Умберто Еко
Баудолино (14)

14. Баудолино спасява Александрия с кравата на баща си

— Значи за да видиш отново баща си, е трябвало да го обсадиш — каза Никита вечерта, докато отрупваше своя гост със сладкиши от бухнало тесто, оформени така, че да приличат на цветя, растения или различни предмети.

— Не съвсем, защото обсадата стана чак шест години по-късно. След като присъствах на раждането на града, аз се върнах при Фридрих и му разказах какво съм видял. Още не бях довършил разказа си, когато той започна да ръмжи разярен. Крещеше, че един град може да се роди само по благоволението на императора и ако се роди без това благоволение, трябва да бъде изравнен със земята още преди да бъде завършен, иначе всеки можел да прави каквото си иска, без да пита какво желае императорът, и че ставало дума за nomen imperii^[1]. След това се успокои, но го познавах добре — нямаше да им прости. Слава Богу, че през следващите шест години беше зает с други грижи. Беше ме натоварил с най-различни задачи, между които и тази да проуча намеренията на александрийците. Затова на два пъти отидох до Александрия да видя дали моите съграждани не искат да отстъпят в нещо. В интерес на истината, те бяха готови да отстъпят много неща, но всъщност Фридрих искаше само едно: градът да изчезне в небитието, откъдето се беше родил. Можеш да си представиш как посрещаха това условие александрийците. Не смея да повторя какво ми казаха да му предам… Давах си сметка, че тези пътувания всъщност са само повод да напускам двора за колкото може по-дълго, защото за мен беше жива мъка да срещам императрицата и да спазвам своя обет…

— Но го спази? — запита Никита, сигурен в положителния отговор.

— Спазих го, и то завинаги. Господин Никита, може да съм фалшификатор на пергаменти, но зная какво значи чест. Самата тя ми помогна. Майчинството я беше променило. Или поне си даваше такъв вид и така и не разбрах какво изпитва към мен. Страдах, но й бях благодарен за начина, по който ми помагаше да се държа достойно.

 

Баудолино вече надхвърлял трийсетте и бил склонен да възприема писмото на отец Йоан като младежка шега, като приятно упражнение по епистоларна реторика, като jocus^[2] или ludibrium^[3]. Но открил Поета, който след смъртта на Райналд бил останал без покровител, а знае се какво става в двора в такива случаи: вече нищо не значиш и някои почват да говорят, че стиховете ти не са кой знае какво, че и колко. Разяждан от унижението и злобата, той бил прекарал няколко безумни години в Павия, връщайки се към единственото, което можел да прави добре, а именно да пие и да рецитира стиховете на Баудолино (особено един стих, пророчески, който казвал: quiz Papie demorans castus habeatur, тоест: кой, щом живее в Павия, може да бъде непорочен?). Баудолино го върнал в двора и в неговата компания Поета минавал за човек на Фридрих. Освен това междувременно баща му бил умрял и той го бил наследил, тъй че дори враговете на покойния Райналд гледали на него вече не като на дворцов търтей, а като на miles^[4] сред другите и не по-голям къркач от тях.

Двамата си спомняли за времето, когато писали писмото на отеца и се поздравявали за хубавата идея. Да разглеждаш една игра като игра не означава, че се отказваш да я играеш. Баудолино носел в сърцето си носталгията по онова царство, което никога не бил виждал, и понякога, когато останел сам, си четял на глас писмото, като продължавал да усъвършенства стила му.

 

— Доказателство за това, че не бях забравил писмото, е, че успях да убедя Фридрих да извика в двора си моите приятели от Париж, всички заедно, като му казах, че е добре в канцеларията на един император да има хора, които да познават добре други страни, техните езици и нрави. Всъщност, понеже Фридрих все повече ме използваше като доверен пратеник за различни мисии, исках да си създам свой собствен малък двор: Поета, Абдул, Борон, Киот и раби Соломон.

— Не ми казвай, че императорът е взел в двора си юдей!

— Защо не? Той не трябваше да се появява на тържествените церемонии, нито да ходи на църква с него и неговите архиепископи. Щом властниците в цяла Европа и дори папата имаха лекари юдеи, защо Фридрих да няма подръка един юдей, който познава живота на маврите в Испания и знае много за страните на Изтока? Освен това германските князе винаги са били много милостиви към юдеите, много повече от останалите християнски владетели. Както ми разказваше Отон, когато неверниците си възвърнали Едеса и много християнски князе, увлечени от проповедите на Бернардо ди Киаравале, поели отново кръста (и този път пое кръста и самият Фридрих), един монах на име Радолф подбудил поклонниците да изтребват всички юдеи в градовете, през които минавали. И наистина паднала голяма сеч. Но тогава много юдеи поискали защита от императора, който им разрешил да се спасят и да се заселят в град Норимберг.

И така Баудолино се събрал пак с всичките си приятели. Не че те имали много работа в двора. Във всеки град, през който минавал Фридрих, Соломон се свързвал с хората от своята вяра, а такива намирал навсякъде („Мръсен плевел“ — подиграваше му се Поета.), Абдул пък открил, че в Италия разбират провансалския на неговите песни по-добре, отколкото в Париж; Борон и Киот не преставали да водят философски спорове: Борон се мъчел да убеди Киот, че несъществуването на празното пространство е възлов довод при доказването на това, че съществува един-единствен Градал, Киот си бил втълпил, че Градалът е камък, паднал от небето, lapis ex coelis, и че, ако питали него, въпросният камък можел да е дошъл до нас от друга вселена, прекосявайки свръхпразни пространства.

Въпреки тези дребни противоречия всички често размишлявали върху писмото на отец Йоан и често питали Баудолино защо не подтикне Фридрих да предприеме похода, за чиято подготовка били работили толкова усърдно. Един ден, когато Баудолино се мъчел да им обясни, че през тези години Фридрих имал и в Ломбардия, и в Германия много проблеми за разрешаване, Поета казал, че може би си струвало сами да предприемат търсенето на въпросното царство, без да се съобразяват с това кога на императора ще му бъде удобно да тръгне на Изток.

— От това предприятие — казал — ползата за императора е твърде съмнителна. Ами ако пристигне в земята на Йоан и не се спогодят с този монарх? Ще се върне, претърпял поражение, и значи ще сме му докарали само беля. А така отиваме сами, за своя сметка, и каквото и да стане, от една такава приказно богата земя все ще се върнем с нещо изключително.

— Вярно! — одобрил Абдул. — Стига сме се колебали. Да тръгваме, да вървим към далечните страни!

 

— И ще ти кажа, господин Никита, че изпитах голямо разочарование, като видях как всички се запалиха от предложението на Поета, и ми бяха ясни мотивите им. Борон и Киот се надяваха да открият земята на отеца, за да се сдобият с Градала, който би им дал слава и власт в техните северни страни, където всички още го търсели. Раби Соломон щеше да намери десетте си пръснати племена и да стане най-висш и свръхуважаван не само сред испанските равини, но и сред всички синове Израилеви. Колкото до Абдул, неговата беше ясна: отдавна бе отъждествил царството на Йоан с това на своята принцеса, но — понеже беше помъдрял с възрастта — отдалечеността го задоволяваше все по-малко и — дано го прости богът на влюбените — все повече му се искаше да докосне по-плътски своята принцеса. А що се отнася до Поета, той кой го знае какво е носел в сърцето си още в Павия, но сега, усетил вкуса на малкото си богатство, явно искаше царството на отец Йоан за себе си, а не за императора. Това разочарование обяснява защо, огорчен, няколко години изобщо не споменавах пред Фридрих за царството на отеца. Мислех си, че щом играта е такава, ще е по-добре да се остави това царство дето си е, и да го отърва от ламтежите на тези хора, които не разбираха мистичното му величие. Писмото се бе превърнало в мой личен блян, в който не желаех да допусна никой друг. То ми помагаше да превъзмогна мъките на злочестата ми любов. Един ден, като поема към земята на отец Йоан, казвах си, ще забравя за тях… Но да се върнем към събитията в Ломбардия.

 

По времето, когато се раждала Александрия, Фридрих бил казал, че само това му оставало — Павия да премине на страната на враговете му. И две години по-късно Павия се присъединила към Съюза против него. Било страшен удар за императора. Тогава не предприел нищо, но през следващите години положението в Италия така се объркало, че решил да се върне, и на всички било ясно, че целта му била Александрия.

 

— Извинявай — запита Никита, — значи се е върнал в Италия за трети път?

— Не, за четвърти. И дори, чакай да си припомня… Трябва да е било за пети. Понякога оставаше там за три-четири години, като оня път заради Крема и за да разруши Милано. А може и междувременно да се е връщал на север и пак да е прехвърлял планината? Не зная. Оставаше повече в Италия, отколкото у дома си. А и кой му беше домът? Както беше свикнал да пътува, забелязах, че се чувстваше добре само край някоя река: беше добър плувец, не се боеше нито от студената вода, нито от дълбокото, нито от водовъртежите. Гмурваше се във водата, плуваше и явно се чувстваше в стихията си. Така или иначе, този път, за който говоря, слезе в Италия гневен и готов за безмилостна война. С него бяха маркизът на Монферато, Алба, Акви, Павия и Комо…

— Но нали току-що ми каза, че Павия преминала към Съюза?

— Така ли? А, да, но това беше по-рано, а след това пак беше преминала на страната на императора.

— О, Господи! Нашите императори си вадят очите един на друг, но поне, докато виждат, знаем с кого сме.

— Защото нямате въображение. И така, през септември нея година Фридрих се прехвърли през Монченизо към Суза. Добре помнеше обидата, която му бе нанесена седем години по-рано, и плати за нея с огън и меч. Асти веднага се предаде, като му откри пътя, и ето, че той се установи да лагерува във Фраскета, на брега на Бормида, но разпрати отреди наоколо, дори отвъд Танаро. Дойде време да си оправи сметките с Александрия. Получавах писма от Поета, който беше тръгнал с войската, и по неговите думи Фридрих бълвал огън и жупел, чувствал се въплъщение на Божията справедливост.

— А ти защо не си бил с него?

— Защото беше наистина добър. Разбираше, че ще ми причини мъка, ако присъствам на суровото наказание, което се готвеше да наложи на хората от моя край, и все ми измисляше предлози да стоя далеч от него, докато от Роборето не остане куп студена пепел. Разбираш ли, не го наричаше нито Civitas Nova, нито Александрия, защото нов град без неговото съгласие не можеше да съществува. Продължаваше да говори за градеца Роборето, сякаш той само се беше поразширил.

 

Било в началото на ноември, но през този ноември в равнината на Фраскета настанал същински потоп, валяло цели дни като из ведро и засетите ниви се превърнали в блата. Маркизът на Монферато бил уверил Фридрих, че стените на града са от пръст и че ги бранела сбирщина, която пълнела гащите само като чуела името на императора, но сбирщината се оказала отлична защита, а стените — така здрави, че рогата на тараните и котките се изпочупили още при първите опити. Конете и войниците се хлъзгали в калта, а обсадените по едно време отклонили течението на Бормида тъй, че най-добрата част от алеманската конница затънала до шия във водите й.

Накрая александрийците извадили една машина от тези, дето вече се били появили при битките за Крема: едно дървено скеле, здраво закрепено за зъберите, и от него се измъквала напред една продълговата площадка, нещо като леко наклонен мостик, който се надвесвал над противника. По този мостик изтъркалвали бурета със сухи цепеници, напоени с масло, лой и катран, и запалени. Буретата се засилвали по наклона и се стоварвали върху машините на императора или на земята, където продължавали да се носят като огнени кълба, докато успявали да подпалят следващата машина.

Поради това, главната работа на обсаждащите била да мъкнат бъчви с вода, за да гасят пожарите. Не че не им стигала водата при толкова реки, блата и дъждове, но ако всички войници мъкнели вода, кой щял да трепе враговете?

Императорът решил да използва зимата, за да подтегне войската си, още повече че е трудно да се превземат крепостни стени, когато войниците се пързалят по леда или затъват в снега. За нещастие, нея година февруари пък се случил много студен, духът на войската бил паднал, а на императора още повече. Този същият Фридрих, който бил покорил Тердона, Крема и дори Милано, градове древни и добре подготвени за война, не успявал да се справи с една купчина колиби, която само по чудо можела да мине за град, при това населена от хора, които един Господ знае откъде били надошли и защо били така привързани към тези укрепления, които — вчера построени — дори не били техни преди да се скрият зад тях.

Останал далече от похода, за да не види как ще изтребят близките му, Баудолино решил да се отправи към тези места от страх да не би неговите хора да сторят зло на императора.

 

И ето го в равнината пред града. А градът — целият настръхнал от знамена, с големи червени кръстове върху бяло поле, като че ли защитниците му, станали току-що граждани, искали да си вдъхнат смелост, изваждайки на показ разделения на четири герб на древно благородство. Пред стените били изникнали като гъби множество котки, тарани и катапулти и сред тях напредвали — теглени от коне и бутани от хора — три подвижни кули, които гъмжели от войници, размахващи оръжия към стените, сякаш викали: „Ето ни, идем!“

Съзрял Поета да се мотае около кулите с наперен вид на човек, който трябва да следи дали всичко върви по установения ред.

— Кои са тези безумци на кулите? — запитал го Баудолино.

— Генуезки стрелци — отвърнал Поета, — майстори на арбалета, най-страховитите нападатели при една обсада по правилата!

— Генуезци ли? — смаял се Баудолино. — Но нали те участваха в основаването на града!

Поетът се разсмял и казал, че само за няколкото месеца, откакто бил дошъл по тези места, бил видял не един град да сменя знамето си. Тердонците през октомври още били свързани с общините, но като забелязали, че Александрия много добре се съпротивлява на императора, се замислили дали няма да стане прекалено силна, и голяма част от тях започнали да настояват градът им да премине на страната на Фридрих. Кремона пък по време на падането на Милано била с императора, но през последните години преминала към Съюза. Сега обаче по незнайни причини отново влязла в преговори с империята.

— А как върви сега обсадата?

— Зле. Или тези, които са зад стените, се защитават добре, или ние не знаем да нападаме. Според мен този път Фридрих е наел лоши войници. Хора, които не заслужават доверие и драсват при първите трудности. Тази зима мнозина избягаха, и то само защото беше студено, при това бяха фламандци, а не от hic sunt leones^[5]. Освен това в лагера мнозина умираха като мухи от хиляди болести, макар че и там, зад стените, не вярвам да са по-добре, защото сигурно са им се свършили припасите.

Най-сетне Баудолино се представил пред императора.

— Дойдох, драги татко — казал му, — защото познавам местата и бих могъл да ти бъда полезен.

— Да — отвърнал Барбароса, — но познаваш и хората и не би искал да им сториш зло.

— А ти познаваш мен и ако не се доверяваш на сърцето ми, знаеш, че можеш да се довериш на думите ми. Няма да сторя зло на моите хора, но няма да излъжа и теб.

— Напротив, ще ме излъжеш, но и на мен няма да сториш зло. Ще излъжеш, и аз ще се престоря, че ти вярвам, защото ти винаги лъжеш за добро.

Бил груб човек — обясни Баудолино на Никита, — но понякога много проницателен.

— Можеш ли да разбереш как се чувствах тогава? Не исках да разруши града, но го обичах и желаех да се прослави.

— Достатъчно е било — каза Никита — да убедиш себе си, че неговата слава би разцъфтяла още повече, ако пощади града.

— Да те благослови Господ, господин Никита, като че ли четеш какво е ставало в душата ми тогава. Точно с тази мисъл сновях между лагерите и стените. Бях убедил Фридрих, че явно ще е добре да установя някои контакти с местните хора, да служа като негов посланик, но не можех да се движа, без да събудя известни подозрения. В двора имаше хора, които завиждаха на близостта ми с императора, като епископа на Спира или като един граф, Дитполд, когото всички наричаха „Епископесата“ може би защото с русите си коси и руменото си лице приличаше на момиче. Може и да не се отдаваше на епископа, дори говореше за някаква своя Текла, която бил оставил на север. Кой знае… Беше красив, но за щастие и глупав. Та именно те бяха наредили на шпионите си да ме следят дори в самия лагер и отиваха да ме ковладят на императора, че предната нощ ме били видели да препускам към стените и да разговарям с хората от града. Слава Богу, императорът ги пращаше по дяволите, защото знаеше, че към стените ходя денем, а не през нощта.

И така Баудолино отивал до стените и дори минавал зад тях. Първия път не било лесно, защото, когато се приближил до портите, чул свистенето на камък — знак, че в града са започнали да пестят стрелите и вече използват прашки, които още от Давидово време са били резултатни и евтини. Наложило се да вика на чисто местно наречие, размахвайки ръце, за да покаже, че не е въоръжен, и цяло щастие било, че Троти го познал.

— Ей, Баудолино — извикал му той от стената, — да се присъединиш към нас ли идваш?

— Я не се прави на глупак, Троти, знаеш много добре, че съм на другата страна. Но разбира се, не съм дошъл тук с лоши намерения. Кажи им да ме пуснат, че искам да видя баща си. Кълна се в Светата майка, че няма да кажа и думица за това, което ще видя.

— Вярвам ти. Отворете вратата, ей, чухте ли ме там, или сте глухи? Този е приятел. Или почти. Искам да кажа, че е от техните, който е с нас, или от нашите, който е с тях, а бе, я отваряйте вратата, че ще дойда да ви сритам!

— Добре де, добре — отвърнали уплашените войници, — тук вече не се разбира кой е отсам, кой е оттам, вчера излезе оня, облечен като павезец…

— Млък, говедо такова! — изкрещял Троти.

— Ха-ха — изхилил се Баудолино, докато влизал. — Изпратили сте шпиони в нашия лагер… Бъди спокоен, казах, че не виждам и не чувам…

И ето го Баудолино, прегърнал отново Галяудо — още сух и жилав, едва ли не заякнал от гладуването — пред кладенеца на площадчето зад стените; а ето ги и Гини и Скакабароци пред черквата; после разпитал в кръчмата къде е Скуарчафики и другите с насълзени очи му отвърнали, че бил получил един генуезки топуз в гърлото точно при последното нападение. Разплакал се и Баудолино, който изобщо не одобрявал войната, а в този момент тя му допадала още по-малко, пък и се боял за баща си; ето го Баудолино на главния площад, красив, обширен и светъл под мартенското слънчице, където видял, че дори децата мъкнат кошници с камъни, за да помогнат на отбраната, и стомни с вода за стражите, и се радвал на непокорния дух, който владеел всички граждани; и ето го Баудолино, който се питал кои са тези хора, които изпълват Александрия, като че ли празнуват сватба, и ето ги приятелите, които му обясняват, че тъкмо там е бедата — че от страх пред императорската войска при тях се били стекли бежанци от всички околни села и така градът разполагал наистина с много ръце, но и с много гърла за хранене; и ето го Баудолино, застанал смаян пред новата катедрала, не била много голяма, но била добре построена, и казал: гледай, гледай, има дори цветен тимпан с джудже на трон, и всички наоколо запротестирали: не било джудже, а Иисус, е, не бил направен добре, но ако Фридрих се бил забавил с един месец, щял да завари целия Страшен съд със злите старци от Апокалипсиса; и ето го Баудолино, който поискал поне една чаша от онова, доброто, и всички го погледнали, като че ли идвал от лагера на императора, защото всички знаели, че в града отдавна не се намирала нито капка вино, ни добро, ни лошо, то било първото, което се давало на ранените, за да се подкрепят, и на близките на убитите, за да не мислят много-много за тях; и ей го там Баудолино, който виждал около себе си изпити лица и питал докога могат да издържат, и те свивали рамене и вдигали очи към небето, сякаш казвали, че всичко е в Божиите ръце; и накрая, ето го Баудолино, който се срещнал с Анселмо Лекаря, начело на сто и петдесет пехотинци от Пиаченца, дошли да подкрепят Новия град, и Баудолино се възхитил от този чудесен пример за солидарност, и неговите приятели Гуаско, Троти, Боиди и Оберто дел Форо казали, че този Анселмо знаел как се води война, но пиачентинците били единствените, Съюзът ги бил подтикнал — тях, александрийците — да въстанат, но сега не му пукало за града им, италианските общини, нали ги знаеш, но ако те, александрийците, излезели живи от тази обсада, вече никому нищо не дължали, да се разправяли те с императора и много им здраве.

— Но генуезците, как така застанаха срещу вас, нали те ви помогнаха да си построите града, и то с чисто злато?

— Генуезците си знаят сметките, ти за тях нямай грижа, сега са с императора, защото така им е изгодно, те знаят, че градът, щом вече като го има, никога няма да изчезне, дори да го сринат до основи, виж Лоди или Милано. Те изчакват края, а в края и това, което е останало от града, пак ще им послужи да владеят пътищата през него и могат дори да платят, за да бъде вдигнато това, за което са платили да бъде сринато; тук става дума все за пари, които текат, а парите винаги минават през тях.

— Баудолино — казал Гини, — ти току-що си пристигнал и не си преживял нападенията от октомври и от последните седмици. Онези удрят, не се шегуват, и не само генуезките стрелци, а и другите, бохемците, с почти белите мустаци, дето, ако успеят да опрат стълбите, не е лесно да ги събориш… Истина е, че според мен техните убити са повече от нашите, защото, макар да имат кули и котки, доста камъни им се изсипаха на главите. Но общо взето е трудно и пада голямо стягане на коланите.

— Получихме послание — обадил се Троти, — че войските на Съюза се придвижват насам и искат да изненадат императора в гръб. Да знаеш нещо за това?

— И ние чухме същото и затова Фридрих иска да ви накара да се предадете преди това. Вие… — Баудолино спрял, сигурен в отрицателния отговор, после добавил: — Как я мислите, няма да я бъде, нали?

— Че как ще я бъде! На нас главата ни е по-твърда от тая на този долу.

И така, няколко седмици наред, след всяка схватка, Баудолино се връщал у дома повече за да брои убитите, отколкото за друго („И Паница ли?“ — „И Паница, добро момче беше!“), и после отивал да каже на Фридрих, че ония, какво? Да се предадат ли? За нищо на света! Фридрих вече не ругаел, задоволявал се само да повтаря: „Е, аз какво да направя тогава?“ Явно вече съжалявал, че се е забъркал в тази каша: войската му се разпадала, селяните криели житото и добитъка в гората, дори по-зле — в блатата, не можело да нападне нито от север, нито от изток, за да не се натъкне на предната линия на съюзните войски — с една дума, не че селяците били по-силни от войниците на Крема, но когато човек няма късмет, няма, и това си е. Но и не можел да си тръгне, как ще се оттегли, нали ще се посрами завинаги.

Колкото до спасяването на честта, Баудолино обаче бил усетил от това, че императорът му споменал веднъж как той, Баудолино, навремето чрез своето предсказание като дете, бил убедил тердонците да се предадат, с което му намекнал, че само ако би могъл да получи един небесен знак, какъвто и да е, за да прогласи urbi et orbi^[6], че Небето му е подсказало да се върне у дома, то той би се възползвал от случая…

 

Един ден, когато Баудолино говорел с обсадените, Галяудо му казал:

— Ти, като си толкова умен и си учил по книги, дето е написано всичко, не ти ли иде наум как може да се разотидем по къщите си, защото сме изколили всички крави без една и на майка ти вече й е писнало да стои затворена тука в тоя град.

 

И ето че на Баудолино му хрумнала една чудесна мисъл и той веднага запитал дали са прокопали онзи лъжлив проход, за който им бил говорил Троти и за който противникът трябвало да повярва, че ще го отведе вътре в града, а всъщност щял да го заведе в клопка.

— Как да не сме! — казал Троти. — Ела да видиш. Гледай, входът на прохода е там долу, в оня трънак на двеста крачки от стената, точно под оная плоча, която стои там сякаш от хиляда години, а всъщност ние я пренесохме от Вила дел Форо. И който се вмъкне в него, стига дотук, зад оная решетка, през която вижда само кръчмата отсреща и нищо друго.

— И който излезе, му светите маслото?

— Работата е, че обикновено в един толкова тесен проход, ако трябва да се вмъкнат всички обсаждащи, ще са нужни много дни, и затова се изпраща само един отряд, който да стигне до вратите и да ги отвори отвътре. Щом е така, като оставим настрана това, че не знаем как да съобщим на врага, че има такъв проход, какво ще ни даде целият план, освен че ще пречукаме двайсет-трийсет нещастници? Ще е само чиста злоба и нищо повече.

— Така ще е, ако са само тези двайсет-трийсет. Но сега представи си картинката, която сякаш виждам ей с тия очи: щом онези изскочат от прохода, се разнася силен тръбен звук и осветен от десет факли, от оня ъгъл излиза един старец с дълга бяла брада и с бяла плащаница, яхнал бял кон и с голям бял кръст в ръка и вика: „Граждани, граждани, събудете се, врагът идва!“ и в същия миг — преди нахлулите да са направили и една крачка — нашите скачат от прозорците и от покривите, както ти разправяше. И след като ги пленят, всички наши падат на колене и викат, че старецът е самият свети Петър, закрилник на града, и изблъскват обратно в прохода хората на императора, като им казват благодарете на Бога затова, че ви пощадяваме, вървете и разказвайте в лагера на вашия Барбароса, че Новият град на папа Александър е закрилян лично от свети Петър.

— И смяташ, че Барбароса ще се хване на такава щуротия?

— Няма, защото не е глупав, но тъй като не е глупав, ще се престори, че й вярва, защото му се ще да приключи с тази история повече, отколкото на вас.

— Да речем, че си прав. А кой ще им открие прохода?

— Аз.

— А как ще намериш такъв мухльо, та да се хване, и такъв лай нар, че да си го заслужава, още повече че, както си казахме, няма да убивате никого?

Баудолино си мислел за оня пуяк граф Дитполд, а за да накарат Дитполд да направи нещо, било достатъчно да му се каже, че то ще навреди на Баудолино. Трябвало само Дитполд да узнае, че има такъв проход и че Баудолино не иска той да бъде открит. Как да станело това? Много лесно, защото Дитполд бил пуснал шпиони да вървят по петите му.

Като се стъмнило, докато се връщал към лагера, Баудолино прекосил една полянка и тръгнал към горичката. Но щом стигнал първите дървета, се спрял и се обърнал тъкмо навреме, за да види при лунната светлина една лека сянка, която пълзяла почти по корем на откритото — бил човекът, когото Дитполд бил пратил да го следи. Изчакал сред дърветата шпионинът почти да се сблъска с него, насочил меча си към гърдите му и докато оня заеквал от страх, му казал на фламандски:

— Познах те, ти си от брабантците. Какво търсиш извън лагера? Говори, аз съм служител на императора!

Оня замънкал нещо за жени и дори го направил доста убедително.

— Добре — казал Баудолино, — така или иначе, хубаво е, че си тук. Следвай ме, имам нужда някой да ми пази гърба, докато свърша една работа.

За шпионина било като манна небесна — не само не го били разкрили, но можел да продължава да следи Баудолино, без да се спотайва. Стигнали трънака, за който бил говорил Троти, и Баудолино нямало нужда да се преструва, че търси плочата, защото наистина се наложило доста да порови, за да я открие, и през това време уж на себе си мърморел за някакво донесение, което уж току-що бил получил от свой човек. Намерил плочата, която наистина изглеждала израсла заедно с храстите наоколо, хвърлил доста труд, за да я очисти от нападалата шума, и разкрил една желязна скара. Заповядал на брабантеца да му помогне да я вдигнат: открили се три стъпала.

— Слушай сега — рекъл му, — вмъкваш се вътре и вървиш по тунела, който навярно тръгва оттук, докато не стигнеш до края му. Накрая сигурно ще видиш светлини. Отваряй си хубаво очите и гледай да запомниш всичко. После се върни, аз ще ти пазя гърба.

Макар и да не му било приятно, на брабантеца му се видяло естествено, че един благородник първо бил поискал от него да му пази гърба, а сега щял да пази неговия, пък той да се излагал на опасност. Баудолино обаче бил извадил меча си, явно за да го пази, но с благородниците човек никога не знае… Шпионинът се прекръстил и скочил в трапа. Когато след двайсетина минути се върнал, задъхан разказал това, което Баудолино и така знаел: че проходът завършвал с решетка, която щяла лесно да се изкърти, и зад която се откривало безлюдно площадче, и че следователно проходът извеждал в центъра на обсадения град.

Баудолино го запитал:

— Имаше ли много завои, или вървя направо?

— Направо — отвърнал оня.

И Баудолино казал, сякаш говорел на себе си:

— Значи изходът е на двайсет-трийсет метра от вратите. Онзи продажник не ме е излъгал.

После се обърнал към брабантеца:

— Разбра какво открихме. При първото ни нападение една шепа смелчаци могат да влязат в града, да си проправят път към вратите и да ги отворят, стига отвън да има друга група, готова да нахълта вътре. Издигането ми е в кърпа вързано. Но не бива да казваш никому какво си видял тази нощ, защото не искам друг да се възползва от откритието ми.

Подхвърлил му с щедър жест една монета и цената на мълчанието му била толкова мизерна, че ако не от преданост към Дитполд, то само за отмъщение шпионинът щял без бавене да изтърчи да разкаже всичко.

Не е трудно човек да си представи какво щяло да стане. С мисълта, че Баудолино иска да запази в тайна новината, за да не навреди на обсадените си приятели, Дитполд изтичал при императора и му разказал, че неговият любимец бил открил вход към града, а не му го издавал. Императорът вдигнал очи към небето, сякаш искал да каже: „И той ли, хитрото му хлапе!“, а после се обърнал към Дитполд:

— Добре, славата ще е за теб. По залез-слънце ще поставя един отряд смели бойци срещу самата врата, ще струпам няколко катапулта и костенурки до храсталака, тъй че ти и твоите хора да се вмъкнете на тъмно в прохода, без да ви усетят. Влизаш в града, отваряш вратите отвътре и след ден-два ето те герой.

Епископът на Спира веднага поискал той да командва отряда пред вратата, защото, както казвал, Дитполд му бил като син — и как човек да не му повярва.

И така, следобеда на Разпети петък Троти видял, че императорските войници се строяват пред вратите, и когато се стъмнило, разбрал, че става дума за изкуствено представление, което да отклони вниманието на обсадените, и че зад всичко това прозира пръстът на Баудолино. Затова повикал само Гуаско, Бойди и Оберто дел Форо и решили да измъкнат един правдоподобен свети Петър, като за целта предложили един от първите консули, Родолфо Небия, който бил с подходяща външност. Изгубили половин час да спорят дали видението трябва да държи кръст, или прословутите ключове, като накрая решили да е кръст, защото в здрача щял да се вижда по-добре.

Баудолино застанал недалеч от вратите, уверен, че битка няма да има, защото преди това някой трябвало да излезе от тунела и да съобщи новината за Небесната подкрепа. И наистина, след време колкото за три молитви, иззад стените се дочула голяма патаклама и един глас, който на всички се сторил свръхчовешки, изревал: „На крак, на крак, верни мои александрийци“ и един хор от земни гласове взел да повтаря: „Свети Петър, свети Петър, о, чудо, о, чудо!“

Но ето че точно в този момент нещата тръгнали наопаки. Както по-късно обяснили на Баудолино, Дитполд и неговите хора бързо били заловени и всички се струпали около тях да ги убеждават, че се е появил свети Петър. Може би всички щели да се хванат на въдицата, но не и Дитполд, който много добре знаел от кого е научил новината за прохода и — глупав, но не чак дотам — се досетил, че е бил подмамен от Баудолино. Изскубнал се тогава от хватката на александрийците и се мушнал в една уличка; ревял така силно, че никой не разбирал на какъв език крещи, и в полумрака всички сметнали, че е от техните. Но когато се покачил на стената, станало ясно, че се обръща към обсаждащите, за да ги предупреди, че им се готви клопка — не било ясно от какво искал да ги предпази, след като онези отвън, докато вратите не се отворели, нямало как да влязат и следователно не били изложени на никаква опасност. Но нямало значение — тъкмо защото бил глупав, Дитполд не изпитвал никакъв страх и стърчал на стената, размахвайки меча си и предизвиквайки всички александрийци. Те пък — спазвайки правилата на обсадата — не могли да понесат факта, че един враг се е покачил на техните стени, макар да идвал отвътре; освен това само малцина били в течение на измамата, докато другите смаяни гледали как един алеманец се разхожда преспокойно в дома им. Тъй че един от тях сметнал за подходящо да го набучи с пиката си в гърба и да го изпрати отвъд стената.

При вида на своя любимец, паднал бездиханен в подножието на крепостта, епископът на Спира полудял и издал заповед за нападение. При нормални обстоятелства александрийците щели да реагират както винаги, обстрелвайки нападателите от зъберите на стените, но докато неприятелите се устремявали към вратите, сред тях се разнесъл слухът, че свети Петър се е появил, за да спаси града от опасността, и че се готвел да поведе защитниците му в победен излаз извън стените. Троти решил да се възползва от недоразумението и пратил своя лъжлив свети Петър да излезе първи от крепостта и да поведе останалите.

С две думи, измислицата на Баудолино, която трябвало да замъти мозъците на обсаждащите, замътила главите на обсадените: александрийците, обхванати от мистичен бяс и свръхвойнствен възторг, се нахвърлили като зверове срещу императорските войски, и то по начин така безпорядъчен и противоречащ на всички правила на бойното изкуство, че епископът на Спира и неговите конници объркани отстъпили, а зад тях отстъпили и тези, които тласкали кулите на генуезките стрелци, оставяйки ги точно досами фаталния трънак. За александрийците това било добре дошло: Анселмо Лекаря със своите хора от Пиаченца веднага се вмъкнал в тунела, който този път се оказал много полезен, и ударил в гръб генуезците с една група смелчаци, които носели пръти с набучени на тях топки горящ катран. И генуезките кули пламнали като сухи дърва в печка. Стрелците започнали да скачат от тях, но александрийците ги чакали долу, за да им видят сметката с тоягите си; една от кулите първо се наклонила и после рухнала, като пръснала рояци искри сред конниците на епископа, конете полудели, внасяйки още по-голям безпорядък сред редовете на императорската войска, а пехотинците също допринесли за бъркотията, защото се мотаели сред редовете на конниците и крещели, че свети Петър се бил явил лично, а може би свети Павел, а друг бил видял и свети Себастиан и свети Тарсис — изобщо целият християнски Олимп бил взел страната на свръхомразния им град.

Когато паднала нощта, в императорския лагер, който вече бил в пълен траур, довлекли трупа на епископа на Спира, пронизан с копие в гърба — явно епископът бил бягал. Фридрих пратил да извикат Баудолино и го попитал какво общо има той с цялата тази история и какво знае за нея и на Баудолино му се дощяло да потъне в земята, защото нея вечер били загинали мнозина храбри milites, сред които и Анселмо Лекаря от Пиаченца, и не малко храбри сержанти и нещастни редници и всичко това в резултат на красивия му план, който трябвало да разреши целия проблем, без на никого да падне и косъм от главата. Той се хвърлил в нозете на Фридрих и си признал истината — че бил намислил да му даде убедителен предлог да вдигне обсадата, но после нещата се развили по известния му начин.

— Аз съм един нещастник, татко мой — казал той. — Не мога да гледам кръв, исках да опазя ръцете си чисти и да спестя нови жертви, а виж каква касапница се получи, всички тези мъртъвци тежат на съвестта ми!

— Проклет да си и ти, и този, който е провалил плана ти — отвърнал Фридрих, повече опечален, отколкото разгневен. — Защото, не го казвай никому, но този предлог наистина би ми бил много полезен. Имам пресни новини: Съюзът се придвижва насам и може би утре ще трябва да се бием на два фронта. Твоят свети Петър би убедил войниците, но сега измря много нещо и моите барони жадуват мъст.

Говорят, че точно сега е моментът да се даде добър урок на хората от града, които — нали ги видели, когато излезли от крепостта — били по-мършави от нас и явно това им било последното усилие.

Било Велика събота. Въздухът бил топъл, ливадите пъстреели от цветя, а дърветата весело се разлиствали. Всички обаче били тъжни като на погребение — хората на императора, защото всеки казвал, че е време да нападнат, но никой нямал желание да тръгне, а пък александрийците, защото след усилието на последния излаз били на седмото небе, но шкембетата им се клатушкали между краката. Така че плодовитият ум на Баудолино бързо заработил.

Той препуснал отново към стените и намерил там Троти, Гуаско и другите водачи в твърде мрачно настроение. Те също били научили за приближаването на Съюзните войски, но знаели от сигурен източник, че от общините не били единодушни по въпроса какво да се прави и даже дали трябва наистина да нападнат Фридрих.

 

— Защото едно е — обърни внимание, господин Никита, тази точка е много деликатна и може би ромеите не са достатъчно деликатни, за да я разберат, — едно е да се защитаваш, когато императорът те обсажда, а друго е да му обявиш война по свой собствен почин. Сиреч, ако баща ти те бие с каиша си, имаш право да се опиташ да му го издърпаш от ръката — това ще е самозащита, — но ако ти пръв вдигнеш ръка срещу баща си, тогава е отцеубийство. А щом веднъж си проявил открито неуважение към свещения римски император, с какво ще държиш споени италианските общини? Разбираш ли, господин Никита, те току-що бяха направили на пух и прах войските на Фридрих, но продължаваха да го признават за свой единствен господар, с други думи, не искаха да им се меси в работите, но тежко им, ако го нямаше, защото тогава щяха да се изпотрепят взаимно, без да разбират дали постъпват добре, или зле, защото мярката за добро и зло беше в края на краищата пак той, императорът.

 

— Следователно — казал Гуаско — най-добре ще е, ако Фридрих вдигне веднага обсадата на Александрия и съм сигурен, че общините ще го оставят да мине и да стигне Павия.

Но как да му помогнат да опази честта си? Вече били опитали с небесното знамение и в резултат александрийците останали доволни, но пак се намирали там, откъдето били тръгнали.

— Може би идеята за свети Петър беше прекалено амбициозна — отбелязал тогава Баудолино. — И после, едно видение или явление, кажи го както искаш, е нещо, което хем го има, хем го няма, и на другия ден може лесно да бъде отречено. И накрая, защо да досаждаме на светците? Наемниците са хора, които не вярват дори в Господа. Единственото, в което вярват, е пълният корем и навиреният член.

— Представи си — обадил се тогава Галяудо, с мъдростта, която Бог, както всички знаем, дарява само народа. — Представи си, че хората на императора заловят една от нашите крави и видят, че е така натъпкана със зоб, че направо ще гръмне. Тогава Червенобрадия и неговите хора ще помислят, че запасите ни от храна ще ни позволят да издържим обсада цели scula sculorum^[7], и тогава и началници, и прости войници ще кажат: тръгваме си, защото иначе и следващият Великден ще ни завари тук.

— Не съм чувал по-голяма глупост — казал Гуаско.

И Троти го подкрепил, като се потупал с пръст по слепоочието, в смисъл че старецът е малко мръднал.

— Пък ако имаше една жива крава, отдавна да сме я изяли, дори сурова — прибавил Бойди.

— Не че ми е баща, но идеята не ми се вижда за изхвърляне — казал Баудолино. — Може би сте забравили, но една крава още ни е останала, и тя е Галяудовата Розина. Въпросът е само в това дали ще успеете да изгребете из целия град толкова зърно, че да натъпчете това животно.

— Въпросът е дали аз ще ти дам това животно, животно такова! — скочил Галяудо. — Защото, за да разберат, че е натъпкана със зърно, трябва не само да я хванат, но и да я изкормят, а пък моята Розина не сме я заклали досега тъкмо защото за мен и за майка ти е като дъщерята, която Господ не ни даде. И няма да дадем на никого да я докосне. По-скоро ще пратя на кланицата тебе, дето от трийсет години не си се мяркал у дома, докато тя си стоеше вкъщи през цялото това време, без да й хрумват разни глупости да бяга.

Гуаско и другите, които миг преди това мислели, че идеята била съвсем идиотска, веднага се убедили в нейната мъдрост, щом Галяудо се обявил срещу нея, и се впуснали да доказват на стареца, че в името на града човек трябва да жертва и собствената си крава и че той напразно предпочитал да заколят Баудолино, защото един изкормен Баудолино не би убедил никого, докато изкормената крава би накарала Червенобрадия да зареже и обсада, и всичко. А колкото до зърното, вярно било, че било кът, но оттук малко, оттам малко, щяло да се събере колкото да натъпчат Розина, особено ако не се гледало много изтънко зърно ли е, плява ли е и дали няма някоя хлебарка или друг бръмбар — по време на война и хлябът бивал такъв.

— Хайде, хайде — прекъсна го Никита. — Няма да ми разправяш сега, че всички сте взели на сериозно смешка от този род.

— Не само че ние я взехме на сериозно, но както ще видиш по-нататък, на сериозно я взе и самият император.

 

Нещата наистина се развили така. В третия час на онази Велика събота всички градоначалници и големци на Александрия се събрали под една арка, където лежала една кльощава и на път да изплези език крава, каквато човек изобщо не можел да си представи, шугава, с окапали косми, с крака като пръчки, вимето й като увиснало ухо, ушите й като издоено виме, погледът й вял, даже и рогата й някак отпуснати, останалото повече скелет, отколкото тяло, не толкова добиче, колкото призрак на добиче, крава от някакъв мъртвешки танц, а майката на Баудолино я галела любовно по главата и й говорела, че в крайна сметка било по-добре така, че нямало повече да страда и че след като си хапнела до насита, щяла да е по-добре и от господарите си.

Хората носели торби със зърно, събрано откъде ли не, и Галяудо ги тикал под муцуната на бедното добиче и го приканвал да яде. Но кравата вече гледала на света с отчаяно безразличие и не си спомняла дори какво означава да преживяш. Тъй че в края на краищата неколцина доброволци я хванали здраво едни за краката, други за главата, трети насила й разтворили челюстите и докато тя слабо мучала в знак на протест, й натъпкали храната в гърлото, както се гушат гъски. После, дали от инстинкт за самосъхранение, или защото живнала при спомена за добрите времена, кравата започнала да дъвче тази Божия благодат и отчасти със собствени сили, отчасти подпомогната от присъстващите, започнала да поглъща храната.

Не било приятно угощение за нещастницата и на няколко пъти на присъствуващите се сторило, че Розина аха-аха ще предаде Богу животинския си дух, защото докато ядяла, току измучавала болезнено, като че ли се телела. Но после жизнените сили взели връх, кравата се изправила на четирите си крака и продължила да яде сама, като навирала муцуната си направо в торбите, които й поднасяли. Накрая това, което видели всички, било една доста странна крава, изключително мършава и печална, с кости, които така изпъквали под кожата, която ги задържала, сякаш напъвали да излязат от нея, и в същото време с огромен корем, подут, набъбнал и опнат, като че ли била бременна с десет телета.

— Няма да го бъде, няма да го бъде — клател глава Бойди пред тази крайно тъжна гледка, — и най-големият глупак ще разбере, че това животно не е охранено, че е само една кравешка кожа, натъпкана с нещо…

— И да помислят, че е охранена — обадил се Гуаско, — как ще повярват, че стопанинът й я извежда да пасе извън града с риска да изгуби и нея, и живота си?

— Приятели — казал Баудолино, — не забравяйте, че тези, дето ще я намерят, които и да са, така пукат от глад, че изобщо няма да гледат дали на едно място е мършава, а на друго — охранена.

И бил прав. Към девет часа Галяудо току-що се бил отдалечил от вратите до една ливада на половин левга от стените, и ето че от храсталаците изскочила група бохемци, които явно били тръгнали да ловят птици, ако въобще можело да се намери жива птица в околността. Видели кравата, не вярвайки на изгладнелите си очи, хвърлили се върху Галяудо, който веднага вдигнал ръце, и го завлекли заедно с добичето му към лагера. Много бързо около тях се насъбрала тълпа войници с изпити лица и хлътнали очи и бедната Розина веднага била заклана от някакъв човек от Комо, който явно знаел занаята, защото свършил всичко само с един удар, и нещастната Розина нямала време да си каже молитвата, ей сега била жива, и вече била издъхнала. Галяудо се разплакал и така сцената добила правдоподобност за всички.

Когато разпрали корема на добичето, станало, каквото трябвало да стане: цялото количество храна било погълнато така набързо, че се изсипало на земята напълно несмляно и всички се убедили, че става дума за зърно. Смайването било толкова голямо, че надделяло над апетита, пък и гладът не бил лишил напълно тези войници от елементарната способност да разсъждават, а това, че в един обсаден град кравите можели да се тъпчат до такава степен, противоречало на всяка човешка и Божия логика. Един сержант измежду изгладнелите присъстващи успял да потисне инстинктите си и решил, че за подобно чудо трябва да се докладва на началството. Новината бързо стигнала до ушите на императора, до когото Баудолино в момента стоял привидно безразличен, но вътрешно напрегнат и тръпнещ в очакване на събитията.

Останките на Розина, едно платнище, в което били събрали несмляното зърно, и окованият Галяудо били докарани пред Фридрих. Мъртва и разполовена, кравата не изглеждала вече нито мършава, нито охранена, и единственото, което се виждало от нея, било обилното зърно в и извън корема й. Обстоятелство, чиято важност Фридрих не можел да подцени, поради което веднага попитал стареца:

— Кой си ти, откъде идеш, чия е тази крава?

И Галяудо, макар да не разбрал нито дума, отвърнал на най-съвършен простонароден език от Палеа:

— Незнам, небях там, нямнищобщо. Ей тъй минавам, изобщо несъм явиждал, квай таз крава?

Естествено и Фридрих нищо не му разбрал и се обърнал към Баудолино:

— Ти знаеш говора на тези говеда. Преведи ми какво каза. Последвала сцена между Баудолино и Галяудо, която в превод гласяла:

— Той казва, че не знае нищо за кравата, че някакъв богат селянин от града му я бил дал да я заведе на паша, и толкоз.

— По дяволите! Кравата е пълна със зърно! Попитай го какво значи това.

— Той казва, че всички крави, след като са яли, преди да смелят храната, са пълни с това, което са изяли.

— Кажи му да не се прави на глупак, че ще го обеся на ей това дърво! В това вонящо село, в това разбойническо свърталище все жито ли дават на кравите да ядат?

Галяудо:

— Ганемасено, ганемаслама, начи требе да раним добитъка с квото има, начи съжито… и сграх.

Баудолино:

— Казва, че не, че само сега, когато липсвало сеното, заради обсадата. И после, че не било само жито, имало и грах.

— Грах ли?

— Грах.

— Дяволите да го вземат, ще го дам на соколите си да го изкълват и на кучетата си да го разкъсат! Какво значи, че им липсва сено, а не им липсват жито и грах?

— Казва, че в града били изклали всички крави от околността и сега имали да ядат пържоли до края на света, но че кравите били изяли всичкото сено и че хората, понеже имат много месо, не ядели хляб, камо ли сушен грах, и затова част от зърното, което имали, го давали на кравите. Казва, че при тях не било както при нас, които имаме всичко, те трябвало да се оправят както могат, защото били бедни обсадени. И казва още, че затова му били дали кравата да я изведе, за да попасе малко трева, иначе от тая храна имала болки и щяла да получи глисти.

— Баудолино, ти вярваш ли на това, което разправя този смахнат дъртак?

— Аз превеждам каквото казва. Доколкото си спомням от детството си, кравите не обичат да ядат жито, но пък коремът на тази е пълен точно с жито и което окото вижда, не може да се отрича.

Фридрих си погладил брадата, присвил очи и се взрял в Галяудо. После се обърнал към Баудолино:

— Баудолино, имам чувството, че вече съм виждал този човек, само че преди много време. Ти не го ли познаваш?

— Драги татко, по тези места аз познавам почти всички. Но сега въпросът е не да разберем кой е този човек, а дали е истина, че в града имат толкова месо и жито. Защото, ако искаш да чуеш искреното ми мнение, те може би се опитват да те измамят и са натъпкали последната си крава с последното си зърно.

— Добре се сети, Баудолино. Това не ми беше дошло наум.

— Ваше величество — намесил се маркизът на Монферато, — да не приписваме на тези простаци повече ум, отколкото имат. Струва ми се, че сме изправени пред ясен знак, че градът е по-добре снабден, отколкото предполагахме.

— О, да, да — обадили се в хор всички останали благородници, от което Баудолино си направил извода, че никога не бил виждал толкова хора групово да си кривят душата, като всеки отлично съзнавал, че всички други си я кривят като него. Но това било знак, че обсадата била станала вече нетърпима за всички.

— И на мен ми се струва така — казал дипломатично Фридрих. — Противниковите войски напират зад гърба ни. Дори да завладеем Роборето, това няма да ни спести сблъсъка с тях. А би било груба грешка да завладеем града и да се затворим зад неговите стени, които са така зле изградени, че биха накърнили нашето достойнство. И затова, благородни господа, ние решаваме следното: да изоставим това жалко градче на неговите жалки кравари и да се подготвим за другия далеч по-достоен сблъсък. Да бъдат дадени съответните разпореждания.

И докато излизал от императорската шатра, се обърнал към Баудолино:

— Пусни този старец. Явно е лъжец, но ако трябва да беся всички лъжци, ти отдавна да не си на този свят.

— Провървя ти, татко — прошепнал Баудолино, докато свалял оковите на Галяудо. — И кажи на Троти, че ще го чакам довечера. Той знае къде.

 

Фридрих действал бързо. Нямало защо да събират палатките, тези разкъсани платнища, в които се бил превърнал лагерът на обсаждащите. Той строил хората си в колона и заповядал да запалят всичко. В полунощ авангардът на войската вече бил тръгнал към полето на Маренго. В далечината, в подножието на Тердонските хълмове, блещукали огньове: там ги чакала войската на Съюза.

След като поискал разрешение от императора, Баудолино пришпорил коня си към Сале и там, на един кръстопът, видял, че го чакат Троти и двама консули на Кремона. Четиримата изминали заедно още една миля, докато стигнали предните постове на Съюза. Там Троти представил Баудолино на двама командири от войската на общините, Езелин от Романо и Анселмо от Довара. Последвали кратки преговори, скрепени накрая с ръкостискане. След това Баудолино прегърнал Троти („Хубава работа свършихме, благодаря ти“, „Не, аз ти благодаря“) и побързал да се върне при Фридрих, който го чакал в края на една поляна.

— Уговорихме се, татко мой. Няма да ни нападат. Нямат нито желание, нито смелост. Ще минем и те ще те приветстват като свой господар.

— До следващия сблъсък — измърморил Фридрих. — Но войската е уморена и колкото по-скоро се разквартирува в Навия, толкова по-добре. Да тръгваме.

В първите часове на Великден в далечината, ако погледнел назад, Фридрих щял да види стените на Александрия осветени от големи огньове. Баудолино се обърнал и ги видял. Знаел, че много от пламъците идели от бойните машини и от другото имущество на императорската войска, и си представял как александрийците танцуват и пеят, за да отпразнуват победата си и настъпилия мир.

След една миля срещнали конен отряд от авангарда на Съюза. Той се раздвоил и образувал нещо като две крила, между които започнали да се изнизват императорските войници. Не се разбирало дали бойците на Съюза искали да ги поздравят, или да избегнат сблъсъка, знае ли човек… Неколцина от Съюза вдигнали оръжието си, което могло да се възприеме като приветствие. А може би било знак за безпомощност или пък на заплаха. Императорът, навъсен, се престорил, че не ги забелязва.

— Не зная — казал той. — Имам чувството, че бягам, и тези тук ме поздравяват. Баудолино, правилно ли постъпвам?

— Правилно, драги татко. Ти отстъпваш колкото и те. Не искат да те нападнат в откритото поле от уважение към теб. И ти трябва да си им благодарен за това уважение.

— Те ми го дължат — упорствал Червенобрадия.

— Щом мислиш, че ти го дължат, бъди доволен, че ти плащат дълга си. От какво се оплакваш?

— От нищо, от нищо. Както винаги ти имаш право.

Призори далече в равнината и по склоновете на първите хълмове забелязали основната противникова войска. Но тя се сливала с маранята и пак не било ясно дали се отдалечавала от предпазливост пред императорската войска, дали й правела път от уважение, или я обкръжавала заплашително. На малки групи войниците на общините се придвижвали, като ту за кратко придружавали императорските редици, ту спирали на някоя височина и ги наблюдавали как преминават, ту пък сякаш бягали от тях. Тишината била пълна, нарушавана само от тропота на конските копита и стъпките на пехотинците. В бледата утрин се виждали тук-таме от едно или друго хълмче да се издигат тънки струйки дим, като че ли една група давала сигнали на друга от върха на някоя кула, скрита от зеленината на хълмовете.

Този път Фридрих решил да изтълкува опасния преход в своя полза, заповядал да вдигнат знамената и гербовете и преминал сякаш бил Цезар Август, покорил варварите. Тъй или иначе, преминал като баща на всички тези бунтарски градове, които същата нощ можели да го разгромят.

След като си открил така пътя за Павия, извикал при себе си Баудолино.

— Зная, че хитруваш както винаги — казал му. — Но все пак трябваше да намеря извинение, за да се измъкна от това блато. Прощавам ти.

— За какво, татко?

— Знам си аз за какво. Но не си мисли, че съм простил на този град без име.

— Той си има име.

— Няма си, защото не съм го кръстил аз. Рано или късно трябва да го разруша.

— Не веднага.

— Не, не веднага. Но преди това, сигурен съм, ще ми извъртиш още някоя от твоите хитрини. Трябваше да разбера онази нощ, че пускам под покрива си един голям мошеник. И чакай, чакай, сега си спомних къде съм го виждал оня с кравата…

Но конят на Баудолино в този миг се уплашил от нещо и Баудолино дръпнал юздите и изостанал назад. Така че Фридрих не успял да му каже какво точно си бил спомнил.