Умберто Еко
Баудолино (8)

8. Баудолино в Земния рай

Баудолино учел в Париж, но не преставал да следи какво става в Италия и Германия. Рахевин, подчинявайки се на заповедите на Отон, бил продължил да пише Gesta Friderici, но като стигнал до края на четвъртата книга, решил да преустанови работата, защото му се струвало, че ще е светотатство, ако надвиши броя на Евангелията. Напуснал двора с чувството за изпълнен дълг и понастоящем скучаел в един баварски манастир. Баудолино му писал, че има достъп до необятната библиотека на Сен Виктор, и Рахевин го помолил да го насочи към някои редки трактати, които биха могли да обогатят знанията му.

Баудолино, който споделял мнението на Отон за бедното въображение на нещастния каноник, сметнал за полезно да го подхрани и след като му изброил няколко заглавия на кодекси, които наистина бил видял, му цитирал и други, които направо си измислил, като „De optimitate triparum“^[1] от Достопочтения Беда^[2], един „Ars honeste petandi“^[3], един „De modo cacandi“^[4], един „De castramentandis crinibus“^[5] и един „De patria diabolorum“^[6]. Все творби, които предизвикали озадачаване и любопитство у добрия каноник и той побързал да поиска преписи от тези непознати съкровища на науката. Услуга, която Баудолино щял да му направи с удоволствие, за да облекчи угризенията си за онзи пергамент на Отон, който бил унищожил, но като нямал от какво да преписва, бил принуден да излъже, че макар тези произведения наистина да били налице в абатство Сен Виктор, намирисвали на ерес и духовниците не ги показвали никому.

— После разбрах продължи Баудолино пред Никита, — че Рахевин писал на един виден парижки учен, свой познат, като го молел да изиска ръкописите от викторианците, които, естествено, не намерили и следа от такива; тогава обвинили библиотекаря в немарливост и нещастникът трябвало да се кълне, че никога не ги е виждал. Мисля си, че в края на краищата някой от отците, за да оправи нещата, се е заел наистина да напише тези книги и се надявам, че един ден някой ще ги намери.

 

Междувременно Поета го държал в течение за действията на Фридрих. Италианските общини престъпвали клетвите, изречени на събора в Ронкаля. Договорите изисквали от непокорните градове да съборят стените си и да унищожат военните си машини, но гражданите се престрували, че изравняват рововете около градовете, но рововете си оставали непокътнати. Фридрих изпратил свои представители в Крема, за да ги прикани да побързат, но гражданите на Крема заплашили, че ще убият императорските пратеници, и ако те не се били махнали, щели наистина да бъдат убити. След това в Милано били изпратени не други, а Райналд и един палатински граф, за да определят членовете на градския съвет, защото миланчани не можели хем да казват, че признават имперските права, хем сами да си избират консули. И там пратениците насмалко да оставят кожата си, нищо, че били не какви да е пратеници, а канцлер на империята и палатински граф! И това не стигало, а миланчани обсадили крепостта Трецо и оковали във вериги гарнизона й. После нападнали отново Лоди, но когато му пипвали този град, на императора му причернявало пред очите. И така, за да даде пример за назидание, той стегнал Крема в обсада.

Отначало обсадата се извършвала по правилата на войната между християни. Бойците на Крема, подпомогнати от миланчани, направили няколко успешни излаза и пленили множество имперски войници. Кремонците (които от омраза към братята си от Крема били тогава, заедно с хората от Павия и от Лоди, на страната на империята) построили свръхмогъщи обсадни машини и били повече обсаждащи, отколкото обсадени, но така ставало по това време. Имало великолепни сблъсъци, както с удоволствие разказвал Поета, и всички си спомняли как императорът събрал от гражданите на Лоди двеста празни бъчви, заповядал да ги напълнят с пръст и да ги хвърлят в рова, след това наредил да ги затрупат с пръст и дърва, които тези от Лоди докарали с повече от две хиляди коли, така че станало възможно да се мине с дървените чукове, наречени „котки“, и да рушат с тях стените.

Но когато тръгнали да нападат с най-голямата от дървените кули, тази, която били построили хората от Кремона, и обсадените изсипали върху нея такава градушка от камъни с техните мангани^[7], че насмалко да я съборят, императорът побеснял от гняв. Наредил да хванат няколко души от Кремона и Милано и да ги вържат отпред и отстрани на кулата. Смятал, че обсадените, щом видят пред себе си свои братя, братовчеди, синове и бащи, няма да посмеят да стрелят. Не предвидил обаче колко силен може да бъде и гневът на хората от Кремона — и на тези, които били на стените, и на тези, които били завързани отвън. Именно последните викали на своите братя да не мислят за тях и онези от стените със стиснати зъби и сълзи в очите, убийци на собствените си роднини, продължили да обстрелват кулата, като убили деветима от своите.

Милански студенти, които пристигнали в Париж, се кълнели пред Баудолино, че към кулата били вързани и деца, но Поета го убедил, че слухът не е верен. Истина било, че дори императорът бил впечатлен от това развитие на нещата и заповядал да развържат останалите пленници. Но хората от Кремона и миланчаните, побеснели от това, че са били принудени да убият другарите си, хванали в града няколко пленници — алемани и от Лоди, качили ги на бойниците и ги умъртвили хладнокръвно пред очите на Фридрих. Той пък наредил да доведат пред стената двама пленници от Крема и там ги осъдил на смърт като разбойници и клетвопрестъпници. Тогава от Крема съобщили, че ако Фридрих ги обеси, те ще избесят всички негови хора, които се намирали в града като заложници. Фридрих отвърнал, че му се иска да види как ще посмеят да го направят, и наредил да обесят двамата осъдени. В отговор на което кремонците избесили coram populo^[8] всички заложници. Фридрих, който вече не можел да разсъждава от ярост, накарал да извадят всички кремонци, които му оставали, наредил да издигнат цяла тора от бесилки пред града и бил на път дати избеси всичките. Епископи и отци се спуснали към лобното място, умолявайки го, че той, който би трябвало да е изворът на милосърдие, не бивало да се състезава по злодеяния със своите врагове. Фридрих се трогнал от тяхната намеса, но не можел да си върне думите назад и затова решил да обеси поне деветима от тези нещастници.

Като чул този разказ, Баудолино се разплакал. Не само че по природа бил миролюбив човек, но и обстоятелството, че любимият му втори баща се е омърсил с толкова престъпления, го убедило да остане да учи в Париж и — по някакъв неясен начин и без сам да го съзнава — го накарало да не се чувства толкова виновен, задето обича императрицата. Върнал се към писането на все по-пламенни писма и на отговори, от които можел да потръпне и най-светият отшелник. Но вече не ги показвал на приятелите си.

Въпреки всичко се чувствал виновен и решил да направи нещо в прослава на своя господар. Отон му бил оставил като свещен завет да измъкне от мрака на слуховете отец Йоан. Затова Баудолино се посветил на търсенето на този незнаен, но — по свидетелството на Отон много известен презвитер.

 

Тъй като след завършването на третата и четвъртата година на учението си Баудолино и Абдул били изучили правилата на диспута, най-напред се запитали; съществува ли в действителност такъв презвитер Йоан? Но започнали да се питат при обстоятелства, които Баудолино неохотно обясни на Никита.

След като Поета заминал, Абдул се преместил да живее при Баудолино. Една вечер Баудолино се прибрал и заварил Абдул да пее една от най-хубавите си песни, в която мечтаел да срещне своята далечна принцеса, но изведнъж, като я видял съвсем близко до себе си, започвало да му се струва, че отстъпва заднишком. Баудолино не разбирал дали от музиката, дали от текста, но образът на Беатрикс, който бил изникнал пред него, докато слушал песента, се отдръпнал и се стопил в нищото. Абдул пеел и песента му звучала по-очароваща от всякога.

Като завършил своята песен, той се отпуснал на пода изтощен. За миг Баудолино се изплашил да не би да е припаднал и се навел над него, но Абдул вдигнал ръка, сякаш да го успокои, и се разсмял тихо, ей така, без причина. Смеел се и цялото му тяло треперело. Баудолино се уплашил, че има треска, но Абдул, все така смеейки се, му казал да го остави, че ще се успокои, че много добре знае какво му става. И накрая, притиснат от въпросите на Баудолино, решил да сподели своята тайна.

— Слушай, приятелю. Взех малко зелен мед, съвсем малко. Зная, че това е дяволска съблазън, но понякога ми трябва, за да пея. Слушай и не ме укорявай. Когато бях малък, в Светата земя чух една вълшебна и страшна история: недалеч от Антиохия имало едно сарацинско племе, което обитавало замък, достъпен само за орлите. Техният господар се наричал Алоадин и внушавал голям страх както у сарацинските, така и у християнските князе. Говорело се, че в средата на замъка му има градина, пълна с най-различни видове плодове и цветя, където текли канали с вино, мляко и вода, а наоколо танцували и пеели девойки с несравнима красота. В градината можели да живеят само младежи, които Алоадин отвличал и в този рай на удоволствията приучвал да живеят само в наслада. И казвам наслада, защото, както слушах да си шепнат възрастните — и почервенявах смутен — тези девойки били щедри и готови да задоволят всички желания на гостите, доставяли им неземни и — представям си — изтощителни радости. Тъй че естествено, който бил попаднал на това място, на никаква цена не искал да го напусне.

— Бивало си го е тоя твой Алоадин — усмихнал се Баудолино, докато бършел челото на приятеля си с влажна кърпа.

— Така си мислиш — прекъснал го Абдул, — защото не знаеш истинската история. Една сутрин един от младежите се събудил окован във вериги в някакъв мизерен, напечен от слънцето двор. След като се мъчил няколко дни там, бил изправен пред Алоадин и се хвърлил в нозете му, заплашвайки, че ще се самоубие, и молейки го да го върне към удоволствията, без които вече не можел да живее. Тогава Алоадин му разкрил, че той е изпаднал в немилост пред Пророка и че може да си възвърне неговата благосклонност само ако прояви готовност да извърши един голям подвиг. Дал му един златен кинжал и му казал да тръгне на път, да отиде в двора на един господар, негов враг, и да го убие. По такъв начин щял да заслужи това, което желаел, а ако загинел, щял да отиде в Рая, който по всичко приличал на мястото, от което бил прогонен, и дори бил по-добър от него. Така младежът разбрал, че Алоадин имал огромна власт и внушавал страх у всички съседни владетели, без значение дали били маври, или християни, защото неговите пратеници били готови да срещнат всякаква опасност.

— Щом е тъй — отбелязал Баудолино, — предпочитам една от нашите парижки кръчми с техните момичета, които получаваш и без да плащаш. Но какво общо има тази история с теб?

— Има общо, защото когато бях на десет години, бях отвлечен от хората на Алоадин. И останах при тях пет години.

— И на десет години си се радвал на момичетата, за които ми разказа? И след това си бил изпратен да убиеш някого? Абдул, какви ми ги разправяш? — угрижен попитал Баудолино.

— Бях прекалено малък, за да бъда приет веднага между щастливците, и бях прикрепен като слуга на един евнух от замъка, който се грижеше за техните удоволствия. Но чуй сега какво открих. През тези пет години аз изобщо не видях ни помен от прочутата градина, защото младежите бяха държани в редица, оковани в онзи напечен от слънцето двор. Всяка сутрин евнухът измъкваше от един долап сребърни съсъди, пълни с течност, гъста като мед, но зеленикава на цвят, минаваше пред всеки от затворниците и ги хранеше с нея. Те я поглъщаха жадно и започваха да описват на себе си и на другите всички наслади, за които се говори в легендата. Разбираш ли, по цял ден стояха с отворени очи и се усмихваха блажено. Привечер, когато се уморяваха, започваха да се смеят, понякога тихичко, друг път без задръжки, и след това заспиваха. Така че докато растях, аз постепенно разбирах измамата, на която бяха подложени от Алоадин: живееха оковани, а си внушаваха, че живеят в Рая, и за да не изгубят тези блага, се превръщаха в оръдия на своя отмъстителен господар. А ако се върнеха живи, изпълнили задачата си, отново се озоваваха в прангите, но си връщаха това, което зеленият мед ги караше да бълнуват.

— А ти?

— Една нощ, докато другите спяха, аз се промъкнах там, където се пазеха сребърните съсъди със зеления мед, и вкусих от него. „Вкусих“ ли казах? Погълнах цели две лъжици и веднага започнах да виждам невероятни неща…

— В градината ли се озова?

— Не, може би другите са сънували градината, защото при пристигането им Алоадин им е разказвал за нея. Мисля, че зеленият мед прави човек да вижда това, което желае дълбоко в себе си. Аз се намерих сред пустинята и по-точно в един оазис, и виждах да пристига някакъв приказен керван, с камили, окичени с пера, и множество маври с пъстри тюрбани, които биеха барабани и цимбали. А зад тях, на носилка под балдахин, носен от четирима исполини, се приближаваше Тя, принцесата. Не мога да ти я опиша каква беше, беше толкова… как да кажа… ослепителна, че си спомням само един блясък, едно невероятно сияние…

— А какво й беше лицето, красиво ли беше?

— Не видях лицето й, беше забулена.

— Но тогава в кого си се влюбил?

— В нея, защото не я видях. Разбираш ли, тук, в сърцето ми нахлу една безмерна нежност, една слабост, която така и не се стопи. Керванът се отдалечаваше към дюните, аз разбирах, че никога вече няма да видя тази гледка, казвах си, че трябва да последвам това създание, но на сутринта започнах да се смея, тогава мислех, че е от радост, но всъщност това беше ефектът, който дава зеленият мед, щом силата му започне да отслабва. Събудих се, когато слънцето вече беше високо в небето и евнухът насмалко да ме изненада заспал на онова място. Тогава реших, че трябва да избягам, за да открия далечната принцеса.

— Но нали си разбрал, че е само от действието на Зеления мед…

— Да, видението беше измамно, но другото, което вече чувствах в себе си, не беше, то беше живо желание. А желанието, когато го изпитваш, не е илюзия, то е истинско.

— Но е било желание, породено от една илюзия.

— И все пак оттогава никога не пожелах да изгубя това свое желание. То беше достатъчно, за да му се посвети един живот.

 

Накратко, Абдул намерил начин да избяга от замъка и успял да се прибере при своето семейство, което вече го смятало за умрял. Баща му се тревожел, че Алоадин ще иска да си отмъсти, и го изпратил в Париж, далеч от Светата земя. Преди да избяга от Алоадин, Абдул бил взел един от съсъдите със зелен мед, но, както обяснил на Баудолино, никога повече не опитал от него от страх да не би прокълнатата течност да го върне в същия онзи оазис, за да преживява вечно своя екстаз. Не знаел дали ще устои на вълнението. Принцесата вече била с него и никой не можел да му я отнеме. По-добре било да я има като цел, отколкото да я притежава в един неистински спомен.

След това, с течение на времето, за да намира сили за своите песни, в които принцесата неизменно присъствала със своята отдалеченост, се осмелявал да опитва от меда, но само на върха на лъжицата, колкото да усети вкуса му с езика си. Получавал краткотрайни видения, и така бил направил и тази вечер.

Историята на Абдул заинтригувала Баудолино и той бил съблазнен от мисълта да получи и той видение, в което, макар и за кратко, да му се яви императрицата. Абдул не можел да му откаже да опита. Баудолино усетил само лека скованост и желание да се смее. Чувствал, че умът му е възбуден, но странно — не от образа на Беатрикс, а от мисълта за отец Йоан, — дотолкова, че се запитал дали истински предмет на неговото желание не е по-скоро онова недостижимо царство, а не господарката на сърцето му. Станало така, че същата вечер Абдул, вече почти освободен от въздействието на меда, а Баудолино леко опиянен, се впуснали в разговор за отеца, и то поставяйки си именно въпроса за неговото съществуване. И тъй като, изглежда, силата на зеления мед се криела в това да прави осезаеми нещата, които никой не бил виждал, и двамата стигнали до извода, че отецът съществува.

— Съществува — заявявал Баудолино, — защото няма доводи, които да се противопоставят на неговото съществуване.

— Съществува — съгласявал се Абдул, защото бил чувал от един монах, че отвъд страната на мидяните и персите имало християнски царе, които водели войни с езичниците от тези места.

— Кой е този монах? — запитал жадно Баудолино.

— Борон — отвърнал Абдул.

И ето че на другия ден двамата тръгнали да търсят Борон.

 

Той бил монах от Монбелиар, който пътувал непрекъснато като своите събратя и се спирал ту в Париж (където посещавал библиотеката на Сен Виктор), ту кой го знае къде, защото явно осъществявал някакъв свой план, за който не разказвал никому. Бил с голяма рошава глава и очи, зачервени от дългото четене на светилник, но личало, че е ковчег, пълен със знания. Още при първата среща, естествено в кръчмата, той ги омаял, като им задал изтънчени въпроси, върху които техните професори можели да дискутират в продължение на дни, като дали спермата може да се замрази, дали проститутките могат да забременеят, дали потта на главата е по-миризлива от тази на другите телесни части, дали ушите почервеняват, когато човек се срамува, дали един мъж се натъжава повече от смъртта, отколкото от сватбата на своята любовница, дали благородниците трябва да имат клепнали уши или дали състоянието на лудите се влошава при пълнолуние. Въпросът, който най-силно го вълнувал, бил този за съществуването на празното пространство. По него се смятал за по-знаещ от всеки друг философ.

— Празното пространство — говорел Борон вече с надебелял език — не съществува, защото природата изпитва ужас от него. Че не съществува е видно преди всичко по философски причини, защото ако съществуваше, щеше да бъде или вещество, или случайно отсъствие на такова. Материално веществото не е, защото, ако беше, би било тяло и би заемало място, а не е и безплътно вещество, защото в такъв случай щеше да бъде надарено с разум като ангелите. Не е случайно отсъствие, защото случайностите съществуват само като атрибути на веществата. Освен това празното пространство не съществува по физически причини: вземи един цилиндричен съд…

— Но защо е толкова важно за теб да докажеш, че празното пространство не съществува? — прекъснал го Баудолино. — Защо толкова те интересува?

— Интересува ме, интересува ме, защото може да бъде или промеждутъчно, тоест между тяло и тяло в нашия подлунен свят, или отвъдно, тоест оттатък вселената, която виждаме, затворено в голямата сфера на небесните тела. Ако е такова, в това празно пространство биха могли да съществуват други светове. Но ако пък се докаже, че промеждутъчното празно пространство не съществува, ще имаме още по-малко основания да допускаме съществуването на отвъдно пространство.

— Но какво те интересува дали съществуват други светове?

— Интересува ме, интересува ме, защото ако съществуват, нашият Господ Бог ще е трябвало да се принесе в жертва във всеки един от тях, и във всеки един от тях да освещава виното и хляба. И следователно върховният предмет, който е свидетелство и доказателство за това чудо, няма да бъде единствен, биха съществували много негови копия. И тогава каква стойност би имал моят живот, ако не зная, че има един-единствен върховен предмет, който трябва да открия?

— И кой ще да е този върховен предмет?

Тук Борон замълчавал.

— То си е моя работа — казвал. — Тези неща не са за ушите на невинните. Нека поговорим за друго: ако би имало много светове, би имало и много първи хора, много Адамовци и Еви, които да са извършили множество пъти първородния грях. А също би имало и много Земни райове, от които те да са били изгонени. Можете ли да си представите, че могат да съществуват много такива върховни места като Земния рай, както съществуват много градове с една река и един хълм като Сент Женвиев? Земният рай е единствен, една далечна земя, отвъд царството на мидяни и перси.

 

Двамата това и чакали и открили на Борон своите разсъждения за отец Йоан. Да, Борон бил чувал от един монах за тази история на царете-християни от Изтока. Бил чел и един отчет за посещението, което преди много години един патриарх от Индиите бил направил на папа Калист II. В отчета се разказвало за голямата трудност, която изпитал папата, за да се разбере с него, заради пълното различие между езиците. Патриархът описал град Хулна, през който текла една от реките, извираща от Земния рай, река Физон, наричана от други Ганг, и където на един хълм извън града се извисявало светилище, в което се съхранявали мощите на апостол Тома. Това възвишение било недостъпно, защото се издигало насред езеро, но за осем дни от годината водите на езерото се отдръпвали и добрите тамошни християни отивали да се поклонят пред тялото на апостола, така запазено, сякаш било живо, и дори, както се казвало в един текст, със сияйно като звезда лице, рижи коси, дълги до раменете, и брада, а дрехите му — сякаш току-що ушити.

— Нищо не доказва обаче, че този патриарх е бил отец Йоан — заключил предпазливо Борон.

— Разбира се — веднага отвърнал Баудолино. — Но ни казва, че отдавна хората говорят за някакво далечно царство, щастливо и незнайно. В своята Historia de duabus civitatibus моят скъп учител Отон пише за някой си Уго от Габала, който казал, че Йоан, след като победил персите, се опитал да се притече на помощ на християните от Светата земя, но бил принуден да спре на брега на реката Тигър, защото нямал плавателни съдове да пренесе своите хора на другия бряг. Следователно Йоан царувал отвъд Тигър. Добре. Но важното е, че по това време всички вече са знаели за Йоан още преди Уго да е разказал за него. Да се върнем към текста, написан от Отон, който знаеше какво пише. Защо този Уго е трябвало да ходи да обяснява на папата поради какви причини Йоан не е могъл да помогне на християните от Йерусалим, сякаш го е оправдавал? Явно защото в Рим някой вече е хранел тази надежда. И когато Отон казва, че Уго споменава Йоан, допълва sic enim eum nominare solent, „както всъщност го наричат“. Защо в множествено число? Очевидно не само Уго, но и други solent го наричат — сиреч са го наричали — така по онова време. Пак според Отон Уго твърдял, че Йоан, както и влъхвите, от които той произлизал, искал да отиде в Йерусалим, но по-нататък Отон не пише, че Уго е твърдял, че той не е успял, а само, че fertur, тоест, че се говорело, че някои други — в множествено число — твърдели какво, че не бил успял. Ние се учим от нашите учители, че няма по-добро доказателство за истината — заключил Баудолино — от продължителността на едно предание.

Тук Абдул му пошушнал на ухото, че може би и Отон е близвал понякога от зеления мед, но Баудолино го сръгал с лакът в ребрата.

— Аз още не мога да разбера защо този отец е толкова важен за вас — казал Борон, — но ако трябва да го търсите, защо ще го правите по реката, която иде от Земния рай, а не в самия Земен рай? А за него аз имам какво да ви разкажа…

 

Баудолино и Абдул направили опит да накарат Борон да им разкаже нещо повече за Земния рай, но Борон бил попрекалил с бъчвите на „Трите свещника“ и само повтарял, че не си спомня нищо. Тогава двамата приятели, сякаш си били помислили едно и също нещо, без да кажат думица, хванали Борон под мишниците и го завлекли в стаята си. Там Абдул му поднесъл съвсем мъничко, на върха на лъжичката от зеления мед, и също толкова си разделили те двамата, И след един миг, в който се оглеждал смаян, сякаш не разбирал къде се намира, Борон започнал да съзира нещо от Рая.

Заговорил и разказал за някой си Тугдал, който, изглежда, бил посетил и Ада, и Рая. Какъв бил Адът той не бил склонен да разказва, но Раят бил според него място, пълно с радост, красота, веселие, почтеност, святост, съгласие, единство, милост и вечност до безкрай, защитено от една златна стена, зад която се виждали множество скамейки, украсени със скъпоценни камъни, на които седели мъже и жени, млади и стари, облечени в копринени роби, с лица, лъчисти като слънца, и коси от чисто злато, и всички пеели „алилуя“, като гледали в една книга, украсена със златни букви.

— Така — казал мъдро Борон, — но в Ада могат да отидат всички, стига да го поискат, и понякога някой се връща и ни разказва по нещо за него под форма на кошмар, халюцинация или друго мъчително видение. Може ли обаче наистина да се вярва, че този, който е видял описаните неща, е бил приет в Небесния рай? Дори и да е станало, жив човек не би имал никога безочието да разкаже за тях, защото някои тайнства скромният и честен човек би трябвало да ги запазва за себе си.

— Боже опази на земята някога да се появи човек, така разяден от тщеславие — обадил се Баудолино, — че да се окаже недостоен за доверието, с което го е одарил Господ!

— И така — продължил Борон — навярно сте чували историята за Александър Велики, който стигнал до брега на Ганг и поел с корабите си покрай една голяма стена, която следвала течението на реката, но не видял никаква врата в нея, и след тридневно плаване най-сетне забелязал в стената малко прозорче, през което надничал старец; пътешествениците поискали градът да плати данък на Александър, цар на царете, но старецът отвърнал, че това бил Градът на блажените. Не е възможно Александър, цар велик, но езичник, да е стигнал небесния град и следователно градът, който той и Тугдал са видели, е бил Земният рай. Този, който виждам аз сега…

— Къде?

— Там. — И посочил към ъгъла на стаята. — Виждам дивни зелени ливади, осеяни с цветя и уханни треви, а наоколо се носи сладък мирис и като го вдъхвам, преставам да усещам глад и жажда. Виждам една прекрасна поляна и сред нея — четирима мъже с благороден изглед, на главите със златни корони и в ръцете с палмови клонки… Чувам песен, долавям мирис на балсам, о, Боже, чувствам в устата си една сладост като мед… Виждам една кристална черква с олтар до средата, от който блика вода, бяла като мляко. Черквата, под обедното слънце, прилича на скъпоценен камък, откъм юга е кървавочервена, а откъм запад — бяла като сняг, над нея блестят безброй звезди, по-силно искрящи от тези, които се виждат по нашето небе. Виждам един мъж със снежнобели коси, оперен като птица, очите му почти не се забелязват изпод белите му провиснали вежди. Той ми сочи едно дърво, което никога не старее и може да излекува от всяка болест онзи, който седне под неговата сянка, и друго дърво, чиито листа са с всички цветове на дъгата. Но защо виждам всички тези неща тази вечер?

— Може би си ги чел някъде и виното сега ги кара да изплават на прага на душата ти — успокоил го Абдул. — Добродетелният свети Брандан, който живееше на моя остров, беше пътувал по море и като стигнал до последните предели на земята, открил един остров, целия покрит със зрели гроздове, едни светлосини, други виолетови, трети бели, със седем чудодейни чешми и седем черкви, едната от кристал, другата от гранат, третата от сапфир, четвъртата от топаз, петата от рубин, шестата от смарагд, седмата от корал и всяка от седемте имала седем олтара и седем кандила. И пред черквите, сред един площад, се издигала колона от халцедон, на чийто връх било закрепено едно колело, което се въртяло и звънтяло с безброй звънчета.

— Не, не, моето не е остров — разпалил се Борон, — то е една земя, близо до Индия, където виждам хора с уши, по-големи от нашите, и с двоен език, така че могат едновременно да говорят с двама души. И всичко полезно, изглежда, расте, без да го сеят или садят.

— Естествено — обяснил Баудолино. — Да не забравяме, че според Изход на Избрания народ била обещана една земя, където се леят мляко и мед.

— Да не смесваме нещата — обадил се Абдул. — Земята от Изход е Обетованата земя, и е обещана след Грехопадението, докато Земният рай е земята на нашите предци преди него.

— Абдул, не се намираме на диспут. Тук не става дума да уточняваме мястото, където ще отидем, а да разберем какво трябва да е мястото, където всеки би искал да отиде. Очевидно е, че щом такива чудеса са съществували и още съществуват не само в Земния рай, но и по острови, където Адам и Ева изобщо не са стъпвали, царството на Йоан трябва да прилича много на тези места. Ние се мъчим да разберем какво представлява едно царство на изобилието и добродетелта, където не съществуват лъжата, алчността и сладострастието.

Иначе защо да се стремим към него като към идеално християнско царство?

— Но не бива да прекаляваме — посъветвал разумно Абдул, — в противен случай никой няма да ни повярва: искам да кажа, никой няма да повярва, че е възможно да се отиде толкова далеч.

Да, казал „далеч“. Малко преди това Баудолино си мислел, че Абдул, увлечен в мечтанията за Земния рай, е забравил поне за една вечер своята невъзможна любов. Но не. Не бил престанал да мисли за нея. Представял си Рая, но се мъчел да открие своята принцеса в него. И докато въздействието на меда полека-лека отслабвало, той си шепнел:

— А може би един ден ще идем там, langan li jorn son long en mai, когато дните дълги са през май…

Борон вече бил започнал тихо да се смее.

 

— Това е, господин Никита — каза Баудолино. — Когато не бях в плен на съблазните на този свят, прекарвах нощите си в мечти за други светове. Отчасти благодарение на виното, отчасти благодарение на зеления мед. Няма нищо по-хубаво от това да си представяш други светове, за да забравяш колко мъчителен е този, в който живеем. Поне така си мислех тогава. Още не бях разбрал, че като си представяш други светове, в края на краищата променяш и този.

— Да се опитаме засега да живеем спокойно в този, който Божествената воля ни е отредила — отвърна Никита. — Ето, че несравнимите ни генуезци са ни приготвили някои деликатеси от нашата кухня. Опитай тази супа от различни видове риба, морска и речна. Навярно имате добра риба и по вашия край, макар да предполагам, че големите студове при вас не им позволяват да станат тлъсти, както в нашата Пропонтида. Ние добавяме към супата чесън, запържен в зехтин, копър и други подправки, както и две чаши сухо вино. Изливаш я върху тези филии хляб и после можеш да й прибавиш малко авголемон, този яйчен жълтък в лимонов сок, кипнат с пилешки бульон. Мисля, че в Земния рай Адам и Ева са го яли. Но преди първородния грях. След това може би са се примирили да ядат чревца, както в Париж.