да останеш тук. Ще можеш да се справиш дори и ако те нападнат други стражи — нареди Виктор с тон, нетърпящ възражение. — Ако не успееш да опазиш кораба, всички ще загинем.

Кнут вдигна глава, огледа безлюдните крайбрежни скали и си помисли, че едва ли ще се появи някой, и недоволно промърмори:

— Хм, щом така си решил… ти си нашият вожд…

— Добре — рече Виктор, доволен, че този свиреп боец ще остане тук. Обърна се към останалите и им подаде по едно вълнено одеяло. — Още веднъж ви напомням, че не трябва да се разпръскваме. Ще се движим заедно и ще се промъкваме само в сенките на дърветата и скалите. Ако ни открият, с нас е свършено. Можете само да давате знаци с ръка или да шепнете, и то в краен случай. И не забравяйте най-важното — да не се пролива кръв, освен ако трябва да се борите за живота си.

Петимата тръгнаха сред гъстата нощна мъгла към стръмния склон, после продължиха край подножието на скалите, като непрекъснато се взираха напред в полумрака, очакващи всеки миг да се натъкнат на предните постове около селото на неприятелското племе. Ала никой не се изпречи на пътя им и Виктор се усъмни дали Волфгард не е заложил коварен капан, особено след като очаква да бъде направен опит за отвличането на заварената му дъщеря. Обаче когато се изкачиха на едно невисоко възвишение, недалеч от селото на Волфгард, младият мъж видя двама пазачи. За щастие на нападателите, двамата неприятелски воини бяха седнали край огъня до някаква колиба и надигаха рогове, пълни с медовина.

Виктор вдигна ръка и четиримата викинги зад гърба му се заковаха на място. След секунди петимата се събраха в сянката на една базалтова канара.

— Аз ще се оправя с тях — прошепна Орм и изтри влагата от скулестото си лице.

— Добре, но вземи и Роло — дрезгаво прошепна Виктор. — И не забравяй, че в никакъв случай не трябва да ги убиваш. Не ги удряйте силно, за да не изпаднат в несвяст. Искам да им запушите устите, да ги вържете и да ги доведете тук, зад скалата, за да ги разпитам.

— Разбрах, вожде — изръмжа Орм. — Пък и какъв подвиг е да прережеш гърлата на тези двама пияници! Все едно да откраднеш млякото от някое бебе.

— Тогава тръгвайте. Трябва да се справите бързо и безшумно.

Виктор, Свейн и Отар останаха зад скалата и зачакаха другарите си, застинали, с напрегнати лица и присвити очи. Като видя как двамата бойци измъкнаха кинжалите си, Виктор изтръпна от ужас, че са забравили заповедите му. Но в следващия миг си отдъхна с облекчение, защото викингите скочиха върху пазачите и опряха кинжалите до гърлата им, след което ги поведоха към скалата.

— Сега можеш да ги разпиташ, вожде — ухили се Роло.

Младият мъж се изправи пред двамата пленници, които се озъртаха уплашено и с ужас поглеждаха към мечовете на нападателите. Единият от пазачите не издържа и намокри гащите си от страх. Виктор ненавиждаше бруталността, но понякога се налагаше да бъде жесток, за да спаси от гибел хората си.

— Слушайте ме внимателно — започна той. — Няма да пострадате, ако отговорите на всичките ми въпроси.

Пазачите го гледаха с недоверие.

— Къде са останалите постове? — попита Виктор.

Никакъв отговор.

Роло гневно изръмжа и опря кинжала до гърлото на единия от пленниците.

— Отговори на нашия вожд или ще те изкормя!

Виктор вдигна ръка, за да предотврати ненужното кръвопролитие, но пленникът го изпревари и започна да пелтечи:

— Н-н-ня-ма дру-ги по-сто-ве…

— Защо? — недоверчиво изсумтя Орм.

Боецът вдигна рамене.

— Ами… може би защото нашият вожд е прекалено самоуверен и не очаква нападение от Виктор Безстрашния.

— Сигурен ли си в това? — попита Виктор.

— Ами че да. Освен нас двамата други няма.

Виктор се обърна към втория пленник.

— В коя част на къщата на Волфгард се намира Унищожителката?

Плененият боец стисна зъби, явно решен да не издава къде се намира девойката, но Орм размаха кинжала си пред лицето му и просъска:

— Изплюй камъчето, ако не искаш да те скопя!

Нещастникът се разтрепери. Гласът му наистина прозвуча като глас на скопен мъж.

— Тя е в северното крило на къщата, недалеч от обора.

— Добре — после се обърна към Роло и Орм. — А сега ги вържете здраво и им запушете устата.

— Не си ли забравил нещо? — учуди се Орм.

— Какво?

Роло се приближи до вожда си, посочи с кимване към пленените мъже и прошепна в ухото му:

— Ами ако лъжат?

Младият мъж ги изгледа и гневно стисна челюсти. Въпросът беше логичен и не можеше да се пренебрегне.

— Не знам дали мога да ви вярвам…

Двамата мъже енергично заклатиха глави.

— Хм, струва ми се, че не лъжат — промърмори Виктор.

— Вожде! — възкликна Роло. — Трябва да бъдем напълно сигурни, иначе може да ни убият! Тези глупаци може да ни вкарат в смъртоносен капан. Остави ме да ги поизмъча малко и ще се уверим дали казват истината.

Младият мъж премести поглед от настръхналите лица на хората си към ужасените пленници.

— Ако някой от вас лъже, ще ви оставя на моите бойци и ще издъхнете в страшни мъки.

Двамата нещастници пребледняха и се спогледаха.

— Е? Има ли да ми кажете още нещо? — настойчиво запита Виктор.

Мъжете отчаяно поклатиха глави.

— Сега съм сигурен, че не лъжат. — Виктор побърза да успокои хората си.

След като завързаха пленниците и ги скриха в храсталака, нападателите се отправиха към къщата на Волфгард. Вратите не бяха залостени, нямаше стража и те много лесно проникнаха вътре. Свейн остана на стража пред вратата, а останалите се прокраднаха край задименото огнище. На стълба до него мъждукаше лампа с китова мас. Начело с Виктор четиримата преминаха през няколко пусти стаи — тъкачницата, кухнята, килера, пълен, с изсушена риба и пушено месо, след което се озоваха в малка ниша. На сламеника спеше жена, облечена като робиня. Виктор веднага я позна — това беше Сибеал, прислужницата на Рейна. Продължиха безшумно към северното крило на къщата и там откриха стаята на Рейна. Пленените стражи не ги бяха измамили.

Пред вратата на стаята Виктор даде знак на Отар да остане отвън, а той тихо отвори вратата и се промъкна вътре, последван от Орм и Роло. Макар че в стаята цареше полумрак, тъй като до леглото имаше само една малка лампа, Виктор видя спящата Рейна. Девойката му се стори невинна и прекрасна като ангел, с разпилени златисти коси, очарователна в блажения си покой, завита с кожа от полярна мечка. Приличаше на спящата красавица от приказката. Младият мъж едва се сдържа да не я събуди с целувка като приказния принц.

Ала навреме си припомни буйния й характер и реши да не се държи като наивен хлапак. Нямаше да е от полза, ако я стресне в съня й и тя започне да крещи от страх. Махна с ръка към двамата си придружители да го изчакат пред стаята, приближи се на пръсти до леглото, приклекна край главата й и предпазливо постави длан върху устните й.

— Рейна… Събуди се… Трябва да дойдеш с нас — изрече тихо, но твърдо той.

Сякаш някой събуди язовец в бърлогата му. Младото момиче повдигна клепачи, кафявите й очи гневно огледаха стаята и след секунди острите й зъби се впиха в ръката му. Виктор скочи, безпомощно разтърси китката си и потисна вика си. Ако обитателите на къщата се събудеха, те щяха да загинат.

Пъргавото момиче като истинска валкирия с рязко движение скочи от леглото и с все сила го ритна в слабините. Той не можа да избегне удара, но не успя и се преви от болка.

Демоничното създание се стрелна към вратата покрай изумените викинги, които дори не успяха да примигнат от изненада. На прага се извиси внушителната фигура на Отар, но и той зяпна с изцъклени очи при вида на тази побесняла фурия.

— Спрете я! — изохка Виктор.

Орм и Роло се втурнаха след нея, но не успяха да я хванат, защото тя се мяташе като зверче.

Рейна изтласка Отар, добра се до прага и протегна ръка към сабята в ъгъла.

Виктор се надигна, залитна, но успя да запази равновесие, хвърли се към нея и обгърна кръста й. Тя се извърна с лице към него и го обсипа с удари.

— Дяволска валкирия! — изръмжа той.

Успя да я завлече обратно до леглото, хвърли я на него и запуши устата й с ръка. Този път вбесената девойка не успя да го ухапе, защото не й достигна въздух, а само зарита отчаяно с крака, ала той я затисна с мускулестото си тяло. Никога досега не бе изпитвал такава необуздана ярост. Хвана двете й ръце и изви китките над главата й. С другата си ръка здраво стисна челюстите й, за да не може да гъкне.

Най-после тя се укроти. За младия мъж този миг бе награда за всичките несгоди в това рисковано похищение. Тялото на девойката потръпваше от безпомощен гняв, а зениците й сякаш мятаха мълнии в полумрака.

Внезапно се случи нещо странно. Младият викинг видя, че в отчаяната борба нощницата й се е събрала на кръста й. Заоблените й гърди буйно се повдигаха под раменете му, а гладките й бедра бяха напълно разголени. Почувства, че се възбужда толкова силно, както никога досега. Ако бяха сами, щеше да я обладае още в този миг. Едва сега разбра какво изпитва истинският викинг — ярост, страст, безумна жажда да изпепелява, да побеждава, да притежава. Една част от него все още принадлежеше на благородния и чувствителен мъж от двадесети век, но над нея надвисваше страховитата фигура на викингски воин от мрачната епоха на ранното средновековие, който трябваше с риск на живота си да обуздае и отвлече тази непокорна девица.

Ала накрая разбра, че не можеше да я обладае насила, в пристъп на ярост, макар и самата тя да го предизвикваше с изваяното си тяло. Щеше да дойде и неговият час, когато тази дива котка ще застене от наслада в обятията му. Той вече предвкусваше триумфа си и затова не можа да се удържи да не я подразни. Изви се над нея, сякаш наистина се готвеше да я обладае, и се усмихна, като видя ужаса, изписан в очите й.

— Вече не взимаш хапчета, нали, любима? — намигна й младият мъж.