Умберто Еко
Баудолино (19)

19. Баудолино променя името на своя град

— О, бедни Баудолино — каза Никита, докато продължаваха да се подготвят за пътуването, — в разцвета на силите си останал без съпруга и син. Нещастен аз, който бих могъл да изгубя утре плътта от своята плът и моята скъпа съпруга от ръката на някой от тези варвари! О, Константинопол, ти, цар на градовете, скиния на Всевишния Бог, възхвала и гордост на твоите управници, сладост за чужденците, песен на песните, блясък на блясъците, рядък съсъд на най-редки чудеса, какво ще стане с нас, които сме принудени да те напуснем, голи, каквито сме излезли от утробите на майките си? Кога ли, о, Константинопол, ще те видим отново не такъв, какъвто си сега, долина на плача, тъпкан от вражи войски?

— Мълчи, господин Никита — успокояваше го Баудолино, — и не забравяй, че може би за последен път вкусваш от тези великолепни ястия, достойни за Апиций. Какви са тези топки от месо, от които се разнасят всички ухания на пазара ви за подправки?

— Това са кюфтенца и вкусът им иде от кардамона и от щипката мента, с които са омесени — отвърна Никита, бързо утешен. — А за последния ден успях да доставя и малко анасонова ракия, която трябва да опиташ, докато се разтваря като облак във водата.

— Добра е, не притъпява чувствата, а прави всичко да ти изглежда като насън — каза Баудолино. — Трябваше да имам от нея след смъртта на Коландрина, може би щях да успея да я забравя, както ти вече забравяш нещастието на твоя град и страховете си пред това, което може да се случи утре. Докато от виното на нашите места ми ставаше още по-тежко, то те приспива отведнъж, но когато се събудиш, се чувстваш по-зле отпреди.

Цяла година била нужна на Баудолино, за да успее да се измъкне от меланхоличната лудост, която го била обхванала, една година, за която той не си спомнял нищо освен това, че непрекъснато препускал през гори и поля, след това отсядал някъде и пиел, докато изпаднел в дълъг и неспокоен сън. В сънищата си виждал как най-сетне намира Зосим и му изтръгва (заедно с брадата) картата, за да стигне до едно царство, където всички новородени били тинсирети и метагалинарии. В Александрия не се върнал — боял се, че баща му, майка му или Гуаско и неговите хора ще му заговорят за Коландрина и за нероденото дете. Често търсел приют при Фридрих, който го приемал с бащинско разбиране и съчувствие и го разтушавал, като му говорел за красивите и добри дела, които той можел да извърши за империята. Докато един ден му казал да потърси решение за Александрия, защото гневът му се бил укротил и за да достави удоволствие на Баудолино, пожелал да излекува тази vulnus^[1], без да е принуден да разруши града.

Тази задача възвърнала духа на Баудолино. Фридрих вече се готвел да подпише окончателен мир с ломбардските общини и Баудолино си казал, че в края на краищата досегашното му поведение е било само въпрос на заинатяване. Фридрих не можел да търпи един град, създаден без негово разрешение, който при това носел името на неговия враг. Добре, ако Фридрих имал възможност да основе отново този град, дори и на същото място, макар и с друго име, както бил основал отново Лоди на друго място, но със същото име, можел да излезе с чест от сложното положение. Колкото до александрийците, какво искали те? Да имат свой град и да търгуват. Само случайно го били нарекли на Александър III, който бил умрял, така че не би могъл вече да се обиди, ако го нарекат другояче. Една хубава сутрин Фридрих щял да строи конниците си пред стените на Александрия, всичките й жители щели да излязат навън, няколко реда епископи щели да влязат в града и да го разосветят, ако изобщо някога е бил осветяван, или пък да го откръстят и след това кръстят наново, наричайки го Цезарея, град на Цезар; александрийците щели да минат пред императора, отдавайки му почит, после щели да се върнат, за да встъпят във владение на напълно новия град, сякаш бил друг, току-що основан от императора, и щели да заживеят в него доволни и щастливи.

Явно Баудолино бил на път да се излекува от отчаянието си чрез един нов полет на плодовитото си въображение.

На Фридрих идеята му допаднала, само че бил затруднен да се върне в Италия, защото тъкмо тогава уреждал важни въпроси с германските си феодали. Баудолино се нагърбил с преговорите. Не смеел да влезе в Александрия, но пред портите го посрещнали родителите му и тримата заедно се облели в сълзи на облекчение. Старите приятели се държали така, сякаш Баудолино никога не се бил женил, и преди да започнат разговора за мисията му, го завлекли в старата им кръчма и го подредили хубаво с едно добро бяло винце от Гави, недотам силно, че да го приспи, но достатъчно, за да възбуди плодовития му ум. Тогава Баудолино им разкрил своята идея.

Първи реагирал Галяудо:

— Това е, стоял си при оня и си станал пън като него. Но внимавай, защото, ако се хванем на тази въртележка, и първо да излизаме, после да влизаме, и фръц-фръц, ти излез, та да вляза аз, не, благодаря, мини ти първи, и току-виж някой надуе гайдата и сме заскачали като на празника на свети Баудолино…

— Не, добре го е намислил — казал Бойди, — само че после вместо александрийци ще трябва да се наричаме цезарейци, а мен ме е срам, аз не мога да го кажа на нашите от Асти.

— Стига сме говорили глупости, ще ни познаят винаги — възпротивил се Оберто дел Форо. — Аз го оставям да преименува града, но не мога да преглътна да марширувам пред него и да му отдавам почести: все пак ние му го завряхме в задника, а не той на нас, и да не се прави на много важен.

Кутика от Куарниенто рекъл да става каквото ще с името, и че кой щял да ти гледа дали градът се нарича Цезарета или Цезарона, той бил съгласен Цезира, Оливия, Софрония или Евтропия, но въпросът бил дали Фридрих иска да им изпрати свой управител, или щял да се задоволи да узакони консулите, които те щели да си изберат.

— Върни се да го питаш какво смята да прави — казал Гуаско на Баудолино.

Но Баудолино отговорил:

— Как не! Аз ще превалям напред-назад Алпите, докато вие продължавате да спорите. Не, драги мои, вие ще упълномощите двама от вас да дойдат с мен при императора и заедно ще стигнем до нещо, което да е добро за всички. Фридрих, като види отново двама александрийци, ще хване глисти и ще видите, че само и само за да не гледа лицата им, ще приеме споразумението.

Така с Баудолино заминали двама пратеници на града. Ансело Кондзани и Теобалдо, роднина на Гуаско. Срещнали се с императора в Норимберг и споразумението било подписано. Дори въпросът е консулите бил решен веднага, необходимо било само да се спази формата, щели да ги избират александрийците, но при условие да бъдат назначени от императора. Колкото до отдаването на почести, Баудолино издебнал мига, когато Фридрих бил сам, и му казал:

— Татко мой, ти не би могъл да отидеш, ще трябва, значи, да изпратиш свой представител. И ще изпратиш мен. В крайна сметка аз съм придворен и като такъв ти, с безкрайната си доброта, ме удостои с рицарски пояс и аз станах Ritter, както казват тук.

— Да, но принадлежиш все така към благородничеството по заслуга, имаш право да притежаваш феоди, но нямаш право да раздаваш земи на други и не можеш да имаш васали, и…

— И смяташ, че това много интересува моите съграждани, за които който е на кон, той командва? Те отдават почит на твоя представител и следователно на теб, но твоят представител съм аз, а пък аз съм от техните, и следователно те нямат чувството, че отдават почит на теб. Освен това, ако искаш разните там клетви, ще наредиш да ги положи някой твой камерхер, който ще стои до мен и онези няма дори да забележат кой от двама ни е по-важен. Трябва да разбереш как са направени хората. Ако оправим тази история веднъж завинаги, няма ли да е добре за всички?

И в средата на март 1183-та била извършена церемонията. Баудолино, нагизден в най-тържествени дрехи, с ръка върху дръжката на меча и яхнал бял кон, който за миг не оставал мирен, изглеждал по-важен от маркиза на Монферато и родителите му го изпивали с очи.

— Накичен е като куче на някой господар — смаяна възкликнала майка му.

Тъй като бил съпроводен от двама носители на императорските гербове, от императорския камерхер Рудолф и от безброй други благородници и епископи, вече никой не възразил срещу появата му. А там били и представители на други ломбардски градове като Ланфранко от Комо, Сиро Салимбене от Павия, Филипо от Казале, Джерардо от Новара, Патинерио от Осона и Малависка от Бреша.

След като Баудолино застанал точно срещу вратите, всички александрийци тръгнали да излизат един след друг, здравите с малките деца на раменете и подкрепящи старците, болните, качени на талиги, а също и лудите и идиотите, и героите от обсадата, останали с по един крак, с по една ръка или направо по задник върху дъска с колелца, тласкана с ръце. Понеже не знаели колко време ще останат вън, мнозина носели храна, кой хляб и суджук, кой печено пиле, кой кошница с плодове, тъй че картината заприличала на един прекрасен излет.

А било още студено и полята били покрити със слана, тъй че сядането било живо мъчение. Тези граждани, току-що лишени от домове, стоели прави, потропвали с крака, духали в шепите си и някои казвали:

— Хайде, няма ли вече да свършва този панаир, че сме оставили яденето на огъня?

Хората на императора влезли в града и никой не видял какво правят вътре, дори Баудолино, който чакал отвън завръщането на процесията. По едно време излязъл един епископ и съобщил, че това е град Цезарея по милостта на свещения римски император. Благородниците зад Баудолино вдигнали мечове и знамена с възгласи в прослава на великия Фридрих. Баудолино препуснал, приближил се до първите редове на излезлите и възвестил в качеството си на императорски пълномощник, че Фридрих току-що е основал нов град, обединяващ седемте селища Гамондио, Маренго, Берголио, Роборето, Солеро, Форо и Овилио, че му бил дал името Цезарея и че позволявал на жителите на въпросните селища, събрани пред стените му, да встъпят в собственост на гореспоменатия укрепен с високи кули дар.

Императорският камерхер изброил някои от условията на договора, но всички били измръзнали и разсеяно слушали подробностите около разните regalia, данъци, такси и всичко останало, което правело споразумението валидно.

— Да вървим, Рудолф — казал Баудолино на императорския камерхер. — Все едно всичко това е само един фарс и колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.

„Изгнаниците“ започнали да се завръщат, всички без Оберто дел Форо — той, който бил победил Фридрих, не приел позора на това приветствие и вместо сам да отиде при него, му бил изпратил като посланици на града Анселмо Кондзани и Теобалдо Гуаско. Като минали пред Баудолино, посланиците на новата Цезарея положили формално клетва, но на такъв ужасен латински, че ако по-късно биха казали, че са се заклели в обратното, не би имало начин да бъдат опровергани. Що се отнася до другите, те минавали след тях с нехайни поздрави, а някои казвали:

— Здрасти, Баудолино! Как си, Баудолино? Добра среща, Баудолино. Доживяхме да се видим. Кой те сложи тук бе, Баудолино?

Галяудо пък промърморил, че тази работа не била сериозна, но все пак си свалил шапката и тъй като я свалял пред своя син, този негодник, поздравът явно бил по-горчив за него, отколкото ако бил лизал краката на Фридрих.

Като свършила церемонията, както ломбардците, така и тевтонците се отдалечили бързо-бързо от града, сякаш се срамували от стореното. А Баудолино последвал другарите си и чул, че някой казва:

— Гледай ти какъв хубав град!

— Ама знаеш ли, че съвсем прилича на онзи, как се казваше, дето преди беше тук?

— Гледай ги тия алемани, бива си ги! Докато се обърнеш, ти построили един град за чудо и приказ!

— Виж там, в дъното, оная къща, съвсем като моята, направили са я точ в точ същата!

— Ей, хора, благодарете се, че сте получили даром този град, и недейте много да знаете!

— А ти пък не се надувай много, че ще вземеш да си повярваш!

Хубав ден бил. Баудолино свалил всички знаци на властта си и отишъл да празнува. На площада пред катедралата девойките танцували; Бойди отвел Баудолино в кръчмата и в нея, сред мирис на чесън, след малко всички си точели вино направо от бъчвите, защото на тоя ден вече не трябвало да има господари и слуги, и това се отнасяло особено за прислужничките от кръчмата, понеже някои от тях вече били отведени на горния кат, тъй като, няма как, мъжът е ловец.

— Божа кръв — казал Галяудо, като полял ръкава си, за да покаже, че тъканта не попива виното, и то наистина — знак, че си го бивало — се търколило по нея на гъста рубинена капка.

— Засега, още някоя и друга година, ще го наричаме Цезарея, поне в пергаментите с печатите — прошепнал Бойди на Баудолино. — А после пак ще му викаме по старому и бас държа, че никой няма да забележи.

— Да — съгласил се Баудолино. — После ще си го наричате както си беше, защото така го наричаше моята Коландрина, иначе, като е в Рая, няма да знае къде да ни изпрати благословиите си.

— Тогава, господин Никита, се чувствах почти примирен с нещастието си, защото на сина, който не бях имал, и на жена си, която бях имал за твърде кратко време, поне бях дал един град, който никой вече нямаше да потиска. Може някой ден — прибави Баудолино, вдъхновен от анасоновата ракия, — Александрия да стане нов Константинопол, трети Рим, с безброй кули и базилики, чудо на вселената.

— Дай Боже! — пожела Никита и вдигна чашата си.