Умберто Еко
Баудолино (5)

5. Баудолино дава мъдри съвети на Фридрих

На другата сутрин градът беше още покрит от плътен облак дим. Никита хапна малко плодове, разходи се нервно из стаята и после попита Баудолино дали някой от генуезците може да му доведе един човек на име Аркита, който да му почистел лицето.

„Брей — чудеше се Баудолино, — целият град е отишъл по дяволите, улиците са пълни с посечени хора, този тук само преди два дни щеше да си изгуби цялото семейство, а сега иска да му почистят лицето. Вижда се, че хората от двора в този развратен град са свикнали да живеят така. Ако някой такъв му се явеше на Фридрих, бързо щеше да изхвърчи през прозореца.“

Аркита пристигна малко по-късно с кошничка сребърни инструменти и бурканчета с най-невероятни помади. Действаше изкусно — първо запарваше лицето с топли кърпи, след това го намазваше с омекотяващи мехлеми, после го заглаждаше и премахваше всички нечистотии и накрая покриваше бръчките с белило, слагаше малко грим на очите и леко червило на устните, изскубваше косъмчетата от ушите, разтриваше брадичката и сресваше косата. Никита се беше оставил на умелите му ръце и седеше със затворени очи, почти приспан от гласа на Баудолино, който продължаваше да разказва своята история. А Баудолино понякога се спираше, за да разбере какво точно прави в момента майсторът по разхубавяването, например когато измъкна от стъкленицата един гущер, отряза му главата и опашката, накълца го на ситно и постави получената каша да ври в канче с масло. Оказа се, че кашата служи да укрепва малкото коса, която още красеше главата на Никита, да я прави лъскава и благовонна. А за какво били тези стъкленици? В тях имало есенции от мускатово орехче, кардамон, розова вода, които възстановявали кожата на различни части от лицето. Този меден крем например освежавал устните, а онзи там — формулата му обаче е тайна — заздравявал венците.

Накрая Никита доби великолепния вид, който се полагаше на един съдник на Булото и логотет на тайните; почти прероден, блестеше сякаш със собствена светлина в тази безцветна утрин на грозния фон на агонизиращия град. И Баудолино малко се притесняваше да му разказва за своя живот на юноша в един латински манастир, студен и неуютен, където заради здравето на Отон бил принуден да споделя с него диетата му от варени зеленчуци и от време на време по някоя рядка супица.

Нея година Баудолино прекарал малко време в двореца (където, когато бил там, обикалял изпълнен със смесица от страх и желание да срещне Беатрикс, и това било ужасно). Фридрих трябвало първо да си разчисти сметките с поляците (Polanos de Polunia, писал Отон, gens quasi barbara ad pugniandum promptissima^[1]), през март свикал нов събор във Вормс, за да подготви поредното слизане в Италия, където Милано и неговите съюзнически градове отново ставали все по-непокорни, следвали съборът в Хербиполис през септември, после в Безансон през октомври, с други думи, сякаш дяволът му се бил заврял под кожата. Баудолино обаче си стоял повечето време в абатството на Моримонд с Отон, продължавал да учи при Рахевин и преписвал трудовете на все по-болния епископ.

Когато стигнали до онази книга от Хрониката, в която се говорело за презвитер Йоан, Баудолино го попитал какво означава да бъдеш християнин, но Nestorianus. Значи тези несторианци били малко християни и малко нехристияни?

— Синко, да ти кажа правичката, Несторий е еретик, но ние му дължим много. Знай, че в Индия, след проповедите на апостол Тома, именно несторианците разпространили християнската вяра чак до границите с онези далечни страни, откъдето иде коприната. Несторий направил една-единствена, но много голяма грешка — по въпроса за Иисус Христос, нашия Бог, и за неговата пресвета майка. Ето, ние твърдо вярваме, че съществува една единна божествена природа и че все пак Троицата, в единството на тази природа, се състои от три отделни личности — Отец, Син и Свети Дух. Но също така вярваме, че Христос има една личност, божествена, с две природи — човешка и божествена. Несторий пък твърдял, че макар Христос да има две природи, човешка и божествена, той имал и две личности. Следователно Мария е родила само човешката личност на Христос и не можела да бъде наричана Божия майка, а само майка на Бога-човек, не Теотокос, тоест Богородица, а в най-добрия случай Христотокос.

— А грешно ли е да се мисли така?

— Грешно е и не е грешно… — вече подразнен обяснил Отон. — Човек може да обича Светата Дева и когато я вижда, както я е виждал Несторий, но естествено ще й отдава по-малка почит. И после, личността е индивидуалната форма на едно рационално същество и ако у Христос се съдържат две личности, то у него би трябвало да се съдържат и две индивидуални форми на две рационални същества. Какво ще стане, ако започнем да разсъждаваме така? Ще излезе, че Христос един ден е мислел по един начин, а на следващия — по друг. Но това не значи, че презвитер Йоан е коварен еретик, макар че ще е добре да се свърже с някой християнски император, който да го убеди в правата вяра, и понеже без съмнение е честен човек, няма начин да не се покръсти. И все пак е ясно, че ако не се заловиш да понаучиш малко теологията, никога няма да разбереш тези неща. Ти си будно момче, Рахевин е добър учител, що се отнася до четенето, писането и донейде смятането, ще научиш някое и друго граматическо правило, но четирите и седемте изкуства са друга работа; за да стигнеш до теологията, трябва да изучиш диалектиката, а тези неща няма да можеш да ги усвоиш тук, в Маримонд. Ще трябва да отидеш в някой studium, в някое училище, каквито има в големите градове.

— Но аз не искам да ходя в никакъв studium и дори не знам какво значи това.

— Когато разбереш какво представлява, ще си доволен, че си отишъл. Разбираш ли, момчето ми, всички казват, че човешкото общество се основава на три сили — военните, монасите и селяните, и това може би е било вярно до вчера. Но живеем в нови времена, в които ученият, и без да е монах, добива също толкова голямо значение, той може да изучава правото, философията, движенията на звездите и много други неща, и не винаги се отчита за това, което прави, пред своя епископ или своя крал. И тези студиуми, които напоследък никнат в Болоня или в Париж, са местата, където се отглежда и предава знанието, което е един вид власт. Аз бях ученик на великия Абелар, Бог да прости този човек, който извърши много грехове, но и с много страдания ги изкупи. След нещастието, когато злобната мъст го лиши от мъжественост, той стана монах и после абат, и живя дълго на този свят. Но на върха на славата си той беше учител в Париж, обожаван от студентите и почитан от властниците именно заради своите знания.

Баудолино си казвал, че никога не би изоставил Отон, от когото продължавал да научава толкова неща. Но още преди дърветата да цъфнат за четвърти път, откак го бил срещнал, животът на Отон вече едва мъждукал заради пристъпите на маларична треска, болките във всички стави, водата в гръдния кош и, разбира се, каменната болест. Много лечители, между които някои араби и евреи, и значи най-доброто, което един християнски император можел да предложи на един епископ, били терзали вече изнемощялото му тяло с неизброимо количество пиявици, но по причини, които тези върхове на науката не можели да си обяснят, състоянието на болния, след като му източили почти цялата кръв, станало по-лошо, отколкото ако му я били оставили.

На смъртното си ложе Отон извикал първо Рахевин, за да му повери продължението на своята история за подвизите на Фридрих, като му казал, че било лесно: трябвало да разкаже фактите и да вложи в устата на императора слова, взети от античните текстове. После извикал Баудолино.

— Puer dilectectissimus^[2] — казал му, — аз си отивам. Би могло да се каже, че се връщам, и не съм сигурен кой от двата израза е поточен, както не съм сигурен кое е по-вярно от двете ми съчинения, дали историята на двата града, или историята за подвизите на Фридрих… (Разбираш ли, господин Никита — вметна Баудолино, — животът на едно момче може да бъде белязан от последните думи на един умирающ учител, който не може да различи кое от две неща е истинното.) Не че съм доволен, че си отивам, или че се връщам, но така е пожелал Господ и река ли да обсъждам Неговата воля, рискувам да ме порази още сега, докато го правя, затова е по-добре да се възползвам от малкото време, което ми е оставил. Слушай. Знаеш, че се опитах да обясня на императора мотивите на градовете отвъд Пиренейските Алпи. Императорът няма друга възможност освен да ги подчини на своята власт, но признанието на нечие господство може да бъде постигнато по различни начини и може би трябва да се намери такъв начин, който да не е свързан с обсада и кръвнина. Затова на теб, когото императорът слуша и който си дете на онези земи, се пада да се опиташ да примириш изискванията на нашия господар с тези на твоите градове така, че да загинат възможно най-малко хора и всички накрая да са доволни. За да го направиш, трябва да се научиш да разсъждаваш съгласно волята Божия и затова помолих императора да те прати да учиш в Париж. Не в Болоня, където преподават само право, а един мошеник като теб не бива да си вре носа в пандектите, защото пред Закона не може да се лъже. В Париж ще учиш реторика и ще четеш поетите: реториката е изкуството да казваш красиво неща, за които не е сигурно, че са верни, а поетите имат задачата да измислят красиви лъжи. Добре ще бъде да научиш и малко теология, но без да се стремиш да станеш теолог, защото с нещата на Всемогъщия човек не бива да се шегува. Учи толкова, колкото после да направиш добро впечатление в двора, където сигурно ще станеш министър, върха, на който може да се надява едно селско чедо, ще бъдеш почти рицар, равен на много благородници, и ще можеш да служиш вярно на своя баща-осиновител. Направи това в моя памет и да ми прости Иисус, ако неволно съм използвал Неговите слова.

След тия думи изхъркал и се изпънал неподвижен. Баудолино понечил да склопи очите му, мислейки, че е издъхнал, но изведнъж Отон отворил уста и промълвил:

— Баудолино, помни царството на презвитер Йоан. Само като го търсиш, огнените знамена на християнството могат да се развеят отвъд Византия и Йерусалим. Чувал съм те да измисляш множество истории, на които императорът даде вяра. Затова, ако нямаш други сведения за това царство, измисли си ги. Внимавай, не искам от теб да твърдиш това, което смяташ за невярно, което ще е грях, но да твърдиш това, което смяташ, че е истина — което ще е благородна постъпка, защото ще замести липсата на доказателства за нещо, което със сигурност съществува или се е случило. Умолявам те да го сториш: наистина съществува един Йоан, потомък на влъхвите, отвъд земите на персите и на арменците, отвъд Бакта, Екбатана, Персеполис, Суза и Арбела… Насочи Фридрих към Изтока, защото оттам идват лъчите, които ще го осветят като най-великия от всички крале… Отклони императора от тресавището, което се шири между Милано и Рим… Може да затъне в него до самата си смърт. Да стои далеч от това кралство, където властва и един папа. Ще си остане винаги император наполовина. Помни, Баудолино… Презвитер Йоан… Пътят към Изтока…

— Но защо го казваш на мен, учителю, а не на Рахевин?

— Защото Рахевин няма въображение, той умее да разказва само това, което е видял, а понякога не може и това, защото не е разбрал какво е видял. Докато ти можеш да си представяш неща, които не си виждал. О, защо стана толкова тъмно?

Баудолино, лъжец по природа, му казал да не се тревожи, защото вече се свечерявало. Точно в дванайсет на обяд от прегракналото гърло на Отон излязъл слаб вик и очите му застинали широко разтворени, неподвижни, сякаш вгледани в неговия свети Йоан на трона. Баудолино ги склопил и искрено заплакал.

Натъжен от смъртта на Отон, Баудолино се върнал за няколко месеца при Фридрих. Отначало се утешавал с мисълта, че като види отново императора, ще види и императрицата. Видял я и се натъжил още повече. Да не забравяме, че Баудолино бил почти навършил седемнайсет години и ако отначало влюбването му можело да изглежда едно детско увлечение, което самият той не разбирал много добре, то вече се било превърнало в осъзнато желание и истинско мъчение.

За да не страда в двора, той придружавал Фридрих във всичките му кампании и станал свидетел на неща, които твърде малко му допаднали. Миланчани разрушили Лоди за втори път, или по-точно първо го плячкосали, като взели всичкия добитък, житото и покъщнината, след това изгонили извън стените всички жители, като им рекли, че ако не вървят по дявола, ще ги изколят всички, жени, деца и старци, дори и пеленачетата. Нещастните хора изоставили в града само кучетата и хукнали по полето под дъжда, даже и господарите, които били останали без коне, жените с малките на врата, някои падали по пътя или се свличали в трапищата. Приютили се някъде между Ада и Серио, където с труд намерили колиби, в които преспивали един върху друг.

Но и това не успокоило миланчани — те се върнали в Лоди, затворили малцината, които не били потеглили, изкоренили всички лози и посеви и после подпалили всички къщи, тъй че умъртвили и кучетата в града.

Това един император не можел да изтърпи, затуй и Фридрих се спуснал още веднъж към Италия с голяма армия от бургундци, лотарингци, бохемци, унгарци, свеви, франки и всякакви други, каквито човек можел да си представи. Като начало основал един нов Лоди в Монтеджецоне, после разположил стана си пред Милано, пламенно подпомогнат от павезци, тревизанци, падуанци, луканци, равенци, флорентинци и така нататък, всички съюзили се с империята, за да унизят Милано.

И успели. В края на лятото градът се предал и за да го спасят, миланчани се подложили на една церемония, която унизила дори Баудолино, който при това нямал нищо общо с миланчаните. Победените преминали в скръбно шествие пред своя господар, като хора, които молят за прошка, всички боси и облечени в зебло, начело с епископа и военните, които носели мечовете си, окачени на вратовете. При тази гледка Фридрих се изпълнил отново с великодушие и дал с целувката на мира знак на унизените, че ги помилва.

„Струваше ли си — помислил си Баудолино — да безчинстваме така в Лоди и после да си смъкнем гащите? Струва ли си да се живее по тези земи, където всички сякаш са дали обет да се самоубият и едните помагат на другите в самоизтребването? Искам да се махна оттук.“ В действителност искал и да се отдалечи от Беатрикс, защото бил прочел някъде, че разстоянията могат да излекуват любовната болест (а не бил чел още други книги, където обратно, се казва, че именно разстоянието раздухва още повече пламъка на страстта). Затова отишъл при Фридрих и му припомнил съвета на Отон да го изпрати в Париж.

Заварил императора да крачи напред-назад тъжен и гневен в стаята си. В един ъгъл Райналд от Дасел го чакал да се успокои. Фридрих се спрял, погледнал в очите Баудолино и му казал:

— Ти си ми свидетел, момче, че непрекъснато се мъча да подчиня на един закон градовете на Италия, но всеки път трябва да започвам отначало. А може би съм сгрешил закона? Кой е казал, че този мой закон е най-правилният?

Без да се замисли много-много, Баудолино отвърнал:

— Господарю, ако започнеш да разсъждаваш така, доникъде няма да стигнеш, а императорът трябва да мисли иначе: той не е император, защото му идват правилни идеи, а идеите му са правилни, защото идват от него, и толкоз!

Фридрих го погледнал, после се обърнал към Райналд:

— Това момче говори по-добре от вас всички! Ако тези думи бяха изречени и на добър латински, щяха да бъдат възхитителни!

— Quod principi plaquit legis habet vigorem, това, което се хареса на владетеля, има силата на закон — казал Райналд от Дасел. — Да, звучи много мъдро и категорично. Жалко, че не е вписано в Евангелието, защото как ще убедим всички да приемат тази прекрасна идея?

— Видяхме какво се случи в Рим — продължил Фридрих. — Ако приема папата да ме миропомаже, допускам ipso facto^[3], че неговата власт е над моята, ако го хвана за врата и го метна в Тибър, ставам бич божи, по-голям от Атила, който, добричкият… Къде, по дяволите, да намеря кой да ми узакони правата, без да претендира, че е над мен? Няма такъв на света.

— Може да няма такава власт — му казал тогава Баудолино, — но има такава наука.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато епископ Отон ми обясняваше какво представлява един studium, ми каза, че тези общества от учители и ученици действат самостоятелно: учениците идват от целия свят и няма значение кой им е владетелят. Те плащат на учителите си, така че учителите зависят само от тях. Така стояли нещата с учителите по право в Болоня и така вече ставало и в Париж, където преди учителите преподавали в катедралното училище и следователно зависели от епископа. След това в един хубав ден отишли да преподават на хълма на света Геновева и там търсели истините, без да слушат ни епископ, ни крал.

— Ако им бях аз крал, щяха да видят те. Но какво от това, дори и да е така?

— Така ще е, ако издадеш един закон, който признава, че учените от Болоня наистина са независими от която и да било власт, твоята или на който и да било друг владетел, и че следват само закона. Щом получат такова правомощие, единствено в света, те ще твърдят, че — в съгласие с разума, логиката и традицията — единственият закон е римският и единственият, който го представлява, е свещеният римски император — и че естествено, както го каза така добре господин Райналд: Quod principi plaquit legis habet vigorem.

— И защо ще го твърдят?

— Защото в замяна на това ти ще си им дал правото да го твърдят, а това не е малко. Така ти си доволен, те са доволни и както казваше баща ми Галяудо, и вълкът сит, и агнето цяло.

— Няма да се съгласят да направят такова нещо — измърморил Райналд.

— И още как! — възкликнал Фридрих с огряно от радост лице. — Казвам ти, че ще се съгласят. Само че трябва първо да подпишат тази декларация и после ще им дам независимост, иначе всички ще мислят, че са го направили, за да отвърнат на моя жест.

— Според мен, както и да го увърташ, ако някой поиска да каже, че сте се наговорили, ще го каже — отсъдил скептично Баудолино. — Но искам да видя кой ще се изправи да каже, че докторите от Болоня не струват пукната пара, след като дори императорът е отишъл смирено да им поиска мнението. При това положение, каквото са казали, то е Света Истина.

Точно така се и случило още същата година в Ронкаля, където за втори път бил проведен голям събор. За Баудолино това било преди всичко страхотно зрелище. Както му обяснил Рахевин — за да не си мисли, че цялата работа е просто едно забавление със стърчащите му навсякъде гербове, развети знамена, разноцветни шатри, търговци и смешници — Фридрих бил построил на единия бряг на реката По типичен римски лагер, за да припомни, че императорското му достойнство произхожда от Рим. В средата на лагера като храм се издигала императорската шатра, а наоколо й в кръг като венец били разпънати шатрите на феодалите, васалите и васалите на васалите. От страната на Фридрих били архиепископът на Кьолн, епископът на Бамберг, Даниел Пражки, Конрад от Августа и още някои. От другата страна на реката — кардиналът легат на апостолическия престол, патриархът на Аквилея, архиепископът на Милано, епископите на Торино, Алба, Иврея, Асти, Новара, Верчели, Тердона, Павия, Комо, Лоди, Кремона, Пиаченца, Реджо, Модена, Болоня и разни други. Възглавил този величествен и наистина всеобщ събор, Фридрих открил преговорите.

Накратко — както каза Баудолино, за да не досажда на Никита с високите образци на имперското, юридическото и богословското красноречие, — четирима доктори от Болоня, най-прочутите, ученици на великия Ирнерий, били поканени от императора да изразят категоричната си и окончателна позиция по въпроса за неговите права, и между тях Булгаро, Якопо и Уго от Порта Равеняна се изказали така, както искал Фридрих, а именно в смисъл, че правото на императора се основава на Римския закон. На друго мнение бил само някой си Мартин.

— На когото Фридрих наредил да избодат очите — вметна Никита.

— Нищо подобно, господин Никита — възрази Баудолино, — вие, ромеите, избождате очите на когото ви падне, докато престанете да разбирате къде е правото, забравяйки вашия велик Юстиниан. А Фридрих веднага след това прогласи известния указ, с който призна автономията на болонския студиум, и щом студиумът ставаше автономен, Мартин можеше да говори каквото си иска и дори императорът нямаше да може да му стори нищо. Понеже, ако го стореше, докторите нямаше да са самостоятелни, а ако не бяха самостоятелни, тяхната дума изобщо нямаше да важи и Фридрих щеше да се окаже узурпатор.

„Идеално — мислеше си Никита, — господин Баудолино се мъчи да ми внуши, че той е създал империята и че — както го намеква във всичките си изказвания — властта му е била такава, че всяка негова случайна дума, каквото и да кажел, ставала истина. Да чуем нататък.“

Междувременно бяха влезли генуезците — носеха кошница с плодове, защото вече беше станало време за обед и Никита трябваше да се подкрепи. Съобщиха, че грабежите продължавали и че било по-добре човек да си стои у дома. Баудолино подхвана своя разказ.

Фридрих решил, че щом едно момче, почти голобрадо и обучавано от глупак като Рахевин, може да размишлява така проницателно, кой знае какво би станало, ако действително отиде да се учи в Париж. Прегърнал го горещо и му пожелал да стане истински учен, тъй като на него самия от грижи около управлението и военните дела не му останало време да се образова както подобава. Императрицата се сбогувала с него, като го целунала по челото (представете си умопомрачението на Баудолино) и му казала (тази невероятна жена, макар да била дама и кралица, умеела да чете и пише):

— И да ми пишеш, съобщавай ми как си, какво става с теб. Животът в двора е еднообразен. Твоите писма ще ми бъдат разтуха.

— Ще ви пиша, кълна се — възкликнал Баудолино с толкова плам, че можел да събуди подозрения у присъстващите. Никой от присъстващите обаче не се усъмнил (кому ще се види странна възбудата на едно момче, което заминава за Париж?), с изключение може би на самата Беатрикс. Защото тя го погледнала така, сякаш го вижда за пръв път, и снежнобялото й личице внезапно поруменяло. Но Баудолино, след един поклон, който го принуждавал да гледа в земята, вече напускал залата.