Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Viking, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 28 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Фабио Ланзони. Викинг

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995

Редактор: Полияна Атанасова

Коректор: Велина Парахулева

Технически редактор: Стефка Димитрова

Оформление на корицата: PolyPress, Габрово

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ШЕСТА

— Добро утро, господарю.

На следващата сутрин Виктор за пръв път се срещна с прислужницата си, която стоеше до откритото огнище в средата на голямата стая. Жената разбъркваше овесената каша в едно желязно гърне завързано на въже над огъня. Младият мъж разтри очи, защото го засмъдяха от острия дим.

Той се беше събудил преди повече от час и съзнанието, че продължава да живее в мрачната епоха на средновековието, го караше да се чувства като болен. Това преживяване беше някакъв сън, по-скоро можеше да го нарече нощен кошмар, от който все още не се беше събудил!

Вълците го събудиха още преди зазоряване и той ги пусна да излязат навън. В сандъка беше намерил дрехи на Виктор — бяла туника от грубо платно и кожен жакет, кафяви панталони и ботуши от мека кожа. Дрехите му бяха по мярка. Той се огледа в един сребърен поднос и остана доволен от външния си вид. После се обръсна с един груб бръснач, като насапуниса лицето си с нещо отвратително, което приличаше на сапун и щипеше. Среса косата си с примитивен гребен от китова кост.

Виктор разгледа къщата. Имаше няколко стаи, в които откри десетина робини от различни раси. Те поздравиха завърналия се господар с поклони и срамежливи усмивки. Някои от тях плетяха, други предяха, в една от стаите той огледа критично няколко съда, в които имаше мътеница, сирене и разбито масло, в друга видя тесто, оставено да втасва, както и нарязани зеленчуци за приготвяне на задушено.

А сега се озова лице в лице с домашната си прислужница — висока, слаба жена с остри черти, на средна възраст. Посивялата й коса бе покрита с боне. Младият мъж с интерес разглеждаше двете брошки, с които бе закопчана кафявата й рокля. Едната бе украсена с орнаменти от желязо и малки камъни от кехлибар, а другата показваше положението й на домашна прислужница — беше оформена като пръстен, на който бяха закачени ключове, ножици, игли, малък нож и две малки кожени торбички.

— Ти трябва да си Хелга — промърмори той.

— Да, господарю — отвърна жената и сведе поглед. — Кнут Сръчния ми каза, че ти си се завърнал от Валхала.

— Предполагам, че вече цялото село говори за това — саркастично отвърна Виктор.

Прислужницата го гледаше с безизразно изражение на лицето.

— Гладен ли си, господарю?

В този миг той почувства, че наистина е гладен, плесна с ръце и се усмихна.

— Да, едно завръщане от смъртта те кара да чувстваш дяволски апетит.

Хелга озадачено се намръщи, взе една каменна купа, сипа в нея овесена каша, взе и една лъжица и отнесе всичко на масата.

Младият мъж я последва и се отпусна в стола с висока облегалка. Взе грубо направената желязна лъжица, загреба малко от кашата и я поднесе към устата си. Не му хареса на вкус, но все пак можеше да се яде.

Хелга постави пред него голяма желязна чаша, съдържаща нещо, което приличаше на светла бира. Той се намръщи.

— Какво е това?

— Мътеница, господарю. Пиеш по една чаша всяка сутрин.

— А има ли нещо друго?

— Да, има бира и мляко.

— А, мляко. Това звучи добре — промърмори той.

Прислужницата сви рамене и отнесе чашата.

След малко се върна с друга, пълна с гъсто мляко.

Виктор го опита. Оказа се доста вкусно.

Той се нахрани и започна да разглежда по-подробно стаята. Както и останалите стаи в къщата и тази, която представляваше нещо като хол, беше направена от дебели пластове торф, които се поддържаха от дървени греди, ала все пак беше по-различна от останалите. Подът на другите стаи се състоеше само от утъпкана пръст, а на тази беше покрит с изгладени дъски от светло дърво. Виктор се настани до дългата маса, около която бяха наредени столове с високи облегалки, приличащи на тронове и украсени с дърворезба. Виждаха се фигури на воини, коне и странни писмени знаци. Той предположи, че това може би са рунически букви. По продължение на двете страни бяха поставени дълги пейки, покрити с тъмни кожи. Над тях висяха гоблени — изкусно изтъкани от вълна. Върху тях бяха изобразени бойни сцени от сражения между викинги и дракони, елфи, великани и троли.

Очевидно тази стая се използваше като трапезария и като заседателна зала. Вероятно тук крал Виктор се е събирал да пирува с приближените си или да обсъжда с тях някоя битка. Всичко наоколо му беше доста интересно, но очите го смъдяха от острия дим, спареният въздух го задушаваше, а стомахът му се бунтуваше от мазната храна, която бе погълнал. Към всичко това се прибавяше и пулсирането в главата — последица от удара на онази кръвожадна валкирия. Тъй като предполагаше, че ще остане тук, в тази варварска епоха, реши, че ще трябва да заповяда на слугините да проветряват стаите. Освен това трябваше да научи тези хора как да палят огнището — трябваше да се направят комини, които да отвеждат дима навън.

Помисли си, че е най-добре да излезе и да се поразходи на чист въздух. Денят беше студен, но навън беше много приятно и беше истинско облекчение да диша свежия въздух, особено след задушаващата атмосфера на къщата. Пое дълбоко въздух и наистина се почувства освежен.

Сега за пръв път можеше да огледа всичко на дневна светлина и установи, че пейзажът е много, много различен от калифорнийския в двадесети век. В далечината се виждаха планини с ледени върхове и стръмни склонове, по-наблизо се простираше тундрата, покрита с мъхеста трева, а тук-там растяха брези и върби. Вече знаеше, че големият фиорд разсичаше долината от изток на запад, а скалистите склонове и крайбрежието се простираха на юг, ала все още не можеше да разбере докъде се простира този остров. Може би остров Ванахейм е много голям, колкото Исландия, помисли си Виктор. Съдейки по скалите, той реши, че островът е образуван от действието на вулканите в океана и изцяло е изграден от базалтови скали, също както Исландия.

Недалеч от къщата на Виктор Безстрашния се виждаха очертанията на груби селски жилища от мрачната епоха на ранното средновековие. Очевидно владетелят на това племе е бил не само безстрашен воин, но и земевладелец. Повечето от постройките бяха умалени копия на голямата къща на вожда — примитивните сгради бяха почти изцяло построени от торф, с дървени врати и греди. Младият мъж видя навеси, зеленчукови градини и сеновали. Пред схлупените къщи имаше малки дворове, където жените вероятно перяха дрехите на мъжете си, а децата си играеха с примитивни играчки, направени от дърво и камък. Имаше и една по-голяма постройка в края на селото, която приличаше на обор, защото в оградения двор пред нея се виждаха пилета, свине и крави. Зад малкото село се виждаха ниви и орачи, които вървяха след дървени рала, теглени от волове.

Виктор поклати глава и иронично се усмихна. Той наистина се беше пренесъл в друга епоха. Логически погледнато, би трябвало да се чувства ужасен от факта, че е бил изтръгнат така жестоко от спокойното си и осигурено съществуване в двадесети век. От една страна, той наистина се чувстваше объркан, но, от друга, се чувстваше странно променен и заинтригуван от възможността да живее във време, където ще бъде поставена на изпитание физическата му сила и умствените способности, време, в което ще трябва да живее, като се осланя само на собствения си разум и на силата на духа си. А най-интересното беше, че натрапчивото чувство, че не си е на мястото, че би трябвало да се роди и живее в друга епоха, чувство, което го преследваше постоянно в „другия“ му живот в двадесети век, сега не съществуваше.

Но как се вместваше Рейна Унищожителката в цялата тази картина? Младият мъж отново си припомни кратката и драматична среща с валкирията предната нощ. Беше доста странно, помисли си той, че тя приличаше толкова много на неговата любима от двадесети век, ала едновременно с това тази девойка не бе показала с нищо, че го е познавала и обичала.

Какво ли ставаше с истинската Моника в двадесети век? Дали й липсва? Дали всички предполагат, че той е загинал при снимането на последната сцена с изгарящия кораб? А дали наистина е умрял? Не беше сигурен. Но въпреки че Моника му липсваше и въпреки че не обичаше да причинява болка на хората и не искаше да обърква живота на тези, които бяха останали в двадесети век, той осъзна, че животът му там щеше да бъде безсмислен, след като загуби Моника и възможността да има собствено семейство. Тук се срещна с тази кръвожадна жена воин, която го заинтригува и която искаше да опознае.

Дано само да успее да го стори, преди тя да го е убила!

В този миг към него се приближи един мъж, в когото той разпозна Свейн, и прекъсна мислите му.

— Добро утро, вожде. Как се чувстваш днес?

— Започвам да се ориентирам в обстановката — отвърна Виктор.

Свейн се намръщи и се почеса по главата.

— Ти говориш много странно, вожде. Има ли нещо общо това с пътуването ти до Валхала?

— Виж, питам се дали мога да ти се доверя?

— Какво искаш да ми довериш, вожде?

Виктор се засмя.

— Истината е, че сега се нуждая от приятел.

— Ние вече сме приятели — възмутено отвърна Свейн. — Наистина ли не си спомняш церемонията преди пет зими, когато станахме кръвни братя?

— Значи ние сме кръвни братя, така ли?

— Да. Ние смесихме кръвта си в най-свещен ритуал. След това пирувахме до зори, после обладахме една и съща жена и принесохме в жертва на Один един роб.

При последните думи Виктор силно пребледня. Свейн го хвана за ръката.

— Вожде, ти трепериш и си станал бял като агне. Да не би да си болен?

Виктор се огледа, за да види дали наоколо има някой, който би могъл да ги чуе, и доверително зашепна:

— Свейн, откакто се върнах от Валхала, аз не си спомням нищо от предишния си живот.

— Съвсем нищо ли? — Свейн учудено повдигна вежди.

— Да, сякаш целият ми живот е бил върху една плочка, която сега е напълно изтрита — обясни Виктор.

— Аз и останалите вече подозирахме нещо такова — мрачно кимна викингът. — Говорихме снощи за това, след като те оставихме. Да, вожде, ти наистина изглеждаш като изгубен. Така би изглеждал и Тор, ако си загуби чука.

— Добре казано — ухили се младият мъж.

Свейн замислено се почеса по брадата.

— Аз и останалите от свитата си мислим, че има някаква причина за това. Може би Один е пожелал да започнеш живота си отново. Може би трябва да се откажеш от спомените и да започнеш да се учиш отново как да управляваш племето си, точно както Один се е отказал от едното си око, за да се сдобие с повече мъдрост.

— Знаеш ли, може и да си прав. — Виктор се опита да прикрие неудобството си и смутено се усмихна. — При това положение сега се нуждая от твоето приятелство повече откогато и да било.

Свейн ниско се поклони.

— Аз целият съм на твоите услуги, вожде.

— Ти трябва да ми обясниш всичко — възбудено рече Виктор. — Бих искал да ми разкажеш за живота във фермата и за вашето общество. Също бих искал да знам всички подробности за това, как сме дошли във Ванахейм и защо сме се установили тук.

— Както желаеш, вожде. Ела с мен и ще започнем нашия първи урок.

Двамата мъже се запътиха към селото. Виктор се усмихна, когато покрай тях минаха няколко момчета, които подкарваха десетина квичащи свине.

— Както вече знаеш, ти си водачът на нашето племе — започна да обяснява Свейн. — Ти разрешаваш всички спорове в племето и ти взимаш всички решения.

— Разбирам. Цялото племе ли живее в това село?

— Да, тук сме в безопасност.

Свейн даде знак на Виктор да го последва и двамата влязоха в малка колиба. Вътре беше доста горещо и Виктор веднага забеляза ковашкото огнище в центъра на стаята. По стените висяха най-различни видове мечове, копия, бойни секири и шлемове. До огнището се беше изправил един гигант. По тялото му се стичаше пот. Беше облечен в кожен жакет и мръсни панталони. Държеше духало, а тялото му блестеше на светлината на огъня в каменното огнище. Той не забеляза новодошлите. Остави духалото, грабна една маша, хвана с нея Парче нагорещено до червено желязо и го постави върху наковалнята. После взе чука и съсредоточено започна да кове желязото.

— Ойрих! — извика Свейн. — Нашият вожд е дошъл да те посети.

Гигантът вдигна глава и се ухили. После остави чука, приближи към гостите си и се поклони.

— Вожде, всички ние сме толкова радостни, че си се върнал от смъртта.

— Благодаря ти, Ойрих. — Виктор огледа стаята. — Всичко тук е много впечатляващо.

Ойрих се намръщи.

— Кнут ми каза, че си загубил меча си в битката.

— Да, така е.

Гигантът прекоси стаята и взе една желязна сабя от стената. Върна се и тържествено я подаде на Виктор.

— Това е за теб, вожде. Започнах да я правя в началото на есента.

Виктор изумено погледна великолепното оръжие. Сабята беше дълга, широка и доста тежка. Тя беше майсторски изработена от изкусно изкована стомана с инкрустации на дракони. Ножницата беше позлатена и украсена с рубини и кехлибари. Младият мъж не можеше да си обясни как е възможно в тази варварска епоха да се изработи такава прекрасна вещ.

Той тържествено кимна към мъжа.

— Благодаря ти, Ойрих. Много съм трогнат и за мен е чест да приема подаръка ти.

Ковачът радостно се усмихна.

— Честта е изцяло моя, вожде.

— Откъде се снабдяваш с материали?

— Ние изкопаваме много желязо в планините, вожде. — Ойрих намигна на Свейн. — Гномите ни помагат. А за украса използвам сребро, злато и скъпоценни камъни, които мъжете носят от пътуванията си.

— Много добре. — Виктор се намръщи. — Между другото, чувал ли си нещо за комини, които отвеждат дима навън?

Ойрих го изгледа неразбиращо и поклати глава.

— Трябва да си поговорим за това, може би след ден-два.

— Добре, вожде.

Свейн и Виктор напуснаха ковачницата и тръгнаха към дългата тясна сграда с двойни врати, които бяха широко отворени. Вътре имаше грубо сковани прегради с насипано сено между тях. Миришеше на оборски тор и овес. Виктор разбра, че е попаднал в конюшня.

— Защо ме доведе тук? — учудено се обърна той към кръвния си брат.

— Може би ще искаш отново да се опознаеш с коня си, вожде.

— О, да.

Свейн го поведе към втората преграда, зад която висок чернокос мъж с намръщено лице чистеше един охранен кон със светложълт косъм. Конярят мълчаливо изгледа новодошлите.

— Това е твоят коняр, вожде. Казва се Невин — обясни Свейн.

Виктор кимна на мъжа, който имаше черни очи, остър нос и скосена брадичка.

— За мен е удоволствие да се запозная с теб, Невин. Не се и съмнявам, че се грижиш много добре за конете.

Мъжът продължи да гледа намръщено.

— Ние всички се радваме, че се завърна от смъртта, вожде — стеснително рече той.

— Невин има брат-близнак, който е нашият поет — добави Свейн. — Куигли рецитира стиховете си на нашите пиршества. Понякога Невин помага при поднасянето на бира, когато се събира военният съвет, тъй като там не се допускат жени.

— Предполагам, че скоро пак ще се видим. Бих искал да се запозная и с брат ти — каза Виктор.

Конярят кимна и излезе навън.

— Много мълчалив и намръщен момък — промърмори Виктор.

— Не всички наши роби понасят лесно робството — обясни Свейн.

— Предполагам, че е така. Никой на този свят не обича поробителя си. Не съм ли прав?

— Да, вожде.

Конят изцвили, а Виктор свали меча от кръста си, облегна го до стената, пристъпи към животното, което развълнувано отърка главата си в ръката му. Конят беше по-дребен от конете, с които беше свикнал в двадесети век, имаше буйна грива и поразителни светли очи с цвят на злато.

— Прекрасен екземпляр — каза той и потупа коня по гривата. — Как се казва тя?

Свейн се ухили.

— Той се казва Слейпнир, като осмокракия кон на бог Один.

— А откъде го имам?

— При една от поредните тинги…

— Тинги?

— Да, всяко лято всички мъже се събират след сенокоса на събор. Преди три лета Слейпнир спечели в боя с жребците и неговият собственик ти го даде. Така изплати данъка си към вожда.

— Бой с жребци?

— Да, вожде.

Виктор не искаше да слуша повече подробности.

— Искаш ли да го пояздиш — попита Свейн. Виктор погали коня по муцуната.

— Разбира се, веднага щом свършим обиколката. Бих искал да разгледам земите наоколо.

— Много добре, вожде.

Излязоха от конюшнята и Свейн посочи с ръка полето зад малките къщи.

— Това са жилищата на карлите…

— Какви са тези карли?

— Карлите са земеделци. Всеки от тях притежава малко парче земя, а карталите, нашите роби, я обработват.

— А с какво е заета останалата част от острова?

— Много малка част от острова е обитаема. Както вече знаеш, Волфгард владее отсрещния бряг на фиорда и ние не се осмеляваме да нахлуваме в неговите земи, освен когато воюваме с него. Оттатък нашите земи, зад онези хълмове, има гейзери и кипяща тиня, където живеят тролите и другите зли духове, които примамват смелите воини и ги завличат в ада. Над тази зловеща местност се издига Сурт, който бълва огън.

— Сурт?

— Това е вулкан, наречен на името на демона на огъня.

— Аха. Изригвал ли е някога този вулкан?

Викингът поклати глава.

— Не, откакто живеем на този остров. Миналото лято от него излязоха камъни и дим, но след това отново затихна. Преди започването на сеитбата ние принесохме в жертва една робиня.

При тези думи Виктор се олюля. Той наистина трябваше да се опита да промени тези хора и да премахне жестоките езически обичаи.

— А откъде намираме робите?

Горда усмивка се появи на лицето на Свейн.

Пленяваме робите при набезите си. Заловихме много мъже и жени от Ирландия, Уелс, Шотландия, Шетландските острови и Франция.

— И вие се отнасяте с тях като с животни? — остро попита Виктор.

Усмивката изчезна от лицето на воина.

— Робите са наша собственост, вожде. Те нямат права. Обикновено са мързеливи и трябва да бъдат бити, за да ги накараме да работят и да ни се покоряват. — Внезапно той се засмя. — За да подчиним жените, използваме много по-приятен начин.

Виктор беше смаян.

— Искаш да кажеш, че ги изнасилвате?

Свейн сви рамене.

— Една робиня няма право да отблъсне един свободен мъж, ако той я пожелае. Обикновено, когато един роб остарее, загуби силите си и стане безполезен, неговият господар има право да го убие или може да го изпрати в родината му, където го оставят да издъхне в нищета.

Виктор беше потресен от спокойното обяснение на Свейн за толкова садистично отношение към хората от други раси. Той понечи да изкаже възмущението си, но прехапа устни и се въздържа. Каза си, че за викингите този начин на мислене е нещо нормално, обичайно и те не смятат, че проявяват жестокост. Въпреки че възнамеряваше да забрани да бъдат унижавани и измъчвани пленниците, докато е вожд на това племе, Виктор разбираше, че може да спечели доверието на тези хора и да промени мисленето им много бавно и с много търпение. А и освен това знаеше, че се нуждае, и то отчаяно, от хора, за да може да се справи с този див феодален начин на живот. Може би в крайна сметка имаше някаква причина за това пътуване във времето.

— Разкажи ми по-подробно как всички ние сме дошли да живеем тук. Ти каза, че сме дошли от Исландия, нали така? — Младият мъж се намръщи. — Спомням си, че един от мъжете спомена, че съм бил изгонен от Исландия.

Свейн кимна.

— Да. Ти си от прославения род на Ерик Червенокосия. Този крал уби без причина един от своите съседи и когато братът на убития прониза с меча си твоя брат, ти изби петима от техния род и накрая заяви тържествено пред тингата, че забраняваш на всички мъже от твоя род да плащат кръвен данък.

— Боже мой, нима съм бил толкова агресивен? — попита Виктор.

Свейн явно не разбра думите му, защото озадачено повдигна вежди, преди да отговори уклончиво на въпроса на вожда:

— Може би… След това Великата тинга на цяла Исландия се разпореди ти и Ерик да бъдете обявени за воини без права.

— Какво означава това „воин без права“?

— Всеки воин има право да те разсече с меча си без страх от наказание, а ти нямаш право да убиваш дори и при самозащита.

Виктор подсвирна.

— Това е много крайна мярка. Какво стана после?

— В рода на Ерик започнаха да се избиват помежду си и тогава ти реши да се отделиш от него. Половината от племето потегли на север към Гренландия начело с Ерик, а останалите поеха след теб на юг към Ванахейм.

— А какво ще ми разкажеш за Волфгард? Откъде се е появил на острова?

— И той беше изгонен от Исландия за кражба на овце и за разврат с жената на вожда на едно съседно племе.

— Доста неприятен тип, какво ще кажеш?

— Да. И след като Волфгард и бойците му се заселиха от другата страна на фиорда, ние непрекъснато воюваме с тях.

— През колко време се биете?

Понякога цял месец цари примирие. Друг път се е случвало Волфгард да ни нападне по два пъти в един и същи ден, както миналата вечер.

— Значи трябва винаги да бъдем готови за нападение?

— Да, вожде. Но не се тревожи. Ние сме поставили стражи около фиорда, ако тези негодници се върнат.

— Правилно сте постъпили.

— Въпреки това ти трябва да си готов да ни поведеш на бой, вожде — строго продължи Свейн, — дори и ако нищо не помниш и си забравил бойните си умения, както се уверихме снощи. Няма значение дали си спомняш миналото. Всеки следобед се упражняваме как да нападаме врага и с радост ще ти покажем всичките си умения. Защото никой не знае кога ще ни връхлетят бойците на Волфгард и ти трябва да си готов да застанеш начело на войската ни с цялото умение и смелост, с което се отличаваше Виктор Безстрашния.

Виктор потръпна при мисълта за смъртоносното изкуство, което се изискваше, за да предвожда свирепите воини в кървави схватки като вчерашната. Разбира се, ако иска да остане в тази епоха и на този див остров, Трябва да се научи да се отбранява с меч в ръка. А нали копнееше също и да ги научи на нещо по-човечно и разумно, при това не само неговото племе, но защо не и племето на Волфгард? Обмисли всички възможности и реши, че първо трябва да се опознае с хората от племето, да изучи обичаите им и накрая да спечели доверието на своя народ.

Двамата тръгнаха обратно към къщата на Виктор, когато внезапно го осени една любопитна мисъл.

— Кажи ми, Свейн, приличам ли на онзи мъж, когото познаваш?

Викингът замислено го изгледа.

— Преди имаше дълга брада, вожде. Може би си я загубил във Валхала, заедно с паметта си. Иначе си съвсем същият мъж, когото винаги съм познавал.

— А как точно умрях?

Воинът избухна в смях.

— Нима и това си забравил?

Виктор кимна.

— Ти умря вчера по здрач, след първото сражение с Волфгард.

— Аха, и аз така си мислех.

— Ти отблъсна нападателите, но беше много тежко ранен. Издъхна в мига, когато те отстъпиха. Ние те изпратихме към Валхала, когато нощта настъпи.

„Точно както в последната сцена на филма!“ — помисли си младият, мъж с благоговение, примесено с удивление.

— Значи, когато Волфгард ни нападна за втори път, той и хората му не са знаели, че аз съм се завърнал от смъртта?

— Не. Не са знаели, защото ти беше все още жив, когато свърши първата битка.

— Но на мен ми се стори, че Рейна знаеше — промърмори Виктор като че ли на себе си.

— Рейна Унищожителката е знаела, че си възкръснал от мъртвите? — учудено попита Свейн.

— Може би — замислено промърмори Виктор.

— Няма значение дали е знаела. Нищо чудно мълвата за чудодейното ти избавление да се е разнесла бързо като огън сред всички обитатели на острова. — Свейн гневно стисна челюсти. — Освен това отдавна подозираме, че сред нас се крие подъл изменник, който съобщава на Волфгард за всичките ни замисли.

— Нима?

Тържествуваща искра премина през сините очи на Свейн.

— Но този път подлецът може да ни направи добра услуга, без дори и да подозира.

— Как е възможно това?

— Като съобщи за твоя подвиг на враговете ни и всели страх в сърцата им. Никога досега в Мидгард не се е завръщал воин, който е бил отнесен от ангелите на смъртта и е преминал през моста на дъгата. Сигурен съм, че ще вдъхнеш страхопочитание и ужас в бойните редици на Волфгард дори само с появяването си.

Виктор кимна.

— Да се надяваме, че ще стане точно така. Иначе не ни остава нищо друго, освен да разчитаме на това, че правдата е на наша страна.

Свейн постави ръка на рамото му.

— Не се тревожи за това, вожде. Ние ще се постараем да ти припомним бойните ти умения. Та нали никога досега не сме имали по-способен предводител! И скоро ще отпразнуваме с разкошен пир твоето завръщане от царството на мъртвите. Ще пием медовина, ще заколим жертвените агнета, ще се забавляваме с жените до сутринта.

— Ще се напием с медовина, ще заколим агнета, ще блудстваме с жени? — повтори Виктор с плаха усмивка. — Е, не знам как ще го понеса…

— Свейн го ръгна с лакът в ребрата и се захили самодоволно.

— Ако медовината се случи да е по-силна и Локи, богът на злото, е наблизо, ще трябва да се надяваме само да не ни изпие ума и да изнасилим агнетата, а жените да принесем в жертва на боговете.

Лицето на Виктор пребледня и буца заседна на гърлото му.

Свейн отметна глава и гръмко се засмя.

— Шегувам се, вожде. Не разбираш ли от шега?

За пръв път Виктор отвърна като истински езичник.

— Один да ми е на помощ, ако мога да те разбера.

В тундрата, на километри от селото на Виктор, Рейна Унищожителката се носеше като вихър на своя черен кон сред едва поникналата трева и първите избуяли цветя. Радваше се от дръзките си нападения върху неприятелското племе отвъд фиорда. Не само че бе успяла да отгатне намеренията на вражеския вожд, но и тази разходка сред полето я изпълваше с усещане за свобода и могъщество. Но ако искаше да бъде напълно честна пред себе си, трябваше да признае, че Виктор Безстрашния успя да разпали любопитството й при днешния дързък набег. Затова тя твърдо да го победи при следващия двубой и да го прониже с кинжала си.

Рейна се радваше, че се беше измъкнала от селото на омразния й втори баща, където по цял ден не можеше да се отърве от досадните закачки и вулгарни подмятания на бойците и където можеше да разчита само на двама мъже — природения й брат Рагар и неговия братовчед Харалд. Да, нямаше право да забрави и прислужницата си Сибеал. На този бряг на фиорда Рейна наистина се чувстваше несравнимо по-сигурна, някак си се отпускаше да бъде по-женствена и на сърцето й беше много по-леко. Тук можеше да се занимава на воля само с това, което й беше приятно — играеше с опитомената сребърна лисица, наречена Фрея в чест на богинята, редовно се отбиваше при християнския монах Пелагиус, който живееше като отшелник в планините. Тук, сред смълчаните ловни Поля, девойката тайно задоволяваше своите прищевки, защото тя беше не само воин, но и жена. Дълбоко в себе си беше останала непокварена и девствено чиста въпреки тежкото си детство и загубата на родината.

Не след дълго ледниците ще започнат да се топят и пролетните ручеи ще залеят долината. Нивото на водата във фиорда ще се покачи и бродовете ще се скрият. Тогава Рейна ще трябва да се прости с безгрижните си разходки. Но засега можеше да прекосява реката в най-тесния участък над селото на Волфгард. Така можеше да си позволява каприза да се забавлява с глупостта на враговете, а освен това защо пък да не научи още нещо за този странен вожд, когото племето на другия бряг наричаше Виктор Безстрашния, същия този смелчага, който уж бил възкръснал снощи от пламъците на Валхала. Тя се зарече да узнае колкото е възможно повече за загадъчния герой, за да открие слабите му страни и да го победи по-лесно.

Внезапно се чу конски тропот. Рейна дръпна юздата, отби коня си настрани и се спотаи в храстите. И тогава, ако не беше привидение, пред смаяния й поглед изскочи самият той, Виктор Безстрашния. Яздеше невиждан кон със светложълт оттенък. Все още беше далеч от нея, но бързо се спускаше към долината. Сърцето й се разтуптя. Виктор беше тъй красив, златистата му коса се развяваше от вятъра, а мускулите на ръцете и краката му потръпваха, докато с лекота водеше жребеца си към стръмнината. Стори й се безгрижен и радостен като нея самата, когато яздеше сред безмълвния северен простор. Кой знае защо това я изпълни с неподозирана симпатия към него.

Приливът на чувства я зашемети. Тя тръсна глава, за да се окопити, засрамена от помислите си. Какво става с нея? Трябваше отдавна да е измъкнала една стрела от кол чана и да се е прицелила с лъка в гърдите му… Но също както в снощната сцена, Рейна усети как коленете й се подгънаха и сърцето й забрани да вдигне ръка срещу такъв прекрасен мъж. Нима сега този Виктор се е превърнал в полубожество? Нима трябва да обрече душата си на дявола, за да успее да го изтръгне от сърцето си и да го порази със стрела или кинжал? Може би Виктор притежава свръхестествени сили. Иначе как може да се обясни чувството, което й внушаваше — тази странна възбуда, това тайно потръпване в онези места на девственото й тяло, за които едно момиче никога не трябваше дори за миг да си помисля — и при това заради един враг! Как й се искаше по-скоро да свърши с него…