Умберто Еко
Баудолино (15)

15. Баудолино в битката при Леняно

След като обсадата приключила, Фридрих, отначало с облекчение, се оттеглил в Павия, но не бил доволен. Следната година била лоша за него. Братовчед му Хенрих Лъв му създавал неприятности в Германия, италианските градове продължавали да са непокорни и си правели оглушки всеки път, когато отварял дума за разрушаването на Александрия. Хората му вече били малобройни и подкрепленията отначало не пристигали, а когато пристигали, били недостатъчни.

Баудолино се чувствал малко виновен за историята с кравата. Разбира се, не бил измамил императора, който се бил включил в неговата игра, така че сега и двамата изпитвали неудобство да се гледат в очите като две деца, направили някаква лудория, от която вече се срамуват. Баудолино се разнежил пред почти детското смущение на Фридрих, който вече започвал да побелява, като при това тъкмо красивата му медночервена брада първа започвала да губи лъвския си блясък.

Той все повече обиквал този свой баща, който продължавал да преследва своята императорска мечта, все повече рискувайки да изгуби земите си отвъд Алпите, за да задържи във властта си една Италия, която все повече му се изплъзвала. Един ден си помислил, че в положението, в което се намирал Фридрих, писмото на отец Йоан можело да му позволи да се измъкне от ломбардското блато, без да изглежда, че се отказва от нещо. С други думи, писмото на отец Йоан можело да бъде нещо като кравата на Галяудо. Затова направил опит да заговори императора на тази тема, но той бил в лошо настроение и му казал, че имал да се занимава с въпроси, много по-сериозни от старческите фантасмагории на оглупелия му вуйчо Отон, мир на праха му. След това му възложил други мисии, заради които през следващата година трябвало да преминава на няколко пъти Алпите.

В края на май лето Господне 1176-о Баудолино научил, че Фридрих е отседнал в Комо и е наредил да отиде при него в този град. По време на пътуването му съобщили, че императорската войска вече, се била отправила към Павия, и тогава той завил на юг, за да го пресрещне.

Пресрещнал го в края на май при река Олона, недалеч от крепостта Леняно, където няколко часа по-рано имперската войска и войската на Съюза се били сблъскали по погрешка, без нито едните, нито другите да желаели да се бият, но принудени да влязат в битка, за да не уронят честта си.

Едва стигнал до границата на лагера, Баудолино видял един войник, който тичал насреща му, насочил дълга пика. Пришпорил коня си, за да го прегази. Онзи се уплашил, спънал се, паднал на земята и захвърлил пиката. Баудолино слязъл от коня и вдигнал пиката, а другият скочил на крака, измъкнал от колана си дълъг нож и закрещял, че ще го убие. Само че крещял на диалекта на Лоди. Баудолино бил останал с мисълта, че тези от Лоди са се присъединили към императорската войска и като го държал на разстояние с пиката, защото оня приличал на обладан от дявола, му извикал:

— Какво правиш ти бе, тъпако, аз също съм откъм империята!

— Точно затова ще те убия!

В този миг Баудолино си спомнил, че Лоди вече бил преминал на страната на Съюза, и се запитал: „Какво да го правя, дали да го убия, защото пиката е по-дълга от неговия нож? Но аз никога никого не съм убивал!“ Тогава му наврял пиката между краката, проснал го на земята и опрял острието й в гърлото му.

— Не ме убивай, господарю, защото имам седем деца, които, ако ме няма, ще умрат от глад още утре! — замолил го войникът. — Пусни ме да си вървя, и без това не мога да сторя кой знае какво лошо на твоите, нали ме видя как ти се оставих като гъска!

— Че си гъска, то се вижда отдалеч, но ако те пусна да си ходиш с това в ръцете, ще си способен да сториш и зло. Смъквай гащите!

— Гащите ли?

— Точно така, ще ти пощадя живота, но ще те пусна гол, да ти се веят топките. И да те видя как ще се върнеш да се биеш и няма да си отидеш при децата, дето пукат от глад!

Врагът си смъкнал гащите и хукнал през полето, като се шмугвал в храстите, но не толкова от срам, а защото се страхувал, че ако някой вражи конник го види гол, може да си помисли, че му показва задник, и току-виж реши да го опъне отзад, както правят турците.

Баудолино останал доволен, че не се наложило да убива никого, но в този миг забелязал, че някакъв конник препуска срещу него, и че е облечен по французки, следователно не бил ломбардец. Решил тогава, че ще продаде скъпо кожата си, и извадил меча. Онзи на коня обаче минал покрай него, викайки:

— Какво правиш, безумецо, не видя ли, че днес на вас, хората на императора, хубаво ви го зачукахме! Я по-добре си върви вкъщи!

И препуснал нататък, без да търси разправа.

Баудолино яхнал отново коня си и се запитал къде трябва да отиде, защото вече не разбирал каква е тази битка, нали дотогава бил виждал само обсади, при които било много ясно кой е отсам и кой — отсреща.

Заобиколил една горичка и сред полето видял нещо, което никога не бил виждал: една голяма площадка на колела, боядисана в червено и бяло, с едно знаменце на висок прът, забит по средата, и около един олтар воини с дълги тромпети като тези на ангелите, които може би служели да въодушевяват своите в сражението. Пред тази гледка Баудолино възкликнал: „Хайде, стига бе!“, както се казвало по родните му места, и за миг си помислил, че е попаднал при отец Йоан или поне в Сарандиб, където се сражавали на коли, теглени от слонове, но тази площадка, която виждал, била теглена от волове, макар че хората били облечени като господари, пък и наоколо нямало никаква битка. Воините от време на време надували тръбите, после спирали, разколебани, понеже явно не знаели какво да правят. Един от тях посочил с пръст към мравуняка от войници край брега на реката, които още се нахвърляли едни върху други и надавали толкова силни викове, че можели да събудят и мъртвите, а друг се опитал да подкара воловете, но те, и по природа мудни, съвсем нямали намерение да се намесват в тази бъркотия.

„Какво да правя? — питал се Баудолино. — Ако се хвърля сред онези разярените там, не проговорят ли веднага, няма да разбера дали са врагове, или свои! А докато ги чакам да проговорят, току-виж ми видели сметката!“

И докато разсъждавал как да постъпи, ето че насреща му препуснал друг конник, и той бил един придворен, когото добре познавал. Оня също го познал и му извикал:

— Баудолино, изгубихме императора!

— Как така сме го изгубили, по дяволите?

— Видели го да се бие като лъв с цяла тайфа пешаци, които изтласкали коня му към оная горичка ей там, и след това всички изчезнали сред дърветата. Отидохме натам, но нямаше вече никого. Може би се е опитал да избяга нанякъде, но със сигурност го няма в ядрото на конницата ни…

— А къде е ядрото на конницата?

— Там е бедата, че не само него го няма в ядрото на конницата, а и че вече и ядрото на конницата го няма. Голям разгром претърпяхме, проклет да е този ден! В началото Фридрих препусна със своите рицари срещу враговете, които изглеждаха само пешаци, и всички струпани около тази тяхна катафалка. Но те устояваха на нападанията и изведнъж отнейде се появи конницата на ломбардите, тъй че нашите се оказаха притиснати от две страни.

— Иначе казано, изгубили сте свещения римски император! И ми го съобщаваш ей така, да те вземат мътните?

— Ти ми изглеждаш току-що пристигнал. Не знаеш какво преживяхме! Казват даже, че са видели императора да пада от коня и че е бил повлечен с единия крак, заклещен в стремето!

— А сега какво правят нашите?

— Бягат. Погледни там. Пръскат се сред дърветата, хвърлят се в реката, вече е тръгнал слухът, че императорът е загинал, и всеки гледа да стигне до Павия както може.

— Ах, пъзливци! А господарят ни? Никой ли не го търси?

— Вече се стъмва и даже онези, които още се биеха, напуснаха полето. Как да намериш някой там? Само Господ знае къде е!

— Ах, пъзливци! — повторил Баудолино, който не бил воин, но имал смело сърце. Пришпорил коня и се хвърлил с обнажен меч там, където се виждали най-много трупове по земята, като викал силно името на любимия си осиновител. Да търсиш мъртвец в тази равнина сред толкова мъртъвци и да го викаш, очаквайки да ти се обади, била такава отчаяна постъпка, че последните отреди на ломбардците, които срещал по пътя си, го пускали да мине — взимали го за някой светец от Рая, дошъл да ги подкрепи, и радостно му махали за поздрав.

На мястото, където му се видяло, че битката се била развила най-настървено, Баудолино започнал все пак да преобръща телата, които лежали с лице надолу, с надежда и със страх, че ще открие при слабата светлина на залеза скъпите черти на своя суверен. Плачел и вървял така напосоки, че като излязъл от една горичка, се натъкнал на голямата площадка, теглена от волове, която бавно напускала бойното поле.

— Не сте ли виждали императора? — извикал през сълзи, обезумял и без задръжки Баудолино.

Онези се разсмели и му отвърнали:

— Да, беше там в храсталака и опъваше сестра ти!

И един надул тръбата си така, че се чул неприличен звук.

Казали го ей така, но Баудолино отишъл да провери и в близките храсталаци. Видял купчина трупове, три тела с лица надолу и едно по гръб. Повдигнал тримата, които били отгоре, и под тях видял, с червена брада, но от кръв, самия Фридрих. Разбрал веднага, че е жив, защото от полуотворената му уста излизало едва доловимо хриптене. Имал рана над горната устна, която още кървяла, и голяма подутина на челото, която обхващала и лявото му око, и стискал в двете си протегнати ръце по една кама — малко преди да загуби свяст бил успял да прободе тримата нещастници, които се били нахвърлили върху му, за да го довършат.

Баудолино повдигнал главата му, избърсал лицето му, изрекъл името му и Фридрих отворил очи и попитал къде се намира. Баудолино го опипал, за да разбере дали не е ранен и другаде. Когато докоснал крака му, Фридрих простенал — може би конят наистина го бил влачил известно време и глезенът му се бил изкълчил. Докато Фридрих питал къде се намира, Баудолино го изправил. Тогава Фридрих го познал и го прегърнал.

— Господарю и татко мой — казал Баудолино, — сега ще се качиш на моя кон, но много внимателно. Трябва да вървим предпазливо, макар че вече е тъмно, защото войските на Съюза са около нас и единствената ни надежда е всички да са се пръснали по селата да се веселят, понеже, не искам да те обиждам, но май ни победиха. Все пак някои може би са останали тук да търсят своите убити. Трябва да вървим през горите и доловете, вместо по пътищата, за да стигнем до Павия, където вече трябва да са се оттеглили твоите хора. Можеш и да поспиш на коня, аз ще внимавам да не паднеш.

— А кой ще внимава дали ти няма да заспиш, докато ходиш? — запитал Фридрих с измъчена усмивка. После добавил: — Боли ме, когато се смея.

— Виждам, че вече си добре — казал Баудолино.

Вървели така цялата нощ, препъвайки се в мрака, той и конят, сред коренища и ниски храсти, и само веднъж видели отдалеч огньове и направили голям завой, за да ги избегнат. Баудолино приказвал, за да държи Фридрих буден, а той пък се държал буден, за да държи буден него.

— Край — казвал Фридрих, — не ще мога да понеса позора на това поражение.

— Това беше само една малка схватка, татко мой. Впрочем, всички те смятат за мъртъв, а ти ще се появиш като възкръсналия Лазар и което им се е струвало поражение, ще бъде прието от всички като чудо, за което трябва да се благославя Господа.

В действителност Баудолино се мъчел да утеши един ранен и унизен старец. Този ден достойнството на империята било получило тежък удар, къде ти rex et sacerdos! Освен ако Фридрих не се върнел на сцената с ореола на нова слава. И при това положение Баудолино не можел да не се сети за повелята на Отон и за писмото на отеца.

— Истината е, татко мой — казал, — че от това, което се случи, най-сетне би трябвало да си вземеш поука.

— И какво ще ме поучиш, господин мъдрецо?

— Не аз, опазил ме Господ. Трябва да се поучиш от Небето. Трябва да вслушаш в това, което казваше епископ Отон. В тази Италия, колкото повече напредваш, толкова повече затъваш; не може да има император там, където има и папа; с тези градове никога няма да постигнеш успех, защото искаш да въведеш сред тях ред, което е нещо изкуствено, докато те, напротив, искат да живеят в природосъобразното безредие — или, както ще кажат парижките философи, — в състоянието yle, сиреч в първичния хаос. Ти трябва да се насочиш на изток, оттатък Византия, да наложиш атрибутите на своята империя в християнските земи, които се простират отвъд владенията на неверниците, присъединявайки се към единствения и истински rex et sacerdos, който властва там още от времето на влъхвите. Едва когато сключиш съюз с него и той се закълне да ти се подчинява, ще можеш да се върнеш в Рим и да преговаряш с папата като с твой слуга и с кралете на Англия и Франция като с твои коняри. Едва тогава тези, които те победиха днес, отново ще имат страх от теб.

Фридрих почти бил забравил повелята на Отон и се наложило Баудолино да му я припомни.

— Пак ли този отец? — казал той. — Ама наистина ли съществува? И къде? А как ще тръгна с войската да го търся? Ще ме нарекат Фридрих Лудия и така ще ме запомнят във вековете.

— Не ако до канцелариите на всички християнски земи, включително Византия, се получи копие от едно писмо, което този отец Йоан е пратил на теб, само на теб, с което признава теб за единствен равен на себе си, и те кани да обедините владенията си.

И Баудолино, който знаел въпросното писмо наизуст, го издекламирал в мрака и обяснил на Фридрих каква била свръхскъпоценната реликва, която отецът му изпращал в едно сандъче.

— Но къде е това писмо? Имаш ли препис от него? Да не си го писал ти?

— Аз го възстанових на добър латински, като обединих частите, които мъдреците са знаели и казали, без никой да ги слуша. Но всичко в това писмо е истинно като Евангелието. От себе си прибавих, щом ме питаш, само адресата, сякаш писмото е изпратено до теб.

— И този отец би могъл да ми даде онзи, както ти го наричаш, Градал, в който е била събрана кръвта на Иисуса? Разбира се, това би било най-висшето и сигурно помазване… — промърморил Фридрих.

И така тази нощ се решила не само съдбата на Баудолино, но и съдбата на неговия император, макар и двамата да не подозирали какво им предстои да преживеят.

Призори, като продължавали да фантазират за далечното царство, близо до една напоителна вада двамата съгледали един кон, побягнал от битката. На два коня, макар по обиколни пътеки, пътуването към Павия станало много по-бързо. По пътя си срещали групи императорски войници, които отстъпвали; те разпознавали своя господар и надавали радостни викове. Понеже били плячкосвали селата, през които били минали, те ги снабдявали с припаси и бързали да предупредят другите, които ги били изпреварили, и два дни по-късно Фридрих пристигнал пред вратите на Павия, предхождан от радостната вест и посрещнат най-тържествено от големците на града и от войниците си, които още не можели да повярват на очите си.

Там била и Беатрикс, облечена в траур, защото й били казали, че съпругът й е загинал. Държала за ръце двете си деца — Фридрих, който бил на дванайсет, но изглеждал два пъти по-малък, какъвто бил болнав от рождение, и Хенрих, който пък бил наследил цялата сила на баща си, но този ден, объркан в непознатия град, плачел отчаяно и продължавал да пита какво се е случило. Беатрикс видяла Фридрих отдалече, посрещнала го, хлипайки, и го прегърнала страстно. Когато й казали, че е жив благодарение на Баудолино, тя забелязала, че и той е там, цялата поруменяла, после пребледняла, след туй се разплакала и накрая протегнала ръка и докоснала гърдите му, като благодаряла на Бога и го молила да го възнагради за това, което е сторил, и наричала Баудолино синко, приятелю, братко.

— В този миг, господин Никита — каза Баудолино, — разбрах, че спасявайки живота на моя господар, аз съм изплатил дълга си към него. Но тъкмо за това вече не бях свободен да обичам Беатрикс. Така осъзнах, че вече не я обичам. Беше като зараснала рана, присъствието й ми носеше приятни спомени, но не и тръпка, чувствах, че бих могъл да стоя до нея, без да страдам, и да се разделя с нея, без да изпитвам болка. Може би окончателно бях станал възрастен човек и в мен бе утихнал пламъкът на младостта. Това не породи в мен неприятно чувство, само известна тъга. Чувствах се като гълъб, който е гукал несдръжно, но времето на любовта вече е приключило за него. Трябваше да действам, да замина отвъд морето.

— Не си бил гълъб вече, а си станал лястовица.

— Или жерав.