Умберто Еко
Баудолино (4)

4. Баудолино говори с императора и се влюбва в императрицата

След пладне Баудолино подхвана разказа си по-бързо и Никита реши да не го прекъсва повече. Искаше по-скоро да го види как израства, за да стигне до основното. Не беше разбрал, че всъщност в момента, в който разказва, самият Баудолино не е стигнал до основното и разказва именно за да стигне до него.

Фридрих поверил Баудолино на грижите на епископ Отон и на неговия помощник отец Рахевин. Отон, който произлизал от известния род Бабенберг, бил вуйчо на императора, макар да бил само с десет години по-голям от него. Изключително начетен човек, той бил учил в Париж при великия Абелар, а след това станал цистерциански монах. Бил много млад, когато го направили епископ на Фризинга. Не че бил сторил кой знае колко за този благороден град — обясни Баудолино на Никита, — но в западния християнски свят издънките на благородническите семейства ставали епископи на една или друга област, без да е необходимо да живеят в нея — достатъчно било да получават рентата оттам.

Отон нямал още и петдесет години, но изглеждал на сто, понеже кашлял често, през ден получавал болки ту в хълбока, ту в рамото, страдал от каменна болест и гуреливи очи от многото четене и писане на дневна светлина и вечер на свещ. Бил извънредно раздразнителен като всеки подагрик и когато за пръв път заговорил на Баудолино, почти изръмжал:

— Спечелил си императора с куп лъжи, нали?

— Кълна се, че не е така, маестро — възроптал Баудолино.

А Отон рекъл:

— Лъжецът, който отрича, потвърждава. Ела с мен. Ще те науча на това, което зная.

Което доказвало, че в крайна сметка Отон бил много добър човечец и веднага се привързал към Баудолино, защото разбрал, че е схватлив и способен да запомня всичко, което чува. Но забелязал също, че Баудолино разказва на другите не само това, което научава, но и това, което сам си измисля.

— Баудолино — казвал му, — ти си роден лъжец.

— Защо говорите така, маестро?

— Защото е истина. Но не мисли, че те упреквам. Ако искаш да станеш книжовник и един ден да пишеш истории, трябва и да лъжеш, да измисляш случки, иначе твоите Истории ще стават еднообразни. Трябва обаче да имаш чувство за мярка. Светът осъжда лъжците, които лъжат и в дребните неща, и възнаграждава поетите, които лъжат само във великите.

Баудолино запомнил тези уроци на своя учител и постепенно, когато го виждал как си противоречи, като преминава от своята Chronica sive Historia de duabus civitatibus към Gesta Friderici, разбирал, че и той е лъжец. Затова решил, че ако иска да стане съвършен лъжец, трябва да слуша какво говорят другите, за да види как хората се убеждават взаимно по един или друг въпрос. Бил присъствал например на множество разговори за ломбардските градове между императора и Отон.

— Как може да са такива варвари? Не напразно техните крале навремето са носели желязна корона! — възмущавал се Фридрих. — Никой ли не ги е научил, че трябва да почитат императора? Представяш ли си, Баудолино? Те са си присвоили регалиите!

— И какво са пиели от тези регали, добри ми татко?

Всички се разсмели, а най-силно се разсмял Отон, който много добре знаел и простонародния латински.

— Regalia, regalia, iura regalia, дървена глава си ти, Баудолино! — извикал Фридрих. — Това са правата ми: да назначавам магистрати, да получавам налозите от обществените пътища, от търговците, от плавателните реки, както и правото да сека монети, и освен това… освен това, какво още, Райналд?

— …и полагаемите ви се отчисления от глоби и парични санкции, от имущества, иззети поради липса на законни наследници, конфискуваните заради престъпни деяния или заради сключване на кръсвосмесителен брак; и квотите ви от добивите в мини, солници и рибарници, а също и процентите от всичко ценно, изровено от обществена земя — продължил Райналд от Дасел, който не след дълго щял да бъде назначен за канцлер, сиреч за втори по ранг човек в империята.

— Точно така. И тези градове са си присвоили всички мои права. Нямат ли чувство за добро и за справедливост? Кой дявол им е замъглил дотам главите?

— Драги племеннико и императоре мой — намесил се Отон, — ти гледаш на Милано, Павия и Генуа като че ли са Улм или Аугуста. Германските градове са родени по волята на един владетел и още от началото се смятат за негови. Но за италианските градове е различно. Те са се родили, докато германските императори са били заети с други грижи, и са се разраснали, използвайки тяхното отсъствие. Когато говориш на жителите им за кметовете, които искаш да им наложиш, те ги чувстват като potestatis insolentia, сиреч като нетърпимо иго, и си избират сами консули, които да ги управляват.

— Нима не им се нрави да чувстват закрилата на един владетел и да участват в достойнството и славата на цялата империя?

— Нрави им се, и то много, и за нищо на света не биха искали да се лишат от тази изгода, иначе биха станали плячка на някой друг монарх, на византийския император и дори на египетския султан. Но при условие, че този владетел си стои далеч от тях. Ти живееш в обкръжението на своите благородници и не си даваш сметка, че отношенията в тези градове са съвсем други. Те не признават големите васали на империята, господари на нивята и горите, защото тези земи и гори принадлежат на тях, на градовете, с изключение само на няколко като Монфератския маркизат. Ще ти кажа, че млади хора, които се занимават със занаятчийство и не биха могли да пристъпят в твоя двор, при тях управляват и се разпореждат, та дори биват издигани до рицарски сан.

— Значи светът върви към провал! — извикал императорът.

— Но, добри ми татко — вдигнал тогава пръст Баудолино, — ти сам се отнасяш към мен като към член на твоето семейство, а до вчера аз живеех под сламен покрив. Какво ще кажеш?

— Ще ти кажа, че мога да те направя и херцог, защото съм император и имам правото с указ да издигам в благороднически сан когото искам. Но това не означава, че всеки може сам да се пише благородник. Онези там не разбират ли, че ако светът върви наопаки, те също отиват към провал?

— Изглежда, че не разбират, драги Фридрих — прекъснал го Отон. — С начина, по който се управляват, тези градове са се превърнали в кръстовища на всички богатства, търговците се стичат в тях отвсякъде и стените им са по-красиви и по-здрави от стените на твоите замъци.

— Ти, вуйчо, с кого си? — креснал императорът.

— С теб, всемогъщи мой племеннико, и затова съм длъжен да ти помогна да разбереш колко силен е противникът ти. Ако упорстваш да получиш от тези градове това, което те не желаят да ти дадат, през целия остатък от живота си ще ги обсаждаш, ще ги побеждаваш и ще виждаш как се възраждат няколко месеца след това по-горди и по-могъщи отпреди; и пак ще прекосяваш Алпите, за да ги подчиняваш отново, докато твоят императорски жребий е другаде.

— И къде другаде ще е този мой императорски жребий?

— Драги Фридрих, аз писах в своята Хроника — която по необяснима случайност изчезна и сега трябва да я пиша отново, да накаже Бог отец Рахевин, който безспорно е виновен за тази загуба, — че преди време, когато Божи наместник беше Евгений III, сирийският епископ от град Габала, който имаше аудиенция при него с едно арменско посланичество, му разказа, че в Далечния изток, много близо до Земния рай, процъфтявало царството на един Rex Sacerdus^[1], първосвещеник и владетел на име презвитер Йоан, безспорно християнин, макар и последовател на несторианската ерес, чиито предци били онези влъхви, също владетели и първосвещеници и пазители на древна мъдрост, които първи се поклонили на Младенеца.

— И какво общо имам аз, императорът на Свещената римска империя, с тоя презвитер Йоан, да го поживи Господ по онези места, дето дяволът го е насадил, него и неговите маври?

— Ето, виждаш ли, мой велики племеннико, ти сам казваш „маври“ и мислиш като другите християнски крале, които се морят да бранят Йерусалим — богоугодно начинание, не отричам, но остави го на франкския крал, защото в този свещен град вече командват франките. Съдбата на християнството и на всяка империя, която иска да е свещена и римска, е оттатък държавата на маврите. Има една християнска държава отвъд Йерусалим и земите на неверниците. Императорът, който успее да обедини двете държави, би свел държавата на неверниците и на самата Византия до два острова, разделени и загубени в огромното море на своята империя.

— Празни мечти, драги ми вуйчо. Нека стъпваме здраво на земята, ако нямаш нищо против, и да се върнем към италианските градове. Обясни ми, моля те, щом те държат толкова на своята самостоятелност, защо някои от тях се съюзяват с мен срещу другите, а не са тръгнали всички заедно против мен?

— Засега — предпазливо се обадил Райналд.

— Повтарям — обяснил Отон, — те не искат да се откажат от положението си на твои поданици. И затова искат помощ от теб, когато ги потиска друг град, както Милано постъпва с Лоди.

— Но щом за тях формата на самостоятелния град е най-добрата, защо тогава всеки град се стреми да подчини съседния, сякаш иска да погълне неговата територия и да се превърне в кралство?

Тогава се намесил Баудолино със знанията си на местен човек:

— Работата е, татко мой, че отвъд Алпите не само градовете, но и селата само гледат да претако… Ой!

Възпитателните методи на Отон включвали и щипането.

— …Исках да кажа да унижат съседа. По нашите места е така — мразим чужденеца, но повече мразим тоя до нас. И ако чужденецът ни помогне да му навредим, добре е дошъл.

— Защо?

— Защото хората са лоши, но както казваше баща ми, хората от Асти са по-лоши от Барбароса.

— А кой е Барбароса? — вече раздразнен попитал императорът.

— Ти, татко мой, там при нас те наричат така, пък и не виждам какво лошо има в това, напи наистина брадата ти е червена и много ти отива. И да беше с черна брада, аз пак щях да те обичам и почитам, но понеже брадата ти е червена, не виждам защо толкова се засягаш, като ти викат Червенобрадия. А това, което искам да ти кажа, щом се ядосваш заради брадата, е, че трябва да си спокоен, защото, според мен, градовете никога не се обединяват против теб. Страхуват се, че ако те победят, един от тях ще стане по-силен от другите. И в такъв случай по-добре да имат теб. Ако не ги караш да плащат прекалено много.

— Не вярвай на това, което ти разправя Баудолино — усмихнал се Отон. — Това момче е лъжец по рождение.

— Не е така, драги — отвърнал Фридрих. — По отношение на Италия винаги говори точни неща. Сега например ни учи, че единствената ни възможност да се справим с италианските градове е да ги разделяме колкото е възможно повече. Само дето никога не знаем кои са с нас и кои — от другата страна!

— Ако нашият Баудолино е прав — злъчно се засмял Райналд от Дасел, — дали са с нас, или против нас, не зависи от теб, а от града, на който искат да навредят в момента.

Баудолино се натъжавал от това, че Фридрих, велик, силен и могъщ мъж, въпреки всичко не успявал да приеме начина на мислене на своите поданици. А пък прекарвал повече време на италианския полуостров, отколкото в своите земи. Той — мислел си Баудолино — обича нашите хора и не разбира защо те му изменят. Може би затова ги коли — като ревнив мъж.

През месеците, които последвали завръщането му, твърде малко случаи се удавали на Баудолино да вижда Фридрих, който се подготвял за един събор в Ратисбон, а по-късно и за друг — във Вормс. Трябвало да успокоява двама свои твърде опасни роднини, Хенрих Лъва, на когото най-накрая поверил Баварското херцогство, и Хенрих Язормигот, за когото направо бил създал Австрийското херцогство. В ранната пролет на следната година Отон съобщил на Баудолино, че през юни всички ще заминат за Хербиполис, където Фридрих щял да вдигне щастлива сватба. Императорът вече бил женен веднъж, но няколко години по-рано се бил разделил със съпругата си и сега се готвел да даде обет на Беатрикс от Бургундия, която му носела зестра това графство, чак до Прованс. Поради тази зестра Отон и Рахевин смятали, че става въпрос за брак по сметка. Затова Баудолино, облечен с нови дрехи, както го изисквал тържественият случай, се готвел да види своя баща-осиновител под ръка с една бургундска лелка, привлекателна повече с имотите на своите предци, отколкото с личната си красота.

— Изпитах силна ревност, признавам — сподели Баудолино с Никита. — Съвсем отскоро се бях сподобил с втори баща, и ето че някаква мащеха щеше да ми го отнеме поне отчасти.

Тук Баудолино направи пауза. Изглеждаше леко притеснен. Поглади с пръст белега на лицето си и накрая разкри ужасяващата истина. Пристигнал на мястото на бракосъчетанието и открил, че Беатрикс Бургундска била двайсетгодишна девойка с невиждана хубост — или поне така му се сторило, тъй че той, като я видял, не могъл да се помръдне от мястото си и така и останал задълго зяпнал и опулил очи. Била със сияйни като злато коси, прекрасно лице, уста мъничка и червена като узрял плод, белоснежни зъбки, наредени като мъниста, стойка — изправена, поглед — мил, очите й — светлинки. Със своята свенливост, тънка снага и мелодичен говор, тя излъчвала необикновен чар, властващ над всички, които я обкръжавали. Умеела да показва, че е подчинена на съпруга си (върховно достойнство за една бъдеща кралица) и че се бои от него като господар, но била негова господарка, когато изразявала волята си на съпруга по начин тъй мил, че всяка нейна молба била приемана веднага като заповед. И ако било нужно да се добави още нещо в нейна прослава, то трябвало да се каже, че тя била много образована, умеела да съчинява музика, която изпълнявала с чуден глас.

— С една дума — завърши Баудолино, — ангелското име Беатрикс напълно й прилягаше.

Не беше трудно за Никита да се досети, че младото момче се е влюбило в мащехата си, но понеже му е било за пръв път, не е знаело какво му се случва. То за едно селянче, като се влюби за първи път в някоя пъпчива селянка, вече е потресаващо и труднопоносимо, а камо ли да се влюби за пръв път в една двайсетгодишна императрица с кожа, по-бяла от мляко!

Баудолино веднага разбрал, че това, което чувства към мащехата си, е нещо като кражба спрямо баща му, и се опитал да си внуши, че поради младостта й, я възприема като сестра. Но после, макар да не бил учил много морална теология, си дал сметка, че дори като сестра не му е разрешено да обича Беатрикс със страстните тръпки, които изпитвал при вида й.

И затова свел глава с пламнало лице, когато Фридрих й представял своя малък Баудолино (странен и любим палавник от долината на По, както се изразил). А когато тя нежно протегнала ръка и го погалила първо по бузата и после по главата, Баудолино насмалко щял да припадне — усетил, че светлината наоколо угасва и че в ушите му зазвъняват великденски камбани. Свестила го тежката длан на Отон, който го тупал по тила и му съскал през зъби:

— На колене, говедо!

Спомнил си, че стои пред свещената римска императрица и кралица на Италия, прегънал колене, и от този момент започнал да се държи като съвършен царедворец, само дето нощем не успявал да заспи и вместо да ликува поради този път към Дамаск^[2], плачел от неописуемата сила на новата за него страст.

Никита съзерцаваше своя златогривест събеседник, чудеше се на изящните му изрази, на неговия плавен, едва ли не литературен гръцки, и се питаше какво ли е това създание пред него, което без труд употребява езика на простолюдието, когато говори за селяни, и кралската реч, когато става дума за монарси. Дали изобщо има само една душа — питаше се Никита — това същество, което успява така да променя говора си, че да изразява различни души. И ако има не една, а много души, то с устата на коя от тях щеше да му изрече истината и щеше ли да я изрече?