Умберто Еко
Баудолино (13)

13. Баудолино вижда как се ражда един нов град

От десет години Баудолино живеел в Париж, бил прочел всичко, което можело да се прочете, научил бил гръцки от една византийска проститутка, бил съчинил любовни стихове и писма, които щели да бъдат приписани на други, бил изградил реално едно царство, което никой вече не познавал по-добре от него и от неговите приятели, но така и не бил завършил учението си. Утешавал се с мисълта, че да учиш в Париж вече само по себе си е истински успех за един роден сред кравите, но после си спомнял, че е по-лесно за голтаци като него да ходят да учат, отколкото за децата на господарите, които трябва да знаят да се бият, а не да четат и пишат… Така или иначе, не се чувствал доволен.

Един ден си дал сметка, че след някой и друг месец щял да навърши двайсет и шест години, тъй като бил напуснал родната си къща на тринайсет, а ставали точно тринайсет години, откак не се бил връщал у дома. Усетил нещо, което би могло да се нарече носталгия по родината, само че той, понеже никога не бил изпитвал подобно чувство, не знаел какво е. Затова си помислил, че го тегли да се види отново с втория си баща, и решил да отиде при него в Базел, където той бил спрял при поредното си връщане от Италия.

Не го бил виждал от раждането на първия му син. Докато пишел и преписвал писмото на отеца, императорът правел-струвал, но не престанал да се движи като змиорка от север на юг, хранел се и спял на коня като своите прадеди варварите, и където се намирал в даден момент, там му бил кралският двор. През тези години се бил връщал в Италия още два пъти. Втория път, като се прибирал на север, срещнал съпротивата на Суза, чиито жители се разбунтували, принудили го да бяга тайно, преоблечен, и взели за заложница Беатрикс. После я пуснали да си ходи, без да й сторят зло, но той се бил посрамил и се заклел да си отмъсти на тоя град. А и като се връщал оттатък Алпите, пак не можел да си почине — налагало се да укротява германските принцове.

Когато най-сетне се срещнал с императора, Баудолино го заварил много мрачен. Веднага разбрал, че е загрижен, от една страна, заради здравето на големия си син — и той Фридрих, — и от друга — заради събитията в Ломбардия.

— Съгласен съм — признал Фридрих, — и го казвам само на теб: моите градоначалници, моите пратеници, моите посланици и прокуратори изискваха не само колкото ми се полагаше, но седем пъти повече: за всяко огнище нареждаха да се плаща годишно по три солида от старите и по двайсет и четири денара за всяка лодка, която плаваше по реките, на рибарите изземваха една трета от улова, а на този, който умираше без деца, конфискуваха наследството. Зная, трябваше да дам ухо на оплакванията, които стигаха до мен, но от други неща ми се беше подпалила главата… И сега чувам, че от няколко месеца ломбардските градове си били организирали един съюз — против императора, разбираш ли? И какво били решили най-напред? Да възстановят стените на Милано!

Че италианските градове все се бунтували и не си държали на думата, пак се търпяло, но съюзът представлявал вече изграждане на нова res publica. Естествено изобщо не трябвало да се вярва, че този съюз ще трае дълго, като се имало предвид колко се мразели италианските градове, и все пак ставало дума за един vulnus, за една рана, нанесена на императорската чест.

Кой участвал в този съюз? Плъзнали слухове, че в едно абатство недалеч от Милано се били събрали представители на Кремона, Мантуа, Бергамо, че после били дошли и от Пиаченца и Парма, но не било сигурно. Слуховете обаче не спирали дотук, говорело се за Венеция, Верона, Падуа, Виченца, Тревизо, Ферара и Болоня.

— Болоня, даваш ли си сметка!? — крещял Фридрих, крачейки напред-назад. — Спомняш си, нали? Благодарение на мен проклетите им учени могат да печелят колкото си искат богатства с техните трижди проклети студенти, без да отговарят нито пред мен, нито пред папата, а сега се включват в този съюз! Може ли човек да бъде по-безсрамен? Липсва само Павия!

— Или Лоди — прибавил Баудолино, за да не остане назад.

— Лоди?! Лоди?! — крещял Фридрих, лицето му пламтяло не по-малко от брадата и изглеждал сякаш всеки миг ще получи удар. — Ако вярвам на донесенията, Лоди вече се е включил в техните срещи! Аз кръв проливах от вените си, за да закрилям тези овце, без мен миланчани всяко лято щяха да ги сриват из основи, а те сега ще ми въртят заговори със своите палачи и ще се опълчват срещу благодетеля си!

— Мили татко — обадил се Баудолино, — какво означават тези „май че“ и „изглежда, че“? Нима не получаваш вече сигурни вести?

— Ама вие, дето учите в Париж, сякаш сте загубили чувство за това как стават нещата на тоя свят! Щом има съюз, значи има заговор, щом има заговор, тези, които по-рано са били с теб, те предават и ти разказват точно обратното на това, което правят там, затова последният, които узнава какво замислят, е именно императорът, както става с онези съпрузи на неверни жени, за чиято изневяра знае цялата област, само не и те!

Не можел да избере по-неуместен пример, защото тъкмо в този момент влязла Беатрикс, научила току-що за пристигането на скъпия й Баудолино. Той коленичил, за да целуне ръката й, без да я погледне в лицето. Беатрикс се поколебала за миг. Навярно й се сторило, че ако не даде знак за близост и привързаност, ще разкрие своето притеснение; затова положила майчински другата си ръка на главата му и леко му разрошила косите — забравяйки, че една жена малко над трийсет години не бива вече да се отнася така с един зрял мъж, съвсем малко по-млад от нея. Фридрих приел това като нещо нормално, той — баща, тя — майка, макар и неистински. Този, който се чувствал не на себе си, бил Баудолино. Двойният допир, нейната близост, която му позволила да вдъхне аромата на дрехата й, почти този на нейната плът, гласът й — и цяло щастие било, че бил коленичил и не можел да я погледне в очите, иначе щял да пребледнее и да се просне безчувствен на пода — всичко това му доставяло неописуемо удоволствие, нарушавано само от усещането, че с този най-обикновен израз на почит за пореден път извършва предателство към своя баща.

Нямало да знае как да се оттегли, ако императорът не го помолил — което значело „не му заповядал“ — да му направи услуга. За да добиел по-точна представа за нещата в Италия и понеже не се доверявал нито на упълномощените пратеници, нито на пратените пълномощници, той бил решил да прати там няколко доверени лица, които да познават местата, но да не бъдат разпознати веднага като негови хора, с цел да разберат какви са настроенията и да съберат свидетелства, неопорочени от предателството.

На Баудолино му допаднала възможността да се освободи от притеснението, което изпитвал в двора, но веднага бил обзет от друго чувство: усетил се странно развълнуван от мисълта, че ще види отново родните си места, и най-сетне разбрал, че всъщност това била причината, заради която бил потеглил на път.

 

След като обиколил най-различни градове, един ден Баудолино, както си яздел мулето, защото се представял за търговец, който мирно ходи от пазар на пазар, стигнал хълмовете, отвъд които, след още доста път по равнината, смятал да прекоси Танаро, за да стигне през камънаци и тресавища до родната Фраскета.

Макар че били онези времена, когато човек тръгвал от дома си, без да има намерение някога да се върне, в този момент Баудолино чувствал някакво мравучкане в кръвта си, защото изведнъж бил обзет от силното желание да научи дали неговите старци са още живи.

Не само това, но и си спомнил лицата на други момчета от околностите, на Мазуло от семейството на Паница, с когото бил ходил да залага капани за зайци; Праси, по прякор Гино (или беше Гини, наричан Праси?), с когото щом се виждали, започвали да се замерят с камъни; на Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, и на Кутика от Куарниенто, с които ходели за риба в Бормида. „Господи — казвал си, — да не би да умирам? Нали казват, че само преди смъртта си човек си спомня така ясно случките от детството…“

Било Бъдни вечер, но Баудолино не го знаел, защото по време на пътуването си бил изгубил представа за дните. Треперел от студ на гърба на мулето си, също премръзнало, но небето било кристално ясно в светлината на залеза, така чисто, както бива, когато във въздуха вече се долавя мирисът на снега. Той разпознал местността, сякаш едва предишния ден бил минавал оттук, спомнил си, че е бил по тези хълмове с баща си, когато водели за продан три мулета по каменистите урви, дето и така могат да потрошат краката на едно момче, а камо ли когато то трябва да избутва по тях животни, които нямат никакво желание да вървят напред; но пък на връщане било толкова хубаво да гледат равнината отвисоко и лека-полека да се спускат надолу. Баудолино си спомнил, че недалеч от реката равнината се изгърбва в малко хълмче и от върха на това хълмче зад млечнобяла мъглица тогава бил съзрял да изплувват камбанариите на няколко градчета по течението на Берголио — Роборето, Гамондио, Маренго и Палеа, сиреч видял оня край на мочурища, камъни и храсталаци, на границата на който може би още стояла къщурката на добрия Галяудо.

Но като изкачил хълмчето, пред него се разкрила съвсем друга гледка: наоколо, по хълмовете и в по-далечните долини, въздухът бил чист и бистър, а само пред него бил изпълнен с едно от ония кълба мъглива пара, които ти идат насреща по пътя, обвиват те, тъй че вече не виждаш нищо, и после те отминават и си заминават, като че ли никога не ги е имало — така че Баудолино си казал: виж ти, наоколо навсякъде може да е август, но над Фраскета цари мъгла, вечна като снеговете на Пиренейските Алпи — но това не му било неприятно, защото който в мъгла е роден, в мъглата се чувства винаги у дома си. Но колкото повече се спускал към реката, толкова по-ясно му ставало, че тези облаци не са мъгла, а кълба дим, през които вече прозирали огньовете, които ги пораждали. Баудолино вече разбирал, че в равнината отвъд реката, около това, което навремето било Роборето, градецът се е разраснал към полето. Навсякъде се виждали нови къщи, изникнали като гъби, едни зидани, други от дърво, много още незавършени, а на запад се забелязвали дори основите на крепостни стени, каквито по тези места не било имало никога. Върху огньовете били поставени казани, може би пълни с вода, за да не замръзва веднага, докато малко по-далеч я изливали дали във варници, или в ями, пълни с хоросан, не било ясно. Баудолино бил гледал, когато започнали строежа на новата катедрала в Париж на острова насред реката, и знаел всички машинарии и скелета, които използвали зидарите, така че, доколкото разбирал от градове, там долу пред очите му хората завършвали издигането на един нов град от нищото, и това било зрелище, каквото — когато всичко вървяло добре — се виждало веднъж в живота.

„Луди хора — казал си Баудолино, — за малко да се обърнеш, и ти извъртат някой номер“, и пришпорил мулето, за да стигне по-бързо до низината. Прекосил реката на един сал, който пренасял камъни от всевъзможни видове и размери, и слязъл точно там, където неколцина работници, стъпили на несигурно скеле, градели някаква стеничка, докато други на земята вдигали с лебедка кошници чакъл. Да се нарече лебедка това чудо било обаче пресилено, защото по-първобитно нещо никой не бил виждал: скелето било сглобено от летви, вместо от солидни греди, и непрекъснато се люлеело, а двамината, които въртели макарата, се грижели не толкова да навиват въжето, колкото да овладяват заплашителното олюляване на скелето. Баудолино си казал: „Такива са си хората по нашите места — когато правят нещо, го правят или зле, или съвсем зле. Тяхното не е работа като света. Ако им бях аз господар, бих ги сграбчил за дъното на гащите и право в Танаро.“

Но после забелязал малко по-далеч една група, която, изглежда, възнамерявала да построи малка открита галерия — със зле издялани камъни, недорендосани дъски и капители, сякаш рисувани от дивак. И те също, за да издигат материалите, били скалъпили нещо като лебедка, но толкова нескопосана, че Баудолино си дал сметка, че в сравнение с тези първите, дето градели стеничката, били направо майстори от Комо. Престанал да прави сравнения обаче, когато малко по-далеч видял трети, които градели досущ като деца, дето си играят с кал, и минавали последната ръка — или по-точно „последния крак“, понеже работели с краката си — на една постройка, родна сестрица на други три в съседство, направени от глина и безформени камъни, с покриви от зле стегната слама, тъй че се образувала нещо като уличка от грозни колиби, изградена надве-натри, сякаш работниците се били надпреварвали кой ще свърши по-рано за празниците, без да се съобразяват с никакви правила на занаята.

Като навлязъл обаче в незавършените криволици на това неясно дело, Баудолино открил и много добре изпипани стени, стабилно изградени фасади, кули, които, макар и незавършени, внушавали чувство за здравина и сигурност. От всичко това разбрал, че в построяването на този град участват хора с различен произход и умелост; и че ако някои явно били новаци в занаята, селяни, които издигали къщи, както цял живот били издигали обори за добитъка си, други без съмнение отдавна познавали тайните на строителното изкуство.

Докато се опитвал да се ориентира в това множество от умения, Баудолино откривал и множество диалекти, които показвали, че това струпване от безформени колиби е дело на селяни от Солеро, онази килната кула била построена от монфератци и че хоросана там бъркали хора от Павия, а онези талпи бичели люде, които доскоро били поваляли дърветата на Палеа. Когато обаче чувал някой да дава команди или виждал някоя групичка, която работела както трябва, хората всеки път се оказвали генуезци.

„Дали не съм попаднал на строежа на Вавилонската кула — питал се Баудолино, — или в Абдуловата Хиберния, където седемдесет и двамата му мъдреци били възстановили езика на Адам, като обединили всички езици, както се смесват вода и глина, смола и катран? Тук обаче още не знаят Адамовия език и чудно е, че макар да говорят всички заедно на седемдесет и два езика, хора от толкова различни раси, които иначе биха се изпотрепали с прашки, тук строят тези грозотии в мир и съгласие.“

Бил се приближил до една група, която умело покривала сграда с дървени греди, като че ли била енорийска църква — използвайки огромен рудан, който не се задвижвал ръчно, а от един кон, като при това конят не бил измъчван от задушаващ хомот на шията, както се правело в някои села, а теглел въжето с помощта на удобен каиш, обхващащ гърдите му. Нямало съмнение, че работниците говорели на генуезки, и Баудолино веднага ги заприказвал на техния диалект — макар акцентът му все пак да го издавал, че не е от техните.

— Какво майсторите тук? — запитал, колкото да подхване разговор.

Един от тях го погледнал накриво и му отговорил, че правят машина за чесане на курове. И понеже другите се разсмели и било ясно, че се присмиват на него, Баудолино (макар че му било прикипяло да се прави на мирен търговец, качен на муле, когато в торбата си носел своя меч на благородник, грижливо скрит в един топ сукно) му отвърнал на диалекта на Фраскета, който след толкова време по чудо му се върнал изведнъж на устата, и уточнил, че той лично нямал нужда от „машина“, защото на него кура му, който възпитаните хора наричали „член“, обикновено му го чешели онези курви, техните майки. Генуезците не разбрали смисъла на думите му, но отгатнали общата им насоченост. Зарязали работата си, грабнали кой камък, кой прът, и застанали в полукръг около мулето. За щастие в този момент дотичали други хора, между които един с вид на рицар, който на смес от латински, провансалски и дявол знае от какъв още говор казал на генуезците, че пътникът говори като местен човек и значи да не го закачат и да не го смятат за някой, който няма право да минава оттук. Генуезците се заоправдавали, че той им задавал въпроси, като че ли бил шпионин, и рицарят им отвърнал, че дори императорът да изпраща шпиони, още по-добре, защото било време да узнае, че тук е изникнал един град именно за да го ядоса. И после се обърнал към Баудолино:

— Не съм те виждал, но имаш вид на човек, който се връща у дома си. Дошъл си да се присъединиш към нас, така ли?

— Господине — отвърнал благовъзпитано Баудолино, — роден съм във Фраскета, но преди много години напуснах тези места и не знаех нищо за това, което се случва тук. Наричам се Баудолино, син на Галяудо Аулари…

Още не бил свършил да говори, когато от групата на новопристигналите един старец с бяла коса и бяла брада размахал тояжката си и се развикал:

— Долен безсрамен лъжец, дано гръм те тресне, как имаш наглостта да използваш името на нещастния ми Баудолино, моя син, защото аз съм този Галяудо, при това Аулари, а синът ми замина с един алемански господар, дето изглеждаше по-глупав от кралица Педок, но май че беше от тези, дето карат маймуните да танцуват, защото от моето бедно момче оттогава няма ни вест, ни кост, и след толкова време не може да не е умряло, заради което аз и моята свята жена от трийсет години тъгуваме, защото това ни е било най-голямата мъка в живота, който и без това не беше цвете за мирисане, но да изгубиш момчето си е истинско нещастие, което този, дето не го е изживял, не знае какво е!

При което Баудолино извикал:

— Тате, това ти ли си! — И нещо се скъсало в гласа му, очите му се напълнили със сълзи, но те били сълзи, които не успявали да замъглят голямата му радост. Затова добавил: — И не са трийсет години мъка, защото заминах само преди тринайсет, и ти трябва да си доволен, че съм ги използвал за добро и днес съм човек с име.

Старецът се приближил до мулето, взрял се в лицето на Баудолино и казал:

— Ама и ти си си ти! И след трийсет години все си с този поглед на мошеник. И знаеш ли какво ще ти кажа? Че може и да си станал голям човек, но няма да обиждаш баща си, като казах трийсет години, то е защото ми се сториха трийсет, а за трийсет години можеше поне веднъж да се обадиш, неблагодарник такъв, позор за семейството, я слизай от това муле, дето няма как да не си го откраднал, да ти счупя аз тая тояга о главата!

И вече се готвел да сграбчи Баудолино за пеша, за да го свали от мулето, когато оня, дето приличал на главен сред другите, застанал помежду им.

— Хайде, Галяудо, виждаш отново сина си след трийсет години…

— Тринайсет — поправил го Баудолино.

— Ти мълчи, с теб после ще си говорим… — смъмрил го мъжът и продължил към стареца: — Виждаш го за пръв път след трийсет години — в тези случаи човек прегръща сина си и благодари на Бога, за Бога!

Баудолино вече бил слязъл от мулето и се готвел да се хвърли в прегръдките на баща си, който се бил разплакал, когато онзи, който явно бил водачът, отново застанал помежду им и го хванал за врата.

— Но ако има някой тук, който има сметки за разчистване с теб, това съм аз.

— А кой си ти? — запитал Баудолино.

— Аз съм Оберто дел Форо, но ти не можеш да ме познаеш и сигурно не си спомняш нищо. Трябва да съм бил на десетина години, когато баща ми направи на баща ти честта да се отбие при него, за да види телетата, които искаше да купи. Бях облечен както трябва да бъде облечен един син на рицар, и баща ми не искаше да вляза с него в обора, за да не се изцапам. Тръгнах да обикалям около къщата и точно отзад беше ти, грозен и мръсен, сякаш току-що излязъл от купчина тор. Приближи се към мен, погледна ме, запита ме дали искам да си поиграем, аз, глупакът, казах „да“ и ти ме блъсна тъй, че паднах в коритото на свинете. Баща ми, като ме видя в това състояние, ми нашари задника, защото си бях похабил новите дрехи.

— Може и да е било — казал Баудолино, — но е станало преди трийсет години…

— Тринайсет бяха и оттогава всеки ден се сещам за това, защото никога в живота си не съм бил така унижаван, и пораснах, като си повтарях, че един ден ще срещна сина на този Галяудо и ще го убия.

— И искаш да ме убиеш сега, така ли?

— Сега не и по-точно, сега вече не, защото всички сме тук и почти завършваме този град, за да се бием с императора, когато пак си покаже носа по тия места, и какво ще си губя времето да убивам тебе. Тези трийсет години…

— Тринайсет.

— Тези тринайсет години носих яда в сърцето си, но точно в този момент, чудна работа, ми мина.

— Тъй става понякога, когато…

— Хайде сега, не хитрувай, а прегърни баща си. После, ако ми се извиниш за оня ден, ще идем тук наблизо, където празнуваме една току-що завършена постройка, а в такива случаи се отпушва бъчвата с най-доброто и, както казват нашите старци, „гълток след гълток, до Гог и Магог!“.

И така Баудолино се озовал в една обширна изба. Градът още не бил завършен, но вече била изникнала първата кръчма с чудесен навес на двора, но в тези дни било по-добре да се влезе вътре, в едно помещение, направено като огромна бъчва, с дълги маси от дърво, отрупани с хубави кани и наденици от магарешко месо, които (както обясни Баудолино на ужасения Никита) се поднасяли като надути мехове, цепваш ги с ножа, хвърляш ги да запращят в горещото масло с чесън и става една, да си оближеш пръстите. Затова и всички присъстващи били весели, миризливи и вече пийнали. Оберто дел Форо обявил връщането на сина на Галяудо Аулари и веднага неколцина се спуснали да налагат с юмруци гърба на Баудолино, който отначало ги гледал изненадан с ококорени очи, после захванал да отвръща на ударите и започнало едно юмручно разпознаване, което сякаш нямало да има край.

— Господи, ама ти си Скакабароци, нали, а ти — Кутика от Куарниенто! А ти кой беше? Не, чакай, не казвай, сега ще позная! Ти си… Скуарчафики! А ти беше или Гини, или Праси!

— Не, Праси е той, дето все се замеряхте с камъни! Аз бях Гино Гини, и още съм си. С теб ходехме зиме да се пързаляме по леда.

— Иисусе Христе, така беше, ти си Гини. Ама не беше ли ти същият, дето можеше да продадеш всичко, дори лайната на козите си, като онзи път, когато ги пробута на оня поклонник уж били прахът на свети Баудолино?

— Че как иначе, аз и сега съм търговец, писано ми е било. А я сега познай кой е тоя там…

— Та това е Косчето! Косче, какво ти повтарях винаги?

— Казваше ми: „Блазе ти, че си глупав. Дай си ръката!“ И аз ти я давах, ама сега не мога. — И някогашното момче си показало чуканчето на дясната китка. — При обсадата на Милано, тази отпреди десет години.

— Точно това исках да кажа. Доколкото знам, вие от Гамондио, Берголио и Маренго винаги сте били с императора. А защо така, преди сте били на негова страна, а сега строите цял град срещу него?

Тогава всички се впуснали да му обясняват нещата и единственото, което Баудолино успял да разбере, било, че около стария замък и черквата „Санта Мария ди Роборето“ хората от близките градчета като Гамондио, Берголио и Маренго били изградили цял нов град, при това се били стекли на групи от цели семейства отвсякъде, от Ривалта Бормида, от Басиняна или от Пиовера, за да строят къщи, в които после да се заселят. Тъй че до месец май трима от тях — Родолфо Небиа, Алерамо ди Маренго и Оберто дел Форо били занесли в Лоди на представителите на общините, събрани там, вестта за присъединяването към тях на новия град, макар той в този момент да съществувал повече като намерение, отколкото в действителност край Танаро. Но всички били работили като волове цяло лято и цяла есен и градът бил вече почти готов, готов да препречи пътя на императора в деня, когато той отново се спусне в Италия, както вече му било станало привичка.

Но как ще му препречат пътя, запитал неубеден докрай Баудолино, като той можел просто да ги заобиколи!… А, не, отговаряли му, ти не познаваш императора (как ли пък не!), един град, изникнал без неговото съгласие, е срам, който трябва да се измие с кръв, той ще се почувства задължен да го обсади (и виж, тук те имали право, явно познавали добре характера на Фридрих), и затова били необходими здрави стени и улици, замислени за военно време, и тъкмо по тази причина имали нужда от генуезците, които наистина били моряци, но обикаляли далечни страни, за да строят там нови градове, и си знаели работата.

— Но генуезците не са хора, които ще работят залудо — казал Баудолино. — Кой им плаща?

Те им плащали. Вече им били заели хиляда генуезки солида и им обещали още толкова за следващата година.

— А какво означава „улици, замислени за военно време“?

— Ето го Емануеле Троти, питай него — той ще ти обясни, негова беше идеята. Хайде, казвай ти, нали си полиорцетът^[1]!

— Какво значи това?

— Мълчи, Бойди, остави Троти да говори.

И Троти (който също като Оберто приличал на рицар или на дребен васал с невисок сан) подхванал:

— Един град трябва да устоява на врага така, че той да не прехвърли стените му, но ако за нещастие успее да се прехвърли, градът трябва все пак да бъде в състояние да не му се дава и да му строши гръбнака. Ако врагът, вече прехвърлил стените, се озове в една плетеница от улички, в които може да се изпокрие, не го търси повече, един се мушнал тука, друг се шмугнал там, и след малко защитниците се оказват като мишки в капан. Затуй врагът трябва да попадне под стените в едно голо пространство и там да остане на открито толкова време, колкото иззад ъглите и от прозорците насреща да бъде обстреляй със стрели и камъни, тъй че още преди да прекоси това пространство, да бъде вече наполовина унищожен.

(— Точно така — намеси се мрачно Никита, като слушаше тази история. — Това трябваше да бъде направено в Константинопол, а вместо туй в подножието на стените оставиха да се роди тъкмо такава мрежа от улички…

На Баудолино му се искаше да му отговори: „Да, но за това са нужни и хора, на които им стиска, като моите съграждани, а не посерковци като нещастниците от вашата императорска гвардия“, но си замълча, за да не засегне своя събеседник, и вместо това каза:

— Мълчи сега, не прекъсвай Троти и ме остави да разказвам.)

И Троти продължил да обяснява:

— А ако врагът все пак прекоси откритото пространство и навлезе в тесните улички, те не трябва да бъдат прави, теглени като по конец, даже и да си голям почитател на древните римляни, които разчертавали градовете си като скара. Защото, ако ти е права улицата, врагът винаги знае какво да очаква пред себе си. Тя трябва да е цялата само на ъгли и на чупки. Защитникът причаква врага зад ъгъла — и долу, и на покривите — и винаги знае какво прави той, защото на съседния покрив — който образува ъгъл с първия — има друг защитник, който го следи и дава знак на онези, които още не го виждат. А пък врагът, напротив, никога не знае какво го чака и това го забавя. Затуй в добрия град къщите трябва да бъдат лошо подредени, като старчески зъби, което изглежда грозно, но това му е доброто. И освен това трябва да има лъжлив проход!

— За него не си ни казвал досега — намесил се същият Бойди.

— Нямаше кога. За него току-що ми каза един генуезец, на когото му го разправил един грък, че го бил измислил Велизарий, военачалник на император Юстиниан. Какво прави обсаждащият? Копае подземни ходове, за да стигне по тях до сърцето на града. А за какво мечтае той? Мечтае да намери готов проход, за който обсадените не знаят. Затова ние веднага му подготвяме един такъв проход, който отвън да изглежда, че води вътре в града, и му покриваме входа с камъни и храсти, но не дотам умело, че да не бъде открит рано или късно от врага. Другият край на прохода, този, който извежда в града, трябва да се стеснява като черво, колкото да могат да минат най-много двама наведнъж, и да бъде затворен накрая с желязна решетка, тъй че първите, стигнали до нея, да могат да съобщят на своите, че са видели един площад и, знам ли, някой ъгъл на черква, знак, че тунелът води именно в града. А отсам, зад решетката поставяме стража, която, щом врагът тръгне да излиза поединично, пак поединично го просва на земята един след друг…

— А врагът е толкова гламав, че продължава да излиза, без да забелязва, че тези отпред падат като зрели круши — подиграл му се Бойти.

— А кой ти е казал, че врагът не е гламав? Спокойно. Въпросът е важен поначало и трябва да се обсъди по-добре.

Баудолино придърпал към себе си Гини, който, понеже бил станал търговец, можел да се смята човек разумен и стъпил здраво на земята, а не като онези рицари, васали на васали, които само и само за да се сдобият с бойна слава, се хвърляли презглава в най-загубените дела.

— Гинен, я ми подай онази кана и ми отговори първо на следното. Приемам идеята да се построи тук един град, така че Червенобрадия да е принуден, за да не се посрами, да го обсади и така да позволи на съюзниците да го нападнат в гръб, както се е изтощил от дългата обсада. Но тези, които ще платят за всичко, са гражданите. А ти искаш да ти повярвам, че нашите ще зарежат местата, където, добре или зле, все пак са преживявали, и ще дойдат тук да си оставят костите, само за да зарадват тези от Павия? И искаш да ти повярвам, че генуезците, които не биха изръсили един грош, за да откупят майките си от сарацинските пирати, ще ви помогнат с пари и труд да построите вашия град, който най-много ще ползва Милано?

— Баудолино — казал Гини. — Работата е много по-сложна, отколкото си представяш. Гледай къде сме ние. — Натопил пръст във виното и почнал да чертае по масата. — Тука е Генуа, нали така? А тука е Тердона, по-нататък са Павия и Милано. Това са богати градове, а Генуа е пристанище. Следователно Генуа трябва да има свободни пътища за търговията си с ломбардските градове, ясно? И пътищата й минават през долините на Лема, Орба, Бормида и Скривил. Това са все реки, нали така? И всичките се вливат тука, наблизо, в Танаро. И значи, ако имаш един мост на Танаро, пътят ти нататък е отворен за търгуване със земите на монфератския маркиз и кой ги знае кои още. Ясно ли ти е? И сега, докато Генуа и Павия се разбираха помежду си, на тях им изнасяше тези долини да остават без господар, или пък сключваха временни договори като тези с Гави или с Маренго, и така работата вървеше — както има дума — по вода… Но с пристигането на този император тук, ето че Павия от една страна и Монферато — от друга, подкрепят империята, Генуа остава в клопка отляво и отдясно и ако мине на страната на Фридрих, ще каже сбогом на търговията си с Милано. Трябва значи да е добре с Тердона и Нови, което да й позволи да владее долините на Скривия и на Бормида. И какво стана? Императорът изравни със земята Тердона, Павия си прибра нейните земи до Апенинските планини и нашите градчета и села останаха с империята и, по дяволите, бих искал да видя, каквито бяхме дребни и слаби, как бихме могли да ритаме срещу ръжена. Какво трябваше да ни предложат генуезците, за да ни убедят да минем на тяхна страна? Нещо, което не бяхме и сънували, сиреч един град, град с консули, войници и епископ, и с крепостни стени, град, който събира пътни налози за всички хора и стоки. Даваш ли си сметка, Баудолино, че само да държиш един мост на Танаро, означава да ринеш пари с лопата.

Седиш си на моста и от един искаш една пара, от друг — две кокошки, от трети — цял вол, и тия, дзън-дзън, плащат, какви ще ги дъвчат. Един град на река е златна мина, виж ги колко са богати тези от Тердона в сравнение с нас. И този град, който е изгоден за нас, колкото и да е слаб, е изгоден и за Съюза, и за Генуа, както ти казах, дори само с това, че го има, че обърква кроежите на всички други и пречи както на Павия, така и на императора и на монфератския маркиз да си разиграват коня по тези земи…

— Да, но идва Червенобрадия и ви разпердушинва града, разплесква го като жаба.

— Спокойно. Кой го е казал? Работата е, че когато той пристигне, градът ще е готов. После знаеш как стават нещата — една обсада струва време и пари, ние му устройваме един чудесен акт на подчинение, той е доволен (защото това са хора, дето честта преди всичко!) и си отива по живо по здраво!

— А онези от Съюза и генуезците, дето са пръснали пари за направата на града, се оставят да ги изритате в задника, така ли?

— Зависи кога ще пристигне Червенобрадия. Нали виждаш, че за три месеца тези градове си сменят съюзите, без да им мигне окото. Ще стоим тук и ще чакаме. Може по него време Съюзът да се е свързал с императора.

(— Господин Никита — вметна на това място в разказа си Баудолино, — да ми изтекат очите, ако шест години по-късно, при обсадата на града, на страната на Фридрих не участваха генуезките майстори на прашката, разбираш ли, генуезците, които бяха допринесли за неговото построяване!)

— А ако не — продължавал Гини, — ще удържаме обсадата, или чумата да ни тръшне, на този свят не се получава от нищо нещо. Но преди да говорим, ела да видиш…

Хванал Баудолино за ръката и го извел от кръчмата. Вече се било стъмнило и навън повявал хлад. Излезли на малък площад, от който явно трябвало да тръгват три улици, но до този момент били застроени само два ъгъла, с ниски къщи, на по един кат, със сламени покриви. Площадчето било осветено от няколкото прозорци наоколо и от няколко факли, запалени от последните търговци, които викали: „Насам, жени! Започва Светата нощ, искате ли мъжете ви да не намерят нищо вкусно на масата?“ Близо до мястото, което щяло да се превърне в трети ъгъл на площадчето, точилар звънтял и съскал с ножовете си, като поливал с една ръка камъка. Малко по-нататък, застанала зад сергийката си, стара жена продавала питки от леблебиено брашно, сушени смокини и рожкови, а един пастир, облечен в овчи кожух, разнасял кошница и викал: „Ей, жени, хайде на хубавото бяло сирене!“ На празното място между две къщи двама мъже се пазарели за една свиня. В дъното, облегнати съблазнително на една врата, две момичета треперели от студ под шаловете си, които едва прикривали пищните им деколтета, и едната подвикнала на Баудолино:

— Ей, какво хубаво момченце си ми, защо не дойдеш да прекараш Коледа с мен, да те науча как се играе на животно с осем крака!

Като завили край ъгъла, попаднали на един дръндар на вълна, който с пълно гърло викал, че никой не бивало да изпуска последните му дюшеци и юргани, ако искал да спи на топло, а не да мръзне като Младенеца в яслата; до него си дерял гърлото един водоносец, а по-надолу под аркадите на още неоформените улици се виждали тук един дърводелец, който още дорендосвал дъски, там сред дъжд от искри ковач биел с чука по наковалнята си, а още по-натам хлебар вадел самуни от пещ, която просветвала като устата на Ада; и се мяркали търговци, дошли отдалече да спечелят нещо на тази нова граница, и хора, които обикновено обитавали горите — въглищари, медари, продавачи на пепел за сапун, събирачи на лико за въжета, майстори на седла и юзди, продавачи на заешки кожи, хора с лица на разбойници, дошли да опитат късмета си в новото селище, и слепи и куци, едноръки и гушави, за които просията в града по време на големите празници обещавала да донесе повече, отколкото по пустите селски улици.

Започвали да прехвърчат първите снежинки, после се сгъстили и вече се трупали за първи път върху новопостроените покриви, за които не се знаело дали ще удържат тежестта им. В един момент Баудолино си спомнил за откритието, което направил в завладения Милано, и му се сторило, че трима търговци, които, яхнали своите магарета, минавали под един свод в градската стена, са тримата влъхви, следвани от слуги, носещи скъпи съдове и тъкани. А зад тях, отвъд Танаро, му се привидели стада, които се спускали по склоновете на сребреещия вече хълм, с техните овчари, които свирели на цафари и гайди; и източни кервани от камили и маври с големи разноцветни чалми. Малкото огньове на хълма постепенно гаснели под вихрушката на усилващия се сняг, но един от тях се сторил на Баудолино като голяма опашата звезда, която се приближавала в небето към града, от който долитал плач на новородено.

— Виждаш ли какво е градът? — говорел му Гини. — И ако е вече такъв, още преди да е завършен, представи си след това: друг живот! Всеки ден виждаш нови хора — за търговците, представи си, тук е като небесния Йерусалим, а колкото до рицарите, тъй като императорът им забранява да продават земите си, за да не раздробяват феодите си, те умираха от глад на село, а сега предвождат отряди стрелци, яздят коне на тържествата, издават заповеди наляво-надясно. Но добре е не само за търговците и господарите — живо щастие е и за хора като твоя баща, който няма много земя, но има малко добитък, а в града идват хора, които го искат и плащат с пари, продажбите започват вече да се вършат със звонк, а не срещу друга стока, и не зная дали разбираш какво значи това: ако за три заека вземеш две пилета, рано или късно трябва да ги заколиш, иначе остаряват, докато двете пари си ги скриваш под постелята и са си добри и след десет години, и ако си решил, си остават там дори ако враговете ти влязат в къщата. И после, това стана и в Милано, и в Лоди, и в Павия, ще стане и при нас: няма Гини или Аулари да трябва да мълчат, а пък Гуаско или Троти да командват, всички ще сме от тия, дето взимат решенията, в града можеш да станеш голям човек, без да си благородник, и това му е хубавото на един град, и е хубаво особено за този, който не е благородник и е готов да го заколят, ако трябва (макар че по-добре да не се налага), но синовете му да могат да ходят по улицата и да казват: моето име е Гини и макар че твоето е Троти, пак си си лайно.

Естествено бе тук Никита да попита Баудолино как са нарекли този благословен град. А работата беше, че до този момент Баудолино бе успял да отложи разкритието си по този въпрос — биваше си го този разказвач! Градът бе назоваван само най-общо като Civitas Nova, което било име на genus, а не на individuum. Наименуването на града зависело от един друг проблем, и то не малък, този за узаконяването му. Как един нов град без история и без свои знатни можел да добие право на съществуване? Единствено по волята на императора, тъй както императорът можел да посвещава в рицарство и да раздава благороднически титли, но тук ставало дума за град, който се раждал против волята на императора. Тогава? Баудолино и Гини се върнали в кръчмата, когато другите обсъждали тъкмо този въпрос.

— Ако градът се роди извън императорския закон, той може да се узакони само по друг закон, също толкова стар и действен.

— А къде ще го намерим?

— В Constitutum Constantini, в дарението, което император Константин прави на Църквата, давайки й право да управлява земи. Ние ще дарим града на папата и тъй като в този момент ни са се пръкнали двамина папи, ще го дарим на онзи, който е на страната на Съюза, сиреч на Александър III. И както вече го казахме в Лоди — и то преди няколко месеца, — градът ще се казва Александрия и ще бъде папски феод.

— Между другото, ти в Лоди трябваше да си затваряш устата, защото още не бяхме решили нищо — казал Бойди. — Но не е работата в името, като име то си е много добро, във всеки случай не е по-лошо от много други. Но не мога да преглътна, че ние си скъсваме задниците да правим един град и после го подаряваме на папата, който си има градове колкото си щеш. И после ще трябва да му плащаме данъци и тук толкова, там толкова, все са си пари, които излизат от къщи, тогава все едно — да си ги плащахме на императора.

— Бойди, я престани с твоите глупости — срязал го Кутика. — Първо, императорът не го иска този град, дори и да му го подаряваме, и ако беше готов да го приеме, тогава изобщо не си струваше труда да го строим. Второ, едно е да не плащаме данъци на императора, който ще ни се стовари с войската си на главата и ще ни накълца на кайма, както направи в Милано, а друго — да не плащаме на папата, който се намира на хиляда мили оттук, и с неприятностите, дето са му се струпали там, можеш ли да си представиш, че ще ни прати цяла войска само за да си прибере дребните грошове?

— Трето — намесил се тогава Баудолино, — ако ми позволите да се обадя и аз, който съм учил в Париж и имам известен опит в това как се пишат послания и дипломи, съществуват различни начини да се подарява. Правите един документ, в който казвате, че Александрия е основана в чест на папа Александър и е посветена например на свети Петър. Като доказателство построявате една катедрала на свети Петър върху свободна земя, за която не се плащат феодални налози. И я строите със средства, дарени от всички жители на града. След което я дарявате на папата с всички най-подходящи и задължаващи формулировки, които могат да измислят нотариусите. Подправяте ястието с изрази на синовна обич, уверения в най-сърдечна привързаност и тям подобни, след което изпращате пергамента на папата и получавате безкрайните му благословии. Ако някой после рече да придирва на този документ, ще открие, че в края на краищата вие сте дарили само катедралата, а не и останалата част от града, а искам да видя как папата идва да си вземе катедралата и си я отнася в Рим.

— Струва ми се чудесно — казал Оберто и всички се съгласили. — Да постъпим както предлага Баудолино, който ми се струва много хитър, и се надявам да остане тук да ни дава още добри съвети, тъй като има диплома на парижки доктор.

Дошло времето за Баудолино да пристъпи към най-трудната за него част от този прекрасен ден, а именно да разкрие, без някой да може да го упрекне, че е служител на Фридрих, към когото освен това изпитва и синовна привързаност, макар че защо да го упрекват, след като самите те до неотдавна били служили вярно на императора. И почнал да разказва историята на своите тринайсет чудесни години, а Галяудо само повтарял тихо: „Да ми го бяха казали, нямаше да повярвам“ или „Аз го смятах за най-глупав от всички момчета, а гледай го сега, наистина станал големец!“

— Всяко зло за добро — обадил се Бойди. — Александрия още не е завършена, а вече си имаме наш човек в императорския двор. Драги Баудолино, не трябва да предаваш своя император, особено щом толкова се обичате — ти него и той тебе. Но като си близък с него, ще взимаш наша страна всеки път, когато потрябва. Това е земята, където си роден, и никой няма да те упрекне, че се опитваш да я защитаваш, в рамките на законното, разбира се.

— Все пак е добре тази вечер да идеш да се видиш с тази свята жена, майка ти, и остани да спиш във Фраскета — с чувство за такт го подканил Оберто, — а утре си върви, без да оставаш тук да гледаш как са разположени улиците и колко са дебели стените. Сигурни сме, че от любов към своя истински баща, ако един ден ни се готви голяма беда, ще ни предупредиш. Но ако сърцето ти те накара да направиш това, кой зае дали по същите причини един ден няма да предупредиш своя осиновител за някое наше намерение, твърде неприятно за него. И затова, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Да, сине — казал тогава Галяудо, — направи поне това добро след всички главоболия, дето ми ги стовари на главата. Аз трябва да остана тук, защото виждаш, че говорим за важни неща, но не оставяй майка си сама точно тази нощ, че като те види теб поне, от радост така ще се обърка, че няма да усети моето отсъствие. Върви, и ще ти кажа: давам ти все пак благословията си, че кой знае кога ще се видим пак.

— Добре — отвърнал Баудолино, — за един-едничък ден намирам и губя един град. Хиляди дяволи, вие разбирате ли какво става — ако искам да видя отново баща си, трябва да дойда с обсадни машини!

 

Което — както обясни Баудолино на Никита — в някакъв смисъл наистина се случило. Но от друга страна, тогава нямало друг изход — знак, че времената наистина били трудни.

— И какво стана после? — попита Никита.

— Тръгнах да търся родния си дом. Снегът на земята вече ми стигаше до коленете, а от небето се въртеше като вихрушка, която ме биеше в очите и ми режеше лицето, огньовете на Новия град бяха изчезнали и от бялото горе и бялото долу вече не разбирах накъде трябва да вървя. Смятах, че ще мога да открия старите пътеки, но какви ти пътеки — не виждах дори кое е твърда земя, кое — мочур. Ясно беше, че за строежа на къщите са изсекли цели горички, и вече не откривах очертанията на дърветата, които едно време знаех наизуст. Бях се изгубил, като Фридрих онази нощ, когато ме срещна, само дето сега имаше сняг, а тогава — мъгла, де да беше мъгла, щях по-лесно да се оправя. Хубава работа, Баудолино, казвах си, да се изгубиш в родното си място. Права беше майка ми, че тия, дето знаят да четат и пишат, са по-глупави от другите, и сега какво ще правя, да спра и да си изям мулето, или утре ще копаят, ще копаят, ще ме открият и ще ме помислят за заешка кожа, забравена през нощта в най-големия студ?

 

Щом Баудолино разказваше тази история, значи тогава се беше отървал. Но спасението му било почти по чудо. Защото докато вървял вече без цел, за втори път съзрял една звезда в небето, бледа-бледа, но все пак видима, и я последвал, и тогава разбрал, че се намира в една долчинка и светлинката му се била сторила висока звезда именно защото той се намирал в ниското; но след като изкачил склона, светлинката започнала да се усилва, докато не разбрал, че иде от един от онези сайванти, в които държат добитъка, когато няма достатъчно място в къщата. Под навеса видял една крава и едно магаре, което заревало подплашено, и една жена, бръкнала с ръце под краката на една овца, и овцата, която се ягнела и блеела колкото й държат силите.

И тогава спрял на прага, изчакал агнето да излезе от утробата, изритал магарето встрани и се спуснал към жената, коленичил, сложил глава в скута й и извикал: „Майко, благословена моя майко!“, а тя, без да разбира нищо в първия миг, му вдигнала главата към светлината и започнала да плаче и да го гали по косите, и захълцала: „О, Господи, Господи, две живинки за една нощ, едната се ражда, другата се връща от дома на дявола, като че ли е Рождество и Възкресение наведнъж, това бедното ми сърце не може да го понесе. Боже, ще изгубя свяст, хайде, стига, Баудолино, че съм сложила да се топли водата в котела да измия това бедното, не виждаш ли, че ще станеш целия в кръв и ти; ама откъде си взел тия господарски дрехи, ей, да не си ги откраднал, безобразнико?“

И на Баудолино му се струвало, че чува песента на ангелите.