Умберто Еко
Баудолино (20)

20. Баудолино отново открива Зосим

През април, в Костанца, императорът и Съюзът на ломбардските градове подписали окончателен договор. През юни от Византия дошли неясни вести.

Мануил вече три години не бил сред живите и престолът му бил зает от сина му Алексий, който бил почти дете.

— Зле възпитано дете — вметна Никита, — което нямаше никаква представа за човешките радости и болки и прекарваше дните си в безгрижие, посвещавайки се на лова, надпрепусканията и детските игри.

В двора разните претенденти за престола мислели как да спечелят на своя страна майка му, василисата, като се заливали глупашки с благовония и се кичели с огърлици, както правят жените; всички пилеели парите на хазната, всеки, преследвайки своите цели в битка срещу останалите — сякаш един строен носещ стълб на държавата бил съборен и всичко заплашвало да рухне.

— Сбъдваше се чудото, придружило смъртта на Мануил — каза Никита. — Една жена роди мъжко дете с къси крайници и прекомерно голяма глава, което предсказваше настъпването на полиархията, която е майка на анархията.

— Това, което бързо узнах от нашите шпиони, е, че един братовчед, Андроник, кроял тайни планове.

— Той беше братов син на Мануиловия баща и значи се падаше чичо на малкия Алексий. Дотогава беше живял в изгнание, защото Мануил го смяташе за лукав предател. По това време се бе сближил с младия Алексий, сякаш разкаян за прежните си дела, искаше да му предложи закрила и така постепенно все повече добиваше власт. Със заговори и отровителства той полека-лека се изкачваше по стълбата към върховния престол, докато накрая, вече остарял и разяден от завист и омраза, бе подсторил гражданите на Константинопол да се разбунтуват и да го провъзгласят за василевс. Докато приемаше светата нафора, се закле, че поема властта, за да закриля още младия си племенник, но веднага след това неговият зъл гений Стефан Агиохристофорит удуши с тетива невръстния Алексий. Като му донесоха тялото на нещастника, Андроник заповяда да го хвърлят в морето, като първо му отрежат главата, която после скрили в едно място, наречено Катабат. Не разбрах защо точно там, тъй като това е един стар манастир, отдавна разрушен, досами стената на Константин.

— Аз знам защо. Моите шпиони ми донесоха, че с Агиохристофорит бил и един много начетен монах, когото Андроник, след смъртта на Мануил, бил взел при себе си като познавач на магическите изкуства. И каква случайност, той се наричал Зосим и бил прочут с това, че викал духове на покойници в развалините на този манастир, където си бил устроил нещо като подземен дворец… Така открих Зосим или поне научих къде да го намеря. Това стана през ноември 1184-та, когато неочаквано почина Беатрикс Бургундска. — Баудолино замълча и отпи дълга глътка от чашата си. — Приех тази смърт като наказание. Беше справедливо след втората жена на живота ми да умре и първата. Бях вече над четирийсетгодишен. Чувал бях за една черква в Тердона, че кръстените в нея живеели до четирийсет години. Аз бях преминал границата, дадена на избраните от Господа, и можех значи да си умра спокоен. Трудно ми беше да гледам Фридрих: смъртта на Беатрикс го беше смазала, искаше да се грижи за първия си син, вече двайсетгодишен, но все така болнав, и бавно подготвяше втория си син, Хенрих, за свой наследник, като го короняса за крал на Италия. Остаряваше, бедният ми баща, беше побелял Червенобрадия… Бях се връщал още няколко пъти в Александрия и виждах, че истинските ми родители стареят още по-бързо. Побелели и крехки като белите кълба, които се търкалят из полето напролет, изгърбени като храсти при вятър, те прекарваха дните си около огъня в караници за една паница, поставена не на място, или за някое яйце, изпуснато на пода. И всеки път, когато отивах да ги видя, ме упрекваха, че изобщо не ходя при тях. Тогава реших да поставя живота си на карта и да отида да търся Зосим във Византия, па макар и с риск да завърша ослепен и в тъмница годините, които ми оставаха.

 

Да отиде в Константинопол наистина било опасно, защото няколко години по-рано, още преди Андроник да вземе властта, насъскани именно от него, жителите на града се разбунтували срещу латинците, намиращи се там, като избили доста от тях, обрали къщите им и принудили мнозина да се спасяват на Принцовите острови. Вече изглеждало, че венецианците, генуезците и пизанците можели отново да се движат из града, защото били необходими за благополучието на империята, но Гийом II, крал на Сицилия, се готвел да нападне Византия и за гърчолята дали ще си провансалец, германец, сицилианец или римлянин, нямало значение, все си бил латинец. Така че нашите приятели решили да отплават от Венеция и да се появят в Константинопол като търговци, дошли по море от Тапробан (това било идея на Абдул). Къде бил този Тапробан знаели малцина, може би никой, и във Византия не можели да знаят какъв език говорят там.

И така, Баудолино се облякъл като персийски велможа, раби Соломон, когото щели да разпознаят като евреин дори в Йерусалим, облечен в дълга тъмна роба, цялата осеяна със знаците на Зодиака, щял да се представи за лекар на групата, Поета със син кафтан приличал на турски търговец, Киот можел да мине за ливанец, от тези, дето са зле облечени, но имат кесии, пълни с жълтици, Абдул, който си бил избръснал главата, за да не си личи, че е червенокос, наподобявал високопоставен евнух, а Борон се правел на негов слуга.

Колкото до езика, решили да използват помежду си говора на крадците, който били научили в Париж до съвършенство — доказателство за това колко били залягали на другото учение през онези щастливи дни. Този език, неразбираем дори за самите парижани, във Византия можел чудесно да мине за тапробански.

Отплавали от Венеция в началото на лятото, при една спирка през август узнали, че сицилианците били завладели Тесалоники и навярно вече кръстосвали край северния бряг на Пропонтида, затова като влезли в този ръкав посред нощ, капитанът предпочел да избиколи към отсрещния бряг, за да се насочи след това към Константинопол, сякаш иде от Халкедония. Като утеха за това отклонение им обещал едно красиво пристигане, достойно за василевси, защото — както казал — Константинопол трябвало за пръв път да се види така: като се появи насреща им при първите слънчеви лъчи.

Когато призори Баудолино и другарите му се качили на мостика, в първия момент изпитали разочарование, защото брегът бил обвит в гъста мъгла, но капитанът ги успокоил: трябвало така да се приближат към града, бавно, и тази мъгла, която между другото вече се топяла от първите лъчи на изгрева, щяла бавно-бавно да се разсее.

След още един час плаване капитанът им посочил някаква бяла точка — бил върхът на един купол, който сякаш пробивал мъглявата завеса. За кратко време в това бяло петно покрай брега се очертали колоните на някакви дворци и после контурите и цветовете на къщи, на камбанарии, обагрени в розово, и още по-надолу градските стени с техните кули. И ето, изведнъж се появила една голяма сянка, още покрита от провлачени изпарения, които се издигали над върха на една височина и се носели във въздуха, докато изящно и великолепно под лъчите на изгряващото слънце, сякаш изникнало по чудо от нищото, блеснало кубето на „Света София“.

От този миг нататък зрелището непрекъснато се обновявало — още кули и още кубета изниквали от небето, което полека-лека се прояснявало, сред тържество от зеленина, позлатени колони, бели перистили, розови мрамори, и цялата слава на императорския Буколеон, с неговите кипариси сред многобагрения лабиринт от висящи градини. И след това се появил входът на Златния рог, с голямата верига, която го преграждала, и бялата кула на Галата вдясно.

 

Баудолино говореше развълнувано, а Никита повтаряше печално колко бил красив Константинопол, когато бил красив.

— Ах, беше наистина град, предлагащ доста вълнения — каза Баудолино. — Едва пристигнали, усетихме какво става в него. Попаднахме на Хиподрума тъкмо когато се подготвяше екзекуцията на един противник на василевса…

— Андроник беше обезумял — поясни Никита. — Вашите латинци от Сицилия бяха удавили Тесалоники в огън и кръв, Андроник беше извършил известни укрепителни работи, но после сякаш забрави за опасността. Отдаде се на разгулен живот, убеден, че враговете не са страшни, погубваше тези, които можеха да му помогнат, излизаше извън града в компанията на уличници и държанки, криеше се сред хълмове и гори като див звяр, следван от своите любовници като петел от кокошки и като Дионисий от вакханки, оставаше само да си навлече кожа на млад елен и шафранена дреха. Общуваше само със свирачи и хетери, невъздържан като Сарданапал, сладострастен като осмоног, неспособен да утоли докрай сластните си желания, хранеше се с едно отвратително нилско животно, подобно на крокодил, за което казваха, че помагало за еякулацията… Все пак не искам да смяташ, че беше лош господар. Направи и много добри неща — намали данъците, издаде няколко указа срещу онези, които ускоряваха потапянето на повредените кораби в пристанищата, за да ги плячкосат, възстанови стария подземен акведукт, заповяда да се поправи църквата на Пресветите апостоли…

— Значи е бил добър човек…

— Не казвай неща, които не съм казал. Един василевс може да употребява властта си, за да върши добро, но за да я опази, трябва да върши зло. И ти си живял край властник и си приемал, че той може да бъде и благороден, и гневлив, и жесток, и грижовен за общото благо. Единственият начин, по който един властник може да избяга от греха, е да се усамоти навръх някоя колона, както са правели някогашните светци, но тези каменни стълбове са отдавна рухнали.

— Не ща да споря с теб за това как е трябвало да се управлява тази империя. Тя си е ваша или поне беше ваша. Продължавам разказа си. Бяхме дошли да живеем тук, при тези генуезци, защото, както вече си се досетил, именно те бяха моите доверени шпиони и именно Главореза един ден откри, че същата вечер василевсът щял да отиде в старата крипта на Катабат, за да присъства на магически и пророчески ритуали. Ако искахме да открием Зосим, това беше удобният случай.

 

Когато се смрачило, отишли до стената на Константин, където имало нещо като малък параклис, недалеч от църквата на Пресветите апостоли. Главореза обяснил, че оттам се стига право в криптата, без да се минава през църквата на манастира. Отворил една врата, повел ги надолу по няколко хлъзгави стъпала и се озовали в един проход, напоен с миризма на влажна плесен.

— Оттук, като вървите още малко — казал Главореза, — и сте в криптата.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Аз не ходя там, където се правят разни работи с мъртвите. Предпочитам да ги правя с живи и да са жени.

Продължили сами и минали през една зала с ниски сводове, където забелязали разхвърляни римски маси и легла, съборени на пода чаши, неизмити съдове с остатъци от някакъв гуляй. Явно чревоугодникът Зосим извършвал там не само ритуали с мъртви, но и други обреди, които биха допаднали и на Главореза. Но всички тези белези на отминала оргия били струпани сякаш набързо в най-тъмните ъгли на залата, защото същата вечер Зосим бил поканил василевса, за да му даде възможност да говори не с проститутки, а с мъртвите, понеже, както се знае — казал Баудолино, — хората вярват на всичко, стига да им се говори за мъртвите.

Отвъд тази зала се процеждали светлини и наистина след малко се оказали в една кръгла крипта, осветена от два вече запалени триножника. Криптата била обкръжена от колонада и зад колоните се виждали входовете на няколко коридора, водещи незнайно къде.

В центъра на криптата имало голям купел, пълен с вода, по чийто ръб се виждало нещо като жлеб, който опасвал купела на равнището на водата и бил пълен с някаква мазна течност. До купела върху малка колона било поставено нещо с неясни очертания, покрито с червена тъкан. От различните разкази, пълни с недомлъвки, които бил чувал, Баудолино бил заключил, че Андроник, след като се бил доверил на разни чревовещатели и астролози, след като напразно бил търсил във Византия някой, който като древните гърци да умее да предсказва бъдещето по полета на птиците, и след като загубил вяра и в цял ред негодници, които се хвалели, че знаят да тълкуват сънищата, вече бил решил да опита с хидромантите, тоест с тези, които като Зосим умеели да виждат предзнаменования, като потапяли във вода някаква вещ, принадлежала на покойник.

Минали зад олтара и като се обърнали, видели иконостаса, от който един огромен Христос Пантократор ги следял със строги широко отворени очи.

Баудолино казал, че ако сведенията на Главореза са верни, след малко наистина щял да дойде някой, тъй че трябвало да се скрият. Избрали едно място зад колоните, докъдето не стигала светлината на триножниците, и застанали там тъкмо навреме, защото вече се чували приближаващи се стъпки.

От лявата страна на иконостаса видели да влиза Зосим, обвит в кафтан, досущ като този на раби Соломон. Баудолино, обзет от гневен порив, насмалко щял да изскочи от скривалището си и да се нахвърли върху предателя. Със стъпки, изразяващи уважение, монахът водел един мъж във великолепни одежди, следван от други двама. От почтителното поведение на двамата било видно, че мъжът е именно василевсът Андроник.

Владетелят се спрял рязко, впечатлен от постановката. Прекръстил се благочестиво пред иконостаса, после попитал Зосим:

— Защо ме доведе тук?

— Господарю — отвърнал Зосим, — доведох те тук, защото само на свещено място може да се практикува истинската хидромантия и да се установява правилният контакт с царството на покойните.

— Не съм малодушен, но не се ли боиш да призоваваш мъртвите? Зосим се изсмял дръзко.

— Господарю, мога да вдигна тези две мои ръце и спящите от десетте хиляди погребални ниши в Константинопол ще се прострат покорни в краката ми. Но нямам нужда да извиквам към живот тези тела. Разполагам с един необикновен предмет, който ще използвам, за да вляза във връзка със света на мрака.

Запалил голяма факла от близкия триножник и я поднесъл към жлеба, вървящ по ръба на големия купел. Мазната течност се подпалила и обръч от пламъчета плъзнал около водната повърхност и я осветил с танцуващи отблясъци.

— Още нищо не виждам — обадил се василевсът, наведен над купела. — Запитай твоята вода кой е този, който се готви да заеме моето място. Усещам някакви брожения в града и желая да разбера кого трябва да премахна, за да не се боя от него.

Зосим се приближил към предмета, покрит с червена тъкан, поставен върху колонката, смъкнал с театрален жест покривалото и му поднесъл нещо почти валчесто. Нашите приятели не можели да различат какво е, но видели как василевсът се отдръпнал разтреперан, сякаш се опитвал да отдалечи от себе си нещо ужасяващо.

— Не, не! — извикал той. — Това не! Ти ми го поиска за твоите ритуали, но не знаех, че ще ми го показваш!

Зосим бил вдигнал своя трофей и го показвал на въображаемата публика, завъртайки го във всички посоки на залата като ковчеже със светиня. Била главата на мъртво дете, с напълно запазени черти, сякаш току-що била отделена от тялото, със затворени очи, разширени ноздрички на тънкото издължено носле, две едва-едва открехнати устнички, които откривали ред равни зъбки. Неподвижността и странната привидност на живот в това детско лице изглеждали още по-обредно мистични, защото то имало златист цвят и сякаш искряло на светлината на блещукащите пламъчета, до които Зосим накрая доближил главата.

— Необходимо ми бе да използвам главата на твоя племенник Алексий — обърнал се Зосим към василевса, — за да може да се извърши обредът. Алексий беше свързан с теб по кръвна линия и само той би могъл да бъде посредник между теб и задгробното царство.

След това бавно потопил в течността малкия отблъскващ предмет, оставяйки го да легне на дъното на съда, а Андроник се привел дотолкова, доколкото му позволявал венецът от пламъци.

— Водата помътнява — произнесъл той едва чуто.

— Тя е намерила у Алексий земния елемент, който е очаквала — прошепнал Зосим. — Нека я оставим да се избистри.

Нашите приятели не можели да видят какво става във водата, но разбрали, че в един момент тя отново била станала бистра и на дъното се появило лицето на малкия василевс.

— Хиляди дяволи, тя приема някогашния си цвят! — запелтечил Андроник. — И чета знаци, които се изписват на челото му… О, чудо… Йота, сигма…

Не било необходимо човек да е хидромант, за да открие обяснението на всичко това. Зосим бил взел главата на невръстния василевс, бил изрязал две букви на челото му и после покрил лицето му със златисто мазило, разтворимо във вода. При ритуала, когато изкуственото покритие се разтворило, нещастната жертва поднесла на поръчителя на своето убийство посланието, което без съмнение Зосим, или този, който го бил подучил, искал да стигне до него.

И наистина Андроник продължавал да срича:

— Йота, Сигма, ИС… ИС…

Изправил се, няколко пъти навил на пръстите си космите на посивялата си брада, очите му сякаш пръскали огън, после свел глава в размисъл и след това рязко я вдигнал отново, като буен кон, който едва се сдържа.

— Исак! — изревал василевсът. — Врагът е Исак Комнин! Какво крои там долу в Кипър? Ще му изпратя една флота и ще го унищожа, преди да мръдне, този гадник!

Един от придружителите излязъл от сянката и Баудолино забелязал, че имал лице на човек, готов да опече на скара и собствената си майка, ако няма месо за трапезата.

— Господарю — казал той, — Кипър е твърде далеч, а твоята флота би трябвало да излезе от Пропонтида, минавайки през води, които гъмжат от кораби на сицилианския крал. Но тъй както ти не можеш да идеш при Исак, така и Исак не може да дойде при теб. Не за Комнин бих си помислил аз, а за Исак Ангел, който е в града и ти знаеш колко не те обича.

— Стефане — изсмял се презрително Андроник, — ти какво искаш, да се боя от Исак Ангел? Как можеш да си помислиш, че този слабак, този мухльо, този некадърник и бездарник ще посмее да ме заплашва? Зосиме, Зосиме — обърнал се разярен към прорицателя, — тази вода и тази глава ми говорят или за един, който е много далеч, или за друг, който е много глупав! За какво ти служат очите, като не умееш да четеш в този леген, пълен с пикня?

Зосим разбирал, че е на път да загуби очите си, но за негово щастие се намесил Стефан, който бил заговорил малко преди това. От явното удоволствие, с което обещавал нови престъпления, Баудолино разбрал, че това бил Стефан Агиохристофорйт, прокълнатата душа на Андроник, същият, който бил удушил и обезглавил младия Алексий.

— Господарю, не презирай чудесата. Нали видя, че на лицето на момчето се появиха знаци, които, докато беше живо, изобщо не съществуваха. Ангел може да е жалък пъзльо, но те ненавижда. Други, по-дребни и по-подли от него, са посягали на живота на велики и смели хора като теб, ако въобще е имало такива… Дай ми съгласието си и преди да съмне ще заловя този Ангел и ще му изчопля очите със собствените си ръце, после ще го забода на една колона в неговия дворец. На народа ще кажем, че си получил знак от Небето. По-добре е да премахнем веднага този, който още не те заплашва, отколкото да го оставим жив, така че да може един ден да те заплаши. Да ударим първи.

— Ти искаш да ме използваш, за да задоволиш нещо, което имаш срещу него — казал василевсът, — но възможно е, като правиш зло, да сториш и добро. Отърви ме от Исак. Не ми допада само… — И като погледнал Зосим така, че той потреперил като лист, продължил: — …че когато Исак умре, никога няма да узнаем дали наистина е искал да ми навреди и, значи, дали този монах ми е казал истината. Но в крайна сметка той ми внуши едно основателно подозрение, а когато човек подозира злото, почти винаги се оказва прав. Стефане, длъжни сме да му покажем нашата признателност. Имай грижата да му дадеш това, което поиска. — Махнал с ръка на двамата придружители и излязъл, оставяйки Зосим до неговия купел да се възстановява от преживения ужас.

 

— Агиохристофоритът наистина ненавиждаше Исак Ангел и явно се е бил разбрал със Зосим да го прати в немилост — каза Никита. — Но обслужвайки своето зло намерение, не стори добро на своя господар, защото вече навярно знаеш, че ускори неговия провал.

— Зная — отвърна Баудолино, — но всъщност онази вечер не ме интересуваше много какво ще се случи. Достатъчно ми беше да зная, че Зосим е в ръцете ми.

 

Щом стъпките на царствения посетител утихнали, Зосим шумно въздъхнал — в крайна сметка експериментът бил приключил добре. Потъркал ръце, доволно усмихнат, измъкнал главата на момчето от водата и я върнал там, където стояла в началото. После огледал цялата крипта, вдигнал ръце, избухнал в истеричен смях и извикал:

— Василевсът е мой! Вече не се страхувам дори от мъртвите!

И тогава нашите приятели бавно излезли на светло. Случва се този, който борави с магии, в края на краищата да се убеди, че макар той да не вярва в дявола, дяволът със сигурност вярва в него. При вида на кохортата лемури^[1], които се надигнали, сякаш бил настъпил денят на Страшния съд, колкото и лукав да бил, в този момент Зосим показал завидна искреност — без да се опитва да крие чувствата си, той направо ги загубил и се строполил безчувствен на плочите.

Свестил се, когато Поета го напръскал с магическата вода. Отворил очи и се намерил нос в нос с Баудолино, по-ужасяващ от дух на покойник, завърнал се от оня свят. В този момент Зосим разбрал, че без съмнение го очакват не пламъците на един несигурен ад, а свръхсигурното отмъщение на неговата отдавнашна жертва.

— Направих го, за да служа на своя господар — побързал да каже — и за да направя услуга и на теб: разпространих твоето писмо по-добре, отколкото би могъл да го направиш ти…

Баудолино го прекъснал:

— Зосиме, воден не от жажда за мъст, а от това, което ми внушава Господ, би трябвало да ти спукам задника. Но понеже това ще ми струва голямо усилие, както виждаш, се въздържам.

И му зашлевил такава плесница с опакото на ръката, че главата на монаха сякаш щяла да се завърти два пъти около себе си.

— Аз съм човек на василевса! Ако докоснете и косъм от брадата ми, кълна се, че…

В отговор Поета го сграбчил за косите, приближил лицето му до пламъчетата, които още горели около купела, и брадата на Зосим започнала да дими.

— Вие сте луди! — крещял Зосим, мъчейки се да се отскубне от хватката на Абдул и Киот, които междувременно го били уловили и му извивали ръцете зад гърба. А Баудолино, с един удар по тила, го принудил да гаси подпалената си брада с глава, накисната във водата, докато нещастникът, вече забравил тревогата си от огъня, не започнал да се тревожи от водата и колкото повече се тревожел, толкова повече поглъщал от нея.

— По мехурите, които изпусна — казал спокойно Баудолино, издърпвайки го за косите, — съзирам предсказанието, че тази нощ ще умреш, но не с подпалена брада, а с отсечени крака.

— Баудолино — хълцал Зосим и плюел вода, — Баудолино, винаги можем да се разберем… Чакай да се изкашлям, моля те, няма как да избягам, какво искате, аз съм сам, вие сте много, нямате ли милост? Чуй, Баудолино, зная, че не искаш да си отмъстиш за онзи мой момент на слабост, ти искаш да стигнеш земята на твоя отец Йоан, а аз ти казах, че притежавам точната карта, която може да ти помогне. Ако затрупаш огъня с прах, ще го угасиш.

— Какво означава това, разбойнико? И престани с тези твои сентенции!

— Това означава, че ако ме убиеш, никога няма да видиш картата. Често, като играят, рибите изскачат над водата и напускат границите на естествената си среда. Аз мога да ти помогна да стигнеш далеч. Да сключим споразумение като честни хора. Ти ме пускаш, а аз те завеждам там, където е картата на Козма Индикоплевт.

Моят живот срещу царството на отец Йоан. Не смяташ ли, че е изгодна сделка?

— Бих предпочел да те убия — отвърнал Баудолино, — но ми трябваш жив, за да се сдобия с картата.

— А след това?

— След това ще те държим вързан и увит в килим, докато не намерим сигурен кораб, който да ни отведе далеч оттук. Едва тогава ще развием килима, защото ако те пуснем веднага, ще изпратиш по петите ни всички убийци на града.

— И ще го развиете във водата…

— Хайде, млъкни, ние не сме разбойници. Ако исках да те убия след време, сега нямаше само да те шамаросвам. А ето, гледай сега, пердаша те за свое удовлетворение, тъй като нямам намерение да ти сторя нещо по-лошо.

И започнал спокойно да го бие — първо една плесница, после втора, сменяйки ръцете: с първия удар му врътвал главата наляво, с втория — надясно, после два пъти със затворена длан, два пъти с разперени пръсти, два пъти с опакото, два пъти саблено, два пъти с юмрук, докато Зосим не станал морав, а Баудолино кажи-речи си изкълчил китките. Тогава казал:

— Сега вече и мен ме заболя. Стига ти толкова. Да вървим за картата.

Киот и Абдул сграбчили Зосим под мишниците и го повлекли, понеже вече не се държал на краката си и можел само да сочи пътя с разтреперан пръст.

— Монахът, когото унижават и той търпи, е като цвете, което поливат всеки ден — мърморел той.

Баудолино се обърнал към Поета:

— Преди време Зосим ме учеше, че гневът, който повече от всяка друга страст разтърсвал и обърквал душата, понякога й помагал. Когато го използваме срещу безсрамниците и грешниците, за да ги спасим и поправим, ние изпълваме душите си с нежност, защото вървим право към целта на небесната справедливост.

— Както казва Талмудът — допълнил раби Соломон, — има наказания, които измиват всички грехове на човека.