Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Baudolino, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Бояна Петрова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Пикаресков роман
- Постмодерен роман
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XXI век)
- Фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (март 2009 г.)
Издание:
Умберто Еко. Бадулино
Италианска, първо издание
ИК „Бард“, София
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
История
- — Добавяне
21. Баудолино и сладостите на Византия
Манастирът на Катабат бил в развалини и всички вече го смятали за необитаемо място, но на равнището на земята съществували още няколко килии и старата библиотека, макар и останала без книги, била превърната в нещо като трапезария. Там Зосим живеел с двама-трима последователи и един Господ знаел какви били техните монашески занимания. Когато Баудолино и другарите му излезли на повърхността заедно със своя пленник, последователите на Зосим още спели, а и както станало ясно на другата сутрин, били тъй оскотели от своето гуляйджийство, че изобщо не представлявали опасност. Решили, че е по-добре да преспят в библиотеката. Зосим цяла нощ се мятал в съня си, докато лежал на пода между Киот и Абдул, които вече се били превърнали в негови ангели-пазители.
На сутринта всички се настанили около една маса и Зосим бил приканен да продължи разказа си за картата.
— И така, картата на Козма е скрита в двореца Буколеон, на едно място, което зная и до което имам достъп само аз. Ще отидем там късно тази вечер.
— Зосиме — казал Баудолино, — нещо увърташ. Преди всичко обясни ми точно какво казва тази карта.
— Много е просто, как не разбираш? — отвърнал Зосим и взел пергамент и перо. — Вече ти обясних, че всеки християнин, който следва правата вяра, трябва да приеме, че вселената е направена като скинията, за която се говори в Светото писание. Сега внимавайте в това, което ще ви кажа. В долната част на скинията има една маса с дванайсет хляба и дванайсет плода, по един за всеки месец на годината; около масата има един цокъл, който представлява Океана, а около цокъла има перваз, широк една педя, който представлява отвъдната земя, където на изток се намира Земният рай. Небето е представено като купол, който изцяло се опира на крайния ръб на Земята, но между купола и основата се разстила звездното було, а отвъд него е небесният свят, който ще видим с очите си един-единствен път. И наистина, както е казал Исаия, Господ е Този, който е седнал над земята, и жителите й са като скакалци, и Той като тънко було е проснал небето и го е раздиплил като шатра. И псалмопевецът възхвалява Този, който е разстлал небето като шатър. След това Мойсей сложил под булото на Юг един свещник, който осветил цялата земна шир, и на него поставил седем свещи, означаващи седемте дни на седмицата и всички звезди на небето.
— Но ти ми обясняваш как е направена скинията — прекъснал го Баудолино, — а не какво представлява вселената.
— Но нали вселената е направена като скиния и значи като ти обяснявам какво представлява скинията, ти обяснявам каква е вселената. Как може да не разбираш толкова прости неща? Гледай сега… — И му направил рисунка.
Рисунката представяла формата на вселената досущ като храм, със заоблен купол, чиято горна част оставала закрита за очите от булото на звездното небе. Отдолу се стелела вселената или по-точно земята, на която живеем, която обаче не била плоска, а се спускала към Океана, който я заобикалял, и се изкачвала с незабележим, но непрекъснат наклон в посока на крайния север и на запада, където се издигала планина, толкова висока, че присъствието й убягвало на погледа, а върхът й се губел в облаците. Слънцето и Луната, движени от ангелите — на които се дължали и дъждовете, земетресенията и всички останали атмосферни явления — минавали сутрин от изток към юг пред планината и осветявали света, а вечер се изкачвали на запад и изчезвали зад планината, създавайки впечатлението, че залязват. Така, докато при нас падала нощта, от другата страна на планината било ден, но този ден никой не го бил виждал, защото от другата страна планината била безлюдна и никой никога не бил ходил там.
— И с тази рисунка ние ще трябва да намерим земята на отец Йоан? — запитал Баудолино. — Зосиме, нали знаеш, че договорът ни е твоят живот срещу една добра карта, а ако картата не я бива, условията се променят.
— Спокойно, спокойно. Като представяме скинията такава, каквато е, нашите умения не позволяват да видим всичко, което остава скрито от нейните стени и от планината, затова Козма е начертал една друга карта, която показва земята така, сякаш я гледаме отвисоко, летейки в небосвода, или както може би я виждат ангелите. Тази карта, която се пази в Буколеон, показва разположението на земите, които познаваме, обкръжени от цокъла на Океана, и земите отвъд Океана, които хората са населявали преди Потопа, но където след Ной никой никога не е ходил.
— Повтарям ти, Зосиме — казал Баудолино със заплашителен тон, — ако смяташ, че като ни приказваш неща, които не ни показваш…
— Но аз ги виждам тези неща, като че ли са пред очите ми, а и вие скоро ще ги видите.
С мършавото си лице, още по-окаяно и предизвикващо жалост, заради синините и кръвоизливите, с очи, озарени от нещата, които виждал само той, Зосим изглеждал убедителен и за най-недоверчивия. В това била силата му — обясни Баудолино на Никита — и по този начин веднъж го бил излъгал, лъжел го в момента и щял да го лъже още няколко години. Бил толкова убедителен, че дори започнал да казва, че чрез скинията на Козма можело да се обяснят и затъмненията, но затъмненията не интересували Баудолино. Убедил се обаче, че с тази карта можел да тръгне да търси отеца.
— Добре — казал, — тази вечер поемаме.
Зосим наредил на един от своите хора да поднесе зеленчуци и плодове и обяснил на Поета, който запитал дали няма нещо друго:
— Оскъдната храна, правилно разпределена, бързо води монаха до пристана на неговата неуязвимост.
Поета му казал да върви по дяволите, а после, като забелязал, че Зосим яде с голяма охота, надникнал под зеленчуците му и открил, че неговите събратя били скрили само за него няколко сочни къса тлъсто агнешко. Без да каже дума, разменил паниците.
Готвели се да прекарат времето в очакване на вечерта, когато един от монасите нахлул ужасен и им разказал какво се било случило в града. През нощта, веднага след обреда, Стефан Агиохристофорит, начело на отряд войници, отишъл в къщата на Исак Ангел до манастира Приблептос, или на Преславната Дева, и извикал своя враг, нареждайки му да излезе, нещо повече, заповядал на хората си да разбият вратата, да сграбчат Исак за брадата и да го измъкнат навън с главата надолу. Исак обаче, макар да се говорело, че е мекушав и страхлив, решил да рискува всичко: яхнал в двора един кон и с обнажен меч, почти без дрехи, малко смешен с двуцветната наметка, която му стигала едва до кръста, неочаквано изскочил, изненадвайки врага. Агиохристофоритът нямал време да измъкне оръжието си и Исак само с един удар на меча му разполовил главата. След това се обърнал към войниците на този вече двуглав враг, на един срязал ухото и разгонил другите.
Да се убие доверен човек на императора било изключителна простъпка, която изисквала изключителни мерки, за да бъде поправена. Проявявайки верен усет за това как трябва да се действа с народа, Исак препуснал към „Света София“, молейки за подслон, който традицията разрешавала на убийците, и поискал на висок глас прошка за своята простъпка. Раздрал малкото дрехи, които носел, скубел си брадата, показвал окървавения си меч и молел за милост, като обяснявал, че бил действал, за да защити живота си, и припомнял всички злодеянията на убития.
— Тази история не ми се нрави — казал Зосим, потресен от новината за смъртта на своя зловещ покровител.
И още по-малко навярно са могли да му се понравят новините, които запристигали една след друга през следващите часове. Към Исак в „Света София“ се присъединили мнозина известни люде като Йоан Дука, Исак продължавал да държи речи пред тълпата, която растяла непрекъснато; привечер множество граждани се събрали около него, за да го пазят, и някои дори започнали да мърморят, че вече трябвало да приключат с насилника.
Дали Исак, както твърдяло пророчеството на Зосим, бил подготвял отдавна своя удар, или само умело се бил възползвал от неправилния ход на своите врагове, все едно, но било ясно, че престолът на Андроник се бил разклатил. И също така било ясно, че при това положение щяло да е лудост от страна на Баудолино и компания да се опитват да влязат в двореца, който всеки момент можел да се превърне във всеобща кланица. Всички били съгласни, че се налага да изчакат развоя на събитията в Катабат.
На следната сутрин половината град се изсипал на улицата с викове — хората искали Андроник да бъде хвърлен в тъмница, а Исак да бъде издигнат на императорския престол. Народът нахлул в затворите и освободил много невинни жертви на тиранина, и то с известно потекло, които веднага се присъединили към размириците. То не били размирици, било вече бунт, въстание, взимане на властта. Гражданите сновели въоръжени по улиците, кой с меч и ризница, кой със сопа или тояга. Някои от тях, между които много служители на империята, решили, че може би е дошъл моментът да си изберат нов самодържец, свалили короната на Константин Велики, която висяла над главния олтар на храма, и увенчали с нея Исак.
После, изскачайки войнствена от храма, тълпата обсадила императорския дворец, Андроник отчаяно се опитвал да се съпротивлява, войниците му сипели стрели от върха на най-високата кула, тази, наречена Кентенарион, но бил принуден да отстъпи под натиска на вече разярените си поданици. Тръгнал слух, че си бил откъснал кръста, който висял на шията му, събул пурпурните ботуши, нахлупил островърха шапка, каквито носели варварите, и така предрешен се бил измъкнал през лабиринтите на Буколеон и се качил на кораба си, като взел със себе си съпругата си и проститутката Мараптика, в която бил лудо влюбен. Исак влязъл триумфално в двореца, тълпата завладяла целия град, обсадила хазната, или както я наричали „Златната умивалня“, нахлула в оръжейните и се впуснала да граби дворцовите църкви, като къртела ризите на пресветите икони.
При всяко ново съобщение Зосим все повече се разтрепервал, тъй като вече се носел слухът, че щом разпознаели някой съучастник на Андроник, веднага го посичали. От друга страна, и Баудолино, и приятелите му не смятали за разумно да се мотаят точно в този момент из коридорите на Буколеон. Тъй че, като нямали какво друго да правят освен да ядат и пият, нашите приятели прекарали още няколко дни в Катабат.
После се разбрало, че Исак се преместил от Буколеон в двореца Влахерна, в крайната северна точка на града. Предположили, че поради това Буколеон щял да бъде не толкова добре охраняван и (понеже нямало какво повече да се граби) достатъчно безлюден. Тъкмо този ден Андроник бил заловен на брега на Евксинския Понт и заведен пред Исак. Придворните го били удряли и ритали, били му изскубали брадата и избили зъбите, обръснали му главата и накрая му отсекли дясната ръка и го хвърлили в затвора.
При вестта, че във всички квартали на града са започнали радостни танци и всенародно веселие, Баудолино решил, че в тази бъркотия могат да се запътят към Буколеон. Зосим възразил, че някой може да го познае, но нашите приятели му казали, че няма от какво да се тревожи. Въоръжени с всички пособия, които намерили, те му обръснали главата и брадата, а той плачел, защото, лишен от знаците на монашеското достолепие, се чувствал дълбоко опозорен. И наистина, лъснал като яйце, Зосим се оказал с изтеглена назад брадичка и прекалено издадена като стряха горна устна, с уши, щръкнали като на куче, и Баудолино казал, че приличал повече на Чикинизио, идиота на Александрия, който обикалял улиците на града и подвиквал мръсотии на момичетата, отколкото на постника, за какъвто се представял дотогава. За да оправят несполуката си, го напудрили така, че накрая заприличал на един от онези женствени красавци, на които в Ломбардия децата се подиграват и ги замерят с гнили плодове, но в Константинопол са обичайна гледка. Така че тук никой нямало да му обърне внимание, все едно — по думите на Баудолино — в Александрия да излезе облечен като търговец на извара.
Тръгнали през града и видели Андроник да минава в окови, качен върху шугава камила, проскубан повече от животното, полугол, с отвратителни кървави парцали, овързани около чуканчето на дясната ръка, и съсирена кръв по изпитите страни, защото току-що му били изболи едното око. Наоколо му, като рояк мухи над конска фъшкия напролет, най-яростните жители на този град, над който той дълго бил царувал като едновластен господар, тълпи месари, кожари и познайници на всички кръчми го биели по главата с тояги, тикали в ноздрите му кравешки лайна, изстисквали в лицето му сюнгери, напоени с волска пикоч, бодели го с шишове по краката; по-кротките го замеряли с камъни, наричали го бесен пес и син на разгонена кучка, а от прозореца на един бардак някаква курва му изляла леген с вряла вода. После яростта на тълпата се разраснала още повече, смъкнали го от камилата и го обесили с главата надолу на двата стълба до статуята на вълчицата, кърмеща Ромул и Рем.
Андроник се държал по-достойно от своите мъчители и не простенал ни веднъж. Само шепнел: „Kyrie eleison, kyrie eleison“ и питал защо чупят една вече строшена верига. Както висял обесен, тълпата му смъкнала и малкото дрипи, които още имал на себе си, един замахнал и му отрязал срамните части, друг му набил копието си през устата, та чак до вътрешностите, докато трети го набучил на своето откъм задника. Имало и латинци, които, въоръжени с ятагани, се въртели наоколо му в нещо като източен танц и сечали месата му, и може би те единствени имали право да си отмъщават, като се вземело предвид какво той, Андроник, бил сторил на техните сънародници няколко години по-рано. Накрая нещастникът събрал сили да повдигне към устата си чуканчето на дясната си ръка, сякаш искал да пие от своята кръв, за да замести кръвта, която бликала от раните му. И издъхнал.
Нашите хора побягнали от това ужасно зрелище и се опитали да стигнат до Буколеон, но когато приближили двореца, си дали сметка, че не е възможно да влязат. Отвратен от дивото плячкосване, Исак бил заповядал дворецът да се охранява от неговите стражи и който се опитвал да наруши забраната, бивал убиван на място.
— Ти все пак ще влезеш, Зосиме — казал Баудолино. — Много е просто: влизаш, взимаш картата и ни я донасяш.
— А ако ми прережат гърлото?
— Ако не отидеш, ще ти го прережем ние.
— Саможертвата ми би имала смисъл, ако картата беше в двореца. Но в интерес на истината тя не е там.
Баудолино го изгледал така, сякаш не можел да възприеме такава наглост.
— Аха — изръмжал той. — И каква е най-сетне истината? И защо ни лъга досега?
— Мъчех се да печеля време. Печеленето на време не е грях. Грехът за съвършения монах е да го губи.
— Да му светим маслото веднага, тук — обадил се Поета. — Сега е моментът, в тази касапница никой няма да забележи. Да решим кой ще го удуши, и толкова.
— Един момент — казал Зосим. — Господ ни учи как да се въздържаме от делата, които не са ни присъщи. Излъгах, истина е, но за добро.
— За какво добро бе?! — ревнал вбесен Баудолино.
— За моето — отвърнал Зосим. — Аз имах право да си пазя живота, след като вие имахте намерение да ме лишите от него. Монахът, като херувимите и серафимите, трябва да е целият, от главата до петите, само очи, с други думи — така разбирам аз словата на светите отци в пустинята — трябва да използва хитрост и прозорливост спрямо врага.
— Но врагът, за който са говорели твоите отци, е бил дяволът, а не ние! — отново изревал Баудолино.
— Различни са лукавствата на демоните: появяват се в сънищата, предизвикват измамни видения, измислят хиляди начини да ни излъжат, превръщат се в сияйни ангели-закрилници, за да ти внушат лъжлива сигурност. Какво бихте направили вие на мое място?
— А какво ще направиш сега ти, гръко гадни, за да отървеш още веднъж живота си?
— Ще ви кажа истината, както винаги. Картата на Козма, разбира се, съществува и аз съм я виждал с ей тия очи. Къде е сега не зная, но се кълна, че я нося отпечатана в главата си, тук… — казал Зосим, като се ударил по обръснатото теме. — Бих могъл да ти кажа ден по ден разстоянията, които ни делят от земята на отец Йоан. Сега е очевидно, че аз не мога да остана в този град и че вие също нямате причина да оставате тук, след като дойдохте да вземете мен и ме имате, и да намерите картата, и не я намерихте. Ако ме убиете, няма да ви остане нищо. А пък ако ме вземете със себе си, кълна ви се във всички свети апостоли, че ще бъда ваш роб и ще посветя дните си да ви чертая пътя, който ще ви отведе право до земята на отеца. Ако ме пощадите, няма да изгубите нищо освен още една уста за хранене. А ако ме убиете, губите всичко. Избирайте.
— Този е най-наглият наглец, когото съм срещал — обадил се Борон и другите се съгласили с него.
Зосим чакал мълчалив и печален.
Раби Соломон се опитал да се намеси:
— Господ Бог, да се свети вовеки името Му…
Но Баудолино не го оставил да довърши:
— Стига вече с поговорките, достатъчно са ми тези, които ми наговори този червей. И че е червей, е право, но и той има право. Трябва да го влачим с нас. Иначе Фридрих, като ни види, че се връщаме с празни ръце, ще сметне, че с неговите пари сме се плакнали в сладостите на Изтока. Да се върнем поне с един пленник. Но ти, Зосиме, трябва да се закълнеш, че няма пак да се опиташ да ни изиграеш…
— Кълна се във всички дванайсет свети апостоли — побързал да каже Зосим.
— Единайсет, единайсет, нещастнико! — извикал му Баудолино и го сграбчил за дрехата. — Щом казваш дванайсет, значи слагаш вътре и Юда!
— Добре де, единайсет!
— Значи така — каза Никита, — това е било първото ти пътешествие във Византия. Не бих се изненадал, ако след това, което си видял, сегашните събития ти се струват като пречистващо омовение.
— Виж какво, господин Никита — отвърна Баудолино, — на мен пречистващите омовения, както им казваш ти, никога не са ми допадали. Александрия може да е нищо и никакво градче, но при нас, когато някой, който ни управлява, не ни хареса, му казваме много ти здраве и си избираме нов управник. И Фридрих също може понякога да е избухвал, но когато неговите братовчеди му досаждаха, той не ги скопяваше, а им даваше по някое херцогство. Но не е там въпросът. Въпросът е в това, че аз вече се намирах в най-далечната част на християнството и само да продължех на изток или на юг, щях да открия Индиите. Но вече ни се бяха свършили парите, а за да продължа на изток, трябваше да се върна на запад. Бях вече на четирийсет и три години, преследвах отец Йоан от времето, когато бях на шестнайсет или горе-долу толкова, и още веднъж бях принуден да отложа пътуването си.