Умберто Еко
Баудолино (12)

12. Баудолино пише писмото на отец Йоан

Решението да се напише писмо от името на отец Йоан се родило от една история, която раби Соломон бил чул от арабите в Испания. Един моряк, Синдбад, живял по времето на халифа Харун ал Рашид, претърпял корабокрушение и попаднал на остров, който се намирал на линията на равноденствието, тъй че и нощта, и денят траели точно дванайсет часа. Синдбад разказвал, че видял на острова много индийци и следователно островът бил близо до Индия. Индийците го отвели при владетеля на Сарандиб. Този владетел се движел сам на престол, поставен върху слон, висок осем лакти, а от двете му страни крачели в двойни редици неговите васали и министри. Пред слона вървял един глашатай със златно копие, а зад него втори — с жезъл, на чийто връх блестял изумруд. Когато владетелят слизал от престола си, за да се качи на кон, го следвали хиляда конници, облечени в коприна и брокат, а друг глашатай го предхождал, като викал, че пристига царят, който има корона, по-разкошна от Соломоновата. Владетелят дал аудиенция на Синдбад и го разпитал подробно за царството, от което идва. Накрая го помолил да отнесе на Харун ал Рашид едно писмо, написано с тъмносиньо мастило върху пергамент от агнешка кожа, в което се казвало: „Изпращам ти поздрава на мира, аз, владетелят на Сарандиб, пред когото са строени хиляда слона и в чийто дворец птичките са направени от скъпоценни камъни. Смятаме те за наш брат и те молим да ни изпратиш отговор. И те молим да приемеш този скромен дар.“ Скромният дар бил огромна купа от рубин, чието дъно било украсено с перли. Този дар и това писмо прославили още повече името на великия Харун ал Рашид в сарацинския свят.

— Този твой моряк безспорно е бил в царството на отец Йоан — казал Баудолино. — Само дето на арабски го наричат по друг начин. Но е излъгал, че отецът е пратил писма и дарове на халифа, защото Йоан е бил християнин, при това несторианец, и ако е трябвало да изпрати писмо, е щял да го изпрати на император Фридрих.

— Ами тогава да го напишем това писмо — обадил се Поета.

В търсенето на всякакви вести, които да им помогнат при създаването на царството на отец Йоан, нашите приятели били срещнали Киот. Той бил младеж, родом от Шампан, неотдавна завърнал се от едно пътуване в Бретан, и душата му била още възпламенена от историите за странстващи рицари, конници, феи вълшебници и зли магьосници, които жителите на онези земи разказвали при нощните си бдения около огъня. Когато Баудолино му споменал за чудесата на двореца на отец Йоан, той извикал:

— Но аз в Бретан чух да разказват за такъв дворец! Това е дворецът, където се пази Градалът!

— Какво знаеш за Градала? — запитал Борон, станал изведнъж подозрителен, сякаш Киот бил посегнал на нещо негово.

— А ти какво знаеш за него? — отвърнал му Киот, също изпълнен с подозрения.

— Спрете — намесил се Баудолино, — виждам, че този градал и на двамата ви лежи на сърцето. Какво е той? Доколкото зная, градалът трябва да е нещо като паница.

— Паница! — усмихнал се снизходително Борон. — По-скоро е съсъд. — И после, сякаш решил да разкрие тайната си, продължил: — Изненадан съм, че не сте чували за Градала. Това е най-скъпоценната реликва на цялото християнство. Купата, в която Иисус е осветил виното на Тайната вечеря и в която после Йосиф Ариматейски е събрал кръвта, която е изтекла от гръдта на Разпнатия. Някои казват, че името на тази купа е Светият Граал, други я наричат Сангреал, кралска кръв, защото, който я притежава, става част от потомството на избраните рицари, от същото коляно на Давид и на Господ Бог.

— Градал или Граал? — запитал Поета, наострил слух, както винаги, когато чувал нещо, което можело да придаде някому власт.

— Не се знае — отговорил Киот. — Някои го наричат дори Гразал или пък Граалц. И не е казано, че е бил съсъд. Който го е видял, не си спомня каква му е била формата, знаел само, че е предмет, притежаващ изключителни свойства.

— А кой го е видял? — запитал Поета.

— Явно рицарите, които го пазели в Броселандия, но и от тях не е останала следа, а аз познавам само хората, които разказват за него.

— Би било добре човек да разказва за това нещо по-малко, а повече да се стреми да понаучи нещо за него — казал Борон. — Това момче вчера отишло в Бретан, чуло, каквото чуло, и вече ме гледа, като че ли ще му открадна нещо, което не притежава. Често се случва. Чул някой да се говори за Градал и вече смята, че е единственият, който ще го намери. Пък аз в Бретан и отвъдморските острови прекарах пет години, без да приказвам много, за да намеря…

— И намери ли го? — запитал Киот.

— Въпросът е да намериш не Градала, а рицарите, които знаят къде се намира. Аз се скитах, разпитвах, но така и не ги срещнах. Може би не съм бил избран. И сега съм тук и се ровя в тия пергаменти с надеждата да открия някаква следа, която ми е убягнала, докато съм се скитал из онези гори…

— Ама ние защо сме седнали да говорим за Градала — намесил се Баудолино, — ако е в Бретан или на онези острови, тогава не ни интересува, защото няма нищо общо с отец Йоан.

Не, казал Киот, защото наистина така и не било станало ясно къде са дворецът и предметът, който се пазел в него, но измежду многото истории, които той бил чул, имало една, според която един от онези рицари, Файрефиц, го бил намерил и после го бил подарил на сина си, свещеник, който станал цар на Индия.

— Глупости! — обадил се Борон. — И аз да съм търсил години наред на погрешно място? Кой ти е разказал историята за този Файрефиц?

— Всяка история може да ни свърши работа — казал Поета. — И ако следваш историята на Киот, може и да откриеш твоя Градал. Но засега е важно не толкова да го намерим, колкото да установим дали си струва да го свързваме с отец Йоан. Драги ми Бороне, ние търсим не нещото, а някой, който да говори за него. — После се обърнал към Баудолино. — Представяш ли си? Отец Йоан притежава Градала и оттам идва неговото върховно достойнство, и той може да предаде това достойнство на Фридрих, като му подари Градала!

— И може да е същата рубинена купа, която владетелят на Сарандиб е изпратил на Харун ал Рашид — подсказал Соломон, който от вълнение започнал да съска с беззъбата половина на устата си. — Сарацините почитат Христос като велик пророк, може да са открили купата и на свой ред Харун да я е подарил на отеца…

— Великолепно! — възкликнал Поета. — Като предсказание за възвръщането на това, което маврите са притежавали незаконно. Тя е била дори по-важна от Йерусалим!

Решили да опитат. Абдул успял да измъкне през нощта от скрипториума на абатство Сен Виктор един много ценен, зле изстърган пергамент. Липсвал му само печат, за да прилича на истинско царско писмо. В онази стаичка за двама, която сега приютявала шестима, скупчени около клатещата се масичка, Баудолино, със затворени очи като изпаднал в екстаз, диктувал. Абдул пишел, защото калиграфският почерк, който бил усъвършенствал в отвъдморските християнски царства, можел да мине за начина, по който би писал с латински букви един тамошен. Преди да започнат предложил, за да могат всички да бъдат достатъчно изобретателни и съсредоточени, да си поделят малкото зелен мед, останал в съсъда, но Баудолино възразил, че нея вечер трябвало да останат с бистър ум.

Първо се запитали дали отецът не е трябвало да пише на своя адамов език или поне на гръцки, но в крайна сметка решили, че един цар като Йоан вероятно има на служба секретари, които знаят всички езици, и от уважение към Фридрих би писал на латински. Още повече, добавил Баудолино, че писмото имало за цел да смае и убеди папата и останалите християнски първенци, и затова преди всичко трябвало да бъде разбираемо за тях. Започнали.

Презвитер Йоан, по висшата воля и всесилната мощ на Бога и на нашия Господ Иисус Христос властител над тези, които властват, до Фридрих, свещен и римски император, с пожелания да бъде здрав и да се радва вечно на Божията благословия.

Съобщено бе на Наше величество, че почиташ Нашата власт и че е дошла до теб вестта за Нашето могъщество. Но от Нашите пратеници разбрахме за твоето желание да Ни изпратиш нещо приятно и забавно, за да възрадваш Нашето милосърдие. Охотно приемаме дара ти и посредством Наш посланик ти провеждаме от Наша страна ответен знак, в желанието си да узнаем дали следваш като Нас правата вяра и дали във всичко вярваш в нашия Господ Иисус Христос. В безкрайната си щедрост ти съобщаваме, че ако ти е нужно нещо, което би могло да ти достави удоволствие, дай Ни да узнаем за това чрез Нашия пратеник, като свидетелство за твоята приязън. Приеми в замяна…

— Спри за малко — казал Абдул, — може би точно в този момент отецът е изпратил Градала на Фридрих!

— Да — казал Баудолино, — но тези двамата побъркани, Борон и Киот, още не са успели да кажат какво представлява той!

— Ами чули са толкова истории, видели са толкова неща, може би не си спомнят всичко. Затова предлагах меда: трябва да им се отвържат мислите.

Да, навярно Баудолино, който диктувал, и Абдул, който пишел, можели да се ограничат с виното, но свидетелите, или източниците на откритието, трябвало да бъдат подкрепени със зеления мед. И затова след няколко мига Борон, Киот (смаян от неочакваните усещания, които изпитвал) и Поета, който вече бил вкусил достатъчно от меда, седели на пода с глупашки усмивки на лицата и дрънкали фантасмагории като същи пленници на Алоадин.

— О, да — говорел Киот, — виждам голяма зала и факли, които я осветяват с такава светлина, каквато никой не може да си представи. И се появява един паж, който държи копие, толкова лъскаво, че блести от огъня на камината. На върха на копието се появява капка кръв, която се стича по ръката на пажа… После пристигат други двама пажове със златни гравирани светилници и на всеки от тях са запалени по десет свещи. Пажовете са прекрасни… Ето, сега влиза една красавица, която носи Градала, и в залата се разлива невероятно сияние… Свещите бледнеят както луната и звездите, когато изгрява слънцето. Градалът е изработен от най-чисто злато, в което са вгнездени невиждани скъпоценни камъни, най-скъпите, които съществуват на земята… Сега пък влиза друга девойка, която внася сребърен поднос…

— И какво представлява този проклет Градал? — провикнал се Поета.

— Не зная, виждам само сиянието…

— Ти виждаш само сияние — обадил се Борон, — а аз виждам нещо повече. Да, има факли, които осветяват залата, но сега чувам тътен, усещам ужасен трус, като че ли дворецът ще се срине. Настъпва пълен мрак… Не, сега един слънчев лъч осветява двореца седем пъти по-силно отпреди. О, сега внасят светия Градал под покривало от бяло кадифе и при неговата поява дворецът се изпълва с ароматите, излъхвани от всички подправки на света. И докато Градалът обикаля масата, рицарите виждат как посудата пред всички ястия, които биха пожелали…

— Но как, по дяволите, изглежда този Градал? — прекъснал го Поета.

— Недей руга. Това е една чаша.

— Откъде знаеш, нали е покрит с кадифето?

— Като казвам, че зная, значи зная — упорствал Борон. — Казаха ми.

— Проклет да си за вечни времена и хиляди дяволи да те мъчат! Преструваш се, че имаш видение, пък повтаряш това, което са ти казали! Ти си по-ужасен и от оня задник Иезекиил, който не знаел какво вижда, защото тези юдеи не гледат миниатюри и слушат само гласове!

— Престани, сквернословецо! — намесил се Соломон. — Библията е свещена книга не само за мен, а и за вас, отвратителни неверници!

— Спокойно, спокойно — повтарял Баудолино. — Чуй ме сега, Бороне. Да допуснем, че Градалът е чашата, в която нашият Бог е осветил виното. Как е могъл Йосиф Ариматейски да събере кръвта от разпятието, след като когато сваля Иисуса от кръста, нашият Спасител е бил вече мъртъв, а както знаеш, от мъртвите не тече кръв?

— Дори и мъртъв, Иисус е можел да прави чудеса.

— Не е чаша — прекъснал ги Киот, — защото онзи, дето ми разказа историята за Файрефиц, ми откри също, че е бил камък, паднал от небето, lapis ex coelis, ако пък е бил чаша, то тя е била издълбана в този небесен камък.

— Тогава защо да не е бил върхът на копието, което е проболо светата гръд? — запитал Поета. — Не каза ли по-рано, че в залата си видял да влиза паж с окървавено копие? Ето, и аз виждам, и то не един, а трима пажове с едно копие, от което тече цял ручей кръв. И ето един мъж в дреха на епископ, държащ кръст, седнал на трон, носен от четири ангела. Те го отнасят пред сребърна маса, на която сега е сложено копието. Сега две девойки внасят широк съд, в който е поставена отсечена глава на мъж, плаваща в кръв. И после епископът, благославя копието и вдига просфората и в просфората се появява образът на дете! Копието е чудотворно и е знак за власт, защото е знак за мощ!

— Да, копието изпуска кръв, но капките падат в една чаша, като свидетелство за чудото, за което говоря — казал Борон — Толкова е просто… — И се усмихвал.

— Хайде стига толкова — казал Баудолино обезсърчен. — Да зарежем Градала и да вървим нататък.

— Приятели мои — обадил се тогава раби Соломон с тона на човек, който, бидейки евреин, не е много впечатлен от святата реликва. — Струва ми се невероятно отецът да подарява още веднага един тъй ценен предмет. И освен това, който прочете писмото, би могъл да поиска от Фридрих да му покаже този дар. Все пак не можем да сме сигурни, че историите, чути от Киот и от Борон, вече не се разпространяват на много места, и следователно би бил достатъчен един намек и който иска да разбере, ще разбере. Не пишете Градал, не пишете чаша, използвайте по-неясен термин. Тората никога не нарича най-свещените неща буквално, техният смисъл е скрит, тъй че вярващият читател трябва да открива малко по малко това, което Всевишният, да се свети името Му вовеки, е искал да бъде разбрано.

Баудолино подсказал:

— Да кажем тогава, че му изпраща един скрин, един сандък, едно ковчеже, да кажем „accipe istam veram arcam“, приеми в замяна това ценно сандъче…

— Не е лошо — съгласил се раби Соломон. — Скрива и разкрива едновременно. И отваря пътя към цял въртоп от тълкувания.

Продължили да пишат.

… Ако желаеш да дойдеш в Нашите земи, ще те провъзгласим за най-велик и достоен в Нашия двор и ще можеш да се ползваш с Нашите богатства. От последните, които притежаваме в изобилие, ще бъдеш одарен, речеш ли да се завърнеш в своите владения. Помни Заветите и не изпадай в грях.

След тази благочестива препоръка отецът преминал към описанието на своето могъщество.

— Никакво смирение — настоявал Абдул. — Отецът стои толкова високо, че може да си позволява високомерни жестове.

Естествено. Баудолино нямал никакви задръжки по тази линия и продължил да диктува. Този dominus dominiantium^[1] биел по могъщество всички царе на земята и богатствата му били безкрайни, седемдесет и двама царе му плащали данък, седемдесет и две провинции му се подчинявали, макар не всички да били християнски — последното било заради раби Соломон, тъй като позволявало да се включат и пръснатите племена Израилеви сред поданиците на отеца. Неговата власт се простирала над трите Индии, земите му граничели с най-далечните пустини и стигали чак до Вавилонската кула. Всеки месец трапезата на отеца била обслужвана от седем царе, шейсет и двама херцози и триста шейсет и петима графове, а всеки ден на масата му седели дванайсетима архиепископи, десетима епископи, патриархът на свети Тома, митрополитът на Самарканд и пър восвещеникът на Суза.

— Не са ли много? — запитал Соломон.

— Не, не — настоял Поета, — трябва да накараме и папата, и византийския василевс да се пукнат от яд. И добави, че отецът е дал обет да посети Светия гроб с огромна войска, за да разгроми враговете Христови. Така ще подкрепим това, което е казал Отон, и ще запушим устата на папата, ако случайно възрази, че той не е успял да прекоси Ганг. Йоан ще ни упрекне и затова си струва да отидем и да сключим съюз с него.

— Сега ми дайте идеи как да населим царството — казал Баудолино. — Там трябва да живеят слонове, дромадери, камили, хипопотами, пантери, диви осли, бели и червени лъвове, неми щурци, грифони, тигри, лами, хиени, всички зверове, които не се срещат у нас и чиито кожи биха били ценни за този, който реши да иде на лов там. И освен това невиждани човешки същества, които са споменати в книгите за природата на нещата и на вселената…

— Кентаври, човеци с рога, фавни, сатири, пигмеи, песоглавци, великани, високи четирийсет лакти, циклопи — заредил Киот.

— Кротко, кротко! Пиши, Абдул, пиши! — говорел Баудолино.

За останалото трябвало само да сложат на книга с известно разкрасяване онова, което били измислили и обсъдили през последните години. От земята на отеца бликал мед и навсякъде се леело мляко — тук раби Соломон бил щастлив да открие отзвуци от Изход, Левит и Петокнижието, — в нея не се срещали нито змии, нито скорпиони, и я прекосявала река Идонус, която извирала направо от Земния рай, и в нея имало…

— Камъни и пясък — подсказал Киот.

— Не — поправил го раби Соломон, — те текат в Самбатион.

— А Самбатиона няма ли да го сложим?

— Да, но после, а Идонус извира от Земния рай и значи съдържа… изумруди, топази, сапфири, хризолити, оникси, берили, аметисти — включил се Киот, който току-що бил пристигнал и не разбирал защо неговите приятели проявявали признаци на гадене („Ако ми дадете още един топаз, ще го глътна и после ще го издрискам през прозореца!“ — викал Баудолино), но пък с всичките вълшебни острови и райски градини, които били посетили по време на своите търсения, от скъпоценни камъни вече им било дошло до гуша.

Тогава Абдул, тъй като царството било разположено на изток, предложил да се насочат към редките подправки и бил включен черният пипер. Но Борон веднага се обадил, че черният пипер растял по дървета, които гъмжели от змии, и когато узреел, подпалвали дърветата, змиите се разбягвали, скривали се в дупките си и тогава хората се приближавали, разтърсвали дърветата, събиралия нападалия от клоните пипер и го приготвяли по някакъв си техен начин.

— А сега можем ли да сложим Самбатиона? — запитал Соломон.

— Добре де, да го сложим — отстъпил Поета. — Така ще стане ясно, че десетте пръснати племена живеят отвъд реката. Дори можем да ги изброим по име, тъй че Фридрих ще е открил и пръснатите племена и това ще е още един трофей за негова прослава.

Абдул отбелязал, че Самбатион им трябва, защото бил непреодолимото препятствие, което затруднявайки волята, изостря желанието и прави по-ревностен стремящия се. Някой предложил да споменат и един подземен ручей, пълен със скъпоценности. Баудолино казал, че Абдул можел да го напише, ако иска, но оставял другите да решат въпроса, защото се боял, че отново ще чуе да се споменава топазът. Затова пък, като се основавали на Плиний и Исидор, решили да поместят на тази земя саламандрите — четириноги змии, които живеят само сред пламъците.

— Щом нещо е вярно, слагаме го — казал Баудолино. — Важното е да не приказваме врели-некипели.

 

По-нататък писмото се спирало върху добродетелта, която царувала по тези земи, където всеки поклонник бил посрещан гостоприемно, нямало нито един бедняк, нямало крадци, разбойници, скъперници и лицемери. След това отецът изказвал убеждението си, че на света няма друг такъв монарх, толкова богат и с толкова много поданици като него. И за да приведе доказателство за всички тези богатства, както впрочем Синдбад бил забелязал в Сарандиб, идвал пасажът, в който отецът описвал как излиза на война срещу враговете си, предхождан от тринайсет кръста, обсипани със скъпоценни камъни, всеки от които натоварен на колесница, като всяка колесница била следвана от десет хиляди конници и сто хиляди пехотинци. Когато обаче отецът пътувал в мирно време, яздел, предхождан само от един дървен кръст, в памет на страданията Господни, и от една златна делва, пълна с пръст, напомняща на всички и на него самия, че пръст сме и в пръст ще се превърнем. Но за да не се забравя от никого, че този, който минава, все пак е царят на царете, бутнали и една делва от сребро, пълна със златни монети.

— Ако сложиш вътре и топази, ще те халосам с тази чаша по главата — предупредил Баудолино. И Абдул този път не посмял да ги включи.

— Но все пак пиши още, че там няма изневери, че никой не може да лъже и че който лъже, тутакси умира, тоест че бива смятан за умрял, защото от този миг е извън закона и никой вече не го е грижа за него.

— Ама вече писах, че няма пороци, че няма крадци…

— Нищо, подчертай го. Царството на отец Йоан трябва да е място, където християните успяват да спазват Божиите заповеди, докато папата не е успял да постигне нищо подобно със своите синове, но самият той лъже, че дори и повече от другите. Освен това, като подчертаваме, че там никой не лъже, доказваме по още по-безспорен начин, че всичко, което пише Йоан, е истина.

И Йоан продължавал да пише, че всяка година посещавал заедно с многочислена войска гроба на пророк Даниил в безлюдния Вавилон, че в страната му ловели риба, от чиято кръв извличали пурпур, и че под негово владичество били дори Амазоните и Браманите. Това за Браманите се сторило полезно на Борон, защото били видени от Александър Велики, когато той стигнал до възможно най-далечния Изток. Така тяхното присъствие доказвало, че царството на отеца било включило и самата империя на Александър.

Вече им оставало само да пристъпят към описанието на неговия дворец и на вълшебното му огледало, а по този въпрос Поета бил казал вече всичко още предните вечери. Все пак го припомнил, но шепнейки в ухото на Абдул, така че Баудолино да не чуе нищо повече за топази и берили, защото било ясно, че в случая без тях нямало да може да се мине.

— Мисля си, че всеки, който го прочете — обадил се раби Соломон, — ще се запита защо един толкова могъщ цар разрешава да го наричат само „отец“.

— Точно така. И това ни позволява да преминем към заключението — съгласил се Баудолино. — Пиши, Абдул…

А защо, о, свръхскъпи Ни Фридрих, Нашата височайша особа не приема титла, по-достойна от Презвитер, е въпрос, който прави чест на твоята мъдрост. Имаме, естествено, в нашето обкръжение царедворци, удостоени с функции и звания, далеч по-достойни, особено що се отнася до църковната йерархия… Нашият интендант е примас и крал; крал и архиепископ е Нашият виночерпец; епископ и крал е Нашият шамбелан; крал и архимандрит е Нашият ковчежник; крал и игумен е главният готвач. По тази причина Нашето величество, не можейки да търпи да бъде величано с титла от горепосочените или да бъде издигано в сан от гореизброените, които изобилстват в Нашия двор, от скромност реши да бъде наричано със звание, не толкова значително и от по-нисък ранг. Засега е достатъчно за теб да знаеш, че Нашите владения се простират в едната посока на четири месеца ход, докато в другата никой не знае докъде стигат. Ако можеш да изброиш звездите на небосвода и песъчинките в морето, ще можеш да измериш и Нашето могъщество.

Почти се зазорявало, когато нашите приятели привършили писмото. Който бил вкусил от меда, бил още в състояние на весело тъпоумие, който бил пил само вино, бил замаян. Поета, който отново бил погълнал и от двете, едва се държал на краката си. Тръгнали с песни по улици и площади, понесли с благоговение пергамента, вече и сами убедени, че той току-що е пристигнал от царството на отец Йоан.

 

— И веднага сте го изпратили на Райналд, нали? — запита Никита.

— Не. След заминаването на Поета дълги месеци препрочитахме и преправяхме писмото, като го чегъртахме и дописвахме много пъти. Все някой предлагаше някоя малка добавка.

— Но предполагам, Райналд е очаквал писмото…

— Работата е, че междувременно Фридрих отне на Райналд длъжността имперски канцлер и я даде на Кристиан де Бух. Разбира се, Райналд, в качеството си на архиепископ на Кьолн, беше и архиканцлер на Италия и си оставаше много могъщ, за което говори фактът, че именно той организира канонизирането на Карл Велики, но тази промяна на длъжността означаваше, поне в моите очи, че Фридрих е започнал да смята Райналд за твърде натрапчив. Как тогава да представим на императора едно писмо, което всъщност е било поискано от Райналд? Щях да забравя: в същата година на канонизирането Беатрикс стана майка на втори син и императорът беше зает с други мисли, още повече че до мен достигна мълвата, че първородният непрекъснато боледувал. Така събитие подир събитие измина цяла година, че и повече.

— А Райналд не настояваше ли?

— В началото имаше други грижи. После умря. Докато Фридрих беше в Рим, за да прогони Александър III и да сложи на престола своя антипапа, избухна чумна епидемия, а чумата коси наред и бедни, и богати. От нея умря и Райналд. Аз бях доста потресен, макар никога да не го бях обичал. Беше арогантен и злопаметен, но беше смел и се бе сражавал до края за своя господар. Мир на праха му. Само че вече, без него, какъв смисъл имаше писмото? Той беше единственият, достатъчно хитър, за да извлече полза от него, като го разпрати по канцелариите на целия християнски свят.

Тук Баудолино направи пауза.

— И освен това на карта беше съдбата на моя град.

— Какъв град, нали си роден сред блатата?

— Така е, малко избързвам. Тепърва трябва да построим града.

— Най-сетне няма да има разказ за разрушаване на градове!

— Да — каза Баудолино, — за пръв и последен път в живота си щях да видя един град да се ражда, а не да умира.