Умберто Еко
Баудолино (32)

32. Баудолино вижда една дама с еднорог

— Преди това обаче, господин Никита, се случи историята с армията на уродите. Ужасът от белите хуни растеше и овладя града по-силно откогато и да било, защото един унипод, който беше стигнал да най-далечните граници на областта (тези същества понякога обичаха да тичат неспирно, сякаш волята им беше подвластна на неуморния им крак), се бе върнал, съобщавайки, че ги е видял: били с жълти лица и много дълги мустаци, на ръст дребни. Яздели също дребни, но много бързи коне, с които сякаш образували едно тяло. Пътували из пустини и степи, като всеки носел освен оръжието си един кожен мях за мляко и глинено гърне, за да готви храната, която намирали по пътя си, но можели да яздят дни наред, без да ядат и пият. Били нападнали кервана на един халиф, с всичките му роби, одалиски, камили, който бил разпънал сред пустинята великолепните си шатри. Воините на халифа се спуснали към хуните — изглеждали страшни на вид, мъже-великани, които връхлитали на своите камили, размахвайки страховити ятагани. Под натиска им хуните се престорили, че се оттеглят, увличайки след себе си своите преследвачи, след това ги обкръжили и със страшни викове ги нападнали и унищожили. После нахлули в лагера и изклали всички в него — жени, слуги, деца, — оставяйки жив само един свидетел на клането. Подпалили шатрите и се метнали на конете си, без изобщо да се отдават на плячкосване — знак, че унищожавали само за да се носи по света славата за тях, че където стъпнели, тревичка не пониквала; така че при следващата битка жертвите им да са предварително парализирани от ужас. Може би униподът говореше, след като се беше поутешил с бурк, но кой можеше да провери дали разказваше наистина видени неща, или си измисляше? Страхът се разпространяваше в Пндапетцим, чувстваше се във въздуха, в шепота, с който хората си споделяха новините от уста на уста, сякаш нашествениците вече можеха да ги чуят. Стигна се дотам, че Поета реши да се замисли сериозно над предложенията на Праксей, макар те да приличаха на пиянски приказки. Той му бе казал, че белите хуни ще се появят всеки момент, и какво щяха да им противопоставят? Нубийците, разбира се, бойци, готови на саможертва, а после? Пигмеите наистина умееха да боравят с лъка срещу жеравите, но униподите щяха да се бият с голи ръце, понците щяха да нападат с члена напред, безезичните щяха да бъдат пращани на разузнаване, но как щяха да разказват какво са видели? И все пак от тази тълпа уроди, като се използват възможностите на всеки от тях, можеше да се създаде мощна войска. И ако имаше някой, който би могъл да го стори, това беше той, Поета.

— Човек може да претендира за имперската корона, след като е бил успешен пълководец — вметна Никита. — Поне при нас, във Византия, това се е случвало много пъти.

— Със сигурност това е било намерението на моя приятел — продължи Баудолино. — Евнусите веднага приеха предложението. Според мен, докато имаше мир, Поета с неговата армия не представляваше опасност за тях, а ако избухнеше война, той щеше да забави нахлуването на варварите в града и да им даде време да прехвърлят планините. Освен това създаването на една армия щеше да държи населението в положение на подчинена мобилизация, а беше сигурно, че евнусите винаги бяха искали тъкмо това.

Баудолино, който не обичал войната, поискал да не бъде включен в подготовката. Но не и другарите му. Поета смятал, че петимата александрийци ще бъдат добри капитани, защото бил преживял обсадата на техния град, и то от другата страна, тоест от страната на победените. Възлагал надежди и на Ардзроуни, който можел да научи уродите как да построят няколко бойни машини. Не пропускал и Соломон: една войска, казвал, трябва да има един човек, който разбира от медицина, защото герой без рана не може. Накрая решил, че Борон и Киот, известни мечтатели, също можели да бъдат полезни в неговия план, защото като хора грамотни, щели да водят дневниците на армията, да се грижат за снабдяването и за отмората на воините.

Внимателно изучил природата и достойнствата на различните раси. За нубийците и за пигмеите нямало какво да се мисли, трябвало само да се определят позициите им при една евентуална битка. Униподите, каквито били бързоходни, можели да бъдат използвани като отряд за внезапно нападение, защото щели да се приближат до врага, стрелвайки се сред папрати и храсти и изниквайки неочаквано, преди онези жълти муцуни с дългите мустаци да имат време да ги забележат. Достатъчно било да ги научат да стрелят със сарбакани, както бил подсказал Ардзроуни, които били лесни за изготвяне, тъй като в областта имало много тръстики. А Соломон може би щял да успее сред всички билки на пазара да намери отрова, с която да се натрият стрелите, и да не се правел на баба, защото войната си е война. Соломон отговорил, че неговият народ по време на обсадата на Масада накарал римляните да се поизпотят, защото юдеите не били хора, дето си мълчали, като получавали плесници, както мислели гоите.

Гигантите щели да бъдат много полезни, но неотдалеч, защото били еднооки, а за близък бой, най-добре, като се надигнат над тревите веднага след атаката на униподите. Каквито били едри, те щели толкова да надвишават дребните коне на белите хуни, че щели да ги спират с един юмрук по муцуната, да ги сграбчват с голи ръце за гривите, да ги разтърсват, тъй че ездачът им да падне от седлото, и да го довършат с един ритник, тъй като всеки техен крак бил два пъти по-голям от единствения крак на униподите. Не било много ясно как да използват блемите, понците и панотите. За последните Ардзроуни подсказал, че като разперели ушите си, можели да планират отвисоко. Щом птиците се задържали във въздуха, пляскайки с криле, защо да не правели същото и панотите с ушите си, съгласил се Борон, и за щастие те нямало да пляскат в празното. Те щели да бъдат пазени в резерв, ако, не дай Боже, на белите хуни се удадяло да преодолеят първите защитници и да навлязат в града. Панотите тогава щели да ги причакат от своите високи скални укрития, да връхлетят върху главите им и евентуално да ги изколят, ако са добре подготвени да си служат с нож, па макар и от обсидиан. Блемите не можели да бъдат използвани като наблюдатели, защото, за да виждат, трябвало да си разголят гърдите, а това от военна гледна точка било равносилно на самоубийство. Разположени подходящо обаче, могли да вършат работа като ударен отряд, защото белият хун бил свикнал (предполагало се) да се цели в главата и когато се намерел пред един враг без глава, щял да изпадне, поне за миг, в недоумение. Този именно миг блемите трябвало да използват, за да пропълзят под конете с каменните си брадви.

Слабото място във военното изкуство на Поета били понците, защото как можело да изпращат в битка някой с член на корема, който при първия сблъсък би бил хванат за топките и проснат на земята да вика майка си? Могли да бъдат използвани обаче като разузнавачи, защото се изяснило, че този член бил за тях като антенката на някои насекоми и при най-малката промяна на вятъра или температурата се изправял и започвал да трепти. Следователно можели да изпълняват ролята на информатори, изпратени в авангарда, а ако бъдели убити първи, казвал Поета, войната си е война и в нея няма място за християнско милосърдие.

Безезичните отначало решили да не използват, защото, каквито били недисциплинирани, можели да създадат на предводителя си повече проблеми и от врага. После решили, че ако бъдат укротени с малко камшици, биха могли да помагат в тила на най-младите евнуси, които, заедно със Соломон, щели да се грижат за ранените и да пазят жените и децата от всички раси, следейки да не си показват носа извън своите дупки.

При първата им среща Гавагай бил споменал за сатирите-дето-не-се-виждат-никога и Поета предполагал, че те можели да нападат със своите рога и да скачат като кози на раздвоените си копита, но на всички въпроси за този народ получавал само мъгляви отговори. Населявали планината отвъд езерото (кое?) и никой никога не ги бил виждал. Формално подчинени на отеца, те си живеели напълно самостоятелно, без да поддържат никакви връзки с другите, така че сякаш изобщо не съществували.

— Ще минем и без тях — казал Поета, — освен всичко може би имат извити рога с връх, насочен навътре или навънка, и за да удрят, навярно лягат по гръб или застават на четири крака, хайде, стига шеги, с кози война не се води.

— Води се — обадил се Ардзроуни и разказал за някакъв велик предводител, който бил завързал факли на рогата на хиляди кози и ги изпратил през нощта в полето, откъдето идвали враговете, и така у тях създал чувството, че защитниците разполагат с огромна армия. С кози с по шест рога резултатът щял да бъде внушителен.

— При условие, че враговете пристигнат през нощта — възразил не твърде убеден Поета. — И все пак, Ардзроуни, приготви кози и факли, знае ли човек…

Като тръгнали от тези принципи, непознати на Вегеций и Фронтин^[1], започнали упражненията. Цялото поле било изпълнено с униподи, които се учели да духат в новоизготвените си цеви под командите на Прасето, който богохулствал всеки път, когато не улучвали мишената, и добре че споменавал само Христос, защото за тези еретици да изричаш напразно името на един, който е само доведен син, не било грях. Коландрино обучавал панотите да летят, нещо, което никога не били правили, но сякаш Господ Бог ги бил създал само за това. Трудно било да се движи човек по улиците на Пндапетцим, защото тъкмо когато най-малко очаквал, на главата му се стоварвал някой панот, но всички съзнавали, че градът се готвел за война, и никой не се оплаквал. А панотите били най-щастливи от всички, дотам смаяни от това, че са открили непредполагаемите си способности, че вече и жените и децата им искали да участват в новото обучение, което Поета охотно им разрешил.

Скакабароци обучавал гигантите да ловят конете на врага, но единствените коне, с които разполагали, били тези на влъхвите, а те след две-три упражнения за малко не предали Богу дух, и се наложило да бъдат заместени с магарета. Това обаче дало дори по-добър резултат, защото магаретата хвърляли къчове, ревели и било по-трудно да бъдат заловени за вратовете, отколкото препускащите коне, и гигантите станали майстори в това изкуство. Трябвало обаче да се научат да тичат приведени сред папратите, за да не ги видят противниците, и много от тях се оплаквали, че след упражненията ги болял кръстът.

Бойди се занимавал с пигмеите, защото белите хуни не били жерави и трябвало човек да се цели между очите им. Поета поел нубийците, които само жадували да загинат в бой, а Соломон приготвял отровни настойки, които изпробвал, като потапял в тях върховете на стрелите, но успял само веднъж да приспи за няколко минути един заек и веднъж да накара една кокошка да полети.

— Няма значение — казал Поета. — Ако приспим един бял хун за миг или го накараме да пляска с ръце, той ще е вече мъртъв хун. Давай нататък!

Кутика пък се мъчел да научи блемите как да пролазят под противниковия кон и да му разпорят корема с брадва, но опитите с магаретата се оказали трудна работа. Колкото до понците, тъй като те били изпратени в тиловите служби и снабдяването, с тях се заели Борон и Киот.

Баудолино бил съобщил на дякона какво става и младежът се оживил. С разрешение на евнусите той наредил да го отнесат до външните стъпала на двореца и отвисоко наблюдавал упражненията на отрядите. Поискал дори да се научи да язди, за да поведе сам поданиците си в битка, но му прилошало, може би от силната възбуда, и евнусите го върнали на трона да тъгува постарому.

През тези дни, донякъде от любопитство и донякъде от нямане какво да прави, Баудолино се запитал къде ли живеели сатирите-дето-не-се-виждат-никога. Разпитвал всички и дори един от понците, чийто език никой дотогава не бил успял да разгадае. Той му отговорил:

— Пруг фрест фринсс соргдманд строхдт дргхдс паг брлеланг гравот шавини руст пкалхдркг.

Това не било много ясно, а и преводът на Гавагай в случая не помогнал кой знае колко.

— Някъде там — казал той и посочил синкавите хълмове на запад, зад които се очертавали далечни планини, — но там никой не отива, защото сатири не обича неканени гости.

— Как мислят сатирите? — запитал го Баудолино и Гавагай отвърнал, че те мислят по-лошо от всички, защото твърдят, че никога не е имало първороден грях. Човеците не били станали смъртни вследствие на този грях и щели да са смъртни дори и ако Адам не бил изял ябълката. Затова спасението било ненужно и всеки можел, стига да има добра воля, да спасява душата си сам. Цялата история за Иисус била послужила само за да ни даде добър пример за добродетелен живот и нищо повече.

— Почти като еретиците на Махумет, който казва, че Иисус е само пророк.

Запитан защо никой не посещава сатирите, Гавагай обяснил, че в гората под техните хълмове имало езеро и че било забранено на всички да ходят там, защото край него живеело племе на лоши жени, до една езичнички. Евнусите казвали, че добрият християнин не бива да ходи там, защото можел да бъде омагьосан, и никой не ходел. Но Гавагай с лукава усмивка описвал пътя така добре, че явно той или някой друг унипод, тичайки нагоре-надолу, си бил пъхнал носа и там.

Това било достатъчно, за да възбуди любопитството на Баудолино. Изчакал момента, когато никой не му обръщал внимание, яхнал коня си, прекосил за по-малко от два часа обраслата с храсти равнина и стигнал до гората. Вързал коня си за едно дърво и навлязъл сред нейната свежа и уханна зеленина. Като се препъвал на всяка крачка в корените, които се гърчели на повърхността, и избягвал огромни пъстри гъби, стигнал най-подир до брега на езерото, отвъд което се издигали хълмовете на сатирите. Слънцето вече залязвало и бистрите води на езерото потъмнявали и отразявали дългите сенки на кипарисите, които го обкръжавали. Царяла пълна тишина, не нарушавана дори от птичите песни.

Докато размишлявал на брега на водното огледало, Баудолино видял от гората да излиза едно животно, каквото никога не бил виждал, но което разпознал веднага. Приличало на белоснежен жребец и движенията му били гъвкави и изящни. На прелестната си глава, точно на челото, имало един рог, също тъй бял, извит като спирала и завършващ с остър връх. Бил еднорогът, митичният блян на неговото детство. Съзерцавал го със затаен дъх, когато зад него между стволовете изникнала женска фигура.

С копие в ръка, облечена в дълга туника, която очертавала високата й стегната гръд, жената пристъпвала красиво като ленив камилопард и така леко докосвала с полите на одеждата си тревата, която красяла брега на езерото, сякаш прелитала над нея. Русите й коси, дълги и меки, й стигали до кръста, а прекрасният й профил бил като изрязан върху камея от слонова кост. Страните й били бледорозови и ангелският й лик бил обърнат към езерото с израз на безмълвна молитва. Еднорогът потропвал леко край нея, като от време на време повдигал муцуна с трепкащи ноздри в очакване на ласка.

Баудолино я гледал омаян.

— Ще си помислиш навярно, господин Никита, че ти я описвам тъй, защото от началото на пътешествието ни не бях виждал жена, достойна за това име. Не ме разбирай погрешно: чувството, което ме бе обзело, не беше плътско желание, а по-скоро безгрешно обожание, и то не само към нея, но и към животното, към спокойното езеро, към планините зад него, огрени от светлината на залязващия ден. Чувствах се като в храм.

Баудолино се мъчеше да опише с думи видението си — нещо, което никога не е било възможно.

— Виждаш ли, има мигове, в които самото съвършенство се проявява в една ръка или в едно лице, в особения цвят на един хълм или на морските вълни, мигове, в които сърцето ти спира пред чудото на красотата… Това създание ми приличаше на прекрасна водна птица, ту на жерав, ту на лебед. Казах, че косите й бяха руси, но не, когато извиваше леко глава, те ту добиваха синкави оттенъци, ту припламваха в огнена тръпка. Виждах в профил гръдта й, мека и нежна като на гълъбица. Изпивах я с поглед. Пред мен беше някакъв античен образ, не нещо красиво, а самата красота, въплъщение на Божия дух. Откривах, че съвършенството, съзряно само веднъж, е нещо леко и въздушно. Гледах тази фигура отдалеч, но чувствах, че няма да мога да я докосна, както се случва, когато човек е напреднал в годините и му се струва, че вижда ясни знаци върху един пергамент, но си знае, че щом се доближи до него, те ще се размият и че никога не ще успее да разчете тайната, която листът му е обещавал — или както когато насън му се появява нещо желано и той протяга ръка към него, движи пръсти в празното, но не улавя нищо.

— Завиждам ти за този вълшебен миг.

— Да, за да не го наруша, бях се превърнал в статуя.