Умберто Еко
Баудолино (29)

29. Баудолино пристига в Пндапетцим

Това, че били прекосили Самбатион, не означавало, че са пристигнали в царството на отец Йоан. Значело просто, че били напуснали познатите земи, тези, до които били стигали най-смелите пътешественици. И наистина, нашите приятели трябвало да вървят още много дни, и то през земи поне толкова труднопроходими, колкото били бреговете на каменната река. След това стигнали до една равнина, която сякаш нямала край. Далеч на хоризонта се забелязвали планински масиви, не много високи, но насечени от остри върхове, тънки като пръсти, които напомняли на Баудолино Пиренейските Алпи, които бил видял, когато като дете ги бил прекосил в източната им част, за да се изкачи от Италия към Германия — но онези били значително по-високи и внушителни.

Планините обаче били далеч на хоризонта и в равнината конете напредвали с мъка, защото всичко било обрасло с гъста растителност, като някаква безкрайна изкласила нива, с тази разлика, че това около тях не било жито, а някаква жълта и зелена папрат, по-висока от човешки бой, и тази извънредно плодородна степ се простирала докъдето погледът стигал, като море, люляно от непрестанен вятър.

Докато прекосявали едно голо място, нещо като остров в това море, видели, че в далечината, и то само на едно място, папратите вече не се движели равномерно на успоредни вълни, а се люшкали в разни посоки, като че ли някакво животно, някакъв огромен заек си проправял път през тревите, но ако наистина бил заек, то той криволичел на плавни дъги, а не тичал по права линия, при това по-бързо от който и да било заек. Но тъй като нашите смелчаци вече се били срещали с разни животни, при това не вдъхващи голямо доверие, дръпнали юздите на конете и се приготвили за нова битка.

Змиевидното движение на папратите се приближавало към тях и вече се чувал шумът от смачканите стъбла. На границата на голото място най-сетне папратите се раздвижили и се появило едно същество, което ги разтваряло с ръце, като театрална завеса.

Това били без съмнение ръце и те принадлежали на съществото, което вървяло срещу тях. Но останалото от съществото било само един крак, един-единствен. Не че му бил отрязан другият, защото кракът израствал най-естествено от тялото така, сякаш никога не било имало на него място за друг, и с този единствен крак съществото тичало невероятно леко, сякаш от рождение било свикнало да се движи по този начин. Нещо повече, докато тичало с голяма скорост към тях, те не разбирали дали се движи с подскоци, или успява, оформено по този начин, да крачи, тоест единственият му крак да се движи напред и назад, както ние вървим с два крака, и всяка крачка да го измества напред. Скоростта, с която съществото се движело, била толкова голяма, че никой не успявал да отдели едно движение от друго, както при препускащите коне никой не може да каже дали има един миг, в който и четирите им копита са във въздуха, или пък винаги поне две от тях са стъпили на земята.

Когато съществото спряло пред тях, пътешествениците видели, че стъпалото му е два пъти по-голямо от човешкото, но правилно оформено, с четвъртити нокти и пет пръста, които приличали на палци, къси и яки.

На ръст съществото било високо колкото десет-дванайсетгодишно дете, тоест им стигало до кръста, главата му била добре оформена, с къси русоляви коси, щръкнали на черепа му, две кръгли очи на кротък вол, малък закръглен нос, широка уста, стигаща почти до ушите му, която разкривала при нещо, което без съмнение било усмивка, два реда красиви и здрави зъби. Баудолино и неговите приятели веднага го разпознали, тъй като много пъти били чели и чували разкази за него: това бил унипод — те били включили вече униподи в писмото на отеца.

Униподът продължавал да се усмихва, вдигнал двете си ръце, като ги стиснал над главата си в знак на поздрав и изправен като статуя на единствения си крак, казал нещо като:

— Алейхем саби, яни кала бенсор.

— Този език никога не съм го чувал — казал Баудолино. После се обърнал към съществото на гръцки: — На какъв език говориш?

Униподът отвърнал на някакъв негов си гръцки:

— Аз не знае какъв език говори. Аз мисли вие чужди и говори измислен език като езика на чужди. Вие пък говори езика на презвитер Йоханес и на негов дякон. Аз поздравява вас аз е Гавагай, на ваши услуги.

Като видели, че Гавагай е безобиден и дори добронамерен, Баудолино и другарите му слезли от конете и седнали на земята, като го поканили да направи същото и му предложили малкото храна, с която още рзполагали.

— Не — казал униподът, — аз благодари, но аз ял много тази сутрин. — После направил това, което според всяка добра традиция би трябвало да се очаква от един унипод: първо се проснал на земята, след това вдигнал крака си, така че да си направи сянка със стъпалото, поставил ръцете си зад тила и отново щастливо се усмихнал, като че ли се бил разположил под чадър. — Малко хладно добре днес след толкова тичане. Но вие кой? Жалко, ако вие били дванайсет, вие били свети влъхви, които се връщат, дори има един черен. Жалко вие само единайсет.

— Да, жалко — отвърнал Баудолино. — Но сме единайсет. А теб единайсет влъхви не те интересуват, така ли?

— Единайсет влъхви не интересни никого. Всяка сутрин в църква ние молим за връщане на дванайсет, ако върнат единайсет, ние молили лошо.

— Тук очакват наистина влъхвите — прошепнал Поета на Баудолино. — Трябва някак да ги убедим, че дванайсетият е наблизо.

— Но без да споменаваме влъхвите — предупредил Баудолино. — Ние сме дванайсет, а за останалото да си мислят както си щат. Иначе ще стане така, че отец Йоан ще открие кои сме и ще ни хвърли на своите бели лъвове или на каквото има там на разположение.

След това отново се обърнал към Гавагай:

— Ти каза, че си слуга на презвитера. Значи сме пристигнали в царството на отец Йоан?

— Ти чака. Ти не може казва: ето мене тук в царство на презвитер Йоханес, след извървял малко път. Тъй всеки дойде. Вие сте в голяма област на дякон Йоханес, син на презвитер, и той управлява цяла тази земя, която вие, ако иска стигне царство на презвитер, може да мине само през нея. Всички посетител, който идва, трябва първо чака в Пндапетцим, голяма столица на дякона.

— Колко посетители са стигали дотук?

— Николко. Вие първи.

— И не е идвал преди нас един мъж с черна брада? — запитал Баудолино.

— Аз не го виждал никога — отвърнал Гавагай. — Вие първи.

— Значи трябва да спрем в тази област, за да изчакаме Зосим — промърморил Поета. — Но дали ще пристигне? Може би е още в Абказия и се мотае в мрака.

— Щеше да е по-зле, ако вече беше пристигнал и беше връчил Градала на тези хора — отбелязал Киот.

— А без Градала какво ще поднесем ние?

— Спокойно, и бързането иска време — мъдро се обадил Бойди. — Да видим първо какво ще намерим там, а после ще измислим нещо.

Баудолино обяснил на Гавагай, че с удоволствие ще отседнат в Пндапетцим, за да изчакат дванайсетия си спътник, който се бил загубил по време на една пясъчна буря в пустинята на много дни път от където се намирали в момента, и го запитал къде живее дяконът.

— Там, в своя дворец. Аз води вас. Не, първо ще каже мои приятели, че вие пристига, и когато вие пристига, вие посрещнати като празник. Гости е дар от Господа.

— Има ли други униподи тук, в тревите?

— Аз не вярва, но видял преди малко блем, кого познавам това много добре, защото униподи не приятел на блеми. — Пъхнал два пръста в устата си и изсвирил дълго и къдраво. Няколко мига по-късно папратите се разтворили и се появило друго същество. Било много различно от унипода, но още като чули името „блем“, нашите приятели вече знаели, че ще видят това, което видели. Съществото имало изключително широки рамене и следователно било набито, но с тънък кръст, имало два къси космати крака, но нямало глава, нито пък врат. На гърдите му, където хората имат зърна, се отваряли две бадемовидни очи, много живи, а под лека издатина с две ноздри — нещо като кръгъл отвор, но много гъвкав, тъй че когато съществото заговорело, приемал различни форми според звуците, които издавало. Гавагай се приближил до него и го заговорил. Докато му сочел новодошлите, съществото видимо кимало, като навеждало рамене, сякаш се покланяло.

Приближило се до новодошлите и изрекло нещо като:

— Оуиии, оуиоиоиои, ауеуа!

В знак на приятелство пътешествениците му поднесли чаша вода. Блемът извадил от торбата, която носел, една тръбичка, мушнал я в отвора, който бил под ноздрите му, и засмукал водата. След това Баудолино му подал голямо парче сирене. Блемът го поднесъл към устата си и тя изведнъж станала колкото сиренето, което мигом изчезнало в дупката.

— Еуаои оеа! — казало съществото и сложило ръка на гърдите си, по-точно на челото си, като че обещавало нещо, поздравило нашите приятели с две ръце и изчезнало сред папратите.

— Той пристигне преди ние — казал Гавагай. — Блеми не тича като униподи, но много по-бързи от бавни животни, на които вие качили себе си. Какви те?

— Коне — отвърнал Баудолино, като си спомнил, че в царството на отеца те не се въдели.

— Какви е коне? — попитал заинтригуван униподът.

— Като тези — отвърнал Поета, — съвсем същите.

— Благодаря. Вие могъщи хора, които върви на животни, същи като коне.

— Добре, но слушай сега. Преди малко каза, че униподите не са приятели с блемите. Те не принадлежат ли на царството или на областта?

— О, не, и те като ние е слуги на презвитера, а като тях е и понци, пигмеи, гиганти, паноти, безезични, нубийци, евнуси и сатири-дето-не-се-виждат-никога. Всичките добри християни и верни слуги на дякон и на презвитер.

— А не сте приятели, защото сте различни? — запитал Поета.

— Какво казваш ти различни?

— Е, в смисъл, че ти си различен от нас и…

— Защо аз различен от вас?

— Господи помилуй! — възкликнал Поета, — Преди всичко защото ти имаш един-единствен крак! Ние и блемът имаме по два!

— Но ако вие и блемът вдигнете един крак, имате само един.

— Но ти нямаш друг, който да свалиш!

— Защо трябва да сваля крак, който няма? Ти трябва да свали трети крак, който няма?

Тук вече Бойди се намесил да ги помирява:

— Слушай, Гавагай, ще признаеш ли, че блемът няма глава?

— Как няма глава? Има очи, нос, уста, говори, яде. Как блем прави това, ако няма глава?

— Но не си ли забелязал, че няма врат и върху врата онова кръгло нещо, което ти имаш на врата си, а блемът — не?

— Какво значи забелязал?

— Видял, открил че, узнал че!

— Може би ти иска каже, че блем не съвсем същ като мен, че майка ми не може сбърка мене с него. Но и ти не същ като твой приятел, защото той има белег на лице, а тебе няма. И твой приятел различен от онзи черния като единия от влъхви, а той различен от онзи там с черна брада като равин.

— Откъде знаеш, че имам брада на равин? — запитал обнадежден Соломон, който без съмнение си мислел за пръснатите юдейски племена и виждал в тези думи на унипода явен знак, че събратята му са минали по тези места или че живеели в това царство. — Виждал ли си други равини?

— Не виждал, но всички в Пндапетцим казва брада като равин. Борон се обадил:

— Да приключваме. Този унипод не може да види разликата между себе си и блема, както и ние не можем да видим разлика между Баудолино и Прасето. Ако си помислите, така става и когато срещаме чужденци. Някой може ли да намери голяма разлика между двама маври?

— Така е — казал Баудолино, — но при блемите и униподите не е като при нас и маврите, които ние виждаме само когато отиваме при тях. Те всички живеят в една област и той различава един блем от друг, щом като казва, че този, когото видяхме преди малко, е негов приятел, докато другите не му са приятели. Чуй ме, Гавагай: ти каза, че в тази област живеят паноти. Аз знам какви са панотите, те са хора почти като нас, само дето имат толкова големи уши, че им се спускат до колената и, когато е студено, се увиват с тях като с плащ. Такива ли са панотите?

— Да, като нас. И аз има уши.

— Но не ти стигат до колената, за Бога!

— И ти има уши много по-големи от твоя приятел до теб.

— Но не и като на панотите, дявол да го вземе!

— Всеки има уши, които майка му направила.

— Но тогава защо казваш, че униподите и блемите не се разбират?

— Те мислят лошо.

— Как лошо?

— Те християни, които правят грешки. Те са фантазиатои. Те казват също като нас, че Син не е от съща природа като Отца, защото Отец съществува преди да започне време, а Син е създаден от Отца не поради нужда, а от желание. Значи Син е осиновен син на Отца, нали? Блеми казват: да, Син не е от съща природа като Отца, но това Слово осиновен син не може само да направи себе си плът. Значи Иисус никога не стане плът, това, което апостоли видели, било само… как да каже?… Фантазия.

— Чиста привидност.

— Точно така. Те казва, че само привидност на Син е умряла на кръста, не се е родила във Витлеем, не е родена от Мария, един ден на река Йордан появила се пред Йоан Кръстител и всички казали „О!“. Но ако Син не е плът, как каже този хляб е моята плът? После те не правят комка с хляб и бурк.

— Може би защото е трябвало да смучат виното, или както го наричаш, със своите сламки — казал Поета.

— А панотите? — запитал Баудолино.

— О, те не интересува какво прави Син, когато слиза на земя. Те мисли само за Светия Дух. Слушай: те казва християни на запад мисли, че Светият Дух произлизал от Отца и от Син. Те не са съгласен и казва, че това за Син сложено по-късно и във вярата на Константинопол не казва така. Светият Дух за тях произлиза само от Отца. Те мисли обратно на пигмеи. Пигмеи казва Светият Дух произлиза само от Син, а не от Отца. Паноти мразят най-вече пигмеи.

— Приятели — обърнал се Баудолино към спътниците си, — Струва ми се ясно, че разните раси, които населяват тази област, не придават значение на различията на телата, цвета и формата, както правим ние, които дори като видим джудже, го смятаме за грешка на природата. А затова пък, както впрочем мнозина от нашите учени, придават голямо значение на разликите в схващанията за природата на Христос и на Светата Троица, за която толкова много слушахме в Париж. Такъв е техният начин на мислене. Да се опитаме да го разберем, иначе ще затънем в безкрайни спорове. Затова, нека се престорим, че за нас блемите са като униподите, а какво мислят за природата на Господ Бог, всъщност не ни интересува.

— Доколкото разбирам, униподите принадлежат към ужасната ерес на Арий — обадил се Борон, който от всички тях бил чел най-много книги.

— И какво от това? — казал Поета. — Струва ми се, че е пак нещо гръцко. Ние, на север, се вълнувахме повече от това кой е истинският папа и кой антипапата, и освен това всичко зависеше от една прищявка на моя покоен господар Райналд. Всеки си има трески за дялане. Прав е Баудолино, да се направим, че не разбираме, и да поискаме от тях да ни заведат при техния дякон, който няма да е кой знае какво, но поне се нарича Йоан.

И така, поискали от Гавагай да ги заведе в Пндапетцим и той ги повел с къси подскоци, за да позволи на конете да го следват. След два часа стигнали края на папратовото море и излезли в една равнина, засадена с маслини и овошки: под дърветата се били разположили същества с почти човешки вид, които ги гледали с любопитство и им махали за поздрав, но издавали само нечленоразделни звуци. Както обяснил Гавагай, това били безезични същества, които живеели извън града, защото били месалианци, вярвали, че може да се отиде на Небето само с една непрекъсната и мълчалива молитва, без да се докосват до тайнствата, да извършват благотворителни дела, да се подлагат на умъртвяване на плътта, изобщо без да участват в култовите действия. Затова никога не посещавали църквите в Пндапетцим. Никой не гледал на тях с добро око, защото те смятали, че и работата е добро дело и следователно ненужно. Живеели в крайна бедност, като се хранели с плодовете на дърветата, които ползвали без никакви задръжки, макар че те принадлежали на цялата общност.

— Във всичко останало са като вас, така ли? — закачил го Поета.

— Да, като нас, когато мълчим.

 

Планините ставали все по-близки и колкото по-близки ставали, толкова по-ясно ставало за нашите приятели какво представляват. В края на каменистото поле се издигали стъпаловидно меки жълтеникави хълмове, които напомняли, подсказал Коландрино, бита сметана, или по-скоро кълбета захарен памук, а още по-точно пясъчни дюни, една зад друга. Зад тях стърчали странни колони, които отдалеч им били заприличали на пръсти, скални стълбове с шапки от по-тъмен камък, някои във форма на качулка, други подобни на барети, издължени отпред и отзад. По-далечните не били толкова изострени, но всички те, когато ги наближили, се оказвали подобни на плетени кошери и накрая ставало ясно, че дупките в тях са жилища, издълбани в скалното общежитие, и до всяко от тях се достигало по отделна дървена стълбичка, и тъй като стълбичките, водещи към различните етажи, били свързани, всички заедно образували около всяка колона нещо като въздушна плетеница, по която обитателите сновели бързо нагоре-надолу, подобни на мравки.

В центъра на града се виждали истински жилищни домове или гъсто населени дворци, чиито високи еркери заемали не малка част от общата фасада. По-нататък се очертавал още по-внушителен масив с неправилна форма, също така приличащ на кошер, но с по-геометрично изрязани отвори, напомнящи прозорци или врати, над които тук-там изпъквали корнизи, тераски и балкончета. Някои от входовете били закрити с цветни завеси, а други — със сламени рогозки. Изобщо, нашите хора се намирали в един обръч от недостъпни планини и в същото време в центъра на един град, наистина многолюден и деен, но във всеки случай не толкова великолепен, колкото очаквали.

Че градът бил деен и гъсто населен личало от множеството, което изпълвало улици и площади или, по-точно, пространствата между изваяните от природата кули и стълбове. Това била пъстра тълпа, сред която свободно се движели кучета, магарета, както и много камили, каквито нашите приятели били вече видели в началото на пътешествието си, макар и не толкова многобройни и различни: някои били с една гърбица, други с две, а някои дори с три. Видели и един гълтач на огън, който водел завързана пантера и показвал изкуството си пред група жители. Животните, които ги смаяли най-много, били едни извънредно пъргави четириноги, които теглели талиги: телата им били като на жребци, краката им — дълги, с волски копита, козината им била жълта с големи кафяви петна и което било най-любопитно — камилската им глава с малки рогца се издигала високо върху невероятно дълга шия. Гавагай обяснил, че се наричали камилопарди и се ловели много трудно, защото бягали извънредно бързо и само униподите успявали да ги настигнат и да ги хванат с примките си.

Всъщност, макар и да нямал улици и площади, градът представлявал един огромен пазар и във всяко свободно ъгълче били опънати палатки, били издигнати барачки, били постлани килимчета и на камъни били подпрени дъски със стоки. Виждали се в изобилие плодове, меса (най-търсено било явно камилопардското), килими, изтъкани във всички цветове на дъгата, дрехи, ножове от черен обсидиан, каменни брадви, глинени съдове, гердани от кокалчета или от червени и жълти мъниста, шапки с най-различни форми, одеяла, кутии от резбовано дърво, земеделски сечива, парцалени топки и кукли за децата и освен това амфори, пълни със сини, кафяви, розови и жълти течности, и панички с черен пипер.

Само метални предмети липсвали на този пазар и когато нашите приятели поискали от Гавагай да им обясни тази липса, се оказало, че той не разбира какво означават думите за желязо, метал, бронз и мед, макар че Баудолино се опитал да ги изброи на всички езици, които знаел.

В тълпата сновели униподи, които подскок-подскок пренасяли на главите си пълни кошници; блеми, почти винаги на отделни групички или зад сергии, отрупани с кокосови орехи; мъжки паноти, с техните развяващи се на вятъра уши, и женски, които свенливо си закривали гърдите с тях, придържайки ги с една ръка като шалове; и други човешки същества, излезли сякаш от онези книги с чудеса, по чиито рисунки Баудолино винаги се бил захласвал, когато търсел вдъхновение за писмата си до Беатрикс. Видели и пигмеите: с много тъмна кожа, сламени препаски около бедрата и лъкове, които използвали във вечната си война с жеравите — една война, която навярно им носела не малко победи, тъй като много от тях предлагали на минувачите убити жерави, окачени на дълги прътове, поддържани от четирима, двама отпред, двама отзад. Понеже пигмеите били по-дребни от жеравите, висящите птици се влачели по земята и затова те ги били овесили за шиите, тъй че краката им оставяли дълги следи в прахта.

Забелязали и понците и макар да били чели за тях, нашите приятели не преставали да разглеждат с любопитство тези създания с прави крака без коленна става, които правели отсечени крачки с конските си копита. Но по-забележителното в тях било, че при мъжете пенисът висял от гърдите, а при жените вагината се отваряла на същото място, но не се виждала, защото те я скривали с един шал, вързан на гърба. Според разказите понците отглеждали шестороги кози — и наистина продавали на пазара такива животни.

— Точно както е писано в книгите — продължавал да мърмори смаян Борон. После, на висок глас, за да го чуе Ардзроуни, прибавил: — А в книгите е написано, че празно пространство не съществува. Така че, щом понците съществуват, празното пространство не съществува.

Ардзроуни свил рамене, зает да търси дали в някоя стъкленица няма да се намери течност за избелване на кожата.

За да въвеждат ред в цялата тази навалица, от време на време сред нея се появявали черни мъже, високи, голи до кръста, с шалвари и бели чалми, въоръжени само с грамадни чепати тояги, които можели да проснат вол с един удар. Тъй като жителите на Пндапетцим се струпвали около чужденците, като сочели най-вече конете им, защото явно за пръв път виждали такива животни, черните мъже се намесвали, за да усмирят тълпата — било достатъчно да завъртят тоягите над главите си и мигновено около тях пространството се опразвало.

Не убягнало на Баудолино, че когато тълпата се сгъстявала, именно Гавагай давал знак на черните мъже. От жестовете, които правели мнозина, ставало ясно, че искали да бъдат наети от знатните гости като водачи, но Гавагай бил решен да ги запази за себе си и дори явно се надувал, сякаш казвал: „Тези гости са моя собственост и никой да не ги докосва.“

За черните мъже Гавагай казал, че били нубийските стражи на дякона. Техните предци били дошли от сърцето на Африка, но те самите не били вече чужденци в Пндапетцим, защото от безброй поколения се раждали около града и били предани до смърт на дякона.

Накрая видели да пристигат гигантите, които не само били по-високи дори и от нубийците и с две-три педи над всички други, но били и еднооки. Рошави, зле облечени, те, по думите на Гавагай, се препитавали с дълбаене на жилища по тези скали или пасели овци и говеда, занимание, в което били много добри, защото можели да надвият бик, като го уловят за рогата, и ако овен се отделял от стадото, нямали нужда от кучета, протягали само ръка, хващали го за руното и го връщали там, откъдето бил тръгнал.

— И на тях ли сте врагове? — запитал Баудолино.

— Тук никой враг на никой — отвърнал Гавагай. — Ти виждаш всички заедно продава и купува като добри християни. После всички връща у дома, не храни и не спи с други. Всички мисли както иска, дори ако мисли лошо.

— А гигантите мислят лошо…

— Охо!… Много-много лошо! Те артотирити, вярва, че Иисус на Тайна вечеря освещава хляб и сирене, защото казва това е храна на древни патриарси. Така причестява греховно хляб и сирене и мисли еретици който прави го с бурк. Но тук мисли лошо почти всички без униподи.

— Ти ми каза, че в този град живеят и евнусите. И те ли мислят лошо?

— Аз по-добре не говори за евнуси, много силни. Те не се меси с обикновени хора. Но мисли различно от мен.

— И освен по мисленето, са еднакви с теб, предполагам…

— Защо, какво мене различен от тях?

— Дяволите да те вземат, еднокрако същество! — кипнал Поета. — Ти с женски ходиш ли?

— Да, с женски униподи ходя, защото те не мисли лошо.

— А на твоите женски оная работа вкарваш ли им я? Но, проклет да си, къде ти е тя?

— Тук, зад крака, като на всички.

— Като оставим настрана това, че на мен не ми е зад крака и че току-що видяхме някои приятели, на които е над пъпа, поне знаеш ли, че евнусите изобщо нямат тази работа и с жени изобщо не ходят?

— Сигурно защото на евнуси не харесва жени. Сигурно защото в Пндапетцим аз никога не видял женски евнуси. Горките, сигурно на тях харесва, но не намира женски евнуси, а нали не може ходи с женски на блеми или на паноти, които мисли лошо?

— Но забелязал ли си, че гигантите имат само едно око?

— И аз може. Гледай, аз затвори това око, и едноок.

— Дръжте ме, че ще го утрепя — изсъскал с пламнало лице Поета.

— Разбрахме се — казал Баудолино. — Блемите мислят лошо, гигантите мислят лошо, всички освен униподите мислят лошо. А как во мисли този ваш дякон?

— Дякон не мисли, той заповядва.

Докато говорели, един нубиец се хвърлил пред коня на Коландрино, коленичил, прострял ръце напред и, свел глава, произнесъл думи на непознат език; но от тона му се разбирало, че отправя гореща молитва.

— Какво иска? — попитал Коландрино.

Гавагай отговорил, че нубиецът го молел в името на Бога да му отсече главата с красивия меч, който Коландрино носел на кръста.

— Иска да го убия? Защо?

Гавагай изглеждал объркан.

— Нубийци много странни хора. Всички те цирконцелионци. Добри воини само защото искат себе си мъченици. Няма война и те иска бъде мъченици сега. Нубийци деца, щом харесва нещо, иска веднага.

Казал няколко думи на нубиеца и оня се отдалечил със сведена глава. Запитан да каже нещо повече за цирконцелионците, Гавагай обяснил на пътешествениците, че цирконцелионците били нубийци. После ги предупредил, че залезът бил близък, пазарът се разтурял и трябвало да побързат към кулата.

И наистина, тълпата се разреждала, продавачите събирали стоките си в големи кошове; от отворите в каменните стени спускали въжета и издърпвали кошовете нагоре. Работата кипяла. За кратко време целият град опустял и заприличал на голямо гробище с безбройни ниши, но едни след други вратите и прозорците на скалните жилища светвали — знак, че жителите на Пндапетцим били почнали да палят своите пещи и светилници, за да се готвят за вечерята. През някакви невидими отвърстия димът на огньовете излизал от върховете на кулите и небето, вече избледняло, било набраздено от сивкавите пушеци, които се издигали право нагоре и се смесвали с облаците.

Прекосили последната част на Пндапетцим и стигнали до едно открито място, отвъд което не се виждал вече никакъв проход сред планините. Наполовина вградена в скалата, се виждала единствената изкуствена постройка на града. Била конусовидна сграда, или по-скоро предната й част, по-широка в основата и стесняваща се нагоре. Етажите й не били изградени един върху друг като кула от пити, издигащи се водоравно една над друга от най-голямата до най-малката, а следвали наклона на един широк плочник, който явно продължавал и в скалата, виейки се като непрекъсната спирала нагоре около кулата, от основата до върха й. Кулата била цялата надупчена от големи сводести врати, една до друга, разделени само от опорните колони помежду им, и напомняла хилядооко чудовище. Соломон казал, че такава навярно е била кулата, която жестокият Нимрод издигнал в град Вавилон, за да предизвика Бога, да се свети вовеки името Му.

— А това е — казал с гордост Гавагай — дворец на дякон Йоан. Сега вие стои мирно и чака, защото те знаят вие пристига и приготвили голяма среща. Аз сега отива.

— Къде?

— Аз не може влезе в кула. След като вие приети и видели дякон, тогава аз връща при вас. Аз ваш водач в Пндапетцим, аз никога не оставя вас. Внимавай с евнуси, той млад човек… — и посочил Коландрино, — а те харесва млади. Аве, евхаристо, салам.

Вдигнал за поздрав ръка, изпънат почти по войнишки върху единствения си крак, обърнал се с подскок кръгом и миг след това бил вече далеч.