Умберто Еко
Баудолино (7)

7. Баудолино пише любовни писма на Беатрикс и стихове за Поета

Настъпила пролетта и Баудолино открил, че неговата любов непрекъснато расте — както се случва с влюбените по това време на годината — и не се уталожва чрез мизерните приключения с простите девойчета, а напротив, сравнена с тях, се засилва, защото Беатрикс, освен с предимствата си като изящност, ум и кралско потекло, имала и друго — своето отсъствие. Абдул пък не преставал да го измъчва, като всяка вечер галел струните на своя инструмент и пеел все нови песни, заради които Баудолино, в желанието си да им се радва пълноценно, научил вече и провансалски.

През май дните са ясни — всеки влюбен го знае,

но от птичата песен днес печал ме обзима,

за това, че откакто мойто скитане трае,

тя ми спомня за тебе, о, далечна любима,

и на сладкия славей да се радвам не мога,

и не виждам разкоша белоснежен на глога.

Баудолино мечтаел и си казвал: „Абдул се измъчва, че няма да зърне никога своята непозната принцеса. Блазе му! По-страшна е моята мъка, защото, рано или късно, някой ден ще видя отново своята любима, пък нямам щастието да не съм я виждал никога, а имам — обратно — нещастието да зная коя е и как изглежда. Но ако Абдул намира утеха да изказва мъката си пред нас, защо аз да не мога да се утешавам, като разказвам на нея своята?“

С други думи, Баудолино се досетил, че би могъл да укроти туптенето на сърцето си, като изложи в писмен вид това, което изпитва, й че нямало да е добре, ако любовта му се лишела от тези съкровища на нежността. И така, късно вечер, докато Поета спял, Баудолино пишел.

„Звездата осветява полюса и луната оцветява нощта. Но мой водач е едно сияйно небесно тяло и ако, прогонила мрака, от изтока изгрее моята звезда, мисълта ми ще разпръсне мрака на страданието. Ти си моята звезда, носителка на светлина, която ще пропъди нощта, а без теб е мрак самата светлина, докато с теб самата нощ е сияйна светлина“

И след това; „Когато съм гладен, ти едничка засищаш глада ми, когато съм жаден, ти едничка утоляваш жаждата ми. Но какво говоря? Ти възстановяваш, но не засищаш. Никога не съм се насищал и никога няма да се наситя на теб…’“ И още: „Тъй голяма е твоята нежност, тъй възхитително е твоето, постоянство, тъй дивен е звукът на твоя глас, такива са прелестта и изяществото, които те венчаят, че би бил извънредно неучтив всеки опит да бъдат изразени с думи. Нека се разраства все повече огънят, който ни изгаря, и нека получава той все ново и ново гориво, и колкото по-скрит остава, толкоз повече да бушува, измамил завистливците и вразите, тъй че винаги да остава съмнението за това кой от нас двама ни обича повече, и то така, че между нас непрекъснато да се води прекрасният двубой, в който побеждават и двамата…“

Били чудесни писма и когато ги препрочитал, Баудолино тръпнел и все повече се влюбвал в създанието, което било способно да внуши такава пламенност. Стигнал дотам, че вече не можел да сдържи желанието си да узнае как би се отнесла Беатрикс към такава бурна нежност, и решил да предизвика отговора й. И като се постарал да наподоби нейния почерк, сам си написал:

„На любовното чувство, което се разлива в мен от предсърдието и благоухае повече от всякой аромат, на цветята, жадни за твоята младост, тази, която е твоя в плът и кръв, на цветята, ожаднели за твоята младост, пожелава свежестта на едно вечно щастие… На теб, моя радостна надежда, аз отдавам своята вяра и — с цялата си всеотдайност — самата себе си, докато съм жива…“

„О — веднага й отвърнал той, — бъди здрава, защото в теб е моето щастие, в теб са моята надежда и моят покой. Едва събудил се, душата ми те открива отново в себе си, съхранена завинаги…“

А тя, пламенно: „От онзи първи миг, когато се видяхме, избрах сред всички теб, и избрала те, те пожелах, и пожелала те, те подирих, и подирила те, те намерих, и намерила те, те обикнах, и обикнала те, те възжадувах, и възжадувала те, те поставих в своето сърце над всичко друго… и вкусих от твоя мед… Изпращам ти горещи поздрави, сърце мое, тяло мое, единствена радост моя…“

Тази кореспонденция, продължила няколко месеца, отначало донесла ведрина в измъчената душа на Баудолино, после огромна наслада и накрая нещо като припламваща гордост, тъй като влюбеният не успявал да проумее как можело влюбената да го обича толкова силно. Като всички влюбени и Баудолино бил станал тщеславен, като всички влюбени пишел, че иска ревниво да пази заедно с любимата общата им тайна, но в същото време му се искало всички наоколо да споделят неговото щастие, смаяни от неудържимите чувства на тази, която го обичала.

Така че един ден показал писмата на приятелите си. Не им обяснявал много кой и как осъществявал връзката. Не лъжел, дори казал, че показва тези писма тъкмо защото са рожба на неговото въображение. Но другите двама останали убедени, че лъже именно в това, и само в него, тъй че още повече му завидели на щастието. Тайно в себе си Абдул приписвал тези писма на своята принцеса и тръпнел така, сякаш той ги бил получил. Цоета, който външно показвал, че не отдава значение на тази литературна игра (но в същото време се гризял отвътре, че не е написал такива красиви писма, подтикващи към още по-красиви отговори), и тъй като нямало в кого да се влюби, се влюбил в самите писма — което, изкоментира с усмивка Никита, не е изненадващо, защото когато човек е млад, е склонен да се влюби в любовта.

Вероятно търсейки нови теми за своите песни, Абдул ревниво преписал писмата, за да си ги препрочита нощем в Сен Виктор. Но един ден забелязал, че са изчезнали, и се уплашил, че някой безнравствен каноник, след като ги е сричал сладострастно през нощта, ги е захвърлил сред хилядите ръкописи на абатството. Ужасен, Баудолино заключил писмата в раклата и престанал да пише послания, за да не изложи своята кореспондентка.

Но тъй като все пак по някакъв начин трябвало да даде излаз на младежките си трепети, Баудолино започнал да пише стихове. Ако в писмата бил говорил за своята изключително чиста любов, в новите си занимания той се упражнявал в онази кръчмарска поезия, с която семинаристите от онова време възпявали своя разгулен и лекомислен живот не без известни нотки на меланхолия заради времето, пропиляно във веселбите.

И тъй като искаше да докаже пред Никита своя талант, Баудолино изрецитира няколко стиха, разполовени от цезура:

Feror ego veluti — sine nauta navis,

ut per vias aeris — vaga f ertur avis.

Quidquit Venus imperat — labor est suavis,

quae nunquam in cordibus — habitat ignavis.

Установявайки обаче, че Никита слабо разбира латинския, той му го преведе приблизително: „Блуждая като кораб, лишен от кормчия така, както птицата лети по небесните пътища… Но какъв приятен е трудът, налаган от Венера, за който не знаят жалките души…“

Когато Баудолино показал тези и други стихове на Поета, онзи пламнал от завист и срам, със сълзи на очи признал, че безплодието изсушава въображението му, и проклинайки неспособността си, се развикал, че би предпочел да не може да обладава жена пред това да се усеща неспособен да изрази чувството, което изпитва — и което било точно това, което Баудолино бил изразил така добре, че му идело да се запита дали не е надникнал в сърцето му. И после споделил колко би бил горд с него баща му, ако научел, че синът му пише толкова хубави стихове, още повече че рано или късно все пак щяло да се наложи да оправдае през семейството си и пред света този прякор „Поета“, който наистина го ласкаел, но и го карал да се чувства като „poeta gloriosus“, като самохвалко, който си присвоява незаслужена чест.

Баудолино толкова се трогнал от отчаянието му, че му връчил ръкописа, дарявайки му стиховете си, за да ги показва като свои. Скъп дар, защото станало така, че за да разкаже нещо ново на Беатрикс, Баудолино й изпратил тези стихове, приписвайки ги на своя приятел. Беатрикс ги прочела на Фридрих, Райналд от Дасел ги чул и като човек, който обичал изящното слово, макар винаги да бил зает с дворцовите интриги, заявил, че би желал да има Поета на служба при себе си…

Точно същата година Райналд бил удостоен с високото звание архиепископ на Кьолн и на Поета мисълта да стане поет на един архиепископ и следователно, както казвал полу на шега, полу с гордост, „Архипоет“, не му се струвала лоша, още повече, че нямал никакво желание да учи, бащините средства не му стигали в Париж и си представял — не без основание, — че придворният поет яде и пие по цял ден, без да има никакви задължения.

Само че за да бъдеш придворен поет, трябва да пишеш стихове. Баудолино му обещал да му напише поне десетина, но не всички наведнъж.

— Разбираш ли — казал му, — не всички велики поети са диарични, някои имат запек, и те са най-великите. Ти трябва да изглеждаш като творец, измъчван от Музите, способен да изцеди най-много едно двустишие от време на време. С тези, които ще ти дам, ще изкараш няколко месеца, но дай ми време, защото нямам запек, но не съм и диаричен. Затова отложи заминаването и изпрати на Райналд някое и друго стихче, за да му доставиш удоволствие. Засега би било добре да се представиш с едно посвещение, една възхвала на своя благодетел.

Прекарал една нощ в писане и му дал няколко стиха, посветени на Райналд:

Presul discretissime — veniam te precor,

morte bona morior — dulci nece necor,

meum pectum sauciat — puellarum decor,

et quas tactonequeo — saltem chorde mechor,

или: „Най-благородни епископе, прости ми, защото срещам една прекрасна смърт и изгарям от твърде сладка рана: красотата на девойките ми пронизва сърцето и тези, които не успявам да докосна, притежавам поне в мисълта си.“

Никита отбеляза, че латинските епископи са се забавлявали с не твърде свети песни, но Баудолино му отговори, че преди всичко трябвало да разбере, че от един латински епископ изобщо не се изисквало да бъде непременно светец, особено ако бил канцлер на империя; и на второ място, че Райналд — твърде малко епископ и твърде много канцлер — бил, разбира се, почитател на поезията, но повече склонен да използва дарбата на един поет и за своите политически цели, както, впрочем, щял да направи по-късно.

— Значи Поета е станал прочут с твоите стихове?

— Точно така. В продължение на почти цяла година Поета изпращаше на Райналд в писма, преливащи от славословия, стихотворенията, които му пишех едно след друго, и накрая Райналд пожела този изключителен талант да се яви при него на всяка цена. Поета замина със запас от стихове, достатъчен да изкара цяла година, колкото и да изглежда запечен. Пожъна огромен успех. Така и не разбрах как може човек да бъде горд с една слава, получена чрез просия, но Поета беше напълно доволен.

— И аз се чудя, но на теб. Не разбирам какво удоволствие си изпитвал ти да виждаш своите рожби, приписвани другиму. Не е ли жестоко един баща да даде като милостиня плода на своите чресла?

— Съдбата на кръчмарската поезия е да минава от уста на уста, щастие е да чуваш как я пеят и би било егоистично да искаш да я четеш пред малцина само за да увеличаваш собствената си слава.

Не вярвам, че си толкова смирен. Щастлив си, че още веднъж си станал Принцът на Лъжата, и се хвалиш с това, понеже се надяваш, че един ден някой ще открие твоите любовни послания сред купищата ръкописи на Сен Виктор и ще ги припише кой знае на кого.

— Нямам намерение да изглеждам смирен. Харесва ми, че мога да правя да се случва нещо и да съм единственият, който знае, че то е мое дело.

— Няма разлика, приятелю — каза Никита. — Снизходително ти намекнах, че искаш да бъдеш Принцът на Лъжата, но сега ти ми даваш да разбера, че искаш да си самият Господ Бог.