Умберто Еко
Баудолино (24)

24. Баудолино в замъка на Ардзроуни

През март 1190 година армията навлязла в Азия през Витиния, достигнала Лаодицея и се насочила към териториите на селджукските турци. Старият султан на Кония твърдял, че е съюзник на Фридрих, но неговите синове го лишили от власт и нападнали християнската армия. Или може би самият Килидж си бил променил намеренията, това така и не станало ясно. Сблъсъци, леки нападения, истински битки се редували и Фридрих напредвал като победител, но войската му била оредяла от студа, глада и набезите на туркмените, които се появявали изневиделица, нападали по крилата и бързо се измъквали, тъй като познавали добре пътищата и укритията.

Докато прекосявали с мъка изгаряните от слънцето пустинни територии, войниците били принудени да пият собствената си пикоч или кръвта на конете. Когато стигнали пред Кония, армията на кръстоносците се състояла от най-много хиляда конници.

И въпреки това се получила чудесна обсада и младият Фридрих Швабски, макар и болен, се сражавал добре — повел сам атаката срещу града.

— Твърде хладно говориш за младия Фридрих.

— Не ме обичаше. Недоверчив беше към всички; ревнуваше от брат си, който бе на път да му отнеме императорската корона, и разбира се, ревнуваше от мен, макар да не бях от тяхната кръв, заради привързаността, която ми засвидетелстваше баща му. Може би още като малък е бил смутен от начина, по който гледах майка му или по който тя гледаше мен. Ядосваше се на властта, която получих, след като предадох Градала на баща му, и винаги показваше недоверието си към тази история. Когато се заговоряше за похода към Индиите, го чувах да мърмори, че пак сме щели да си приказваме, когато му дойдело времето. Имаше чувството, че всички го изпреварват. Затова и в Кония прояви голяма смелост, макар този ден да беше с треска. Единствено когато баща му го похвали за подвига му, и то пред всички свои барони, видях в очите му да блясва искрица радост. За първи път в живота му, според мен. Отидох да го поздравя и наистина се радвах на подвига му, но той ми благодари разсеяно.

— Ти приличаш на мен, Баудолино. И аз пишех и пиша хрониките на моята империя, като се спирам повече върху дребните зависти, ревности и омрази, които разтърсват семействата на могъщите и водят до големите обществени събития. Императорите също са човешки същества и историята е и история на техните слабости. Но продължавай нататък.

— След като завладяхме Кония, Фридрих веднага изпрати посланици при Левон Арменски с искане да му помогне да прекоси неговите територии. Имаше сключен договор, самите те го бяха предложили. Но Левон не беше изпратил още никого да ни посрещне. Може би се боеше, че може да свърши като султана на Кония. Така че ние тръгнахме напред, без да знаем дали ще получим помощ, и Ардзроуни ни водеше, заявявайки, че пратениците на неговия владетел със сигурност ще се появят. Един юнски ден завихме на юг и като преминахме Ларанда, поехме по склоновете на Таврус и най-сетне видяхме гробище с кръстове. Намирахме се в Киликия, на християнска земя. Веднага бяхме приети от арменския владетел на Сибилия и по-нататък, близо до една проклета река, чието име бих искал да забравя, се срещнахме с пратениците, които идваха от името на Левон. Щом се появиха, Арздроуни ни заяви, че било по-добре те да не го виждат, и изчезна. Срещнахме се с двама благородници, Констант и Балдуин Камардейски. Никога не бях виждал пратеници с по-неясни послания. Единият обяви като предстояща тържествената поява на Левон и на католикоса Григорий; другият шикалкавеше, че макар да имал най-силно желание да подпомогне императора, арменският владетел не можел да покаже на Саладин, че отваря път на неговите врагове, и следователно трябвало да действа изключително предпазливо.

 

След заминаването на посланиците Ардзроуни се появил отново и дръпнал настрани Зосим, който после отишъл при Баудолино и заедно с него се изправили пред Фридрих.

— Ардзроуни казва, че бил далече от мисълта да предаде своя господар, но подозирал, че за Левон щяло да е щастие, ако спреш тук.

— В какъв смисъл? — запитал Фридрих. — Да не би да иска да ми предложи вино и девойки, за да забравя, че целта ми е Йерусалим?

— Вино може би, но примесено с отрова. Каза да си спомниш за писмото на царица Сибила — отвърнал Зосим.

— Откъде знае за това писмо?

— Слуховете са бързи. Ако Левон спре твоя ход, ще направи голяма услуга на Саладин и Саладин може да му помогне да осъществи желанието си да стане султан на Кония, тъй като Килидж и синовете му бяха позорно победени.

— А защо Ардзроуни се е загрижил толкова за моя живот, че чак предава своя господар?

— Единствен нашият Господ Бог Иисус Христос е дал живота си от любов към човечеството. Семето на хората, родени в грях, е подобно на животинското семе: и кравата даже ти дава мляко само ако ти й дадеш сено. Какво учи това свято правило? Че Ардзроуни не би се отказал да заеме един ден мястото на Левон. Той е уважаван от много арменци, а Левон не е. И следователно, ако спечели признанието на свещения римски император, той, Ардзроуни, би могъл един ден да се опре на по-могъщия от своите приятели. Ето защо предлага да вървим до неговия замък Даджиг, все по брега на тази река, и да изчакаме твоите хора тук наоколо. Докато чакаме да разберем какво в действителност ще ни предложи Левон, ти ще можеш да живееш у него, Ардзроуни, защитен от всякакви опасности. И препоръчва най-вече да си много внимателен с храната и пиенето, които някой от съотечествениците му би могъл да ти предложи.

— Дявол ги взел — изревал Фридрих, — вече цяла година непрекъснато попадам от едно змийско гнездо в друго! Моите прекрасни германски князе са като невинни агънца в сравнение с тези хора тук и знаеш ли какво ще ти кажа? Дори свръхневерните миланчани, които ми създадоха толкова главоболия, ме нападаха открито, а не се опитваха да ми теглят ножа, докато спя! И какво ще правим?

Синът Фридрих го посъветвал да приеме поканата. По-добре било да се пази от един ясен противник, отколкото от множество незнайни врагове.

— Прав е, татко мой — съгласил се Баудолино. — Ти ще се подслониш в този замък, а аз и моите приятели ще ти бъдем като ограда, тъй че никой да не може да се приближи до теб, нито денем, нито нощем, без да мине през нашите тела. Ще вкусваме преди теб всичко, което ти предлагат. Не казвай нищо, не съм мъченик. Всички ще знаят, че ние ще пием и ядем преди теб и никой няма да сметне за разумно да отрови някой от нас, защото после твоят гняв ще се стовари върху всеки един от обитателите на тази крепост. Твоите хора имат нужда от почивка, Киликия е населена с хора християни, султанът на Кония вече няма сили да превали планините и да те нападне отново, Саладин е твърде далеч, тук околността е цялата в скали и ровове, които осигуряват чудесна естествена защита, струва ми се, че тази земя е подходяща за укрепване на силите на всички ни.

След цял ден ход към Селевкия навлезли в една теснина, през която можели да минат само като следват плътно реката. Изведнъж проходът се разширил и реката вече течала бавно и дълго под лек наклон, за да се ускори по-късно и после да навлезе в следващо ждрело. На неголямо разстояние от брега като огромна гъба се извисявала кула с неправилни очертания, която изпъквала пред очите на идващия от изток, докато слънцето залязвало зад нея, така че на пръв поглед не можело да се каже дали е дело на човек, или на природата. Едва с приближаването си пътникът различавал огромното струпване на канари и крепостта, кацнала върху него, която властвала над равнината и над венеца от околните планини.

— Тука, господарю — казал Ардзроуни, — можеш да установиш войската си на лагер и те съветвам да го направиш ей там, край реката, където има място за палатките и вода за хората и животните. Замъкът ми не е голям и моят съвет е да дойдеш горе само с шепа верни хора.

Фридрих наредил на сина си да остане с войската и да се погрижи за лагера. Решил да вземе със себе си само десетина души и групата на Баудолино и неговите приятели. Синът се опитал да възрази, като казал, че искал да бъде близо до баща си, на не повече от миля разстояние. И този път проявил недоверие към Баудолино и неговите приятели, но императорът останал непоклатим.

— Ще спя в този замък — казал той. — Утре сутрин ще се изкъпя в реката, а за да направя това, нямам нужда от вас. Ще я преплувам, за да ви пожелая добро утро.

Синът отвърнал, макар и с неохота, че волята на баща му била за него закон.

Фридрих се отделил от войската с десетимата си воини, следвали го Баудолино, Поета, Киот, Борон, Абдул, Соломон и Бойди, който водел окования Зосим. Всички се чудели как човек може да се изкачи до този замък, но като заобиколили канарите, открили, че откъм запад отвесният склон бил по-полегат, достатъчно, за да се изкопаят и покрият с каменна настилка стъпалата на една пътека, по която можели да преминат един до друг само два коня. Всички, които искали да се изкачат по нея с враждебни намерения, трябвало да се движат по пътеката бавно, така че двамина стрелци от зъберите на замъка можели да изтребят всички нападатели двама по двама.

В края на стръмнината се откривал широк портал, който въвеждал във вътрешния двор. Покрай портала пътеката отбивала встрани, следвайки отблизо стената, като се стеснявала и водела край ръба на пропастта до една друга, по-малка врата в северната част на замъка. И свършвала там, до бездната.

Влезли в двора, сред който се издигал истинският замък, чиито стени били настръхнали от зъбери, пазени на свой ред откъм зидовете, отделящи двора от пропастта. Фридрих разположил своите хора по външните зъбери, за да наблюдават отвисоко пътеката. Ардзроуни сякаш нямал други хора, освен неколцина телохранители, които пазели вратите и коридорите.

— Нямам нужда от войска тук — казал той с горделива усмивка. — Аз съм недосегаем. И това тук, ще видиш, свещени императоре, не е военно укрепление, а убежище, където се занимавам със своите научни изследвания върху въздуха, огъня, земята и водата. Ела, ще ти покажа къде можеш да отседнеш по начин, достоен за теб.

Изкачили се по едно стълбище и след втория завой се озовали в обширна оръжейна зала с няколко скамейки, украсена с рицарски доспехи и оръжия по стените. Ардзроуни отворил една дървена врата, обкована с желязо, и ги въвел в разкошно обзаведена стая. В нея имало легло с балдахин, скрин от тъмно дърво със златни купи и свещници, над който се извисявало нещо като бюфет, и една голяма камина, приготвена за запалване, с цепеници и късове от нещо, подобно на въглища, но намазани с някакво вещество, служещо навярно за подхранване на огъня, и всичко това добре подредено върху сухи съчки и покрито с уханни клонки.

— Това е най-добрата стая, с която разполагам — казал Ардзроуни, — и за мен е чест да ти я предложа. Не те съветвам да отваряш този прозорец. Гледа на изток и утре сутрин слънцето може да ти досади. През цветните му стъкла обаче, чудо на венецианското изкуство, светлината се процежда меко.

— Никой ли не може да се вмъкне през него? — запитал Поета.

Ардзроуни отворил с труд прозореца, който бил снабден с множество резенца и заключалки.

— Вижте колко е високо. А зад двора са стените, където вече бдят вашите хора.

И наистина, виждали се външните стени, горният коридор, по който на интервали преминавали стражите, и — на един изстрел с арбалет — върху подставка, укрепена между зъберите на стената, две големи силно вдлъбнати метални чинии. Фридрих попитал какво представляват.

— Това са архимедови огледала, с които древният учен е потопил римските кораби, обсадили Сиракуза — отговорил Ардзроуни. — Всяко обикновено огледало улавя и връща успоредни светлинните лъчи, които падат върху неговата повърхност, и поради това отразява предметите. Но ако огледалото не е плоско, а изкривено по подходящ начин, както учи геометрията, царицата на науките, лъчите не се отразяват успоредно, а се съсредоточават всички пред огледалото в една точка, определена от степента на неговото изкривяване. Ако насочиш огледалото така, че да улавя лъчите на слънцето в момента на най-силния му блясък, и направиш тъй, че да се съберат всички заедно в същата далечна точка, съсредоточаването на толкова лъчи в тази определена точка поражда горене и можеш да запалиш дърво, такелажа на кораб, бойна машина или трънаците около враговете си. Огледалата са две, защото едното е така изгънато, че да поразява надалече, другото опожарява близките неща. И така с тези два извънредно прости уреда мога да защитя замъка си по-добре, отколкото ако имах хиляда стрелци.

Фридрих казал, че Ардзроуни би трябвало да го научи да действа с това тайно оръжие, защото с него стените на Йерусалим щели да рухнат по-бързо от йерихонските, не от звука на тръбите, а от лъчите на слънцето. Ардзроуни отвърнал, че е на услугите на императора. След това затворил прозореца и добавил:

— Оттук стаята не се проветрява, но въздух влиза от други процепи. Макар че е лято, тъй като стените са дебели, през нощта може да ти стане студено. Вместо да палим камината, която пуши неприятно, съветвам те да се завиеш с тези кожи върху леглото. Прости ми грубостта, но Господ Бог ни е създал с тяло: зад тази вратичка в това килерче, виждаш сам, седалката не е много царствена, но всичко, което твоето тяло пожелае да изхвърли, ще падне в една щерна в подземието, без да овони помещението. В стаята се влиза само през вратата, през която току-що минахме. Зад нея, след като я залостиш отвътре, ще останат твоите придворни, които ще трябва да спят на тези пейки, но ще осигуряват спокойствието ти.

Гостите забелязали над камината един кръгъл барелеф — глава на Медуза с виещи се като змии коси, жумяща и разтворила месести устни, зад които тъмнеела бездънна празнина. („Като онази Медуза, която видяхме с теб, господин Никита, в подземния резервоар.“) Заинтригуван, Фридрих попитал какво е това.

Ардзроуни обяснил, че е ухо на Дионисий.

— Това е една от моите магии. В Константинопол се намират още стари камъни от този вид, трябваше само да пробием дупка в устата. Под нас има една стая, в която обикновено стоят войниците от малкия ми гарнизон, но докато ти, императоре, живееш тук, тя ще бъде опразнена. Всичко, което се говори долу, излиза от тази уста така ясно, сякаш говорещият е застанал зад главата. По този начин, когато искам, мога да чуя какво си говорят моите хора.

— Да можех да зная какво си говорят моите братовчеди — казал Фридрих. — Ардзроуни, ти си ценен човек. И за това ще си говорим. Сега да решим какво ще правим утре. Сутринта искам да се изкъпя в реката.

— Ще можеш да слезеш до нея пеша или на кон — казал Ардзроуни, — и то без да прекосяваш двора, през който влязохме. Зад вратата на оръжейната има стълбичка, която води към по-малкия двор. През него излизаш направо на главната пътека.

— Баудолино — казал Фридрих, — разпореди се да подготвят няколко коня в това дворче за утре сутрин.

— Татко мой — отвърнал Баудолино, — прекрасно зная колко обичаш да се хвърляш в най-бурни води. Но сега си уморен от пътя и от всички изпитания, които преживя. Не познаваш водите на тази река, която ми се струва пълна с въртопи. Защо искаш да се излагаш на опасност?

— Защото не съм толкова стар, колкото мислиш, синко, и защото, ако не беше толкова късно, щях веднага да отида на реката, толкова се чувствам потънал в прах. Ако императорът вони, то трябва да е само от маслото на миропомазването… Нареди да приготвят конете.

— Както казва Еклисиаст — обадил се плахо раби Соломон, — никога не плавай срещу течението на реката.

— А кой е казал, че ще плавам срещу течението — засмял се Фридрих. — Ще плавам по него.

— Не е необходимо човек да се мие прекалено често — казал Ардзроуни, — и то трябва да става само под ръководството на опитен лекар, но тук ти си господарят. По-скоро, понеже е още рано, за мен би било чест, макар и незаслужена, да те разведа из моя замък.

Повел ги отново по стълбището към долния етаж и минали през голям салон, подреден за вечерния пир и вече осветен от огромни свещници. После прекосили една зала, пълна с табуретки — в едната й част бил изграден голям обърнат охлюв: спираловидна структура, която се стеснявала като фуния с отвърстие в центъра.

— Това е стаята на стражите, за която ти разказвах — казал Ардзроуни. — Ако човек говори тук, близо до този отвор, може да бъде чут в твоята спалня.

— Ще ми е интересно да го чуя как действа — казал Фридрих.

Баудолино се пошегувал, че през нощта щял да слезе в стаята, за да го поздрави, докато спял. Фридрих се засмял и му казал да не го прави, защото тази нощ искал да си почине на спокойствие.

— Освен ако — добавил — не трябва да ми съобщиш, че султанът на Кония се готви да влезе през комина.

След това Ардзроуни ги превел през един коридор и влезли в една зала с просторни сводове, в която проблясвали искри и се кълбели облаци пара. В големи казани вряло някакво разтопено вещество, виждали се колби, реторти, аламбици и други странни съдове. Фридрих запитал Ардзроуни дали не произвежда злато, но оня с усмивка обяснил, че не се занимава с алхимически глупости. Казал обаче, че умее да позлатява метали и да получава еликсир, който макар да не осигурявал дълъг живот, то поне удължавал с малко твърде краткия живот, който ни бил отреден от съдбата.

Фридрих казал, че не желае да го опитва.

— Господ е определил продължителността на нашия живот и трябва да се примиряваме с Неговата воля. Все едно е дали ще умра утре, или ще доживея до сто години. Всичко е в ръцете на Бога.

Раби Соломон отбелязал, че думите му са много мъдри, и двамата се разговорили по въпроса за небесните повели и тогава за първи път Баудолино чул Фридрих да говори за тези неща.

Докато двамата беседвали, Баудолино забелязал с крайчеца на окото си, че Зосим се бил вмъкнал през малка врата в едно съседно помещение и че Ардзроуни, разтревожен, веднага го последвал. Като заподозрял, че Зосим знае някакъв проход, през който да избяга, той тръгнал подир двамата и се озовал в малка стая, в която имало само един скрин със седем позлатени глави отгоре му. Всички те представяли едно и също брадато лице, като всяка била закрепена върху отделна подставка. Явно били направени, за да съдържат реликви, защото се виждало, че лицето на всяка можело да се отваря като капак на кутия, закрепен към задната част на главата с печат от тъмен восък.

— Какво търсиш? — обърнал се Ардзроуни към Зосим, без да забележи присъствието на Баудолино.

Зосим отговорил:

— Чух, че си произвеждал реликви и че затова ти служели тези странни уреди за позлатяване на метали. Това са глави на Кръстителя, нали? Виждал съм ги и на други места и сега със сигурност зная произхода им.

Баудолино се покашлял възпитано. Ардзроуни рязко се обърнал и в уплаха вдигнал ръце пред устата си и завъртял очи.

— Моля ти се, Баудолино, не казвай на императора, че ще заповяда да ме обесят! — прошепнал той. — Така е, това са реликвеници с истинската глава на Йоан Кръстител. Всяка съдържа човешки череп, подложен на специално опушване, за да се смали и да добие старинен вид. Аз живея на тази земя без никакви природни богатства, без ниви и без добитък, и средствата ми са ограничени. Произвеждам реликви, наистина, и те се търсят много както в Азия, така и в Европа. Достатъчно е да пласирам две от тези глави далече една от друга, например едната в Антиохия, а другата — в Италия, и никой няма да се досети, че са две.

Усмихвал се с мазно смирение, сякаш искал разбиране за един съвсем лек грях.

— Никога не съм се съмнявал, че си добродетелен човек, Ардзроуни — засмял се Баудолино. — Задръж си главите, но да излизаме бързо, че иначе ще събудим подозрение у другите, и най-вече у императора.

Излезли тъкмо когато Фридрих привършвал своята размяна на религиозни разсъждения със Соломон. Императорът запитал какви други чудеса можел да им покаже домакинът и Ардзроуни, нетърпелив да ги отдалечи от тази зала, ги повел по коридора. Стигнали до затворена двукрила врата, до която имало един жертвеник, подобен на тези, които езичниците използвали за своите приношения и от които Баудолино бил виждал много отломки в Константинопол. Върху него били струпани съчки и клонки. Ардзроуни ги полял с някаква гъста тъмна течност и с една от факлите, които осветявали коридора, ги запалил. От жертвеника лумнал огън и след няколко минути се дочуло някакво подземно бълбукане, някакво скърцане, докато Ардзроуни, вдигнал ръце към тавана, произнасял заклинания на непознат варварски език, като обаче от време на време хвърлял по някой поглед към гостите си, сякаш да им даде да разберат, че изобразява жрец или магьосник. Накрая, за удивление на всички, двете крила на вратата се отворили, без някой да ги бил докоснал.

— Това са чудеса на хидравлическото изкуство, което изучавам, като следвам знанията на мъдрите александрийски учени отпреди много векове — усмихнал се гордо Ардзроуни. — Много е просто: под жертвеника има метален съд с вода, която се затопля от огъня. Тя се превръща в пара и през един сифон, който всъщност е една извита тръба, парата изпълва една кофа, в която се изстудява и се превръща отново във вода; от тежестта на водата кофата се спуска надолу и чрез малката макара, на която е провесена, задвижва два дървени цилиндъра, които от своя страна завъртат осите на вратата. И тя се отваря. Просто, нали?

— Просто ли? — казал Фридрих. — Направо удивително! Наистина ли гърците са познавали тези чудеса?

— Тези и много други. Египетските жреци също са ги познавали. Те са използвали тази хитрост, за да отварят само с глас вратите на храма, и вярващите са го възприемали като чудо — обяснил Ардзроуни.

После приканил императора да прекрачи прага. Влезли. Насред залата се издигал друг странен уред: кожено кълбо, закрепено към кръгла плоскост чрез две дръжки, изгънати под прав ъгъл; плоскостта представлявала капак на метален казан, под който били струпани дърва. От горната и от долната част на кълбото излизали две тръбички, завършващи с човки, обърнати в противоположни посоки. При вглеждане човек забелязвал, че двете дръжки, свързващи кълбото с кръглата плоскост, всъщност били тръби, които долу тръгвали от казана, а горе се вмъквали във вътрешността на кълбото.

— Казанът е пълен с вода. Сега ще я загреем — казал Ардзроуни и отново запалил буен огън.

След няколко минути водата закипяла, след това се чуло свистене, отначало по-слабо, после силно, и кълбото започнало да се върти между двете дръжки, а човките пуфкали кълбета пара. Кълбото се въртяло така известно време, след това движението му се позабавило и Ардзроуни побързал да запуши двете тръбички с мека глина.

— И тук принципът е прост — казал той. — Водата в казана завира и се превръща в пара, която изпълва кълбото. Парата излиза от кълбото бурно и в противоположни посоки през двете тръбички и му придава въртеливо движение.

— И за какво друго лъжливо чудо са го използвали? — запитал Баудолино.

— За никакво, но то доказва една голяма истина — позволява да се докосне с пръст съществуването на празното пространство.

Борон това и чакал. Щом чул да се говори за празното пространство, веднага настръхнал и запитал как тази хидравлична играчка можела да докаже съществуването на празното пространство.

— Много просто — казал Ардзроуни. — Водата от казана се превръща в пара и изпълва кълбото, парата излиза от кълбото, като го кара да се върти; когато кълбото се забавя, знак, че в него вече няма пара, запушваме човките. И тогава какво остава в казана и в кълбото? Нищо, тоест празно пространство.

— Бих искал да го видя — казал Борон.

— За да го видиш, трябва да отвориш кълбото, а тогава въздухът веднага ще влезе в него. Но има едно място, където можеш да стоиш и да усетиш присъствието на празното пространството. Ще го усещаш обаче за кратко време, защото, останал без въздух, ще умреш от задушаване.

— И къде е това място?

— Горе, в една стая над нас. Сега ще ти покажа как мога да създам празно пространство в тази стая.

Вдигнал факлата и показал друга машина, която до този момент била останала незабелязана в полумрака. Била много по-сложна от двете предшестващи, защото, така да се каже, вътрешностите й били извадени на показ. Представлявала огромен алабастров цилиндър, в който се виждала неясната сянка на нещо като барабан, стърчащ наполовина от големия цилиндър и свързан в горната си част с грамадна дръжка, която можела да бъде задвижвана с две ръце като лост. Ардзроуни задвижил този лост и гостите видели как барабанът първо се издигнал, а после се спуснал, докато стигнал дъното на външния алабастров цилиндър. От горната част на алабастровия цилиндър излизала дебела тръба, направена от здраво съшити животински мехури. Тази тръба излизала навън през тавана на стаята. А долу, в основата на цилиндъра, имало отвор.

— И така — обяснил Ардзроуни, — тук нямаме вода, а само въздух. Когато вътрешният барабан се спусне, той сгъстява въздуха, който се намира в алабастровия цилиндър, и го изгонва през долния отвор. Когато лостът издига барабана, той задвижва едно капаче, което запушва долния отвор, тъй че въздухът, изгонен от алабастровия цилиндър, да не може да се върне назад. Когато барабанът се изкачи напълно, той задвижва друго капаче. То пуска въздуха, идещ през тръбата от животински мехури от горната стая, тази, за която ви говорих. Когато барабанът се спусне отново, то изтласква през долния отвор и този въздух. Полека-лека моята машина изсмуква целия въздух от горе и го вкарва тук, тъй че в онази стая над нас се създава празно пространство.

— А в нея не влиза ли отнякъде друг въздух? — запитал Баудолино.

— Не. Веднага щом машината се задейства, чрез тези въженца, свързани с лоста, се затварят всички дупки и процепи, през които в стаята може да проникне въздух.

— Но с това изобретение би могъл да убиеш човека, който се намира горе — казал Фридрих.

— Бих могъл, но никога не съм го правил. Веднъж поставих в стаята един петел. След опита се качих горе и петелът лежеше мъртъв.

Борон поклатил глава и прошепнал на ухото на Баудолино:

— Не му вярвай, той лъже. Ако петелът е умрял, това ще значи, че празното съществува, но тъй като то не съществува, петелът трябва да е още жив и здрав. Или може да е умрял, но от мъчението. — После се обърнал към Ардзроуни и казал високо: — Чувал ли си някога, че животните умират и в дъното на празни кладенци, където гаснат свещите? Някои вадят извод, че там нямало въздух, и значи имало празно пространство. А всъщност в дъното на кладенците липсва само тънкият въздух, но гъстият и зловонният остава и именно той задушава и хората, и пламъка на свещите. Вероятно същото се случва и в твоята стая. Ти изсмукваш тънкия въздух, но остава гъстият, който не може да се диша, и той е бил достатъчен, за да умори петела.

— Престанете — прекъснал ги Фридрих. — Всички тези машинарии са прекрасни, но освен онези огледала горе нито една не може да се използва за обсада или в битка. Тогава за какво служат? Да вървим, гладен съм. Ардзроуни, ти ми обеща хубава вечеря. Мисля, че е дошло време за нея.

Ардзроуни се поклонил и повел Фридрих и неговите хора към зала, която изглеждала наистина разкошна, поне за хора, които седмици наред се били хранили с оскъдните военни дажби. Ардзроуни им предложил най-доброто от арменската и туркменската кухня, включително техните тежки сладкиши, от които гостите получили усещането, че се давят в мед. Както се били уговорили, Баудолино и другарите му опитвали всяко блюдо, преди то да бъде поднесено на императора. Против правилата на дворцовия етикет (но по време на война етикетът претърпява множество изключения) всички седели на една маса и Фридрих весело се тъпчел и наливал, сякаш бил равен с тях, и слушал заинтригуван диспута между Борон и Ардзроуни.

Борон казвал:

— Ти продължаваш да упорстваш и да говориш за празното пространство, сякаш то е пространство, в което няма никаква материя, дори въздушна. Но пространство без материя не може да съществува, защото пространството е взаимоотношение между материи. Освен това не е възможно празното пространство да съществува, защото, както ни учат всички велики философи, природата се бои от него и не може да го търпи. Ако изсмучеш въздуха от една тръбичка, потопена във вода, водата се изкачва, защото не може да остави пространство, опразнено от въздух. Освен това слушай, всички предмети падат към земята, но статуята от метал по-бързо от късчето плат, защото на въздуха му е трудно да издържи тежестта на статуята, докато значително по-лесно издържа плата. Птиците летят, защото като махат с криле, придават на въздуха движение, което ги поддържа въпреки тежестта им. Те са поддържани от въздуха така, както рибите са поддържани от водата. Ако нямаше въздух, птиците щяха да падат, но обърни внимание, със същата скорост, с каквато би паднало всяко друго тяло. Между другото, ако в небето имаше празно пространство, звездите щяха да имат безкрайна скорост, защото нямаше да бъдат задържани в падането си, или в обикалянето си, от въздуха, който се съпротивлява на тяхното огромно тегло.

Ардзроуни му отвръщал:

— Кой е казал, че скоростта на едно тяло е пропорционална на неговото тегло? Както учи Йоан Филопон, тя зависи от движението, което му е придадено. И освен това, я ми обясни, ако нямаше празно пространство, как щяха да се преместват телата? Щяха да се блъскат о въздуха, който нямаше да им позволява да минат.

— Не е така! Когато едно тяло раздвижва въздуха, който се намира там, където отива тялото, въздухът заема мястото, което тялото е оставило! Също както когато двама души вървят в противоположни посоки по тясна пътека. Глътват си коремите, прилепват се всеки до стената и така полека-лека единият се протърква в едната посока, другият — в другата и в края на краищата единият заема мястото на другия.

— Да, защото всеки от двамата посредством силата на волята си придава движение на своето тяло. Но не е така при въздуха, който не притежава воля. Той се мести под напора на тялото, което се блъска в него. В момента, в който един предмет се движи и упражнява натиск върху въздуха, който е отпреде му, въздухът още не се е преместил и следователно не е заел мястото, което предметът току-що е напуснал, за да го тласне. И какво има на това място, макар и само за един миг? Има празно пространство!

До този момент Фридрих се бил забавлявал да следи диспута, но вече се отегчил.

— Хайде, млъквайте — казал. — Утре, ако искате, можете да оставите друг петел в горната стая. Сега ме оставете да изям този тук. И се надявам, че са му теглили ножа по обикновения начин.