Умберто Еко
Баудолино (39)

39. Баудолино става стълпник

Никита мълчеше. Мълчеше и Баудолино, който седеше с разтворени в скута си длани, сякаш казваше: „Това е всичко“.

— Има нещо в твоята история, което не ми звучи убедително — заговори най-сетне Никита. — Поета е изрекъл измислени обвинения по отношение на другарите ти, че всеки от тях бил убил Фридрих, които после се оказали неверни. Ти си бил убеден, че си възстановил това, което се е случило през онази нощ, но, ако си ми разказал всичко, Поета никога не е признал, че нещата са се развили по този начин.

— Опита се да ме убие!

— Бил е полудял, това е ясно; искал е Градала на всяка цена и за да го получи, е убедил сам себе си, че който го притежава, той е виновен. За теб е могъл да си мисли само, че щом е у теб, ти си го скрил от него, и това му е било достатъчно, за да мине през трупа ти, само и само да ти отнеме тази чаша. Но никога не е заявявал, че убиецът на Фридрих е той.

— А кой ще е тогава?

— Пътешествали сте петнайсет години с мисълта, че Фридрих е умрял по чиста случайност…

— Упорствахме да мислим така, за да не се налага да се подозираме един друг. Освен това съществуваше призракът на Зосим, имахме си вече виновник.

— Дори така да е било, вярвай ми, в императорските дворци съм присъствал на доста престъпления. Макар нашите императори винаги да са се забавлявали да показват на чуждестранните гости странни машини и автомати, не съм виждал някой да използва тези машини, за да убива. Слушай, спомняш ли си, че когато за първи път спомена пред мен Ардзроуни, аз ти казах, че го познавам от Константинопол и че един мой приятел от Селимврия е бил един или повече пъти в неговия замък. Този човек, Пафнутий, е запознат с изобретенията на Ардзроуни, защото самият той е майсторил подобни неща за императорските дворци. И знае много добре докъде се простират възможностите им, защото веднъж, по времето на Андроник, бил обещал на императора един автомат, който щял да се върти около себе си и да развява едно знаме, щом василевсът плеснел с ръце. Направил го, Андроник го показал на чуждестранни пратеници, автоматът не шавнал и на Пафнутий му изболи очите. Ще го попитам дали иска да ни посети. В края на краищата тук, изгнаник в Селимврия, той скучае.

 

Пафнутий пристигна, придружен от едно момче. Въпреки нещастието и възрастта, оказа се човек с буден и остър ум. Поговори с Никита, с когото не се беше срещал от дълго време, и после запита как би могъл да бъде полезен на Баудолино.

Баудолино му разказа, отначало по-набързо, после с повече подробности историята си от пазара в Галиполи до смъртта на Фридрих. Не можеше да не спомене за Ардзроуни, но скри от кого е бил осиновен, като каза, че вторият му баща бил фламандски граф, към когото той, Баудолино, бил много привързан. Не спомена и Градала, като разказа само за една чаша, обсипана със скъпоценни камъни, на която убитият държал много и която можела да събуди алчността на мнозина. Докато говореше, Пафнутий го прекъсваше от време на време:

— Ти си от франките, нали? — запита го и обясни, че начинът, по който произнасял някои гръцки думи, бил типичен за провансалците. Запита го също: — Защо, като говориш, си докосваш постоянно белега на лицето? — И на Баудолино, който вече го подозираше, че не е сляп, обясни, че от време на време гласът му ставал по-слаб, сякаш той, Баудолино, прокарвал ръка пред устата си. Ако докосвал брадата си, както правели мнозина, нямало да закрива устата си. Значи си докосвал скулата, а човек го правел, когато го болял зъб или имал брадавица или белег. Тъй като Баудолино бил човек военен, предположението за белега му се сторило по-близко до истината.

Баудолино завърши разказа си и Пафнутий каза:

— Сега ти искаш да знаеш какво се е случило в онази затворена стая на император Фридрих.

— Откъде знаеш, че става дума за Фридрих?

— Хайде, хайде, всички знаят, че императорът се е удавил в Каликаднос, на две крачки от замъка на Ардзроуни, и че Ардзроуни изчезнал, защото владетелят Левон искал да му отсече главата, задето не е пазил както трябва един тъй високопоставен гост. Винаги ме е учудвало, че този твой император, който беше известен на всички като отличен плувец, се е оставил да бъде повлечен от течението на едно поточе като Каликаднос, и сега от теб разбирам много неща. Да опитаме да си ги изясним докрай.

Каза го без ирония, сякаш наистина проследяваше една сцена, която се развиваше пред угасналите му очи.

— Като начало да изключим възможността Фридрих да е бил умъртвен от машината, която произвежда празно пространство. Познавам тази машина, преди всичко тя е свързана с една стаичка без прозорци на горния етаж, а не със стаята на императора, в която има огнище с комин и множество пролуки, през които въздухът минава свободно. Освен това самата машина не може да действа. Опитвал съм я. Вътрешният цилиндър не изпълва външния, тъй че и там въздухът преминава отвсякъде. Майстори механици, по-опитни от Ардзроуни, са правели векове наред безуспешни опити за създаване на подобни машини. Лесно е да накараш силата на топлината да върти едно кълбо, или да отваря една врата, тези играчки са познати от времето на Ктезибий и на Херон. Но да създаваш празно пространство е съвсем друга работа. Ардзроуни беше честолюбив, обичаше да смайва гостите си и толкова. Сега, по въпроса за огледалата. Легендата казва, че великият Архимед бил подпалил с тях римските кораби, но ние не знаем дали това е истина. Пипал съм огледалата на Ардзроуни: бяха много малки и грубо полирани. А дори да допуснем, че са съвършени, едно огледало отразява слънчевите лъчи по пладне, когато са по-силни, но не и сутрин, когато те са слаби. Прибави това, че те би трябвало да минават през прозорец с цветни стъкла, и ще видиш, че твоят приятел, дори да би насочил едно от огледалата към стаята на императора, не би постигнал нищо. Убедих ли те?

— Да вървим нататък.

— Да, въпросът за отровите и противоотровите… Вие, латинците, сте наистина много наивни. Как може да си представите, че на пазара в Галиполи ще се продават вещества, тъй мощни, че самият василевс успява да ги получи само от доверени алхимици, и то на цената на златото. Всичко, което се продава там, е фалшиво и го купуват само варварите, които идат от Кония или от българските гори. В двете шишенца, които са ви показали, е имало чиста водица и дали Фридрих ще е пил от шишенцето на твоя юдей, или от това на оня, когото наричаш Поета, е все едно. Същото можем да кажем и за чудодейното вещество. Ако такова целебно вещество съществуваше, всеки пълководец би се запасил с големи количества от него, за да изцерява и хвърля отново в боя ранените си войници. Освен това ти ми каза каква цена сте платили за тези чудеса: тя е толкова смехотворна, че едва би покрила усилието да си наточиш вода от първата чешма и да напълниш шишенцата с нея… Сега нека ти кажа нещо за Дионисиевото ухо. Ни веднъж не съм чувал нещо през ухото в замъка на Ардзроуни. Фокуси от този род са успешни, когато разстоянието между отвора, в който се говори, и този, от който излиза гласът, е много малко, също както когато правиш фуния с шепи пред устата си, за да те чуят по-надалече. Но в замъка тръбата, която свързва единия етаж с другия, е дълга и извита и преминава през дебели стени… Дали Ардзроуни ви е дал да опитате този уред?

— Не.

— Виждаш ли? Показвал го е на гостите си, хвалел се е с него и толкова. Дори и ако твоят Поет се е опитал да говори с Фридрих, и Фридрих е бил буден, той най-много ще да е чул някакво неясно бръмчене, идещо от устата на Медузата. Може би Ардзроуни е използвал този уред, за да плаши тези, които е канел да спят горе, като ги накара да повярват, че в стаята има призраци, но толкова. Твоят приятел Поета не е могъл да изпрати на Фридрих никакво съобщение.

— А празната чаша на пода, огънят в камината…

— Ти ми каза, че Фридрих нея вечер не се чувствал добре. Бил яздил цял ден под слънцето на онези земи, което изгаря до болка всеки, непривикнал към него; пристигнал е след много дни на неспирни походи и битки… Безспорно е бил уморен, изтощен, може би хванал някоя болест. Какво правиш, когато те побиват тръпки нощем? Завиваш се, но ако имаш треска, тресе те и под завивките. Твоят император е запалил камината. После се е почувствал още по-зле, уплашил се е, че е отровен, и е изпил противоотровата, без да има нужда.

— Но защо се е почувствал по-зле?

— Тук не съм сигурен, но ако размислим добре, изводът може да е само един. Опиши ми отново камината, тъй че да си я представя.

— Върху легло от сухи съчки имаше клони с уханни пъпки и късове от тъмно вещество, нещо като въглища, но намазани с някакво масло…

— Било е naphta или bitumen, вещество, което се намира например в Палестина, в така нареченото Мъртво море, където това, което човек взима за вода, е толкова гъсто и тежко, че гмурнеш ли се в него, не потъваш, а плаваш като лодка. Плиний пише, че това вещество било така сродно с огъня, че щом бива приближено до пламък, той лумва по-силно. Колкото до въглищата, познаваме ги добре: по думите на същия Плиний, те се получават от дъбовото дърво, като се запалват зелените му клони, струпани във форма на конус, измазан с влажна глина, в която са направени отвори, за да излиза през тях по време на горенето цялата влага. Но понякога въглищата се получават от друго дърво, чиито свойства не винаги са известни. И много лекари са наблюдавали какво се случва, когато човек вдъхва изпаренията на лошите въглища, които стават още по-опасни, когато се свържат с някои видове bitumen. От тази връзка се освобождават отровни изпарения, много по-недоловими и невидими от дима на обикновения огън, който изгонваме, като отваряме прозореца. Тези изпарения не се виждат, разпростират се в помещението и ако то е затворено, се утаяват. Можеш да разбереш, че ги има, само по това, че когато влязат в съприкосновение с пламъчето на светилника, го оцветяват в синьо. Но обикновено човек го разбира, когато е твърде късно, този злотворен дъх е изпил вече чистия въздух наоколо. Нещастникът, който вдъхне отровния въздух, усеща силна тежест в главата и звънтеж в ушите, започва да диша трудно, зрението му се замъглява… Достатъчна причина, за да си каже, че е отровен, и да погълне някаква противоотрова. И точно това е направил твоят император. Но ако човек усети тези болестни признаци и не напусне тутакси заразеното място, или някой не го извлече от него, нещата се влошават. Наляга го тежка сънливост, пада на пода и на този, който после го намери, ще изглежда мъртъв, без дъх, без топлина, без пулс, с вдървени крайници и бял като платно… И най-опитният лекар ще повярва, че има пред себе си труп. Случвало се е дори хора в това състояние да бъдат погребвани, когато е било достатъчно да бъдат излекувани със студени кърпи на главата, горещи бани и разтривки с масла, които съживяват телесните течности.

— Да не би — изрече Баудолино, и той с лице, бледо като на Фридрих в онази далечна утрин, — да не би да искаш да ми кажеш, че сме взели за мъртъв императора, а той е бил жив?

— Да, точно това казвам, бедни ми приятелю. Той е умрял, когато е бил хвърлен в реката. Ледената вода е започнала някак да го съживява и това би било не лошо лечение, но той, още в несвяст, е започнал да диша, погълнал е вода и се е удавил. Когато сте го извлекли на брега, сте могли да проверите дали няма вид на удавник…

— Беше подут. Знаех, че не би трябвало да е така, и си помислих, че така ми се е сторило, като гледах този нещастен труп, изподраскан от речните камъни…

— Мъртвецът не се подува под водата. Така става само с живия, който умира във водата.

— Значи Фридрих е станал жертва на някаква странна, непозната болест, не е бил убит?

— Животът му е бил отнет, разбира се, но от този, който го е хвърлил във водата.

— Но това бях аз!

— Нелепа случайност. Но не се вълнувай. Успокой се. Направил си го, мислейки, че вършиш добро, безспорно не за да причиниш смъртта му.

— Но съм я причинил!

— Не бих нарекъл това убийство.

— А пък аз — да! — извика Баудолино. — Аз съм причината моят любим баща да се удави, когато още е бил жив! Аз…

Пребледня още повече, произнесе няколко несвързани думи и припадна.

 

Свести се, докато Никита му слагаше студени компреси на главата. Пафнутий си беше отишъл, може би чувствайки се виновен, защото, за да покаже колко е прозорлив, бе разкрил на Баудолино една ужасяваща истина.

— Опитай се да лежиш спокойно — говореше му Никита, — разбирам, че си развълнуван, но така е било писано; чу какво ти каза Пафнутий, всеки би сметнал за мъртъв този човек. И аз съм чувал за случаи на привидна смърт, която е заблудила всички лекари.

— Аз съм убил баща си — продължи да повтаря Баудолино, разтърсван от пристъпи на треска, — без да го съзнавам, съм го ненавиждал, защото бях пожелал неговата съпруга, своята майка осиновителка. Първо станах прелюбодеец, после отцеубиец и носейки в себе си тази проказа, после омърсих с нечестивото си семе най-чистата от девствениците, като я убедих, че й давам екстаза, който й бяха обещали. Аз съм убиец, защото убих Поета, който беше невинен…

— Не е бил невинен, бил е обладан от неудържима алчност; опитал се е да те убие, ти само си се защитавал.

— Обвиних го несправедливо в убийство, което съм извършил аз, убих го, за да не си призная, че е трябвало да накажа себе си. Целия си живот прекарах в лъжа, искам да умра, да се проваля в Ада и да страдам вечно…

Напразни бяха опитите да бъде успокоен и нищо не успяваха да направят, за да го излекуват. Никита поръча на Теофилакт да му приготви една отвара от сънотворни билки и го накара да я изпие. Няколко минути по-късно Баудолино потъна в най-неспокойния сън през живота си.

 

Когато на следния ден се събуди, отказа да приеме чашата супа, която му поднесоха, излезе навън, седна под едно дърво и остана там, мълчалив, подпрял главата си с ръце, през целия ден, и на другата сутрин още беше там. Никита реши, че в такива случаи най-добрият лек е виното, и го убеди да пие колкото може, като че ли е лекарство. В продължение на три дни и три нощи Баудолино остана да седи вцепенен под дървото.

В зори на четвъртия ден Никита отиде да го види, но той не беше там. Претърси внимателно градината и къщата, но Баудолино беше изчезнал. Страхувайки се, че е решил да извърши отчаян жест, Никита изпрати Теофилакт и синовете му да го търсят из цяла Селимврия и из полята наоколо. Върнаха се два часа по-късно — викаха отдалеч на Никита, че са го открили. Заведоха го на онази ливада близо до града, където при пристигането си бяха видели колоната на древните отшелници.

Група любопитни се трупаха в подножието на колоната и сочеха нагоре. Колоната беше от бял камък, висока почти колкото двуетажна къща. На върха се разширяваше в нещо като квадратна площадка с парапет от издигнати нарядко колонки и напречно перило, също каменни. В средата имаше параклисче. Пространството извън колоната беше съвсем малко, ако човек седнеше на площадката, трябваше да пусне краката си надолу, а в параклисчето човек можеше да се побере само ако се приведе и свие крайниците си към тялото. Спуснал крака във въздуха, горе седеше Баудолино и се виждаше, че е гол като червей.

Никита го извика, каза му да слезе, опита се да отвори малкия вход в основата на колоната, от който, както е при всички подобни постройки, нагоре тръгваше вита стълба, извеждаща на площадката. Но вратичката, макар вече разхлопана, беше залостена отвътре.

— Слизай, Баудолино, какво си решил да правиш горе?

Баудолино отговори нещо, но Никита не го чу. Поиска да му намерят една достатъчно висока стълба. Донесоха му, той се изкачи с мъка по нея и главата му стигна до висящите крака на Баудолино.

— Какво смяташ да правиш? — попита го отново.

— Да остана тук. Сега започва моето изкупление. Ще се моля, ще размишлявам, ще се унижавам в мълчание. Ще се опитам да постигна уединението, да се откъсна от всички мнения и представи, да не се поддавам нито на гнева, нито на желанията, нито дори на разсъдъка и мисълта, да скъсам всички връзки, да стана напълно чист, за да не виждам нищо освен тържеството на мрака. Ще се опразня от дух и разум, ще стигна отвъд царството на ума, и в тъмнината ще завърша моето странстване по огнени пътища…

Никита си даде сметка, че той повтаря неща, чути от Хипатия. Нещастникът — помисли си — така силно иска да избегне всяка страст, че се опитва, усамотен горе, да стане като тази, която още обича. Но не му каза нищо. Запита го само как смята да оцелее.

— Ти ми разказа, че отшелниците спускали на връв една кошница — отвърна Баудолино — и вярващите слагали в нея като милостиня храната, която им била останала, и още по-добре, която била останала на техните животни. И малко вода, макар че бих могъл да търпя жаждата и да разчитам на редките дъждове.

Никита въздъхна, слезе на земята, поиска да му намерят кошница и връв, каза да напълнят кошницата с хляб, варени зеленчуци, маслини и няколко къса месо; един от синовете на Теофилакт хвърли високо въжето, Баудолино го хвана и изтегли кошницата. Взе само хляба и маслините и върна всичко друго.

— Сега ме остави, моля те — извика на Никита. — Това, което исках да разбера, като ти разказах своята история, го разбрах. Повече нямаме какво да си кажем. Благодаря ти, задето ми помогна да стигна до мястото, където съм.

Никита ходеше при него всеки ден, Баудолино го поздравяваше с ръка и мълчеше. С течение на времето Никита забеляза, че вече не е нужно да му носи храна, защото в Селимврия се бе разпространил слухът, че след много векове още един свят човек се е усамотил на върха на колоната, и всички ходеха да се прекръстят под нея и оставяха в кошницата нещо за ядене и за пиене. Баудолино издърпваше въжето, взимаше малкото, което щеше да му стигне за деня, и раздробяваше останалото за многобройните птици, които бяха почнали да се събират на площадката. Интересуваха го само те.

 

Баудолино остана там през цялото лято, без да произнесе нито дума, изгорял от слънцето, макар често да се скриваше в параклиса, изсушен от горещината. Вършеше нуждите си очевидно нощем, през парапета, и в подножието на колоната се виждаха изпражненията му, дребни като кози барабонки. Брадата и косите му бяха станали дълги и той беше толкова мръсен, че това се виждаше, и вече започваше да се чувства чак отдолу.

Наложи се Никита да отсъства на два пъти от Селимврия. В Константинопол Балдуин Фландърски бе провъзгласен за василевс и латинците постепенно бяха завзели цялата империя, но Никита трябваше да се погрижи за имотите си. В Никея се изграждаше последният бастион на Византийската империя и Никита имаше намерение да се пресели там, където щяха да имат нужда от съветник с неговия опит. Затова се налагаше да си създаде връзки и да подготви това ново изключително опасно пътуване.

И при всяко свое завръщане заварваше в подножието на колоната все по-голяма тълпа. Някои бяха предположили, че един стълпник, тъй пречистен в своето продължително самобичуване, не може да не притежава дълбока мъдрост, и се изкачваха по стълбата да поискат от него съвет и утеха. Разказваха му своите нещастия и Баудолино отговаряше например така:

— Ако си горделив, ти си дяволът. Ако си тъжен, си неговият син. А ако се тревожиш за много неща, си неговият неуморен слуга.

Друг му искаше съвет как да разреши спора си със съседа. И Баудолино отвръщаше:

— Бъди като камилата: носи товара на своите грехове и следвай стъпките на оня, който познава пътищата към Господа.

Трети пък му се оплакваше, че снахата не можела да има деца. И Баудолино казваше:

— Това, което може да мисли един човек за нещата под небето и за нещата над небето, е ненужно. Само онзи, който постоянства в мислите си за Христос, живее в истината.

— Колко е мъдър — повтаряха вярващите, оставяха му някоя пара и си тръгваха утешени.

 

Настъпи зимата и Баудолино, сгушен, почти не излизаше от параклиса. За да не бъде принуден да слуша дългите истории на тези, които се изкачваха до него, започна да ги преварва:

— Обичаш една жена с цялото си сърце, но си обзет от съмнението, че тя не те обича със същия плам — казваше.

Човекът възкликваше:

— Колко си прав! Ти четеш в душата ми като в отворена книга! Какво да направя?

И Баудолино отвръщаше:

— Мълчи и не измервай другите по себе си.

На дебелака, който се изкачи с огромни усилия горе, каза:

— Всяка сутрин се будиш със схванат врат и ти е трудно да си обуеш гащите.

— Точно така е — съгласи се оня, възхитен.

Баудолино продължи:

— Няма да се храниш в продължение на три дни, но не се възгордявай от това. Не се възгордявай, а яж месо. По-добре е да ядеш месо, отколкото да се хвалиш. И приемай мъките си като дан за своите грехове.

Дойде един баща и му се оплака, че синът му е измъчван от болезнени язви. Баудолино го посъветва:

— Мий го три пъти на ден с вода и сол и всеки път произнасяй думите: „Дево Хипатия, погрижи се за твоя син“.

Онзи си тръгна и след седмица се върна с новината, че язвите на сина му заздравявали. Остави на Баудолино пари, един гълъб и шише вино. Всички се развикаха, че е станало чудо, и болните се завтекоха в църквата да се молят: „Дево Хипатия, погрижи се за твоя син“.

По стълбата се изкачи бедно облечен човек с мрачно лице. Баудолино му каза:

— Зная какво ти има. Носиш в сърцето си омраза към някого.

— Ти знаеш всичко — каза оня.

Баудолино продължи:

— Ако някой иска да върне със зло на злото, може да рани брат си с един знак. Винаги дръж ръцете си зад гърба.

Дойде друг с тъжни очи и му каза:

— Не зная каква болест ме мори.

— Аз зная — каза Баудолино. — Ти си ленив.

— А как да се излекувам?

— Леността се проявява за пръв път, когато човек забелязва, че слънцето се движи много бавно.

— И какво да правя?

— Никога не гледай слънцето.

— Нищо не може да се скрие от него — говореха хората в Селимврия.

— Как успяваш да си толкова мъдър? — запита го един.

И Баудолино рече:

— Като се крия.

— Как успяваш да се криеш?

Баудолино протегна ръка и му показа дланта си.

— Какво виждаш пред лицето си? — запита го.

— Ръка — отвърна другият.

— Виждаш ли, че успявам — каза Баудолино.

 

Отново настъпи пролетта. Баудолино беше станал още по-мръсен и космат. Долетели на ята, птиците кацаха по него, за да кълват червеите, които се бяха развъдили по тялото му. И тъй като трябваше да хранят всички тези твари, хората пълнеха кошницата му по няколко пъти на ден.

Една сутрин пристигна конник, задъхан и прашен. Съобщи му, че по време на лов един благородник бил изстрелял неточно стрелата си и тя улучила сина на неговата сестра. Стрелата се била забила в окото и излязла през тила му. Момчето още дишало и благородникът молел Баудолино да направи всичко, което може да направи един Божи човек.

Баудолино отговори:

— Дълг на стълпника е да вижда как собствените му мисли идват отдалеч. Знаех, че ще дойдеш, но се забави много време и ще ти трябва още толкова, за да се върнеш. Нещата в живота стават така, както е писано да станат. Знай, че в този момент момчето умира и дори, да, дори вече е мъртво. Господ да се смили над него.

Конникът се върнал и момчето било вече мъртво. Когато научиха новината, мнозина от Селимврия се развикаха, че Баудолино има ясновидска дарба и е видял какво се случва на разстояние от много мили. Недалеч от колоната обаче се намираше църквата на Свети Мардоний, чийто свещеник ненавиждаше Баудолино, защото месеци наред стълпникът му бе отнемал даровете на вярващите. Той започна да ги убеждава, че чудото на Баудолино било нищо и половина и че такива чудеса можели да правят всички. Застана пред колоната и извика на Баудолино, че ако един стълпник не е способен да измъкне една стрела от око, е все едно, че той е убил момчето.

Баудолино отговори:

— Желанието да се харесаме на хората погубва духовния ни разцвет.

Свещеникът го замери с камък и веднага неколцина запалени от думите му го последваха, обсипвайки площадката с камъни и буци пръст. Хвърляха камъни през целия ден по Баудолино, който се бе свил в параклисчето, закривайки лицето си с ръце. Тръгнаха си едва когато се стъмни.

 

На следната сутрин Никита отиде да види какво е станало с неговия приятел, и не го видя. На върха на колоната нямаше никого. Върна се вкъщи разтревожен и завари Баудолино в конюшнята на Теофилакт. Беше напълнил една бъчва с вода и с помощта на голям нож изчегъртваше цялата мръсотия, която се беше натрупала по тялото му. Беше подстригал ниско брадата и косата си. Беше почернял от слънцето и вятъра, но не изглеждаше много отслабнал, само дето с труд се държеше изправен и раздвижваше ръцете и раменете си, за да отпусне мускулите на гърба си.

— Видя ли? Един път в живота си казах истината и започнаха да ме замерят с камъни.

— Така е било и с апостолите. Ти стана свят човек, а се отчайваш от толкова дребно нещо?

— Може би съм очаквал някакъв знак от небето. През тези месеци успях да събера доста пари. Изпратих един от синовете на Теофилакт да ми купи дрехи, кон и муле. Някъде тук, в къщата, трябва да се намира още моето оръжие.

— Значи си отиваш? — запита го Никита.

— Да — отвърна той. — Докато стоях горе на колоната, разбрах много неща. Разбрах, че съм грешил, но никога за да спечеля власт и богатство. Разбрах, че ако искам греховете ми да бъдат опростени, трябва да платя три дълга. Първият: бях се зарекъл да издигна надгробна плоча на Абдул и затова запазих неговата глава на Кръстителя. Парите дойдоха от другаде, и това е по-добре, защото не идват от търговия с божи образи, а от даровете на добри християни. Ще открия мястото, където погребахме Абдул, и ще му издигна там параклис.

— Но ти не помниш дори къде е бил убит!

— Бог ще ме води, а и зная наизуст картата на Козма. Вторият ми дълг: дадох свят обет пред моя баща Фридрих, за да не споменавам епископ Отон, и до ден днешен не съм го изпълнил. Трябва да стигна до царството на отец Йоан. Иначе напразно ще съм похабил живота си.

— Но нали сами сте се убедили, че то не съществува!

— Убедихме се, че не сме успели да стигнем до него. Има разлика.

— Но сте си дали сметка, че евнусите са лъгали.

— Че може би са лъгали. Но не са могли да лъжат нито епископ Отон, нито традицията, според които отецът съществува някъде по света.

— Но ти не си вече млад, както си бил, когато си тръгвал първия път!

— Сега съм по-мъдър. Трети дълг: там имам син или дъщеря. Там е и Хипатия. Искам да ги намеря и да ги защитавам.

— Но оттогава са изминали повече от седем години!

— Детето ще е на повече от шест. Нима като навърши шест години, детето ти престава да е твое?

— Но може да е момче и следователно сатир-дето-не-се-вижда-никога.

— А може да е една малка хипатия. Ще обичам това същество, каквото и да е, момче или момиче.

— Но не знаеш къде са планините, където са се укрили!

— Ще ги търся.

— Но Хипатия може да те е забравила; може да не желае да вижда този, заради когото е загубила апатията си!

— Не познаваш Хипатия. Тя ме чака.

— Но си бил вече стар, когато те е обикнала, сега ще й изглеждаш в дълбока старост!

— Тя никога не е виждала по-млади мъже.

— Но ще са ти необходими много години, за да се върнеш по онези места и да стигнеш оттатък!

— На нас от Фраскета главите ни са по твърди от оная работа.

— Но кой ти е казал, че ще доживееш до края на твоето пътешествие?

— Пътуването подмладява.

 

Нищо не помогна. На следния ден Баудолино прегърна Никита, цялото му семейство и домакините. Покачи се с известно усилие на коня, провеси меча си на седлото и поведе мулето със запасите от храна.

Никита го проследи с поглед и видя как той продължи да му маха отдалеч с ръка, но без да се обръща, запътен напред, напред, към царството на отец Йоан.