Умберто Еко
Баудолино (25)

25. Баудолино вижда Фридрих да умира на два пъти

Вечерята се проточила до късно вечерта и императорът пожелал да се оттегли. Баудолино и приятелите му го последвали до спалнята му, която отново огледали внимателно на светлината на двете факли, закрепени на стените. Поета поискал да провери и отвора на камината, но той се стеснявал почти веднага, тъй че през него никой не можел да мине.

— Оттук и димът едва минава — казал той.

Погледнали и в килерчето, но явно никой нямало да може да се изкачи от дъното на отходния канал.

До леглото, до запаления вече светилник, имало кана с вода и Баудолино понечил да отпие от нея. Поета отбелязал, че не било изключено някой да посипе с отрова възглавницата, до която Фридрих можел да си опре устата, докато спи. Нямало да е зле, рекъл, императорът да има винаги подръка противоотрова, никога не се знаело…

Фридрих им казал да не прекаляват с подозренията, но раби Соломон смирено поискал думата.

— Господарю — казал той, — знаеш, че макар да съм юдей, се посветих напълно на делото, което ще увенчае твоята слава. Твоят живот е толкова скъп за мен, колкото и моят. Чуй ме. Сдобих се в Галиполи с едно извънредно силно средство против отрови. Вземи го — добавил и измъкнал стъкленичка изпод робата си, — давам ти го, защото в моя беден живот ще имам твърде малко случаи да бъда заплашен от могъщи врагове. Ако случайно през някоя от тези нощи се почувстваш зле, веднага го изпий. Ако са ти били дали нещо вредно, това ще те спаси веднага.

— Благодаря ти, раби Соломон — казал трогнат Фридрих. — Хубаво сторихме ние, тевтонците, когато решихме да закриляме хората от твоето племе, и ще постъпваме така и в бъдните векове, кълна ти се в името на моя народ. Приемам твоята спасителна течност и виж сега какво ще направя. — Измъкнал от пътната си торба ковчежето с Градала, което вече винаги носел ревниво със себе си. — Ето, виж — повторил, — изливам течността, която ти, юдеят, ми подари, в чашата, която е съдържала кръвта на Иисуса.

Соломон се поклонил, но озадачен прошепнал на Баудолино:

— Лечебната напитка на един юдей, която се превръща в кръвта на лъжемесията… Дано ми прости Господ Бог, да се свети вовеки името Му. Но всъщност тази история за Месията сте я измислили вие, гоите, а не Йешуа от Назарет, който е бил праведник и нашите равини разказват, че учел Талмуда при раби Йешуа бен Перахия. Освен това твоят император ми харесва. Мисля, че трябва да следваме повелите на сърцето.

Фридрих вече бил вдигнал Градала и се готвел да го върне в ковчежето му, когато Киот го спрял. Тази вечер всички си позволявали да се обръщат към императора, без да бъдат поканвали да го сторят: между малцината предани служители и техния господар, попаднали в едно място, за което още не знаели дали е гостоприемно, или враждебно, се била установила близост.

И Киот казал:

— Господарю, не мисли, че се съмнявам в раби Соломон, но и той може да е бил измамен. Позволи ми да опитам тази течност.

— Господарю, моля те, остави Киот да го стори — настоял раби Соломон.

Фридрих кимнал. Киот вдигнал чашата с обредна тържественост, после я допрял едва-едва до устата си, като че ли взимал комка. В този миг на Баудолино се сторило, че стаята се озарила от ярка светлина, но може би само някоя от факлите се била разгоряла на място, където имало натрупана повече смола. Киот останал известно време наведен над чашата, мърдайки устни, сякаш за да вкуси по-добре малкото течност, която бил поел. После се обърнал, притиснал чашата към гърдите си и я поставил внимателно в ковчежето. И го затворил внимателно, за да не вдига никакъв шум.

— Долавям уханието — прошепнал Борон.

— Виждате ли това сияние? — обадил се Абдул.

— Всички небесни ангели се спускат над нас — убедено казал Зосим и се прекръстил наопаки.

— Ах, кучият му син! — прошепнал Поета в ухото на Баудолино. — Под този предлог се изхитри да извърши своя обред с Градала и като се върне у дома, ще се фука от Шампан до Бретан.

В отговор Баудолино тихо му казал да не бъде толкова злобен, защото Киот наистина изглеждал така, сякаш се намирал на седмото небе.

— Никой вече не може да ни надвие — казал тогава Фридрих, обзет от силно мистично вълнение. — Скоро Йерусалим ще бъде освободен. И след това всички отиваме да върнем тази пресвета реликва на отец Йоан. Баудолино, благодаря ти за това, което ми даде. Аз наистина съм крал и първосвещеник…

Усмихвал се, но и треперел. Тази кратка церемония, изглежда, го била развълнувала дълбоко.

— Уморен съм — казал. — Баудолино, сега ще пусна резето на вратата. Бдете над съня ми и благодаря ви за вашата преданост. Не ме будете преди слънцето да се издигне високо в небето. После ще ида да се изкъпя. — И добавил още: — Ужасно съм уморен, иска ми се да не се събуждам векове наред.

— Достатъчна ще ти е една дълга и спокойна нощ, татко мой — отвърнал с любов Баудолино. — Не трябва да тръгваш в зори. Когато слънцето се издигне високо, водата няма да е толкова студена. Спи спокойно.

Излезли. Фридрих затворил крилата на вратата и те чули как спуска резето. Настанили се на скамейките.

— Ние не разполагаме с отходно място като императора — казал Баудолино. — Да идем бързо да се облекчим на двора. Един по един, за да не оставяме нито за миг без надзор тази стая. Ардзроуни може и да е честен човек, но ние трябва се доверяваме само на себе си.

Няколко минути по-късно всички се били прибрали. Баудолино угасил светилника, пожелал лека нощ на приятелите си и се опитал да заспи.

 

— Изпитвах тревога, господин Никита, без да имам особени причини. Заспивах за кратко, но се събуждах след неясни сънища, сякаш за да прекъсна някакъв кошмар. В полусън виждах моята бедна Коландрина, която пиеше от черна каменна чаша и се строполяваше мъртва на пода. Близо час по-късно чух някакъв шум. В оръжейната също имаше прозорец, от който се процеждаше бледа среднощна светлина; мисля, че луната беше в първата си четвърт. Разбрах, че Поета излиза. Може би пак отиваше да се облекчи. По-късно — не зная кога, защото все се унасях в сън и когато се събуждах, всеки път ми се струваше, че е минало много малко време, а вероятно не е било така — излезе и Борон. След това го чух да се връща и чух как Киот му прошепва, че и той бил изнервен и искал да излезе на чист въздух. Но всъщност моята задача беше да следя да не би някой да се опита да влезе, а не кой излиза, и разбирах, че всички сме напрегнати. Не разбрах кога се е прибрал Поета, но много преди зазоряване всички спяха дълбоко и така ги видях при първите лъчи на слънцето, когато се събудих.

 

Оръжейната вече греела от силната светлина на утрото. Неколцина слуги донесли вино и хляб, както и местни плодове. Макар че Баудолино ги предупредил да пазят тишина, за да не събудят императора, всички проявявали шумно доброто си настроение. Един час по-късно Баудолино си помислил, че макар Фридрих да бил пожелал да не го будят, е вече достатъчно късно. Почукал на вратата, но не получил отговор. Почукал пак.

— Спи като пън — засмял се Поета.

— Не бих искал да узная, че не се е чувствал добре — разтревожил се Баудолино.

Почукали пак, този път по-силно. Фридрих не отговарял.

— Вчера изглеждаше наистина изтощен — казал Баудолино. — Да не би да е получил удар? Да разбием вратата!

— Чакайте — спрял ги Поета. — Да се разбие вратата, която охранява съня на императора, е светотатство!

— Светотатство или не — казал Баудолино, — тази работа не ми харесва.

Заблъскали вратата, но тя била масивна, а навярно и резето, което я залоствало, било здраво.

— Хайде отново, всички заедно, при моя команда напъваме едновременно с рамо — казал Поета, вече осъзнал, че щом един император не се събужда, когато разбиват вратата му, явно сънят му е твърде подозрителен.

Но вратата пак не поддала. Поета освободил Зосим, който спял окован, и разположил всички в две редици, тъй че заедно да се засилят и да блъснат едновременно и двете крила на вратата. При четвъртия опит тя поддала.

И тогава видели Фридрих, прострян насред стаята, бездиханен, полугол, както си бил легнал. До него на пода се търкалял Градалът, празен. В камината имало пепел и остатъци от гориво, като че ли огънят в нея бил запален и после угаснал от само себе си. Прозорецът бил затворен и в стаята се усещала миризма на изгорели дърва и въглища. Борон се закашлял и отишъл да отвори прозореца, за да влезе въздух.

С мисълта, че някой е проникнал в стаята и че още е в нея, Поета и Борон се спуснали с извадени мечове да изследват всеки ъгъл, а Баудолино коленичил до тялото на Фридрих, повдигнал главата му и няколко пъти го плеснал нежно по страните. Бойди се сетил за пръстена, който бил купил в Галиполи, вдигнал капачето му, разтворил насила устните на императора и му излял течността в устата. Фридрих не помръдвал. Лицето му било със землист цвят. Раби Соломон се навел над него, опитал се да отвори очите му, опипал челото му, врата, пулса, после казал разтреперан:

— Този човек е умрял, Господи, да се свети вовеки името Ти, смили се над душата му!

— Господи Иисусе, не може да бъде! — изревал Баудолино.

Но макар да не разбирал от медицина, си дал сметка, че Фридрих, свещеният римски император, пазителят не пресветия Градал, надеждата на християнския свят, последният законен наследник на Цезар, Август и свети Карл Велики, е мъртъв. Разплакал се, покрил с целувки бледото му лице, казал, че любимият му син е до него, надявайки се, че ще бъде чут, после разбрал, че всичко е напразно.

Изправил се, извикал на приятелите да огледат още веднъж всичко, дори под леглото, потърсили тайни ходове, опипали всички стени, но било ясно, че не само никой не се крие, но и никога не се е крил на това място. Фридрих Барбароса бил мъртъв в една здраво затворена отвътре стая, пазена отвън от най-преданите му синове.

— Извикайте Ардзроуни, той разбира от магическите изкуства — изкрещял Баудолино…

— Аз разбирам от медицина — простенал раби Соломон. — Вярвай ми, баща ти е мъртъв.

— Боже мой, Боже мой! — нареждал Баудолино. — Баща ми е мъртъв! Съобщете на стражите, извикайте сина му. Да намерим убийците!

— Един момент — спрял ги Поета. — Защо говорите за убийство?

Намираше се в затворена стая и умря. Виж в краката му Градала, в който имаше противоотрова. Може би му е станало зле и я е изпил, като си е помислил, че е отровен. От друга страна, огънят е бил запален. Кой може да го е запалил, ако не той сам? Зная хора, които като са почувствали силна болка в гърдите и са се облели в ледена пот, са се опитали да се стоплят, тракайки със зъби, и са издъхнали малко по-късно. Може би димът от камината е влошил състоянието му.

— Какво имаше в Градала? — изревал тогава Зосим, облещил се и тръгнал към раби Соломон.

— Млъкни, разбойнико — викнал му Баудолино. — Ти също видя, че Киот пи от течността.

— Много малко, много малко — повтарял Зосим и разтърсвал Соломон. — Една глътка не стига! Безумци! Да вярвате на един юдей!

— Безумци сме да вярваме на един проклет грък като теб — извикал Поета. Блъснал Зосим и го откъснал от нещастния Соломон, който треперел от уплах.

В това време Киот бил вдигнал Градала и го бил върнал благоговейно в ковчежето му.

— Значи искаш да кажеш — обърнал се Баудолино към Поета, — че не е бил убит, а че е умрял по Божията воля?

— Това е по-близко до мисълта, отколкото да се приеме, че някакво същество, направено от въздух, е минало през вратата, която пазехме така добре.

— Тогава да извикаме сина му и стражите — казал Киот.

— Не — възразил Поета. — Приятели, в момента ние си залагаме главите. Фридрих е мъртъв и ние знаем, че никой не е могъл да влезе в тази затворена стая. Но синът му и другите барони не го знаят. Според тях ще сме го убили ние.

— Каква ужасна мисъл! — възкликнал Баудолино още през сълзи.

Поета казал:

— Баудолино, слушай. Синът му не те обича, не обича всички ни и винаги се е отнасял с подозрение към нас. Ние бяхме пазачите, императорът е мъртъв, значи ние сме виновни. Преди още да сме успели да кажем каквото и да било, той ще ни избеси на някое дърво и ако в тази проклета долина няма дървета, ще ни избеси по стените. Ти го знаеш, Баудолино, синът винаги е подозирал, че тази история с Градала всъщност е заговор, целящ да замъкне баща му там, където никога не е трябвало да отива. Ще ни избие и с един-единствен удар ще се отърве от нас. А васалите му? Слухът, че императорът е убит, ще ги подтикне да се нахвърлят един срещу друг и ще настъпи истинска касапница. А ние ще станем козела, който ще жертват за доброто на всички. Кой ще повярва на един копелдак като теб, извинявай за думата, на един пияница като мен, на един юдей, на един отцепник от правата вяра, на трима скитащи проповедници и на един Бойди, който като александриец би имал сериозни основания да мрази Фридрих? Ние, Баудолино, сме вече мъртви, също като твоя осиновител.

— Тогава?

— Тогава — отвърнал Поета, — единственият изход е да убедим другите, че Фридрих е умрял не тук, а другаде, там, където ние не сме били длъжни да го охраняваме.

— А как?

— Не каза ли той, че иска да отиде на реката? Ще го облечем надве-натри, ще му метнем плаща, слизаме в малкия двор, където няма никой, но от снощи ни чакат конете. Ще го вържем за седлото и отиваме при реката и там водата ще го отвлече. Славна смърт за този император, който, макар и остарял, се изправя срещу природните стихии. Синът ще реши дали да продължи към Йерусалим, или да си се върне у дома. А ние ще кажем, че продължаваме към Индиите, за да изпълним последната воля на Фридрих. Синът, изглежда, не вярва в Градала. Ние ще го вземем и ще осъществим това, което желаеше императорът.

— Но ще трябва да представим една мнима смърт — казал Баудолино с блуждаещ поглед.

— Мъртъв ли е? Мъртъв е. Всички тъжим, но е мъртъв. Мъртъв е, дано Господ го приеме сред своите светци. Просто ще кажем, че е умрял, като се удавил в реката, на открито, а не в тази стая, която ние трябваше да охраняваме. Ще излъжем ли? Само малко. Щом е умрял, какво значение има дали е умрял вътре, или навън? Ние ли сме го убили? Всички знаем, че не сме ние. Ще направим да умре там, където и най-зле настроените срещу нас няма да могат да ни оклеветят. Баудолино, това е единственият изход, няма друг, ако държиш на кожата си и ако искаш да отидеш при отец Йоан и да осъществиш в негово присъствие последната слава на Фридрих.

Поета имал право, макар Баудолино да проклинал хладните му разсъждения, и всички били съгласни с него. Облекли Фридрих, отнесли го в малкия двор, закрепили го върху седлото, като му подпрели гърба, както Поета бил направил един ден с тримата влъхви, така че да седи прав върху коня.

— До реката ще го отведат само Баудолино и Абдул — казал Поета, — защото по-многобройна свита би привлякла вниманието на стражите, които може да решат да се присъединят към групата. Ние ще останем тук, да пазим стаята в случай, че Ардзроуни или друг някой реши да влезе, и ще я приведем в ред. Или не, по-добре аз самият ще се изкача на стената да поприказвам с пазачите, така ще им отвлека вниманието, докато вие двамата излизате.

Изглежда, Поета бил останал единственият, който бил в състояние да взима смислени решения. Всички му се подчинили. Баудолино и Абдул излезли през малкия двор на своите коне, бавно яздели от двете страни на коня на Фридрих. Минали по тясната пътека и стигнали до главната, слезли по стъпалата и после се спуснали в бавен тръс през равното към реката. Бойците от ескарпа поздравили императора. Краткото пътуване сякаш продължило цяла вечност, но най-сетне стигнали до брега и се скрили зад няколко дървета.

— Тук никой не ни вижда — казал Баудолино. — Течението е силно и тялото веднага ще бъде отнесено. Ще навлезем с конете във водата, за да му помогнем, но дъното е неравно и няма да ни позволи да го достигнем. Тогава ще следваме тялото от брега и ще викаме за помощ… Течението върви към лагера.

Освободили тялото на Фридрих, разсъблекли го, оставяйки му толкова дрехи, колкото къпещият се император щял да сметне за достатъчни с оглед на благоприличието. Веднага щом го тласнали към средата на реката, течението поело тялото и го понесло към долината. Навлезли в реката, опъвайки юздите тъй, сякаш конете се дърпали, върнали се обратно и последвали в галоп нещастните останки, подмятани от водата и камъните, като размахвали ръце и викали към онези в лагера да спасят императора.

Там забелязали предупрежденията им, но не разбирали какво става. Тялото на Фридрих, подхванато от водовъртежите, се спускало надолу, въртейки се в кръг, и ту изчезвало под водата, ту се появявало за кратко на повърхността. Отдалече било трудно да се разбере, че е човек, който се дави. Най-сетне там разбрали, трима конници навлезли във водата, но тялото, когато стигнало до тях, се блъснало в копитата на подплашените коне и било повлечено нататък. По-надолу неколцина войници влезли във водата с пики и най-накрая успели да извлекат тялото на брега.

Когато Баудолино и Абдул пристигнали, Фридрих изглеждал обезобразен от ударите по камъните и никой не се съмнявал, че е мъртъв. Всички започнали да го оплакват на висок глас, съобщили на сина му, който пристигнал блед и още трескав, жалейки, че баща му още веднъж бил направил опит да се пребори с речните води. Спречкал се с Баудолино и Абдул, но те му припомнили, че като почти всички земни същества не умеят да плуват и че както той много добре знаел, когато императорът искал да се хвърли във водата, никой не успявал да го задържи.

Трупът на Фридрих се сторил на всички подут от водата, макар че, бидейки мъртъв от часове, той естествено не бил погълнал вода. Но щом вадиш мъртвец от реката, ти си убеден, че се е удавил, и ти прилича на удавник.

Докато Фридрих Швабски и другите барони оправяли дрехите на императора и в дълбока скръб се питали какво да правят и докато Ардзроуни, известен за ужасното събитие, се спускал към долината, предупреден за нещастието, Баудолино и Абдул се върнали в замъка, за да се уверят, че всичко там е наред.

 

— И знаеш ли какво бе станало в това време, господин Никита? — запита Баудолино.

— Няма нужда да си голям гадател — усмихна се Никита. — Свещената чаша, Градалът, бил изчезнал.

— Точно така. Никой не можеше да каже кога е станало, дали докато сме били във вътрешния двор и сме връзвали Фридрих за коня, или по-късно, когато всички са се опитвали да възстановят реда в стаята. Били полудели и се движели безредно като рояк пчели; Поета бил отишъл да разсейва стражите и не бил там, за да въведе ред в действията им със здравия си разум. В един момент, когато вече всички напускали стаята, която с нищо не показвала, че в нея се е случило нещо потресаващо, Киот надникнал в ковчежето и видял, че Градала го няма. Когато се върнахме с Абдул, вече всички се обвиняваха един друг в кражба или в немарливост. Казваха, че може би докато сме гласили Фридрих върху коня, в стаята е влязъл Ардзроуни.

— Не е възможно — възрази Киот, — аз помогнах да пренесем императора долу, но после веднага се върнах именно за да проследя някой да не влезе тук, а за толкова кратко време Ардзроуни не би успял да се качи.

— Тогава си го взел ти — озъби му се Борон и го сграбчи за врата.

— Не съм. Но може би си го взел ти — отвърна Киот и го блъсна, докато аз изхвърлях през прозореца пепелта от камината.

— Спокойно, спокойно — викаше Поета, — а къде беше Зосим, докато ние сме били на двора?

— Аз бях с вас и заедно с вас се качих тук — кълнеше се лъжливо Зосим и раби Соломон го подкрепи.

Едно беше сигурно: някой беше взел Градала, а оттук имаше само една крачка до мисълта, че който го е откраднал, той е убил по някакъв начин Фридрих. Колкото и да твърдеше Поета, че Фридрих е умрял от естествена смърт и че някой от нас се е възползвал от това, за да вземе Градала, никой вече не му вярваше.

— Приятели — успокояваше ни раби Соломон, — човешката лудост е измислила от Каин до днес безброй жестоки престъпления, но нито един човешки ум не е бил толкова изобретателен, че да измисли престъпление в затворена стая.

— Приятели — каза Борон, — когато влязохме, Градалът беше тук, а сега го няма. Значи е у някого от нас.

Естествено всеки предложи да бъде пребъркана неговата торба, но Поета се разсмя.

— Ако някой е взел Градала, оставил го е на скрито място в този замък, за да дойде по-късно да си го вземе.

Какво трябваше да направим? Ако младият Фридрих не ни попречеше, трябваше да тръгнем всички заедно за царството на отец Йоан и никой нямаше да остане, за да дойде и да вземе Градала. Аз казах, че положението е ужасно, че сме предприели едно пътуване, изпълнено с опасности, и че всеки трябва да разчита на подкрепата на другите, а сега всеки (освен един) ще подозира останалите, че някой от тях е убил Фридрих. Поета отговори, че няма друг начин, и беше прав, дявол да го вземе. Щяхме да се впуснем в едно от най-големите приключения, които са предприемали някога добри християни, а между нас цареше недоверие, всеки подозираше всеки.

— И тръгнахте ли? — запита Никита.

— Не веднага, щеше да прилича на бягство. Целият двор се събра, за да реши бъдещето на похода. Войската се разпадаше, мнозина искаха да се върнат у дома по море, други — да отплават за Антиохия, трети — за Триполи. Младият Фридрих реши да продължи по суша. След това започнаха да обсъждат какво да правят с тялото на императора, едни предлагаха да се извадят вътрешностите му, които се разлагат най-бързо, и да ги погребат веднага, други настояваха това да стане, когато стигнат в Тарс, родината на апостол Павел. Но останалата част от трупа не можеше да бъде запазена задълго и рано или късно трябваше да бъде сварена в смес от вода и вино, докато месата не се отделят от костите и не бъдат заровени веднага, а останалото не бъде отнесено в Йерусалим след превземането му и положено там в гробница. Знаех, че преди да бъде сварено, тялото трябва да бъде разчленено, но не исках да присъствам на този ужас.

— Чувал съм да казват, че така и не се разбрало какво е станало с тези кости.

— И аз съм чувал същото. Бедният ми осиновител. Малко след пристигането си в Палестина умря и младият Фридрих, изтерзан от мъката и от трудностите на пътя. Впрочем нито Ричард Лъвското сърце, нито Филип Август са стигали някога в Йерусалим. Този поход се е оказвал злощастен за всички. Но всичко това научих едва тази година, когато се върнах в Константинопол. В онези дни в Киликия успях да убедя Фридрих Швабски, че за да изпълним завета на баща му, ние трябва да заминем за Индиите. Стори ми се, че синът прие с облекчение това предложение. Искаше само да знае колко коне и припаси ще са ми нужни. „Сбогом, Баудолино — каза ми, — мисля, че повече няма да се видим.“ Навярно смяташе, че аз ще се спомина нейде из далечните страни, но всъщност се спомина той, нещастникът. Не беше лошо момче, макар да бе разяден от унижението и завистта.

 

Изпълнени с подозрение един към друг, нашите приятели трябвало да решат кой ще бъде включен в пътешествието. Поета настоявал да бъдат дванайсет на брой. Ако искали да бъдат посрещани с уважение по пътя към земята на отец Йоан, било препоръчително хората да ги смятат за дванайсетимата влъхви, които се връщали от поклонението в яслите. Но тъй като не било сигурно, че влъхвите били наистина дванайсет, а не трима, никой от приятелите не бивало да твърди, че са влъхвите; нещо повече, ако някой ги питал, трябвало да отричат — като хора, които не желаят да издадат много важна тайна. Като отричали така, който искал да повярва, щял да повярва. Вярата на другите щяла да превърне в истина техните недомлъвки.

Били значи Баудолино, Поета, Борон, Киот, Абдул, Соломон и Бойди. Без Зосим не можело, защото той продължавал да се кълне, че знаел наизуст картата на Козма, и макар на всички да им било неприятно, че този мошеник щял да минава за един от влъхвите, нямало как да му придирват много-много. Трябвали им още четирима. В този момент Баудолино имал доверие само в александрийците и вече бил разкрил намеренията си пред Кутика от Куарниенто, пред брата на Коландрина, Коландрино Гуаско, пред Прасето и пред Алерамо Скакабароци, когото наричали Мулето, но иначе бил як мъж, верен приятел и не задавал много въпроси. Те били приели, тъй като вече и на тях им се струвало, че до Йерусалим май никой нямало да стигне. Младият Фридрих им дал дванайсет коня, седем мулета и храна за една седмица. След туй, казал, Божието провидение ще се погрижи за вас.

Докато се подготвяли за път, към тях се приближил Ардзроуни и ги заговорил със същата смирена любезност, с която преди се бил обръщал към императора:

— Скъпи мои приятели, зная, че тръгвате към едно далечно царство…

— А откъде си го узнал, господин Ардзроуни? — запитал Поета, изпълнен с подозрения.

— Носят се слухове… Чух да се говори и за една чаша…

— Която ти никога не си виждал, нали? — намесил се Баудолино, като се приближил до него толкова, че оня бил принуден да отстъпи.

— Никога. Но съм слушал за нея.

— Щом знаеш толкова неща — казал тогава Поета, — не знаеш ли случайно някой да е влизал в тази стая, докато императорът се давеше в реката?

— Наистина ли се е давел? — запитал Ардзроуни. — Или така мисли неговият син засега?

— Приятели — казал Поета, — повече от ясно е, че този човек ни заплашва. При бъркотията, която е настъпила тия дни в лагера и замъка, няма да е трудно да му забием един нож в гърба и да го захвърлим някъде. Но преди това бих искал да знам какво иска от нас. Ако дотрябва, ще му прережа гърлото по-късно.

— Господарю и приятелю мой — казал Ардзроуни, — не желая вашата гибел, а само да избягна своята. Императорът умря на моята земя, като яде моята храна и пи от моето вино. От страна на императорските служители вече не бих могъл да очаквам услуга или закрила. Ще съм им благодарен, ако изобщо ме оставят невредим. Но тук съм в опасност. Откак подслоних Фридрих, владетелят Левон разбра, че искам да го привлека на своя страна срещу него. Той не можеше да ми стори нищо, докато Фридрих беше жив — и това доказва, че смъртта на този мъж е за мен най-голямо нещастие. Сега Левон ще каже, че по моя вина той, владетелят на арменците, не е успял да опази живота на най-прочутия от своите съюзници. Чудесен повод да ме прати на смърт. Нямам друг изход. Трябва да изчезна задълго и да се върна с нещо, което да ми придаде отново уважение и авторитет. Вие тръгвате да търсите земята на отец Йоан и ако успеете да я откриете, пътуването ви ще се превърне в славен поход. Искам да дойда с вас. С това освен всичко ще ви докажа, че не съм взел чашата, за която говорите, защото, ако я бях взел, щях да остана тук и да я продам на някого. Познавам добре земите на изток и бих могъл да ви бъда полезен. Зная, че херцогът не ви е дал пари, но аз ще взема със себе си малкото злато, с което разполагам. И накрая, Баудолино го знае, имам седем скъпи реликви, седем глави на свети Йоан Кръстител, и по пътя бихме могли да ги продадем: една — тук, друга — там.

— А ако откажем — спрял го Баудолино, — ти би отишъл да подшушнеш на Фридрих Швабски, че ние сме виновни за смъртта на баща му.

— Не съм го казал.

— Слушай, Ардзроуни, ти не си човекът, който бих взел със себе си където и да било, но в това наше проклето приключение има опасност всеки да стане враг с всеки. Значи един враг повече, един — по-малко, няма значение.

— Всъщност този човек ще ни бъде в тежест — обадил се Поета, — вече сме дванайсет на брой, тринайсетият носи нещастие.

Докато разговаряли, Баудолино размишлявал за главите на Кръстителя. Не бил убеден, че тези глави можели да бъдат взети на сериозно, но ако хората ги вземели на сериозно, те без съмнение щели да струват цяло състояние. Отишъл в стаичката, където ги бил открил, вдигнал една и я разгледал внимателно. Била изработена добре, изваяното лице на светеца с големи широко отворени очи без зеници внушавало свети мисли. Разбира се, когато всичките седем били наредени една до друга, измамата се набивала на очи, но ако се покажели една по една, всяка можела да изглежда убедителна. Оставил главата върху скрина и се върнал при другите.

Трима от тях били съгласни да приемат Ардзроуни, останалите се колебаели. Борон казал, че Ардзроуни все пак винаги изглеждал като високопоставен човек, а Зосим, дори само от уважение към дванайсетимата достопочтени мъже, можел да мине за коняр. Поета възразил, че влъхвите или имали всеки по десет слуги, или пътували инкогнито и сами, и че един-единствен коняр щял да прави лошо впечатление. Що се отнасяло до главите, можели да ги вземат и без да вземат Ардзроуни. При тези думи Ардзроуни се разплакал и започнал да повтаря, че наистина искали смъртта му. В края на краищата отложили решението за следващия ден.

И тъкмо на следващия ден, когато слънцето вече било високо в небето и докато почти били завършили приготовленията, неочаквано някой се досетил, че цялата сутрин никой не бил виждал Зосим. В треската на последните два дни никой не го наглеждал — той помагал за оседлаването на конете и товаренето на мулетата и вече не бил окован. Киот съобщил, че липсвало едно муле, и Баудолино изведнъж бил осенен от една мисъл.

— Главите! — извикал, — Главите! Зосим единствен освен мен и Ардзроуни знаеше къде са!

Повел всички към стаичката с главите и там видели, че били останали само шест.

Ардзроуни надникнал под скрина, за да види дали седмата случайно не е паднала, и открил три неща: един човешки череп, смален и опушен, един печат с буквата Z и късчета изгорял восък. Всичко станало от ясно по-ясно. Зосим, в паниката на фаталната сутрин, бил измъкнал Градала от ковчежето, в което Киот го бил върнал, бързо бил слязъл долу, бил отворил една от главите, извадил от нея черепчето, скрил Градала вътре и запечатал със своя печат от Галиполи капака, след това върнал главата на мястото й и се качил горе, невинен като ангелче. После зачакал момента, подходящ за бягство. Когато чул, че заминаващите се готвят да си разпределят главите, разбрал, че не може повече да чака.

 

— Трябва да ти кажа, господин Никита, че въпреки беса, който ме беше обзел, когато се почувствах изигран, изпитах и нещо като облекчение и бях убеден, че всички мислят като мен. Бяхме намерили виновника, един негодник, чиято низост беше толкова безспорна, че вече никой не подозираше приятелите си. Подлостта на Зосим ни караше да бледнеем от яд, но възстановяваше доверието между нас. Липсваха ни доказателства, че Зосим, след като бе откраднал Градала, има нещо общо и със смъртта на Фридрих, защото онази нощ беше окован за леглото си, но това пък ни връщаше към предположението на Поета, че Фридрих не е бил убит.

 

Събрали се на съвет. Зосим — ако бил избягал при падането на нощта — имал вече дванайсет часа преднина. Прасето подчертал, че те били с коне, докато той яздел муле, но Баудолино изтъкнал, че били заобиколени от планини, и то кой знае докъде, и че по планинските пътеки конете вървят по-бавно от мулетата. Не било възможно да го настигнат. Имал преднина от половин ден и толкова щяла да си остане. Можели най-много да разберат накъде се е насочил и да поемат в същата посока.

Поета разсъждавал:

— Не може да е тръгнал към Константинопол, преди всичко защото там, с Исак Ангел на престола, няма да е много здравословно за него; освен това трябва да прекоси земите на селджуците, които ние едва успяхме да напуснем след толкоз перипетии, а много добре знае, че рано или късно те ще му одерат кожата. Най-разумното предположение, понеже само той знае онази карта, е да направи това, което искахме да направим ние: пристига в царството на отеца, представя се за изпратен от Фридрих или там, от когото си иска, връща Градала и е отрупан с почести. Следователно, за да намерим Зосим, трябва да вървим към царството на отеца и да го заловим по пътя. Да тръгваме, ще разпитваме по пътя, ще търсим следите на един гаден гръцки монах — че е от тази раса отдалеч се познава — и след като ми доставите най-сетне удоволствието да го удуша с ей тези ръце, ще си вземем Градала.

— Чудесно — казал Борон, — но в каква посока ще вървим, след като само той познава картата?

— Приятели — намесил се Баудолино, — за това ще ни послужи Ардзроуни. Познава местата, пък и без това останахме единайсет, тъй че ще ни трябва на всяка цена един дванайсети цар.

И така Ардзроуни, за свое най-голямо облекчение, тържествено заел мястото си в групата на смелчаците. По въпроса за това кой път трябва да хванат, казал смислени неща: ако царството на отеца се намирало на изток, близо до Земния рай, трябвало да се движат към мястото, откъдето изгрява слънцето, но ако вървели направо, имало голяма опасност да се наложи да прекосяват земи на неверници, докато той познавал един път, поне за началото, през области, населени от хора християни — още повече че не трябвало да забравят за главите на Кръстителя, които не можели да продадат на турците. Той ги уверявал, че и Зосим е разсъждавал по същия начин, и изреждал имена на страни и градове, за които нашите приятели никога не били чували. С уменията си на механик той бил изработил нещо като чучело, което напомняло доста на Зосим, с дълги четинести коси и брада, направени от просена слама, боядисана в черно, и два черни камъка за очи. Чучелото изглеждало обладано от зли духове като този, когото изобразявало.

— Ще трябва да минем през места, където се говорят непознати езици — обяснил Ардзроуни, — и като питаме дали са виждали да минава Зосим, ще им показваме това плашило.

Баудолино ги уверил, че непознатите езици не са проблем, защото след като поговорел с варварите, започвал да говори като тях, но куклата все пак щяла да бъде полезна, защото на някои места нямало да имат време да спират и да научават тамошния език.

Преди да тръгнат, слезли долу да вземат всеки по една глава на Кръстителя. Но били дванайсетима, а главите били останали само шест. Баудолино решил, че Ардзроуни няма да протестира, Соломон явно нямало да пожелае да се разхожда с една християнска реликва, а Кутика, Мулето, Прасето и Коландрино се били присъединили последни и следователно главите се полагали на него, на Поета, на Абдул, Киот, Борон и Бойди. Поета веднага посегнал да вземе първата и Баудолино със смях му припомнил, че всички са еднакви, тъй като единствената по-добра била отнесена от Зосим. Поета се изчервил и с широк любезен жест оставил Абдул да избира преди него. Баудолино взел последната и всеки скрил своята в торбата си.

 

— И това беше — каза Баудолино на Никита. — Към края на месец юни на 1190-о лето Господне ние тръгнахме, дванайсетима като влъхвите, макар и не чак толкова добродетелни като тях, за да открием най-сетне земята на отец Йоан.