Умберто Еко
Баудолино (18)

18. Баудолино и Коландрина

От двора не генуезците се чуваха хленчовете на дъщерите на Никита, които не искаха да им цапат лицата, понеже бяха свикнали с яркочервения цвят на помадите.

— Кротувайте, кротувайте — говореше им Щуреца, — едната хубост жена не прави. — И обясняваше, че дори не бил сигурен дали келът и дребната шарка, които им слагали на лицето, ще са достатъчни, за да отблъснат един настървен поклонник. — Това са хора, дето се нахвърлят на всичко, което докопат, млади и стари, здрави и болни, гъркини, сарацинки или юдейки, защото в тези случаи не е важна религията. За да ги отвратите, трябва да сте целите в пъпки като ренде.

Жената на Никита с любов помагаше да загрозяват дъщерите й, добавяйки ту една язва на челото, ту пилешка кожа на носа, за да изглежда като разяден.

Баудолино наблюдаваше с тъга това мило семейство и по едно време каза:

— И докато се шляех, без да знам какво да правя, взех, че и аз се ожених.

Разказа историята на своята женитба с не особено весел тон, като че ли ставаше дума за мъчителен спомен.

— По онова време сновях като совалка между императорския двор и Александрия. Фридрих все още не можеше да преглътне съществуването на този град и аз се мъчех да възстановявам връзките между моите съграждани и императора. Положението беше по-благоприятно отпреди. Александър III беше умрял и Александрия бе изгубила своя покровител. Императорът се споразумяваше с все повече италиански общини и Александрия не можеше вече да се представя като главен бастион на Съюза. Генуа беше минала на страната на империята и Александрия щеше да спечели много, ако вземеше страната на генуезците, и нямаше да спечели нищо, ако останеше единственият град, ненавиждан от Фридрих. Необходимо беше да се намери разумно решение, запазващо достойнството и на двете страни. И така, докато прекарвах дните си да разговарям със съгражданите си и после да се връщам в двора, за да оправям лошото настроение на императора, забелязах Коландрина. Тя беше дъщеря на Гуаско, бе пораснала постепенно пред очите ми и аз не си бях дал сметка, че вече е станала жена. Беше сладка и се движеше с особена, сякаш малко притеснена изящност. След историята с обсадата баща й и аз бяхме смятани за спасители на града и тя ме гледаше, сякаш бях свети Георги. Като говорех с Гуаско, тя сядаше пред мен и със светнали очи, поглъщаше думите ми. Можех да й бъда баща, защото тя беше едва петнайсетгодишна, а пък аз — на трийсет и осем. Не зная дали съм бил истински влюбен в нея, но ми доставяше такова удоволствие да я виждам край себе си, че, за да ме слуша тя, започвах да разказвам всякакви невероятни приключения. И Гуаско го усещаше, наистина той беше miles и значи нещо повече от един придворен като мен (при това син на селянин), но както ти казах, бях галеник на града — носех меч на кръста, живеех в двореца… Нямаше да бъде лош брак и тъкмо Гуаско ми каза:

— Защо не вземеш моята Коландрина, че съвсем е хлътнала по теб. Току изпуска чиниите и когато те няма, по цял ден стои на прозореца да те чака.

Беше голямо празненство в църквата „Свети Петър“, катедралата, която бяхме подарили на покойния папа, Бог да го прости, и за която новият папа дори не подозираше, че съществува. И странен брак, защото още след първата нощ трябваше да замина, за да се присъединя към Фридрих, и това продължи цяла година — брак с една съпруга, която виждах само при смъртта на някой епископ, и сърцето ми се свиваше като гледах радостта й всеки път, когато се завръщах.

— Обичаше ли я?

— Мисля, че да, защото за пръв път се женех и не знаех добре какво да правя с жената освен онези работи, които съпрузите правят през нощта, но през деня не знаех дали трябва да я галя като дете, да се отнасям към нея като към дама, да й се карам за нейните малки глупости, защото още имаше нужда от баща, или да й ги прощавам, което можеше да я разглези. Докато към края на първата година не ми каза, че очаква дете, и тогава започнах да я гледам, сякаш беше Дева Мария, като се връщах, й исках прошка за това, че я съм оставил сама, водех я на църква в неделя, за да видят всички, че добрата съпруга на Баудолино се готви да го дари със син, и малкото вечери, в които бяхме заедно, си говорехме какво ще правим с този Баудолинчо-Коландринчо, който тя носеше в корема си, тя понякога си мислеше, че Фридрих може да го дари с херцогство, а и аз за малко да повярвам в това. Разказвах й за царството на отец Йоан и тя казваше, че не би ми позволила да замина сам за всичкото злато на света, защото кой знае какви красиви дами имало там, и искаше да види това място, което навярно било по-красиво и по-голямо от Александрия и Солеро, взети заедно. След това й казах за Градала, а тя ме гледаше с разширени очи: „Представяш ли си, Баудолино, отиваш там, връщате се с чашата, от която е пил Иисус, и ставаш най-прочутият рицар на християнството, издигаш светилище за този Градал в Монтекастело и се стичат да го видят чак от Куарниенто…“ Мечтаехме си като деца и аз си казвах: „Бедни Абдул, мислеше си, че любовта е една далечна принцеса, а ето, моята е така близка, че мога да я погаля зад ухото и тя се смее и ми казва, че я гъделичкам.“ Но щастието беше кратко.

— Защо?

— Защото точно когато тя беше непразна, александрийците встъпиха в съюз с Генуа срещу хората на Силвано д’Орба. Бяха трима души и половина, но по това време обикаляха около града и ограбваха селяните. Един ден Коландрина била излязла извън градските стени да набере цветя, защото била узнала, че се връщам. Спряла се до едно стадо овце да поприказва с овчаря, който бил човек на баща й, и в това време една банда от тия разбойници се втурнала да граби овцете. Може би не са искали да й сторят зло, но я блъснали, тя паднала, овцете се разбягали и я изпотъпкали… Овчарят си плюл на петите. Роднините й я намерили трескава чак късно вечерта — тръгнали да я търсят, защото не се била прибрала. Гуаско изпратил човек да ме открие, аз се завърнах в галоп, но вече бяха изминали два дни. Заварих я на смъртно легло. Като ме видя, започна да се оправдава, защото, казваше, детето се родило преждевременно и вече мъртво, кореше се, че не е успяла да ме дари със син. Приличаше на малка восъчна Богородичка и трябваше да приближа ухото си до устните й, за да разбера какво ми казва. „Не ме гледай, Баудолино — чух я да шепне, — лицето ми е подпухнало от плач и освен лоша майка, заварваш и грозна жена…“ Издъхна, като ме молеше за прошка, докато аз молех нея да ми прости, защото я бях оставил сама в момент на опасност. После поисках да видя мъртвичкото, те не ми разрешаваха, но… Беше, беше… — Баудолино спря. Вдигна лицето си нагоре, сякаш не искаше Никита да види очите му. — Беше едно грозничко — проговори след малко, — каквито си представяхме, че живеят в царството на отец Йоан. Лицето му бе сгърчено, с две очички като две цепки, телцето му — слабичко, с две ръчички като щипчици на раче. И от корема до краката беше покрито с бял мъх като на агънце. Не издържах да го гледам дълго и наредих да бъде погребано, но дори не знаех дали трябва да се вика свещеник. Излязох извън града и до сутринта се скитах из нашата Фраскета, като си повтарях, че целия си живот съм си представял същества от други светове, изглеждащи във въображението ми невероятни чудеса, които в своето многообразие свидетелстваха за безкрайната мощ на Господа, а после, когато Господ ми беше поискал да направя това, което правят всички, бях породил не чудо, а нещо ужасяващо. Моят син беше една лъжа на природата, прав беше Отон, но аз бях лъжец повече, отколкото той мислеше, и бях живял като лъжец дотам, че семето ми бе произвело една лъжа. Една мъртва лъжа. И тогава разбрах…

— Тоест — колебливо го прекъсна Никита, — решил си да промениш живота си…

— Не, господин Никита. Реших, че щом ориста ми е такава, ще е безполезно да се опитвам да стана като другите. Вече бях посветен на лъжата. Мъчно е да обясня това, което ми минаваше през главата. Казвах си: докато измисляше нещата, които измисляше, те не бяха истински, но ставаха такива. Направи да се появи свети Баудолино, създаде библиотека в Сен Виктор, накара влъхвите да скитат по света, спаси своя град, угоявайки една мършава крава, ако има доктори в Болоня, заслугата е и твоя, направи така, че в Рим да се появят чудеса, каквито римляните не са и сънували, тръгвайки от една измислица на оня Хуго де Габала, създаде едно царство, дето няма по-хубаво от него, влюби се в една илюзия и я накара да пише писма, които никога не бе писала, та всички, които ги четяха, се смайваха, дори и тази, която изобщо не бе ги писала, а беше императрица. А единствения път, когато рече да направиш нещо истинско, с една жена, която беше тъй искрена, че повече не можеше да бъде, се провали: създаде нещо, каквото никой не би могъл и не би искал да си представи. Така че по-добре да се оттеглиш в света на своите невероятни чудеса, защото в него поне можеш да решаваш колко невероятни да бъдат.