Умберто Еко
Баудолино (9)

9. Баудолино укорява императора и прелъстява императрицата

Така, като редувал не много сериозното учене с мечтания за градината на Едем, Баудолино прекарал четири зими в Париж. Силно желаел да види отново Фридрих, и още повече Беатрикс, която в неговото раздвоено съзнание вече губела земната си стойност и се превръщала в обитателка на онзи Рай, също като далечната принцеса на Абдул.

Един ден Райналд поискал от Поета да напише ода за императора. Поета се уплашил и за да спечели време, казал на господаря си, че очаква истинското вдъхновение, а към Баудолино изпратил зов за помощ. Баудолино написал чудесна поема, Salve mundi domine^[1], в която Фридрих бил възвисен над всички други крале и се казвало, че било сладко да си под негово иго. Но не се решавал да я прати по човек и замислил да се върне в Италия. Там междувременно се били случили много неща, за които Баудолино разказа с няколко думи на Никита.

— Райналд беше посветил живота си да създава един образ на императора като господар на света, принц на мира, създател на всички закони и неподчинен на нито един от тях, rex et sacerdos едновременно, подобен на Мелхиседек^[2], който не можеше да не влезе в конфликт с папата. А пък папа Адриан, този, който бе коронясал Фридрих в Рим, умря по време на обсадата на Крема и мнозинството на кардиналите избра кардинал Бандинели за папа Александър III. За Фридрих това беше голяма неприятност, защото с Бандинели бяха като куче и котка, и той никога нямаше да отстъпи по въпроса за папското върховенство. Не знам какво е кроил Райналд, но успя да направи така, че неколцина кардинали и хора от Сената избраха друг папа, Виктор IV, когото той и Фридрих можеха да управляват както си искат. Естествено Александър III веднага отлъчи както Фридрих, така и Виктор, и не беше достатъчно да се обяви, че Александър не е истински папа и че следователно изреченото от него отлъчване не струва и пукната пара, защото от една страна, кралете на Франция и Англия бяха склонни да го признаят, а от друга — на италианските градове им идваше като манна небесна да намерят един папа, който казва, че императорът е отцепник и следователно никой повече не трябва да му се подчинява. На всичко отгоре пристигна новината, че Александър заговорничел с вашия василевс Мануил, защото търсел империя, по-голяма от тази; на Фридрих, на която да се опре. Ако Райналд искаше да обяви Фридрих за единствен наследник на Римската империя, трябваше да намери явно доказателство за неговия произход. Ето защо беше включил в кампанията дори и Поета.

Трудно му беше на Никита да следи историята на Баудолино година по година. От една страна, му се струваше, че неговият събеседник се обърква малко в това кое е станало по-рано, кое — по-късно, а от друга намираше, че събитията, в които бе участвал Фридрих, се повтарят все едни и същи, и не разбираше вече кога миланчани се бяха хванали отново за оръжието, кога отново бяха заплашили Лоди, кога императорът бе слязъл отново в Италия. „Ако това беше хроника — мислеше си той, — достатъчно щеше човек да вземе една страница наслуки и все едно ще е прочел за всички походи и битки. Прилича ми на онези сънища, в които една история се повтаря непрекъснато и ти се молиш по-бързо да се събудиш.“

И все пак Никита разбра, че вече от две години миланчани, с разни оскърбления и дребни сблъсъци, отново създавали главоболия на Фридрих и че на следната година, с помощта на Новара, Асти, Верчели, маркиза на Монферато, маркиз Маласпина, граф Биандрате, Комо, Лоди, Бергамо, Кремона, Павия и още някои, отново обсадил Милано. Една хубава пролетна утрин Баудолино, вече двайсетгодишен, със своето Salve mundi domine за Поета и своята кореспонденция с Беатрикс, която не искал да остави на парижките крадци, пристигнал пред стените на този град.

— Надявам се, че в Милано Фридрих се е държал по-добре, отколкото в Крема — каза Никита.

— Дори по-зле, ако съдя по това, което ми казаха, когато пристигнах. Избол очите на шестима затворници от Мелцо и Ронкате, а на един миланчанин извадил само едното око, за да заведе останалите в Милано, но затова пък му отрязал носа. И когато залавял някого да внася стоки в Милано, заповядвал да му отрежат ръцете.

— Сега видя ли, че и той е вадел очи!

— Но на простите хора, а не като вас на господарите. И на враговете си, а не на свои роднини!

— Оправдаваш ли го?

Сега — да, но тогава не го оправдавах. Тогава бях възмутен. Дори не исках да се срещам с него. Но после се наложи да му отдам почит, нямаше как да го избегна.

Императорът, тъй като не го бил виждал дълго време, го прегърнал горещо, но Баудолино не могъл да се въздържи — отдръпнал се разплакан, обвинил го, че е коварен, че няма право да се смята за извор на справедливостта, след като се държи като несправедлив човек, казал му, че се срамува да се нарича негов доведен син.

На всеки, дръзнал да му наговори подобни неща, Фридрих щял не само да избоде очите и да отреже носа, но и да му откъсне ушите. Но бил така смаян от гнева на Баудолино, че той, императорът, започнал да се оправдава.

— Това е бунт, бунт срещу закона, Баудолино, и ти беше първият, който ми каза, че законът, това съм аз. Не мога да прощавам, не мога да бъда добър. Моят дълг е да бъда безмилостен. Смяташ ли, че ми е приятно?

— Приятно ти е, и още как, татко мой! Трябваше ли преди две години да избиеш ония хора в Крема и да обезобразиш онези другите в Милано, и то не в битка, а така, хладнокръвно, от самолюбие, жажда за мъст, засегната чест?

— А, значи следиш моите подвизи, като че ли си Рахевин! Тогава знай, че не беше заради мъст, а за назидание. Това е единственият начин да сломиш тези непослушни синове. Смяташ ли, че Цезар и Август са били по-милостиви? Това е война, Баудолино, ти знаеш ли какво е война? Ти, който се надуваш, че учиш за бакалавър в Париж, знаеш ли, че когато се върнеш, ще те взема в двора при моите сановници и може би дори ще те направя рицар? И смяташ ли, че ще придружаваш свещения римски император, без да си цапаш ръцете? Гнусиш се от кръвта? Тогава ми го кажи и ще те изпратя при монасите. Но там ще трябва да бъдеш непорочен, внимавай, защото ми разказаха някои такива твои истории в Париж, че никак не те виждам в расо. Откъде ти е този белег? Учудвам се, че ти е на лицето, а не на задника!

— Твоите шпиони са ти разказвали разни неща за мен в Париж, но аз, без да ползвам услугите на шпиони, чух да разказват навсякъде за едно твое чудесно приключенийце в Адрианопол. По-добре истории като моята с парижки съпрузи, отколкото твоите с византийски монаси.

Фридрих се вкаменил и пребледнял. Много добре знаел за какво говори Баудолино (който го бил научил от Отон). Когато бил още херцог на Швабия, бил поел кръста и участвал във втория отвъдморски поход, за да отиде на помощ на Йерусалимското християнско царство. И докато християнската войска напредвала трудно при Адрианопол, един от благородниците се отдалечил от редовете и бил нападнат и убит, може би от местни разбойници. Вече имало силно напрежение между латинци и византийци и Фридрих възприел инцидента като предизвикателство. Както и в Крема, не можал да обуздае гнева си: нападнал близкия манастир и изпосякъл всички монаси.

Този случай останал като петно върху името на Фридрих; всички се престорили, че са го забравили, и дори Отон в своята Chronica го премълчал, като споменал обаче малко по-долу как младият херцог се спасил от страшно наводнение недалеч от Константинопол — знак, че Небето не го било лишило от своето покровителство. Единственият, който не бил забравил нищо, бил Фридрих и раната от това злодеяние така и не се била затворила. Доказал го със своята реакция — от бледен станал червен, сграбчил един бронзов свещник и се нахвърлил върху Баудолино, готов да го убие. Въздържал се с мъка, свалил оръжието, когато вече го бил сграбчил за дрехата, и му казал със стиснати зъби:

— Кълна се във всички дяволи на ада, никога не повтаряй това, което каза.

И излязъл от шатрата. На изхода се обърнал за миг.

— Иди да се поклониш на императрицата и след това се махай при твоите изнежени парижки многознайковци.

„Ще ти покажа аз дали съм изнежен многознайко, ще ти покажа аз какво мога да правя“ — мърморел Баудолино, докато напускал лагера, без сам да знае какво точно може да прави освен да мрази своя осиновител и да чувства, че иска да му направи зло.

Все още бесен, стигнал до покоите на Беатрикс. Учтиво целунал крайчеца на дрехата й, после ръката на императрицата, тя се изненадала от белега му и загрижено започнала да го разпитва. Баудолино отвърнал нехайно, че участвал в една схватка с разбойници, каквито неща се случват на хората, които пътуват по света, Беатрикс го погледнала с възхита и трябва да се каже, че младежът със своето лъвско лице, изглеждащо още по-мъжествено заради белега, приличал вече на това, което се нарича красив рицар. Императрицата го накарала да седне и да разкаже последните си подвизи. И докато тя, усмихната, плетяла някаква дантела под изящен балдахин, той, сгушил се в нозете й, започнал да разказва, без да знае точно какво говори, само и само да укроти вълнението си. Но както разказвал и разказвал, гледал от долу нагоре красивото лице и чувствал целия плам на тези години — но всички чувства заедно и усилени стократно, — докато Беатрикс не му казала с една от своите най-прелъстителни усмивки:

— Но не си написал което ти бях поръчала и което бих желала да получа.

Може би го казала от най-обикновена сестринска загриженост или само за да оживи разговора, но за Баудолино Беатрикс не можела да каже нищо без думите й да бъдат едновременно балсам и отрова. С треперещи ръце той измъкнал от пазвата си писмата от него за нея и от нея за него и подавайки й ги, прошепнал:

— Не, писах, много писах и ти, владетелко, ми отговаряше.

Недоумяваща, Беатрикс поела листовете и започнала да ги чете полугласно, за да успява да разгадае по-добре двойния почерк. На две крачки от нея Баудолино чупел ръце, облян в пот, упреквал се, че е извършил лудост, казвал си, че тя ще извика пазачите си да го изхвърлят, съжалявал, че няма с какво да се прободе в сърцето. Беатрикс продължавала да чете и страните й все повече поруменявали, гласът й потрепервал, докато изричала тези пламенни слова, сякаш извършвала светотатствен ритуал; изправила се, на два пъти се олюляла, на два пъти отблъснала Баудолино, който се спуснал да я подкрепи, и след това само едва проронила:

— О, момче, момче, какво направи?

Баудолино отново се доближил, за да вземе от ръцете й писмата, целият тръпнещ, цяла тръпнеща, тя протегнала ръка, за да го погали по главата, той се обърнал настрани, защото не смеел да я погледне в очите, тя погалила с връхчетата на пръстите си белега му. За да избегне и този допир, той отново извъртял главата си, но тя била вече много наблизо и лицата на двамата се срещнали. Баудолино вкопчил ръце зад гърба си, за да не дръзне да я прегърне, но устните им вече се били докоснали и след като се били докоснали, се открехнали, тъй че за миг, само за един миг от малкото мигове на целувката им, през полуотворените им устни се докоснали и техните езици.

След края на тази светкавична вечност Беатрикс се отдръпнала, вече бяла като платно, забила строг поглед в очите на Баудолино и му казала:

— В името на всички светци от Рая никога не повтаряй това, което направи.

Казала го без гняв, почти без да влага чувства, като че ли била пред припадък. След това с навлажнени очи добавила нежно:

— Моля те!

Баудолино паднал на колене, почти опирайки чело о пода, и излязъл, без да знае накъде върви. По-късно си дал сметка, че само за един миг е извършил четири престъпления: бил накърнил величието на императрицата, бил се опетнил с греха на изневярата, бил измамил доверието на своя баща и се бил поддал на долното чувство за мъст. „Защо да е мъст? — се питал, — Ако Фридрих не беше извършил онова клане и не ме беше нагрубил и ако аз не бях изпитал в сърцето си чувството на омраза, дали пак нямаше да извърша това, което извърших?“ И докато се мъчел да не отговори на този въпрос, си дал сметка, че ако отговорът би бил този, от който се страхувал, това би означавало, че е извършил петия и най-ужасяващ грях — че е хвърлил неизличимо петно върху добродетелта на своя идол само за да излее злобата си, че е превърнал това, което било станало цел на неговото съществуване, в мизерен инструмент.

— Господин Никита, дълги години носих в себе си това подозрение, макар да не успявах да забравя върховната красота на онзи миг. Бях все по-влюбен, но този път вече без да имам никаква надежда, дори насън. Защото, ако желаех да получа някакво опрощение, нейният образ трябваше да изчезне и от моите Сънища. „Всъщност — повтарях си по време на многото дълги безсънни нощи — ти получи всичко и не можеш да желаеш друго.“

Нощта се спускаше над Константинопол и небето вече не розовееше. Пожарищата гаснеха и само по някои от хълмовете на града се виждаха да мъждукат не толкова пламъци, колкото жарава. Междувременно Никита бе наредил да донесат два бокала вино с мед. Баудолино отпи, очите му бяха зареяни в пространството.

— Това е вино от Тасос В делвата се добавя една каша от жито, накиснато в мед. След това се смесват два вида вино: едно силно и ароматно с друго, по-леко. Сладни, нали? — запита Никита.

— Да, много е сладко — отвърна Баудолино, който сякаш мислеше за друго. После остави бокала на масата.

— Още същата вечер — заключи той — се отказах завинаги да съдя Фридрих, защото се чувствах по-виновен от него. Кое е по-лошо — да отрежеш носа на един враг или да целунеш в устата съпругата на своя благодетел?

На следния ден отишъл да поиска прошка от своя осиновител за острите думи, които му бил отправил, и се притеснил, като забелязал, че Фридрих изпитва угризения. Императорът го прегърнал, извинил се за своя гняв и му казал, че предпочитал пред стоте ласкатели, които го обкръжавали, един син като него, способен да му казва, когато греши.

— Дори моят изповедник няма смелост да ми го казва — заявил с усмивка. — Ти си единственият, на когото имам доверие.

Така Баудолино започвал да плаща за своето престъпление с изгарящ срам.