Умберто Еко
Баудолино (38)

38. Баудолино в часа на равносметката

Когато Баудолино и Бойди стигнали до Хиподрума, пламъците на пожара вече били напреднали към него и трябвало да си пробиват път сред тълпа ужасени ромеи, които не знаели накъде да бягат, защото едни викали, че врагът идел от едната страна, а други — че идел от обратната. Намерили параклиса, насилили вратата, затворена със слаба верига, и влезли в подземния проход, след като запалили факлите, които им бил дал Главореза.

Вървели дълго, защото явно проходът свързвал Хиподрума с Константиновата стена. След това се изкачили по няколко стъпала, пропити с влага, и усетили воня на леш. Не било миризма на пресен труп: било, така да се каже, миризма на миризма, миризма на плът, която се била разложила, а след това изсъхнала.

Навлезли в един коридор, който по-нататък се разклонявал вдясно и вляво. По стените му една до друга се отваряли безброй ниши, жилища на едно подземно население от мъртъвци, които изглеждали почти живи. Тези същества, които стояли напълно облечени и изправени в своите тесни вдлъбнатини, навярно поддържани от железни пръчки откъм гръбнака, били, разбира се, мъртви, но времето сякаш не било завършило над тях своето разрушително дело, защото тези изсушени лица с цвят на гьон, тези празни орбити, тези беззъби усмивки създавали впечатление за живот. Не били скелети, а тела, сякаш изсмукани от сила, която била изсушила и раздробила вътрешностите им, без да засяга освен костите, още и кожата, а може би и част от мускулите.

 

— Бяхме попаднали, господин Никита, в една мрежа от катакомби, в които векове наред катабатските монаси бяха полагали труповете на събратята си, без да ги погребват, защото една чудодейна комбинация от почва, въздух и някакво вещество, стичащо се по туфа на подземието, ги запазваше почти незасегнати от гниенето.

— Мислех, че това вече не се практикува, и не бях чувал нищо за Катабатското гробище, знак, че този град пази от нас още много тайни. Но съм слушал, че някои монаси в миналото, за да помогнат на природата, оставяли труповете на събратята си да киснат осем месеца във влагата на туфа, после ги измъквали, измивали ги с оцет, излагали ги на открито за няколко дни, обличали ги отново и пак ги поставяли в нишите им, за да може балсамиращият въздух на това място да ги обрече някак на изсушеното им безсмъртие.

 

Като напредвали край шпалира на покойните монаси, всички в тържествените си одежди, сякаш още готови да отслужат литургия и да целуват със сивкавите си устни блестящите икони, съзирали тук лица, изпънати в аскетични усмивки; там други, на които милостта на надживелите ги била залепила бради и мустаци, така че да изглеждат внушителни като приживе, и затворила клепачите им, за да приличат на спещи; по-нататък трети, които били оголени до костта на черепа, но още носели по скулите си кори от втвърдена кожа. Някои с вековете се били изкривили и напомняли уродливи природни чудеса, зародиши, излезли насила от майчиния корем, нечовешки същества, върху чиито сгърчени тела неестествено стояли везани епитрахили с избледнели шарки и стихари, които на пръв поглед изглеждали бродирани, а всъщност били разядени от годините и от червеите. На други пък дрехите се били свлекли, разнищени от времето, и под дрипите прозирали мършавите им телца и ребрата им, покрити от тънка кожица, изпъната като на барабан.

 

— Ако от милосърдие е била създадена тази благочестива картина — говореше Баудолино на Никита, — живите са били твърде немилосърдни, като са превърнали спомена за тези покойници в непрекъсната и неминуема заплаха, с нищо не допринасяща за примиряването на живите с мисълта за смъртта. Как можеш да се молиш за душата на някой, който те гледа от тези стени и ти казва: „Аз съм тук и няма да се мръдна оттук“, как можеш да се надяваш на възкресението на плътта и на преображението на земните ни тела в деня на Страшния съд, ако тези тела са още тук, от ден на ден все по-разядени? За съжаление, виждал съм доста трупове в живота си, но поне можех да се надявам, че след като се превърнат в пръст, един ден ще изскочат красиви и румени като рози. Ако там, горе, казвах си, след свършека на свършеците ще се разхождат образи като тези, за предпочитане е Адът, който, колкото и да ни горят и бодат, поне ще прилича на това, дето си го имаме тук… Бойди, по-малко чувствителен от мен към въпросите на Страшния съд, се опитваше да повдигне дрехите на мъртъвците, за да види в какво състояние са срамните им части, но щом някои са ги изложили на показ, как да се сърдиш на други, че любопитстват да ги видят?

 

Преди да свърши мрежата на коридорите, двамата стигнали една кръгла зала, чийто купол имал в средата си отвор, откриващ следобедното небе. Безспорно кладенецът на равнището на пода служел за проветряване на залата. Угасили факлите. Телата на мъртвите монаси, вече огрени не от пламъка им, а от сивата светлина, която се разливала над нишите, изглеждали още по-страшни. Сякаш при дневната светлина щели да възкръснат. Бойди се прекръстил.

Накрая коридорът, по който вървели, завършвал в разширението за разходки зад колоните, обкръжаващи криптата, в която за пръв път били видели Зосим. Приближили се на пръсти, защото вече виждали някакви светлини. Също като през онази далечна нощ криптата била осветена от два горящи триножника. Липсвал само кръглият купел, използван от Зосим за неговите магии. Пред иконостаса Борон и Киот вече чакали изнервени. Баудолино казал на Бойди да се появи между двете колони отстрани на иконостаса, сякаш е дошъл по пътя на двамата, докато той самият щял да остане скрит.

Бойди изпълнил нареждането му и другите двама го приели без изненада.

— Значи Поета е обяснил и на теб как да дойдеш тук? — запитал Борон. — Навярно не е казал на Баудолино, иначе не би била нужна тази предпазливост. Ти досещаш ли се защо ни е свикал?

— Спомена нещо за Зосим, за Градала, отправи ми странни заплахи — отвърнал Бойди.

— И на нас — казали Киот и Борон.

В този момент чули глас откъм иконостаса, който сякаш идел от устата на Пантократора. Баудолино забелязал, че очите на Христос били като два черни бадема, знак, че зад иконата някой наблюдавал какво става в криптата. Макар и променен, гласът му бил познат. Бил гласът на Поета.

— Добре дошли — произнесъл той. — Вие не ме виждате, но аз ви виждам. Държа лък и бих могъл да ви пронижа, преди да побегнете.

— Но защо, Поете, какво сме ти направили? — запитал уплашен Борон.

— Какво сте сторили знаете по-добре от мен. Но да пристъпим към главното. Влез, нещастнико.

Дочуло се глухо стенание и иззад иконостаса се появила, люшкайки се, човешка фигура.

Макар че отдавна не го били виждали, макар че едва се влачел, скован и изгърбен, макар че косите и брадата му били вече побелели, те разпознали Зосим.

— Да, това е Зосим — казал гласът на Поета. — Срещнах го случайно вчера да проси на една уличка. Сляп е и осакатен, но е той. Зосиме, разкажи на нашите приятели какво ти се е случило, след като избяга от замъка на Ардзроуни.

С плачлив глас Зосим започнал разказа си. Бил откраднал главата, в която бил скрил Градала, и избягал, но понеже не притежавал и дори никога не бил виждал картата на Козма, не знаел накъде да върви. Блуждал, докато мулето му не издъхнало, мъкнал се из най-негостоприемните земи на света със зеници, изгорени от слънцето, които бъркали Изтока със Запада и Севера с Юга. Най-сетне попаднал в някакъв град, населен от християни, които му помогнали. Казал им, че е последният от Влъхвите, защото другите били предали Богу дух и били погребани в една църква в далечния Запад. Казал с тържествен глас, че в реликвеницата си носел светия Градал, който трябвало да връчи на отец Йоан. Местните хора били чували за Градала и отеца, коленичили пред него и го въвели с тържествено шествие в своя храм, в който той бил поканен да седне на епископския престол и всеки ден да изрича пророчества, да дава съвети, да яде и пие колкото желае, обкръжен от почитта на всички.

Накратко, като последен от светите царе и пазител на свещения Градал, Зосим се превърнал в най-висока духовна власт за общността. Всяка сутрин отслужвал месата и във върховния момент, освен виното и хляба, показвал и мощехранителницата си и вярващите, коленичили пред него, твърдели, че вдъхват небесните й ухания.

Те му водели дори развалените жени, за да ги върне в правия път. Той им казвал, че Божията милост е безкрайна, и ги свиквал в църквата, когато се стъмвало, за да прекара с тях, казвал, в непрестанна молитва цялата нощ. Разпространил се слухът, че бил превърнал всички тези клетници в добродетелни Магдалини, които се били посветили на неговата служба. През деня му приготвяли най-вкусни ястия, поднасяли му най-изтънчени вина, пръскали го с благовонни масла; а нощем бдели заедно с него пред олтара така усърдно, казвал Зосим, че на следната утрин той се появявал с очи, белязани от това разкаяние. Най-сетне бил намерил своя рай и решил, че никога няма да напусне това благословено място.

Зосим въздъхнал дълбоко, след това прокарал ръка пред очите си, сякаш в своя мрак още виждал някаква мъчителна сцена.

— Приятели мои — продължил, — при всяка мисъл, която ви се яви, винаги питайте: „Ти от нашите ли си, или идваш от врага?“ Аз бях забравил това свято правило и обещах на целия град, че за светия Великден ще отворя реликвеницата и ще покажа най-сетне свещения Градал. На Разпети петък, докато бях сам, я отворих и намерих вътре един от онези отвратителни черепи, изработени от Ардзроуни. Кълна се, че бях скрил Градала в първата реликвеница отляво и взех точно нея, преди да избягам. Но някой, без съмнение един от вас, бе променил реда на главите и в тази, която бях взел, Градала го нямаше. Който кове желязото, трябва да знае какво иска да направи от него — коса, меч или брадва. Аз реших да запазя мълчание. Отец Агатон живял три години с камъче в устата, докато не се научил да практикува мълчанието. И така аз съобщих на всички, че ми се е явил ангел небесен, който ми е казал, че в града има още много грешници и затова никой не е достоен да види тази свята вещ. Прекарах вечерта на Светата събота, както приляга на един честен монах, в самобичуване, но изглежда, съм прекалил, защото на сутринта се чувствах тъй обезсилен, сякаш, да ми прости Господ тази мисъл, бях прекарал нощта в пиянство и блудство. Извърших службата, олюлявайки се, и в най-тържествения момент, в който трябваше да покажа реликвеницата на вярващите, се спънах в най-горното стъпало на олтара и се стоварих надолу. Реликвеницата ми се изплъзна от ръката, разтвори се при удара о пода и всички видяха, че не съдържа никакъв Градал, а само един изсушен череп. Няма нищо по-несправедливо, скъпи приятели, от наказанието на праведния, който е съгрешил, защото на най-големия грешник е простен последният грях, но на праведния дори и първият не е. Вярващите решиха, че съм ги измамил, аз, който допреди три дни, Господ ми е свидетел, бях действал напълно честно. Нахвърлиха се върху мен, разкъсаха дрехите ми, биха ме с тояги така, че осакатиха завинаги краката, ръцете, гърба ми, и после ме завлякоха пред техния съд, където бе решено да ми избодат очите. Прогониха ме извън портите на града като краставо куче. Не можете да си представите колко страдах. Скитах се като просяк, сляп и сакат, и така, сакат и сляп, след дълги години скиталчество бях приет в един керван на сарацински търговци, които пътуваха към Константинопол. Единствената милост получих от неверници, дано Господ ги възнагради, като не ги осъди, както заслужават. Прибрах се преди няколко години тук, в родния си град, където живях от просия, и за щастие една добра душа един ден ме хвана за ръка и ме доведе при развалините на този манастир, където, пипнешком, разпознавам местата и вече мога да прекарвам нощите, без да страдам от студ, жега или дъжд.

— Това е историята на Зосим — казал гласът на Поета. — Състоянието му свидетелства, че поне този път е искрен. Значи някой друг измежду нас, виждайки къде Зосим е скрил Градала, е разменил местата на главите, за да му позволи да поеме към злощастието си и да отклони всички подозрения от себе си. Но този някой, който е взел главата с Градала, е същият, който е убил Фридрих. И аз зная кой е той.

— Поете! — възкликнал Киот — Защо говориш така? Защо свика само нас тримата, а не и Баудолино? Защо не ни каза нищо долу, при генуезците?

— Извиках ви тук, защото не можех да повлека със себе си една човешка отрепка из този град, завладян от врага. Защото не исках да говоря пред генуезците и още по-малко пред Баудолино. Баудолино няма нищо общо с нашата история. Един от вас ще ми даде Градала и оттам нататък всичко ще е само моя грижа.

— Защо си сигурен, че Градалът не е у Баудолино?

— Баудолино не може да е убил Фридрих. Той го обичаше. Баудолино не е имал интерес да открадне Градала, той единствен сред нас искаше наистина да го отнесе на отеца от името на императора.

И накрая, опитайте се да си спомните какво се случи с шестте глави след бягството на Зосим. Всеки от нас взе по една, аз, Борон, Киот, Бойди, Абдул и Баудолино. Вчера, след като срещнах Зосим, отворих своята. В нея имаше опушен череп. Що се отнася до тази на Абдул, спомнете си, Ардзроуни я отвори, за да постави черепа в ръцете му като амулет или нещо подобно, когато умираше, и сега е с него в гроба му. Баудолино даде своята на Праксей, той я отвори пред очите ни и в нея имаше череп. Следователно остават три реликвеници и те са вашите. На вас тримата. Аз вече зная кой от вас притежава Градала и зная, че и той го знае. Зная също, че го притежава не случайно, а защото е скроил плана си още от момента, в който е убил Фридрих. Но искам да прояви смелост да си го признае, да признае пред нас, че ни е мамил дълги години. След като си признае, ще го убия. Затова, решавайте. Който трябва да говори, нека говори. Стигнали сме до края на нашето пътешествие.

 

— Тук, господин Никита, се случи нещо изключително. От своето скривалище аз се помъчих да вляза в положението на тримата си приятели. Да предположим, че един от тях, нека го наречем Его, е сигурен, че притежава Градала и че е виновен за нещо. Той би си казал, че щом се е стигнало дотук, му е изгодно да рискува докрай, да грабне меч или кинжал, да се втурне в посоката, от която е дошъл, и да бяга, докато не стигне водоема и не излезе на открито. Това, предполагах, очакваше Поета. Тъй като може би още не е бил сигурен кой от тримата притежава Градала, бягството на единия от тях би му го разкрило. Представих си обаче, че Его може до този момент да не е отворил своята реликвеница и да не знае дали притежава Градала, но все пак да има някакви угризения във връзка със смъртта на Фридрих. Тогава Его би трябвало да изчака да види дали някой от другите двама, който си знае, че притежава Градала, няма да побегне преди него. Той значи няма да се помръдне. Но ще види, че и другите двама не се помръдват. Значи — ще си помисли той, — никой от тях двамата не притежава Градала, а и е убеден, че сам не заслужава никакво подозрение. Следователно — ще заключи той — Поета подозира мен и трябва да бягам. Изплашен, ще посегне към дръжката на меча или кинжала и ще направи първата крачка. Но като види, че и другите двама правят същото, ще се спре, заподозрял, че те са по-гузни от него. Тъкмо това се случи в криптата. Всеки от тримата, мислейки като този, когото нарекох Его, първо остана на мястото си за миг, после направи една крачка и след това отново се спря. И това беше очевиден знак, че нито един от тях не е сигурен дали притежава Градала, но че и тримата крият нещо, за което биха могли да бъдат обвинени. Поета го разбра много добре и го обясни на тях така, както аз го бях разбрал и го обясних сега на теб.

Тогава гласът на Поета прокънтя:

— Негодници сте и тримата. Всеки от вас знае, че е виновен. Аз зная — винаги съм знаел, — че и тримата сте се опитали да убиете Фридрих, и може би и тримата сте го убили, така той е умрял три пъти. Онази нощ излязох много рано от стаята на стражите и се върнах там последен. Не успявах да заспя, може би бях пил много, три пъти ходих да пикая на двора, останах навън, за да не ви събудя. Докато бях навън, чух да излиза Борон. Тръгна по стълбата към долния етаж и го проследих. Отиде в стаята с машините, приближи се до цилиндъра за празно пространство и много пъти задвижи лоста. Не разбирах защо го прави, но на следния ден се досетих. Или Ардзроуни му беше поверил нещо, или сам се бе досетил, но явно стаята, в която цилиндърът произвеждаше празно пространство, тази, в която бе умъртвил петела, беше стаята, в която спеше Фридрих и която Ардзроуни е използвал, за да се отървава от враговете си, предлагайки им лицемерно гостоприемство. Ти, Бороне, си движил лоста, за да създадеш в стаята на императора празно пространство, или, тъй като ти не вярваш в празното пространство, оня гъст въздух, в който знаеш, че свещите угасват и животните се задушават. Фридрих е започнал да се задъхва; отначало си е помислил, че е отровен, и е взел Градала, за да изпие противоотровата, съдържаща се в него. Но е паднал на пода бездиханен. На сутринта ти си бил готов да откраднеш Градала, използвайки суматохата, но Зосим те е изпреварил. Ти си го видял и си видял къде го скрива. Не ти е било трудно да разместиш главите и при тръгването си взел тази с Градала.

Борон беше плувнал в пот.

— Поете — извика, — прав си, влязох в стаята с помпата. Спорът с Ардзроуни бе събудил любопитството ми. Опитах се да я задвижа, без да зная, кълна ти се, с коя стая е свързана. Но от друга страна, бях убеден, че помпата не действа. Поиграх си, признавам, но само толкова, нямах никакви престъпни намерения. И после, ако е вярно това, което казваш, как ще обясниш, че в стаята на Фридрих дървата в камината бяха изгорели докрай? Ако допуснем все пак, че празно пространство може да бъде създадено, тъй че някой да бъде убит, в него не би могъл да гори никакъв огън…

— Не се занимавай с камината — строго изрече гласът на Поета, — за нея има друго обяснение. По-добре отвори своята реликвеница, щом си толкова уверен, че не съдържа Градала.

Призовавайки Бог да го порази, ако някога изобщо е допускал, че Градалът може да е у него, Борон разчупи с кинжала си печата и на пода се изтърколи едно черепче, дори по-дребно от другите, които бяхме видели дотогава, защото може би Ардзроуни не се бе поколебал да оскверни и детски гробчета.

— Добре, не е у теб — продължи гласът на Поета, — но това не те оневинява за туй, което си сторил… Да поговорим за теб, Киоте. Ти си излезе веднага след това с вид на човек, който има нужда от свеж въздух. Но трябва да си имал нужда от много въздух, щом стигна чак стените с архимедовите огледала. Проследих те и те видях. Докосна ги, раздвижи огледалото, което събираше лъчите на близко разстояние, както ни беше обяснил Ардзроуни, наклони го явно не как да е, защото действаше много внимателно, и насочи огледалото тъй, че при изгрева на слънцето да събере лъчите си върху прозореца на стаята на Фридрих. Добре си го насочил, защото тези лъчи са запалили дървата в камината. Вече празното пространство, създадено от Борон, е отстъпило пред новия въздух, който е подхранил огъня. Знаел си какво ще направи Фридрих, като се събуди полузадушен от пушека. Щял да помисли, че е отровен, и щял да отпие от Градала. Зная, и ти беше пил от него нея вечер, но не бяхме достатъчно внимателни и не забелязахме какво си направил, докато си го връщал след това в ковчежето. Явно на пазара в Галиполи си купил отрова и си капнал от нея в Градала. Планът ти е бил съвършен. Само че не си знаел какво е направил Борон. Фридрих е отпил от твоята чаша с отрова, но не когато се е запалил огънят, а преди това, когато Борон му е изсмуквал въздуха.

— Ти си луд бе, Поете — извика Киот, бледен като платно. — Аз не знам нищо за Градала, виж, отварям моята реликвеница… Ето, виждаш ли черепа?

— Добре, не е у теб — изрече гласът на Поета. — Но не отричаш, че си местил огледалата.

— Не се чувствах добре, ти сам го каза, исках да подишам нощния въздух. Поиграх си с огледалата, но Бог да ме убие, ако съм знаел, че ще запалят огъня в онази стая! Смяташ ли, че през всички тези години не съм си спомнял за тази моя непредпазливост и не съм се питал дали огънят не е пламнал по моя вина и дали смъртта на Фридрих не е свързана по някакъв начин с това? Години на мъчителна несигурност. Ти сега всъщност ми носиш облекчение, като ми казваш, че така или иначе, по това време Фридрих е бил вече мъртъв! Но за отровата, как можа да изговориш такава клевета? Онази вечер отпих от чашата съвсем искрено, изпълнен с възвишено чувство за саможертва…

— Вие всички сте невинни агънца, нали? Невинни агънца, които цели петнайсет години сте живели със съмнението, че сте убили Фридрих. Това не важи ли и за теб, Бороне?… Но да видим сега нашия Бойди. Ти остана единственият, у когото може да е Градалът. Онази вечер ти не излезе от стаята. На другата сутрин като всички нас откри Фридрих, паднал на пода. Не си го очаквал, но се възползва от случая. Отдавна си го замислял. От друга страна, ти беше единственият, който имаше причини да ненавижда Фридрих, защото той бе избил при стените на Александрия много твои другари. В Галиполи каза, че си купил онзи пръстен със съживяващото вещество. Но никой не бе те видял, когато си се пазарил с търговеца. Кой казва, че наистина е съдържал такъв лек? Отдавна си се бил подготвил с твоята отрова и си разбрал, че моментът е настъпил. Сметнал си, че може би Фридрих само е припаднал, и му изля отровата в устата, обявявайки, че искаш да го свестиш. Едва тогава, внимавайте добре, едва тогава Соломон установи, че той е мъртъв.

— Поете — изстена Бойди и падна на колене, — да знаеш само колко пъти през тези години съм се питал дали случайно този мой лек не е бил наистина отровен. Но сега, слава Богу, ти ми казваш, че Фридрих вече е бил умрял, убит от някой от тези двамата, или и от двамата.

— Няма значение — каза гласът на Поета, — важното е било намерението ти. Но за него ти ще отговаряш пред Бога. Аз искам само Градала. Отваряй!

С треперещи ръце Бойди се опита да отвори реликвеницата си, но на три пъти не успя да разчупи восъчния печат. Докато клечеше, Борон и Киот се бяха отстранили от него, сякаш той вече беше несъмнената жертва. При четвъртия опит кутията се отвори и всички видяха, че и този път вътре има череп.

— Проклятие! — изрева Поета и излезе иззад иконостаса.

 

— Беше самото олицетворение на яростта и умопомрачението, господин Никита, и аз вече не разпознавах в него някогашния си приятел. Но в този миг си спомних за деня, в който отидох да разгледам реликвениците, след като Ардзроуни ни беше предложил да ги вземем със себе си и след като Зосим, тайно от нас, вече е бил скрил Градала в една от тях. Вдигнах една от главите, доколкото си спомням, първата отляво, и я разгледах внимателно. След това я поставих обратно. Възстановявах си този момент с почти петнайсетгодишна давност и се виждах как поставям главата вдясно, на края на редицата от останалите шест. Когато Зосим е слязъл, за да избяга с Градала, спомняйки си, че го е сложил в първата глава отляво, е взел тази, която всъщност е била втората. Когато на тръгване си разпределяхме главите, аз взех последната. Явно е била тази на Зосим. Споменах ти, че без да казвам на никого, бях взел и главата на Абдул след неговата смърт. Когато след това извадих една от двете, за да я подаря на Праксей, без съмнение съм дал тази на Абдул — още тогава го разбрах, защото тя се отвори много лесно, тъй като печатът вече беше счупен от Ардзроуни. Така в продължение на почти петнайсет години съм носил със себе си Градала, без да го зная. Вече бях толкова сигурен в това, че не ми беше необходимо да отварям главата. Все пак го направих, стремейки се да не вдигам шум. Макар че там, зад колоната, беше тъмно, успях да видя, че Градалът е вътре, положен с вдлъбнатото напред и дъно, което изпъкваше отзад, закръглено като череп.

 

В този момент Поета дърпал тримата един след друг за дрехите, обсипвал ги с ругатни и им крещял да не се опитват да се подиграват с него, като че ли го бил обсебил някакъв демон. Баудолино оставил своята реликвеница зад колоната и излязъл от скривалището си.

— Градалът е у мен — казал.

Поета застинал от изненада. Почервенял като варен рак и изсъскал:

— Ти си ни лъгал през цялото време. А аз те смятах за най-чистия от нас!

— Не съм ви лъгал. До тази вечер и аз не знаех. Ти си объркал реда на главите.

Поета протегнал ръце към приятеля си и креснал с пяна на уста:

— Дай ми го!

— Защо на теб? — възразил Баудолино.

— Това е краят на нашето пътешествие — повторил Поета. — Беше неуспешно пътешествие и това е единствената ми възможност. Дай ми го, или ще те убия!

Баудолино отстъпил крачка назад, поставил ръце върху дръжките на своите арабски ками.

— Не се съмнявам, че си способен, след като заради тази чаша си убил Фридрих.

— Глупости — отвърнал Поета. — Нали чу, че тия тримата вече си признаха.

— Три признания са твърде много за едно убийство — казал Баудолино. — Аз бих казал, че макар всеки да е извършил това, което е извършил, ти си ги оставил да го направят. Щеше да е достатъчно, когато си видял, че Борон задвижва лоста на празното пространство, да му попречиш да го стори. Щеше да е достатъчно, когато си видял, че Киот мести огледалата, да предупредиш Фридрих преди да изгрее слънцето. Не си го направил. Искал си някой да убие Фридрих, за да можеш ти по-късно да се възползваш от това. Но не мисля, че някой от тези трима нещастни приятели е причинил смъртта на императора. Като те слушах да говориш зад иконостаса, си спомних за главата на Медузата, чрез която в стаята на Фридрих се чуваше всичко, което се прошепваше в отвора на охлюва долу. Сега аз ще ти кажа какво се е случило. Още преди началото на похода към Йерусалим теб не те свърташе на едно място и искаше да заминеш сам за царството на отеца, отнасяйки Градала. Чакал си само удобния случай да се отървеш от императора. След това, разбира се, ние щяхме да тръгнем с теб, но явно ние не сме представлявали грижа за теб. Или може би си имал намерение да направиш това, което направи Зосим, изпреварвайки те. Не зная. Отдавна трябваше да се досетя, че кроиш планове само за себе си, но явно приятелското чувство е замъглявало разсъдъка ми.

— Продължавай — изхилил се Поета.

— Продължавам. Когато Соломон купи в Галиполи противоотровата, спомням си много добре, че търговецът му предложи още едно такова шишенце, което обаче съдържало отрова. Когато излязохме от тържището, за известно време те изгубихме от поглед. После ти се появи отново, но беше без пари, защото, както ни обясни, те били обрали. Всъщност, докато ние сме обикаляли пазара, ти си се върнал при онази шатра и си купил отровата. Не ти е било трудно да размениш шишенцето на Соломон със своето по време на дългия път през земите на султана на Кония. Вечерта преди смъртта на Фридрих ти го посъветва, на висок глас, да се снабди с противоотрова. Така си дал идеята на добрия Соломон, който предложи своята — или по-точно твоята — отрова. Навярно си имал миг на уплаха, когато Киот реши да изпробва течността, но може би вече си знаел, че ако се поеме малко количество от нея, тя не е опасна, докато, за да умре, човек трябва да я изпие цялата. Мисля, че през нощта Киот се е нуждаел от чист въздух именно защото и малката глътка му е била подействала, но не съм напълно сигурен в това.

— А в какво си сигурен? — запитал Поета все така с подигравателен смях.

— Сигурен съм в това, че преди да видиш какво правят Борон и Киот, вече си имал свой план. Отишъл си в залата, където се намираше охлювът, през чийто отвор се говореше, за да се чуе в стаята на Фридрих. Между другото, ти и тази вечер доказа, че тази игра ти харесва, и когато те чух да говориш иззад иконостаса, нещата започнаха да ми се изясняват. Приближил си се до Дионисиевото ухо и си повикал Фридрих. Мисля, че си се представил за мен, разчитайки на това, че по пътя от един етаж на друг гласът се променя. Казал си, че съм аз, за да бъдеш по-убедителен. Предупредил си Фридрих, че някой е сложил отрова в храната му, че дори един от нас е получил страшни болки и че Ардзроуни вече е пратил своите убийци. Посъветвал си го да отвори ковчежето и да изпие веднага противоотровата на Соломон. Нещастният ми баща ти е повярвал, изпил е течността и е издъхнал.

— Забавна история — казал Поета. — А камината?

— Може би наистина е била запалена от лъчите на огледалото, но след като Фридрих е бил вече труп. Камината не е влизала в твоя план, не е била част от него, но който я е запалил, ти е помогнал да ни заблудиш. Ти си убил Фридрих и едва днес ми помогна да го разбера. Бъди проклет! Как си могъл да извършиш това престъпление, това отцеубийство — да умъртвиш единствено от жажда за слава човека, който те облагодетелства? Не си ли даваше сметка, че отново си присвояваш чужда слава, както направи с моите стихове?

— Това се казва новина — засмял се Бойди, който се бил отърсил вече от уплахата си. — Великият поет, който кара други да му пишат стиховете!

Това унижение, след множеството провали от тези дни, съчетано с отчаяното желание да притежава Градала, тласнало Поета към крайни действия. Измъкнал меча си и се нахвърлил върху Баудолино с вик:

— Ще те убия, ще те убия!

 

— Няколко пъти съм ти казвал, господин Никита, че съм миролюбив човек. Бил съм твърде мек към себе си. В действителност, открих го вчера, аз съм страхливец, Фридрих е бил прав онзи ден. В този момент ненавиждах Поета от цялата си душа, исках да го видя мъртъв, но въпреки това не мислех да го убивам, а само той да не ме убие. Отскочих назад към колоните, после се вмъкнах в прохода, през който бях дошъл. Бягах в тъмнината и чувах неговите заплахи, докато ме преследваше. В прохода нямаше светлина, а да напредвам пипнешком означаваше да докосвам труповете край стените; като намерих едно отклонение наляво, се впуснах в тази посока. Но той ме следваше по шума от стъпките ми. Най-сетне видях светлинка и се озовах в дъното на кладенеца, през който се бях спуснал на идване. Беше се стъмнило вече и едва ли не по чудо виждах точно над главата си луната, която осветяваше мястото, където се намирах, и хвърляше сребристи отблясъци върху лицата на мъртъвците. Може би те именно ми подсказаха, че не можеш да измамиш собствената си смърт, когато ти диша във врата. Спрях. Видях как Поета идва към мен и покрива очите си с лявата си ръка, за да не вижда неочакваните домакини. Сграбчих една от проядените дрехи и я дръпнах с все сила. Един от труповете се срути точно между мен и Поета, като вдигна облак прах — тялото и тъканта се разпадаха, щом се докоснеха до земята. Главата на мумията се откъсна и се претърколи в краката на моя преследвач точно под лунния лъч, показвайки му ужасяващата си усмивка. Поета се спря за миг потресен, след това изрита черепа. Аз сграбчих други два трупа от отсрещната страна и ги запратих право в лицето му. „Махни я тая леш от мен!“, викаше Поета, като отпъждаше люспите изсъхнала кожа, които хвърчаха край главата му. Не можех да продължавам вечно тази игра, бих изскочил вън от светлия кръг и попаднал отново в мрака. Стиснах двете арабски ками и ги насочих пред себе си. Поета се хвърли към мен, вдигнал с две ръце меча си, за да ми разцепи главата, но се спъна във втория скелет, който беше блъснал точно пред себе си, изтърва меча и рухна върху мен. Аз паднах по гръб и опрях лакти на земята… Видях лицето му съвсем близо до моето, кръвясалите му очи, впити в моите, усетих мириса на неговия бяс, зловонния дъх на звяра, разкъсващ плячката си, почувствах пръстите му, които стискаха гърлото ми, чух скърцането на зъбите му… Реагирах инстинктивно, вдигнах лакти и нанесох два удара с камите отляво и отдясно на тялото му. Чух шум на съдран плат и ми се стори, че двете остриета се срещат в средата на вътрешностите му. Видях как лицето му побелява и тънка струйка кръв руква от устата му. Челото му се опря о моето и кръвта му накваси устните ми. Не помня как се освободих от прегръдката му, оставих камите си да стърчат от тялото му и го отхвърлих от себе си. Поета се плъзна встрани, широко отворените му очи се взираха в луната. Беше мъртъв.

— Първият човек, който си убил в живота си.

— И дано бъде последният. Беше мой приятел от младостта, другар в хиляди приключения в продължение на повече от четирийсет години. Искаше ми се да заплача, но после си спомних какво беше направил и ми идеше да го убия втори път. Изправих се с мъка, защото бях започнал да убивам във възраст, когато човек няма вече ловкостта на най-добрите си години. Задъхан се довлякох до дъното на прохода, влязох отново в криптата, видях другите трима бледи и разтреперани, почувствах се изведнъж облечен в достойнството на своя сан и на осиновен син на Фридрих. Не трябваше да показвам ни най-малка слабост. Изправен, обърнал гръб на иконостаса, сякаш бях архангел сред архангелите, изрекох: „Правосъдието бе въздадено! Наказах със смърт убиеца на свещения римски император!“.

 

Баудолино отишъл да прибере своята реликвеница, измъкнал от нея Градала, издигнал го като просфора над главите на останалите и казал само:

— Някой да иска да каже нещо?

— Баудолино — обадил се Борон, като все още не успявал да овладее треперенето на ръцете си, — тази вечер преживях повече, отколкото през всички години, преживени с теб. Безспорно не е твоя вината, но нещо се счупи между нас, между мен и теб, между мен и Киот, между мен и Бойди. Преди малко, макар само за няколко мига, всеки от нас горещо пожела да е виновен другият, за да свърши кошмарът. Това не е вече приятелство. След падането на Пндапетцим останахме заедно само случайно. Това, което ни свързваше, беше търсенето на предмета, който държиш в ръце. Казвам търсенето, а не самият предмет. Сега зная, че той е бил през цялото време с нас, и въпреки това ние много пъти сме били на косъм от смъртта. Тази вечер разбрах, че не трябва да притежавам Градала, нито да го дам на някого, а само да поддържам жив пламъка на неговото търсене. Така че задръж тази паница, която има силата да увлича хората само когато те не я намират. Аз ви напускам. Ако има начин да се измъкна от града, ще го направя колкото мога по-бързо и ще започна да пиша за Градала и моят разказ ще бъде единствената ми сила. Ще пиша за рицари, по-добри от нас, и който ме прочете, ще бленува за чистотата, а не за нашите низости. Сбогом на всички вас, останали мои приятели. Неведнъж ми е било хубаво да мечтая заедно с вас.

Казал тъй и изчезнал натам, откъдето бил дошъл.

— Баудолино — обадил се Киот, — мисля, че Борон направи най-добрия избор. Аз не съм учен като него и не зная дали бих могъл да напиша историята на Градала, но зная, че ще намеря на кого да я разкажа, за да я напише той. Борон е прав, ще остана верен на своето многогодишно търсене на Градала, ако съумея да накарам други да го пожелаят. Дори няма да говоря за тази чаша, която държиш в ръцете си. Може би ще кажа само, както казах някога, че е камък, паднал от небето. Дали ще е камък, чаша, копие, няма значение. Важното е никой да не го намери, инак другите ще престанат да го търсят. Ако искаш моя съвет, скрий го: нека никой не го открие, за да не убие мечтата си. Освен това и аз бих се чувствал неловко сред вас, бихте ме връщали към твърде много мъчителни спомени. Ти, Баудолино, се превърна в ангел мъстител. Може би е трябвало да направиш това, което си направил, но аз не искам да те виждам повече. Сбогом.

И също напуснал криптата.

Тогава заговорил Бойди, и то, след толкова години, отново на говора на Фраскета:

— Баудолино, аз не хвърча в облаците като онези двамата и не мога да разказвам истории. Смешни ми са тези, които тръгват да търсят по света нещо, дето го няма. Важни са нещата, дето ги има, само че не трябва да се показват на всички, защото завистта е ужасен звяр. Този Градал е свят, повярвай ми, защото е прост като всички свети неща. Не зная къде ще го поставиш, но всяко място освен това, за което ще ти кажа след малко, ще бъде грешка. Чуй какво ми дойде наум. Помниш, че след като умря бедният ти баща Галяудо, Бог да го прости, всички в Александрия започнаха да говорят, че е редно на спасителя на един град да се издигне паметник. После знаеш как става: говори се, говори се, и нищо не се прави. Аз обаче, като обикалях селата да продавам жито, бях открил в една порутена църквица близо до Вила дел Форо една чудесна статуя, докарана отнякъде. Представлява едно прегърбено старче, което крепи на главата си нещо като воденичен камък, може би камък за основа на постройка, или голяма пита сирене, върви го разбери какво точно, и сякаш се е превило на две, защото тежестта не му е по силите. Помислих си, че такъв образ иска да каже нещо, макар и да не разбирах какво, но нали знаеш как стават тези работи, ти правиш една фигура, после други измислят какво тя означава, нали може да се изтълкува и така, и така. Гледай какво съвпадение, си казах тогава, това би могло да бъде статуята на Галяудо, ще я вградим над вратата или в страничната стена на катедралата като малка колона, на която питата ще служи за капител, и ето ти точно смисъла, че той сам издържа тежестта на цялата обсада. Отнесох я вкъщи и я скрих в плевнята. Щом заговорех с другите за нея, всички одобряваха идеята. Но след това стана тъй, че като сме добри християни, трябва да тръгнем за Йерусалим, и тръгнах с другите и аз, тогава ми се виждаше свята работа. И нямаше връщане. Сега се прибирам у дома и само гледай след толкова години как ще ме посрещнат тези от нашите, които още не са се тътнали, а пък за младите ще съм този, който е тръгнал с императора за Йерусалим и който има повече от магьосника Вергилий неща за разказване вечер край огнището. Пък може преди да умра и да ме направят консул. Връщам се вкъщи и без да казвам нищо никому, отивам в плевнята, измъквам статуята, издълбавам някак си една дупка в това, което е на главата й, и мушвам там Градала. После го покривам с хоросан, посипвам го с чакъл, тъй че нищо да не се вижда, и отнасям статуята в катедралата. Зазиждаме я здраво нейде нависоко и тя остава там per omnia saecula saeculorum^[1], тъй че никой да не може нито да я смъкне, нито да види какво носи на тиквата си баща ти. Ние сме млад град и без много бръмбари в главата, но Божията благословия не вреди никога. Ще умра аз, ще умрат синовете ми, а Градалът ще си стои все там и ще пази града ни, без никой да знае, нали Господ Бог ще знае и това ще е достатъчно. Какво ще кажеш?

— Този край — господин Никита — ми се видя най-добрия за паницата, още повече че, макар много години да се бях старал да го забравя, единствен знаех произхода й. След всичко, което малко преди това бях извършил, вече не знаех защо съм се родил на тоя свят, тъй като през целия си живот ни веднъж не бях сторил нещо свястно. С този Градал, ако го запазех, бих натворил само нови глупости. Прав беше добрият Бойди. Би ми било приятно да се върна с него, но какво щях да правя в Александрия, с всичките си спомени за Коландрина, и да сънувам всяка нощ Хипатия. Благодарих на Бойди за добрата идея, увих Градала в парцала, в който го бях носил през цялото време, но без реликвеницата му. „Ако трябва да пътуваш и те срещнат разбойници — казах му, — тази глава, която има вид на златна, веднага ще ти я грабнат, а на простата паница няма да й обърнат внимание. Взимай я, Бойди, и тръгвай, и нека Господ ти помогне в начинанието ти. Върви, искам да остана сам.“ Така си тръгна и той. Огледах се и си спомних за Зосим. Нямаше го. Не зная кога беше побягнал. Навярно бе чул някой да вика на друг, че ще го убие, а животът беше научил нашия приятел да избягва свадите. Познаваше наизуст тези места и бе се измъкнал пипнешком, докато ние бяхме заети с друго. Беше ни създавал доста неприятности, но бе наказан за тях. Пожелах му да продължава просешкия си занаят и Бог да му е на помощ. И така, господин Никита, аз прекрачих трупа на Поета, изминах обратно пътя по познатия ми проход на мъртъвците и излязох близо до Хиподрума, осветен от пожара. Ти знаеш какво ми се случи веднага след това, а малко по-късно срещнах теб.