Умберто Еко
Баудолино (26)

26. Баудолино и пътуването на влъхвите

От този момент нататък разказът на Баудолино продължи почти без прекъсване не само по време на нощните почивки, но и през деня, докато жените се оплакваха от горещината, децата спираха да пикаят, а мулетата често отказваха да вървят. Беше следователно един разказ, накъсан като самото им пътуване, в който Никита забелязваше празноти, прескачания, незавършени отклонения и безкрайни дължини. И това беше разбираемо, защото по думите на Баудолино, пътуването на дванайсетимата продължило близо четири години с много загубвания по пътя, отегчителни спирки и убийствени затруднения.

Навярно понеже пътували под изгарящото слънце, с очи, често шибани от пясъчни вихрушки, и уши, измъчвани от непознати говори, пътешествениците изживели мигове, в които се движели трескави или в полусън. Много дни били посветени на оцеляването, в гонитба на бързоноги животни, в пазарлъци с диви туземци за една просена пита или агнешка плешка, в търсене на пресъхнали изворчета сред земи, които виждали дъжд веднъж годишно. И после — казваше си Никита, — нали по думите на пътешествениците, като пътуваш през пустините под едно слънце, което те блъска като с чук по главата, започват да ти се привиждат миражи и да те мамят гласове откъм дюните, и щом откриеш някое храстче, има опасност плодовете му вместо да те нахранят, да ти замъглят още повече съзнанието.

Освен това, както Никита отлично знаеше, Баудолино беше неискрен по природа и ако е трудно да повярваш на един лъжец, когато ти казва например, че е бил в Кония, как да му повярваш, когато ти разказва, че е видял същества, които и най-развихреното въображение не би могло да си представи и които самият разказвач едва ли е виждал?

На едно-единствено нещо Никита повярва, защото пламът, с който Баудолино говореше за него, свидетелстваше за неговата истинност, и то беше това, че през целия си път дванайсетимата нови влъхви били тласкани от желанието да достигнат своята цел. Която при това за всеки един от тях все повече започвала да се различава от целта на другия. Борон и Киот искали само да намерят Градала, дори и да не бил стигнал в царството на отеца; Баудолино пък се стремял все по-неудържимо тъкмо към това царство; раби Соломон също се стремял към него, защото се надявал да намери там своите пръснати племена; Поета, с Градала или без него, търсел някакво царство за себе си; Ардзроуни искал само да избяга по-далеч от мястото, от което били тръгнали; а Абдул, разбира се, си мислел, че колкото повече се отдалечавал, толкова повече се приближавал до предмета на своята свръхбезгрешна страст.

Само групата на александрийците, изглежда, се движела здраво стъпвайки на земята — те били сключили договор с Баудолино и го следвали от солидарност или може би от чист инат, защото щом трябвало да се намери един отец, той трябвало да се намери, иначе — както казвал Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, хората нямало вече да ги уважават. Но може би не се отказвали още и защото Бойди си мислел, че щом стигнат до царството, ще си натъпчат торбите с чудодейни реликви (не фалшиви като главите на Кръстителя), ще ги отнесат в своята родна Александрия и ще превърнат чрез тях този град, който още си нямал история, в най-прочутото светилище на християнството.

 

За да избегне срещата с турците от Кония, Ардзроуни ги превел през тесни проходи, в които конете можели да си потрошат краката, после ги водил цели шест дни през някакви сипеи, осеяни с тела на огромни гущери, измрели от жегата.

— Слава Богу, че си имаме припаси, та не се налага да се храним с тези гадни животни — казал Бойди с погнуса.

Но не бил прав, защото година по-късно щели да ловят още по-огромни и по-гадни гущери и да ги пекат, нанизани на клони, в очакване — с потекли по брадичките им лиги — да зацвърчат в знак, че са готови.

След това минали през няколко села и навсякъде показвали чучелото на Зосим.

— Да — казал им един, — мина оттук един монах, точно такъв, остана близо месец, но побягна, защото наду корема на дъщеря ми.

— Че как е останал месец, като ние сме на път само от две седмици? Кога беше?

— Е, трябва да има седем Великдена оттогава, онова малкото там, гушавото, е плодът на неговия грях.

— Значи не е бил той, тези монаси са мръсници, всички до един.

— Не, не, той е, със същата брада, преди три дни мина, такъв гърбав, добричък…

— Щом е бил гърбав, не е бил той. Баудолино, ти май не разбираш езика им и превеждаш каквото ти дойде наум?

— Не, не, видяхме го, той беше. — И сочели раби Соломон, може би заради черната му брада.

Изобщо така било навсякъде, като че ли попадали все на най-тъпите от местните жители.

По-нататък срещнали хора, които живеели в кръгли шатри и ги поздравили с „Ла елек ола Сила, Махимет рорес ала“. Те отговорили също тъй учтиво на алемански, тъй като всички езици са една стока, и после им показали чучелото на Зосим. Онези започнали да се смеят, заговорили всички в превара, но от ръкомаханията им се разбрало, че си спомняли за Зосим: бил минал оттам, предложил им главата на някакъв християнски светец и те го заплашили, че ще му заврат нещо в задника. От което нашите приятели разбрали, че са попаднали при турци набивачи на кол, и бързо-бързо си тръгнали с голямо ръкомахане и широки усмивки, като Поета вече дърпал Ардзроуни за косите, извивал главата му назад и му казвал:

— Браво на теб, вижда се, че знаеш пътя, заведе ни право в лапите на антихристите!

А Ардзроуни хъркал, че не той бил сгрешил пътя, а онези, които били чергари, а чергарите никога не се знае къде вървят.

— Но нататък — уверил ги той — ще срещаме само християни, макар и несторианци.

— Добре — казал Баудолино, — ако се несторианци, значи са от породата на отеца, но оттук нататък преди да започнем да разговаряме, когато влизаме в някое селище, трябва да внимаваме дали се виждат кръстове и камбанарии.

 

Какви ти камбанарии! По пътя си срещали само струпвания на колиби от туф, сред които, ако все пак имало черква, тя не се разпознавала — това били хора, които се задоволявали с малко, за да славели Господа.

— Ти сигурен ли си, че Зосим е минал по тези места? — запитал Баудолино.

И Ардзроуни му отговарял да бъде спокоен.

Една вечер Баудолино го видял как наблюдава залязващото слънце и сякаш измервал нещо в небето с протегнати ръце и пръсти, сплетени така, че образували нещо като триъгълни прозорчета, през които се вглеждал в облаците. Попитал го какво прави и оня му отговорил, че се мъчи да разбере къде се намира голямата планина, зад която изчезва всяка вечер слънцето под големия свод на скинията.

— Пресвета Дево! — извикал Баудолино. — Нима и ти като Зосим и Козма Индикоплевт вярваш в тази скиния?

— Разбира се — отвърнал Ардзроуни така, сякаш го питали дали вярва, че водата е мокра. — Как иначе ще съм толкова сигурен, че следваме същия път, по който е поел Зосим?

— Тогава би трябвало да знаеш картата на Козма, която Зосим все ни обещаваше?

— Не зная какво ви е обещавал Зосим, но картата на Козма е у мен.

Извадил от торбата си един пергамент и го показал на приятелите.

— Ето, виждате ли? Това тук е цокълът на Океана. Отвъд него са земите, където е живял Ной преди Потопа. Най на изток в тези земи, отделени от Океана от области, населени с чудовищни същества — през които между другото трябва да минем и ние — се намира Земният рай. Лесно е да се види как, като тръгват от тази благословена земя, Ефрат, Тигър и Ганг минават под Океана, за да прекосят местата, където отиваме ние, и да се влеят в Персийския залив, докато течението на Нил е по-криволичещо — през праисторическите земи той навлиза в Океана, после поема по ниските северни области, по-точно през Египетската земя, и се влива в Ромейския залив, който навярно е този, наречен от латините първо Средиземноморие, а после — Хелеспонт. Ние трябва да следваме пътя на изток, за да срещнем първо Ефрат, после Тигър, най-сетне Ганг, а след това да завием към ниските източни области.

— Почакай — намесил се Поета, — ако царството на отец Йоан е близо до Земния рай, значи за да стигнем до него, трябва да прекосим Океана?

— То е близо до Земния рай, но отсам Океана — обяснил Ардзроуни. — По-скоро ще трябва да прекосим Самбатион…

— Самбатиона, каменната река! — възкликнал Соломон и стиснал молитвено ръцете си. — Значи Елдад не е лъгал и това е пътят, по който се стига до пръснатите племена!

— Самбатиона цитирахме и ние в писмото до отеца — отрязал Баудолино — и следователно е очевидно, че той съществува някъде. Е, добре, Господ ни се е притекъл на помощ — Той направи тъй, че изгубихме Зосим, но пък ни помогна да намерим Ардзроуни, който, както изглежда, знае повече от него.

 

Един ден съгледали отдалеч разкошен храм с множество колони и изрисуван тимпан. Но като се приближили, видели, че храмът представлявал само една фасада, защото останалото било скала, и всъщност входът бил високо, издълбан в нея, и за да влезе вътре, човек трябвало да се изкачи, Бог знае как, до там, където достигали само птиците. А като се вгледали, открили, че високо по отвесните стени от лава на планините наоколо били изсечени други фасади, и някъде човек трябвало да се взре, за да различи обработения камък от камъка, изгладен от природата: и тогава се виждали и други изваяни капители, сводове, арки и великолепни колонади. Местните жители, долу в равното, говорели език, много близък до гръцкия, и разказвали, че градът им се наричал Баканор, но храмовете им били отпреди хиляда години, когато по тези места властвал Александрос, велик гръцки цар, който почитал един пророк, разпънат на кръст. Вече били забравили пътя към храма, дори не знаели какво има в него и почитали боговете (казали именно „богове“, а не „Господ Бог“) на открито, в едно оградено място, сред което се възвишавала върху дървен стълб позлатена биволска глава.

Тъкмо този ден целият град се бил събрал по случай смъртта на един младеж, когото всички обичали. На равното в подножието на планината било подготвено пиршество и сред кръга на вече подредените трапези се издигал жертвеник, върху който било положено тялото на покойника. В небето кръжали все по-ниско и по-ниско, сякаш били поканени на празника, орли, ястреби, гарвани и други хищни птици. Облечен в бяло, бащата на покойника се приближил до трупа, отсякъл с брадва главата му и я поставил върху златно блюдо. След което помощниците му, също в бели дрехи, нарязали тялото на късове и поканените се заредили да вземат по един от тях, за да го хвърлят на най-близката птица, която го сграбчвала в полет и изчезвала в далечината. Обяснили на Баудолино, че птиците отнасяли мъртвеца в рая и че този обред бил много по-добър от обредите на други народи, които оставяли мъртвеца да гние в земята. После всички насядали пред масите и всеки вкусил от главата, докато останал само черепът й, очистен и лъскав, сякаш от метал. Използвали го за чаша, от която весело отпили всички, възхвалявайки покойника.

 

След това се наложило цяла седмица да вървят през един пясъчен океан, чиито дюни се надигали една зад друга, тъй че всичко сякаш се движело под краката на хората и копитата на конете. Соломон, който бил страдал от морската болест по време на плаването от Галиполи, прекарал тези дни в непрекъснати пристъпи на гадене, но не повръщал много, защото изобщо имали твърде малко храна, и било цяло щастие, че преди това затруднение се били запасили с вода. Абдул пък започнал да се тресе от студени тръпки, които през целия остатък от пътя ставали все по-чести, дотам, че той не можел вече да пее, когато приятелите му го подканвали при почивките им под луната.

 

Случвало се да вървят бързо по затревени равнини и тъй като не се налагало да се преборват с трудности, Борон и Ардзроуни подновявали безкрайните си спорове по въпроса, който вечно ги вълнувал, а именно празното пространство.

Борон използувал обичайния си аргумент, че ако празното пространство съществува във вселената, нищо няма да попречи в празното да съществуват, освен нашия свят, още и други светове. И така нататък, и така нататък. Но Ардзроуни му обръщал внимание, че той смесва вселенското празно пространство, за което можело да се спори, с празното пространство, което се създава в пролуките между една градивна частица и друга. И когато Борон го запитвал какво представляват тези частици, му припомнял, че според някои антични гръцки философи, както и според редица арабски теолози, последователи на Калам, наричани мотокалимуни, не трябва да се мисли, че телата са изградени от плътни вещества. И че цялата вселена, всяко нещо, което се съдържа в нея, и самите ние, сме изградени от невидими частици, които се наричат атоми и които, като се движат непрекъснато, стават източник на живота. И че движението на тези частици е главната причина за всяко изграждане и разпадане. И тъкмо за да могат атомите да се движат, между тях съществува празното пространство. Без това празно пространство между тези частици, които съставят всяко тяло, нищо не може да бъде срязано, счупено или скъсано, нито може да попива вода, нито да поема студ или топлина. Как иначе би успявала да се разтваря храната в нашето тяло, ако не пътува през празните пространства между частиците, от които сме съставени?

— Забоди игла в един надут мехур — обяснявал Ардзроуни — и той ще започне да издиша, защото иглата, като се движи, разширява отвора, който е направила. Но как става така, че за един миг иглата остава забодена в мехура, който е пълен с въздух? Така става, защото иглата се е мушнала в празното пространство между съставните частици на въздуха.

— Твоите частици са си чиста ерес и никой никога не ги е виждал, освен онези араби каломотемуни или там, както ги наричаш — отвърнал Борон. — Докато иглата прониква, вече излиза малко въздух, оставяйки място за нея.

— Тогава вземи една празна бутилка и я потопи във вода с гърлото надолу. Водата няма да влезе в нея, защото в нея има въздух. Изсмучи въздуха от бутилката, запуши я с пръст, за да не влиза въздух, потопи я във водата, отмести си пръста и водата ще навлезе там, където ти си създал празното пространство.

— Водата навлиза, защото природата действа така, че да не се създава празно пространство. Празното пространство е противоприродно и понеже е такова, не може да съществува в природата.

— Но докато водата навлиза в бутилката, а то не става отведнъж, какво има в онази й част, която още не се е напълнила, тъй като ти си изсмукал въздуха от нея?

— Когато изсмукваш въздуха, изтегляш само студения въздух, който се движи бавно, но оставяш вътре топлия въздух, който върви бързо. Водата навлиза и го изпъжда мигновено.

— Сега вземи тази бутилка, пълна с въздух, но я затопли, тъй че вътре да има само топъл въздух. След това я потопи във вода с гърлото надолу. Водата не влиза, защото вътре има въздух. И тя не влиза, въпреки че въздухът вътре е топъл. Следователно няма никакво значение колко е топъл въздухът.

— Така ли? Я вземи пак бутилката и на дъното й, откъм издутата страна, направи дупка. Потопи бутилката във водата от страната на дупката. Водата не влиза в бутилката, защото в нея има въздух. След това допри устни до шийката, която е останала над водата, и изсмучи целия въздух. Колкото повече смучеш въздуха, толкова по-високо се изкачва водата, минавайки през долния отвор. Сега извади бутилката от водата, като държиш запушен горния отвор, за да не може въздухът да влезе. И виждаш, че водата си остава вътре в бутилката и не изтича от долната дупка, поради нежеланието на природата да оставя празно пространство.

— Водата не изтича втория път, защото се е изкачила първия, а едно тяло не може да извършва движение, противоположно на първото, ако не получи нов тласък. А сега чуй какво ще ти кажа. Бодни с игла един надут мехур, остави въздуха да излезе напълно от него, пффф, след това запуши бързо дупката от иглата, после хвани мехура с пръсти от двете му страни и дръпни ей така, както дърпаш кожата на ръката си. Виждаш, че мехурът се разтваря. И какво има вътре в мехура, чиито стени си раздалечил? Празно пространство.

— А кой е казал, че стените на мехура ще се отделят?

— Опитай!

— Не аз, аз не съм по експериментите, аз съм философ и вадя заключенията си на основата на мисленето. И после, ако мехурът се разшири, то е защото има пори и след като е издишал, малко въздух е навлязъл през порите му.

— Така ли? Преди всичко какво представляват порите, ако не празни пространства? И как ще влезе въздухът сам, ако не си му придал някакво движение? И защо след като си изпразнил мехура от въздуха му, той не се е издул от само себе си? И ако има пори, защо тогава, когато мехурът е надут и добре запушен и ти го сплескваш, придавайки движение на въздуха, мехурът не издиша? Защото порите наистина са празни пространства, но са по-малки от частиците на въздуха.

— Ти го сплескай малко повече и ще видиш. И освен това остави за няколко часа надутия мехур на слънце и ще видиш, че малко по малко той ще се сбръчка сам, защото топлината превръща студения въздух в топъл въздух, който излиза по-бързо.

— А ти вземи една бутилка…

— С дупка отдолу или без?

— Без. Потопи я изцяло, но наклонена във водата, и ще видиш как постепенно с навлизането на водата въздухът излиза и прави „плоп, плоп“, доказвайки така своето присъствие. След това извади бутилката, изпразни я, изсмучи целия й въздух, запуши с палец отвора й, потопи я под наклон във водата и си махни палеца. Водата влиза, но нито се чува, нито се вижда някакво „плоп, плоп“. Защото вътре има празно пространство.

В този момент Поета ги прекъснал, като припомнил на Ардзроуни, че не бива да се разсейва, защото от всичките тези „плоп, плоп“ и бутилки пътниците ожаднявали, а стомашните им мехури били сухи, и че щяло да бъде по-разумно да се насочат към някоя река или някое друго място, по-влажно от това, на което се намирали.

 

От време на време чували за Зосим. Някой го бил видял, друг бил чул да се говори за мъж с черна брада, който питал за царството на отец Йоан. При което нашите приятели веднага запитвали:

— И какво му казахте?

И почти винаги чували все един отговор: че му били казали това, което се знаело по тези места — че това царство било на изток, но за да се стигне до него, били нужни години.

Поета, побеснял от яд, казвал, че в ръкописите от библиотеката на Сен Виктор пишело, че който пътувал по тези места, непрекъснато попадал на прекрасни градове с храмове, чиито покриви били покрити със смарагди, за дворци със златни тавани, с абаносови колони, със статуи, които били като живи, за златни олтари, към които водели шейсет стъпала, стени от чист сапфир, камъни, тъй блестящи, че осветявали залите като факли, за кристални планини, реки от диаманти, градини, от чиито дървета се отцеждали тъй силно ухаещи балсами, че хората там живеели само като вдишвали ароматите им, за манастири, в които се отглеждали единствено пъстропери пауни, чието месо не се разваляло и издържало на път трийсет и дори повече дни под жаркото слънце, без да изпуска неприятни миризми, за дивни ручеи, чиито струи блестели като мълнии и в които, ако човек пуснел една суха осолена риба, тя оживявала и се плъзвала по течението — знак, че водата на тези ручеи носела вечна младост — а до този момент те били виждали само пустини, сухи тръни, сипеи, където човек не можел и да поседне дори, защото задникът му се изпичал; единствените градове, които срещнали, били скупчвания на бедняшки колиби, обитавани от отблъскващи уроди, като в града Коландиофонт, където видели артабантите, хора, ходещи на четири крака като овце, или в града Ямбут, където се надявали да си отдъхнат, след като били прекосили изгорени от слънцето равнини, и жените, макар некрасиви, им се видели не прекалено грозни, но открили, че от съпружеска вярност криели във влагалищата си отровни змии, за да бранят своята невинност — и поне да им го били казали предварително, но не, една се престорила, че се отдава на Поета, и той за малко да се посвети на вечно въздържание, но слава Богу, дочул съсъка и навреме отскочил назад. Край Катадерск сред блатата срещнали мъже, чиито тестиси висели досами коленете им, а в Некуверан видели хора, голи като диви зверове, които се съешавали на улицата по кучешки, баща с дъщеря и син с майка. В Тана срещнали антропофаги, които, за щастие, се гнусели от възрастните чужденци и ядели само децата им. Край река Арлон попаднали в едно село, където жителите танцували около някакъв идол и с остри ножове си нанасяли рани по крайниците, после идолът, натоварен на каруца, бил разкарван по улиците и мнозина се хвърляли радостни под колелата на каруцата, та да ги прегази. В Салибут минали през една гора, гъмжаща от бълхи, големи като жаби, в Кариамария срещнали космати мъже, чийто говор бил съвсем като кучешки лай, тъй че дори Баудолино не разбирал какво казват, и жени с глигански зъби, коси до петите и кравешки опашки.

Тези и други крайно ужасяващи неща видели, но не и чудесата на Изтока, сякаш всички, които били писали за тях, били велики лъжци.

Ардзроуни ги посъветвал да имат търпение — нали им бил казал, че преди да стигнат Земния рай ще преминат през една твърде дива земя, но Поета отговорил, че дивата земя трябва да е населена от свирепи зверове, каквито за щастие още не били срещнали, и следователно тя тепърва ги очаквала, а щом земите, които вече били видели, не били съвсем диви, то кой знае какво им предстояло. Абдул, все по-трескав, заявил, че не било възможно неговата принцеса да живее в земи, тъй прокълнати от Господа, и че значи навярно били сбъркали пътя.

— Но нямам сили да се върна назад, приятели — прибавил със слаб глас, — и мисля, че ще умра по пътя си към щастието.

— Я млъквай, не се чуваш какво говориш! — извикал му Поета. — Толкоз нощи ни загуби с песни за красотата на твоята невъзможна любов, и сега, като виждаш, че тя е толкова невъзможна, та няма накъде, би трябвало да си предоволен!

Баудолино го дръпнал за ръкава и му пошепнал, че Абдул вече се е побъркал и че не бива да го карат да страда още повече.

 

След много дни, които сякаш нямали край, пристигнали в Салопатан, град, твърде беден, където хората ги посрещнали смаяни, като мърдали с пръсти, сякаш ги броели. Явно смайването им идело от това, че пътешествениците били дванайсет, и всички коленичили пред тях, а един се затичал да съобщи за пристигането им на другите граждани. Появил се тогава един с вид на първосвещеник, който пеел гръцки църковни песни и държал високо дървен кръст („Нали щяха да са златни и обсипани с рубини!“ — мърморел Поета), и заявил на Баудолино, че отдавна по техните места чакали появата на светите влъхви, които след хиляди години странствания, изпълнени с хиляди приключения, се връщали от поклонението пред витлеемския младенец. Накрая първосвещеникът попитал „влъхвите“ дали не се завръщат в земята на отец Йоан, от която безспорно били тръгнали, за да го облекчат от многогодишните му задължения и да поемат отново властта над тези благословени земи, която им принадлежала някога.

Баудолино ликувал. Обсипали местните хора с въпроси за това какво ги очаквало, но разбрали, че и те не знаели къде се намира царството на отеца, а били само твърдо убедени, че такова царство съществувало някъде на изток. Нещо повече, тъй като влъхвите произхождали от въпросното царство, за тях било чудно, че те не знаели нищо сигурно за него.

— Пресвети люде — казал добрият първосвещеник, — вие явно не сте като онзи византийски монах, който преди време мина оттук и търсеше това царство, за да върне на отеца някаква реликва, която му била открадната. Видът му не вдъхваше доверие и явно беше еретик като всички гърци от крайморските земи, защото непрекъснато зовеше Светата Богородица, а Несторий, нашият баща, светилникът на правдата, ни е научил, че Мария е била само майка на Христос-човека. А нима може човек да си представи един Бог в пелени, един Бог на два месеца, един Бог, разпнат на кръст? Само езичниците дават майки на своите богове!

— Този монах е наистина неверник — прекъснал го Поета — и знайте, че реликвата той я открадна от нас.

— Дано го накаже Бог. Оставихме го да продължи пътя си, без да му кажем нищо за опасностите, които ще срещне, така че не узна нищо за Абказия, да се продъни дано в тамошния мрак. И няма да му се размине срещата с мантикората и с черните камъни на Бубуктор.

— Приятели мои — тихо се обадил Поета, — тези хора биха могли да ни съобщят много ценни неща, но само защото за тях сме влъхвите; а тъкмо затова не смятат, че е необходимо да ни ги казват. Ако ме послушате, трябва да поемем час по-скоро, защото ако продължим да говорим с тях, ще изтърсим някоя глупост и те ще разберат, че не знаем това, което влъхвите би трябвало да знаят. Не можем да им предложим главата на Кръстителя, защото влъхви да се занимават със симония, нещо никак не ми се връзва. Да се омитаме по-скоро, защото може да са добри християни, но не е казано, че са кротки с тези, които се опитват да ги метнат.

Така че пътешествениците се сбогували на бърза ръка, като получили в дар много припаси и се питали каква ли ще е тази Абказия, в която човек така лесно се продънвал.

 

Бързо се запознали с черните камъни на Бубуктор. Те били пръснати по целия бряг на тази река и едни чергари, които били срещнали малко по-рано, им обяснили, че който ги докоснел, ставал черен като тях. Ардзроуни им казал, че, напротив, те навярно били скъпоценни камъни, че чергарите навярно ги продавали на някой далечен пазар и говорели тези приказки, за да попречат на други да ги събират. Той се спуснал да ги събира и да показва на приятелите си колко са лъскави и съвършено изгладени от водата. Но както говорел, лицето му, вратът му и ръцете му бързо станали черни като абанос; той разтворил дрехата си и гръдта му също се оказала съвсем черна; разголил ръцете и краката си, и те също били станали черни като въглен.

Хвърлил се гол в реката, затъркалял се в нея, започнал да търка кожата си с пясъка от дъното… Напразно. Бил станал черен като нощта, виждало се само бялото на очите му и червените му устни сред космите на брадата му, която също била станала черна.

Отначало останалите щели да се пръснат от смях, докато Ардзроуни проклинал майките им, после се помъчили да го утешат.

— Нали искаме да ни взимат за влъхвите — казал Баудолино. — Е, добре, поне един от тях е бил черен; кълна се, че единият от тримата, които почиват сега в Кьолн, е черен. Така нашата дружина става още по-правдоподобна.

Соломон, по-чувствителен от другите, си припомнил, че бил чувал за камъни, които променяли цвета на човешката кожа, но че имало лек за това и Ардзроуни щял да стане по-бял и отпреди.

— Да-да — изхихикал Мулето, — на куково лято!

При което се наложило да удържат нещастника, който се спуснал да му отхапе ухото.

 

Един хубав ден навлезли в гъста гора с клони, натежали от всякакви плодове. През нея течала река с вода, бяла като мляко, и тук-там се разкривали зелени поляни с палми и лози, отрупани с великолепни гроздове, чиито зърна били едри като шишарки. Сред една от тези поляни видели село с прости и груби колиби от измита слама, от които наизлезли хора, чисто голи от главата до петите, като на някои от мъжете много дългите и гъсти бради само случайно покривали срамните части. Жените изобщо не се свенели да показват гърдите и корема си, но създавали чувството, че го правят по твърде невинен начин: безстрашно срещали погледа на новодошлите, но без да им внушават неприлични помисли.

Говорели гръцки, любезно посрещнали гостите и им казали, че били гимнософисти, с други думи, хора, които постигали мъдростта и благоразположението на ближния в невинна голота. Предложили на нашите приятели да се разходят свободно из горското им селище, а когато се смрачило, ги поканили на вечеря, като им поднесли само свободно растящи зеленчуци. Баудолино задал няколко въпроса на най-стария между тях, към когото всички се отнасяли с особена почит. Запитал го какво притежават и той отговорил:

— Притежаваме земята, дърветата, слънцето, луната и звездите. Когато сме гладни, ядем плодовете на дърветата, които те, следвайки слънцето и луната, произвеждат сами. Когато чувстваме жажда, отиваме до реката и пием от нея. Всеки има по една жена и според лунния цикъл опложда своята спътничка, докато не роди двама сина, и тогава ние даваме единия на бащата, другия на майката.

Баудолино изразил изненадата си, че не вижда нито храм, нито гробище, и старецът обяснил:

— Мястото, на което живеем, е и нашият гроб, ние умираме тук, потъвайки в съня на смъртта. Земята ни ражда, земята ни храни и в земята заспиваме своя вечен сън. Колкото до храма, знаем, че на други места издигат нарочни домове, за да почитат в тях това, което наричат Създателя на всички неща. Но ние вярваме, че нещата са се родили по милостта на charis-а, от само себе си, и от само себе си продължават да съществуват, както пеперудата опрашва цвета, който, като израсте, ще я храни.

— Но доколкото разбирам, вие практикувате любовта и взаимното уважение, не убивате животни и още по-малко себеподобните си. В името на коя повеля го правите?

— Правим го именно за да запълним отсъствието на каквито и да било повели. Единствено като практикуваме и проповядваме доброто, можем да утешим себеподобните си за това, че нямат един Отец.

— Не е възможно да се живее без Отец — прошепнал Поета на Баудолино. — Погледни до какво състояние бе сведена нашата хубава войска след смъртта на Фридрих. Тези тук гонят вятъра, но не познават живота…

Борон обаче бил впечатлен от мъдростта на стареца и го обсипал с въпроси:

— Кои са повече, живите или мъртвите?

— Мъртвите са повече, но не е възможно да бъдат преброени. Затова тези, които се виждат, са повече от онези, които вече не могат да бъдат видени.

— Кое е по-силно, смъртта или животът?

— Животът, защото слънцето, когато изгрява, е с ярки и блестящи лъчи, а когато залязва, изглежда по-слабо.

— Кое е по-голямо, земята или морето?

— Земята, защото и морето лежи върху земя.

— Кое се е появило първо, нощта или денят?

— Нощта. Всичко, което се ражда, се образува в тъмнината на утробата и едва след това излиза на светло.

— Коя е по-добрата страна, лявата или дясната?

— Дясната. Защото и слънцето се появява отдясно и извървява своя път наляво, а жената кърми първо от дясната гърда.

— Кой е най-свирепият звяр? — намесил се Поета.

— Човекът.

— Защо?

— Запитай себе си. И ти си един звяр, който има до себе си други хищници, и от жажда за власт искаш да лишиш от живот всички останали хищници.

Тогава Поета казал:

— Но ако всички бяха като вас, морето никога нямаше да бъде преплавано, земята нямаше да е обработена, нямаше да се родят големите царства, които придават величие на дребните земни неща и внасят ред в техния безпорядък.

На което старецът отвърнал:

— Всяко от тези неща е, разбира се, голямо щастие, но това щастие е изградено върху чуждото нещастие, а ние това не го желаем.

Абдул запитал дали знаят къде живее най-красивата и най-далечна от всички принцеса.

— Търсиш ли я? — запитал старецът.

Абдул му отвърнал, че да.

— Виждал ли си я?

Абдул отвърнал, че не.

— Искаш ли я?

Абдул отвърнал, че не знае.

Тогава старецът влязъл в колибата си и излязъл от нея с метален поднос в ръце, толкова гладък и лъскав, че всичко наоколо се отразявало в него като в повърхността на тиха вода.

— Веднъж получихме в дар това огледало и не можехме да го откажем от любезност към дарителя. Но никой от нас не би желал да се погледне в него, защото това може да го изпълни със суетна радост от тялото му и обратно, с ужас от някой негов недостатък, и така би живял в страх, че другите го презират. В това огледало може би някой ден ще видиш, което търсиш.

Вечерта преди да заспят Бойди прошепнал с навлажнени очи:

— Нека останем тук.

— Хубаво ще изглеждаш гол като червей — смъмрил го Поета.

— Може би желаем прекалено много — обадил се раби Соломон, — но вече не можем да престанем да го желаем.

На другата сутрин продължили пътя си.