Умберто Еко
Баудолино (28)

28. Баудолино прекосява Самбатион

— Алилуя! — възкликна след три дни път Никита. — Ето я там Селимврия, цялата украсена.

И наистина малкият градец с ниски къщи и пусти улици беше пищно украсен, защото — както научиха по-късно — на следния ден бил празникът на някакъв светец или архангел. Жителите бяха накичили дори високата бяла колона, която се издигаше в полето край града, и Никита обясни на Баудолино, че преди много векове на върха на тази колона бил живял един отшелник, който слязъл долу едва след смъртта си, а приживе от горе бил извършил много чудеса. Но хора от този род вече не съществували и може би това била причината за злочестините на империята.

Запътиха се веднага към дома на приятеля, на когото Никита се доверяваше, и този Теофилакт, възрастен човек, гостоприемен и весел, ги прие наистина братски. Разпита ги за трудностите по пътя, оплака заедно с тях разрушения Константинопол, показа им къщата си с множество стаи, свободни за цялата им дружина, подкрепи ги веднага с младо вино и богата салата с маслини и сирене. Не беше изтънчената трапеза, с която беше свикнал Никита, но този селски обяд беше повече от достатъчен, за да могат пътниците да забравят несгодите от пътуването и далечните си домове.

— Стойте у дома няколко дни, без да излизате навън — посъветва ги Теофилакт. — Тук надойдоха много бегълци от Константинопол, а нашите хора никога не са се разбирали с тези от столицата. Сега идвате тук да просите, вие, които до вчера се надувахте, така казват. И за къшей хляб искат толкова злато, колкото тежи. Но да беше само това. Тук преди много време пристигнаха и поклонници. Още отначало се държаха като господари, а си представете какво стана, когато разбраха, че Константинопол е техен и че един от началниците им ще става василевс. Разхождат се, натруфени в празнични дрехи, които са откраднали от някой наш висш сановник, накачулват с митрите, взети от църквите, главите на конете си и пеят нашите химни на някакъв измислен от тях уж гръцки, в който вкарват кой ги знае какви мръсни думи от своя език, варят храната си в нашите свещени съсъди и развеждат държанките си, облечени като важни госпожи. Рано или късно ще отмине и това, но засега стойте мирно тук, при мен.

Баудолино и Никита не желаеха нищо повече. През следващите дни Баудолино продължи своя разказ под маслиновите дървета. Разполагаха с изстудено вино и маслини. Маслини и пак маслини, които събуждаха у тях желание за още пиене. Никита беше нетърпелив да узнае дали най-сетне са стигнали до царството на отец Йоан.

— И да, и не — отвърна му Баудолино.

Във всеки случай, преди да му каже къде са пристигнали, трябваше да му опише как са преминали Самбатион. И тъкмо с това приключение продължи своя разказ. Колкото тонът му беше нежен и мечтателен при разказа за смъртта на Абдул, толкова беше епичен и приповдигнат, когато описваше този преход. И Никита видя в това знак, че Баудолино е като онова странно животно, за което той, Никита, само бе чувал да се говори, но което Баудолино може би бе виждал с очите си, наречено хамелеон и подобно на извънредно дребна коза, която сменяла цвета си в зависимост от мястото, където се намирала, и можела да преминава от черно до бледозелено, обаче не можела да приема белия цвят, цвета на невинността.

И тъй, натъжени от смъртта на своя приятел, пътешествениците тръгнали отново и се озовали в една планинска област. Докато напредвали, отначало чули неясен шум, който се превърнал в грохот и ставал все по-силен, сякаш някой хвърлял огромно количество камъни и отломки от скали, и лавината, повлякла със себе си пръст и чакъл, се спускала към долината. След това видели някаква пелена от прах, някакъв димен облак, който обаче, вместо да скрие слънчевите лъчи, както би сторила всяка маса от влага, ги отразявал с милиарди отблясъци, сякаш се сблъсквали в огромен рояк минерални атоми.

Раби Соломон се досетил първи.

— Това е Самбатион — извикал, — близо сме до целта!

И наистина пред тях била каменната река и нашите приятели се убедили в това, когато стигнали до нейните брегове, замаяни от оглушителния трясък, който почти не им позволявал да си разбират виковете. Било едно величествено, неспирно течение на скали и пръст, в което човек можел да види безформени балвани, неправилни плочи с режещи ръбове, канари, широки като надгробни паметници, и търкалящи се сред тях чакъл, трошляк от вкаменелости, назъбени отломки, остри кремъчни късове.

Носейки се с еднаква скорост, сякаш тласкани от мощен вятър, гранитни късове се прескачали едни други, големи отломки от варовик се хлъзвали отгоре им, за да убият скоростта си, когато попадали на по-бавни пясъчни струи, докато вече закръглени камъни, сякаш изгладени от вода, а не от триенето между тях, подскачали нависоко, падали отново със сух шум и били подхващани от търкалящата се лавина, която сами създавали. Над тази блъсканица на безброй минерали избухвали пясъчни гейзери, облаци от гипс, струи от вулканичен прах, пяна от пемза, ручеи от хоросан.

Тук-там каменни пръски и залпове от сгур надхвърляли бреговете и пътешествениците трябвало да крият лицата си, за да не бъдат засегнати.

— Кой ден сме днес? — извикал Баудолино на другарите си.

И Соломон, който отмервал всяка събота, си спомнил, че седмицата едва била започнала и трябвало да чакат най-малко шест дни, преди реката да спре.

— И после, когато спре, не можем да я прекосим, защото ще нарушим закона за шабата — извикал разстроен. — Но защо Господ-Бог, да се свети вовеки името Му, в Своята мъдрост не е пожелал тази река да се спира в неделя? Все едно вие, гоите, сте такива неверници, че за празничния отдих пет пари не давате.

— Ти за съботата нямай грижа — изкрещял му Баудолино, — тя, реката, да спре, пък аз ще знам как да те прекарам от другата страна, без да извършиш грях. Ще те метнем върху едно муле, докато спиш. Работата е, че по твоите собствени думи, щом реката спирала, край бреговете й лумвала стена от пламъци… Следователно не бива да чакаме тук шест дни. Ако тръгнем нагоре по реката, може да намерим брод, преди да стигнем извора й.

— Какво, какво? — развикали се другарите му, които не успявали да разберат нищо, но като го видели да тръгва, го последвали, решавайки, че навярно го е осенила добра идея. Но идеята му не била добра, защото яздили шест дни и коритото на реката се стеснявало все повече, тъй че реката постепенно се превръщала в поток, после в ручей, и приближили до извора едва към петия ден, след като още на третия били видели да се издига пред тях на хоризонта недостъпна и много висока планинска верига. Сега стръмните й склонове така се надвесили над пътешествениците, скупчени без никакъв изход във все по-стесняващия се каменист улей, че от тях почти не могли да виждат небето — съзирало се само едно едва осветено валмо от облаци, които скривали върховете на планините.

Там, през един процеп, подобен на рана, между два върха, се виждал изворът на Самбатион: един кипеж на пясък, едно бълбукане на туф, едно изригване на ситни камъчета, едно клокочене на цепещи се скали, едно шумно свличане на глина постепенно се сливали в едно-единствено течение, което поемало пътя си към някой безбрежен пясъчен океан.

Нашите приятели изгубили цял ден да търсят как да заобиколят планините или да се изкачат над извора, но напразно. Случвало им се да се спасят на косъм от огромни морени, които неочаквано се сгромолясвали пред копитата на конете им; били принуждавани да поемат по обиколни пътеки, нощта ги заварвала на места, където от време на време от върховете се откъсвали блокове кипяща сяра. По-нагоре горещината станала нетърпима и те разбрали, че ако продължат да се изкачват, дори и да намерят начин да превалят планините, когато им свършела водата, в мъртвата природа отвъд тях под никаква форма нямало да намерят влага. И решили да се върнат. При което открили, че са се изгубили в тези планини и трябвало да изгубят още един ден, за да намерят отново извора.

Пристигнали там, когато, според изчисленията на Соломон, съботата била минала и дори реката да била спирала, вече отново била подновила движението си, тъй че трябвало да чакат още шест дни. След като надали възгласи, които със сигурност нямало да им осигурят благосклонността на Небето, решили да следват течението на реката с надеждата, че разливайки се в някакво там устие, делта или лагуна, тя ще се превърне в една по-спокойна пустиня.

Пътували така няколко изгрева и залеза, като се отдалечавали от брега, за да намерят по-гостоприемни места, и Небето сякаш било забравило неучтивите им слова, защото открили малък оазис с рехава зеленина и оскъдно кладенче, което все пак могло да ги подкрепи и да осигури запаса им от вода за още няколко дни. След това продължили, все тъй придружени от сухия грохот на реката, под пламтящи небеса, набраздявани от време на време от черни облаци, леки и плоски като камъните на Бубуктор.

Най-сетне, след почти пет дни път и пет нощи, не по-малко душни от дните, осъзнали, че непрестанният гърмол на реката започва да се променя. Скоростта й се била увеличила, в течението се очертавали някакви бързеи, които влачели като сламки късове базалт, чувал се далечен тътен… После, все по-стремителен, Самбатион започвал да се разделя на безброй ръкави, които се вмъквали между планинските склонове като пръсти на ръка, потапящи се в кал. От време на време една по-силна вълна нахлувала в някоя пещера и после, от нещо като проход в скалата, от другата й страна, блъввала с ръмжене и се хвърляла яростно към долината. И изведнъж, след широкия завой, който пътешествениците били принудени да направят, защото самият бряг бил станал недостъпен, поради шибащите вихри от чакъл, като възлезли на едно плато, видели как Самбатион — долу, под тях — изчезва в нещо като адско гърло.

Водопади се сгромолясвали от скални стрехи, течели по стъпалата на обширен амфитеатър, завършващ с могъщ финален въртоп, гранитни блокове изскачали обратно, повърнати от гигантската фуния, късове битум подскачали, пенел се прибой от стипца, кипели шистите, късове сяра отскачали от бреговете. А над цялата тази материя, която ждрелото бълвало към небето, но по-долу, под краката на пътешествениците, които наблюдавали картината сякаш от върха на висока кула, слънчевите лъчи изгъвали от тези пясъчни пръски една огромна дъга, която — тъй като всеки минерал отразявал лъчите с различен блясък — имала много повече багри от дъгите, които се образуват обикновено в небето след буря, и за разлика от тях изглеждала определена да блести вечно, без да изчезне.

Пламенеели хематитите и цинобрите, блестели като стомана мастиленочерните въглищни люспи, прелитали жълти и яркооранжеви искрици от злато, арменият изригвал в сини сияния, мяркали се снежнобелите петънца от калция на раковините, зеленеели се малахити, литаргирият избледнявал до все по-светъл и по-светъл шафран, тук-там припламвали в червено частиците реалгар, зеленикавата глина лумвала, за да премине първо в някакъв бронзов облак, а след това в индиго и тъмен виолет, тържествувал варакът, блестяло оловното белило, лъщели в жълто разните източни лакове, кредата сребреела като котешки очи, видени през прозрачен алабастър.

Човешкият глас не можел да надвие гръмотевичния грохот, пък и пътешествениците нямали желание да говорят. Присъствали на агонията на Самбатион, който, гневен, че трябва да изчезне в земните недра, сякаш искал да отнесе със себе си всичко, което го обкръжавало, скърцайки със своите каменни зъби, за да изрази цялото си безсилие.

Баудолино и спътниците му не можели да кажат колко дълго са се възхищавали на гнева на мощния каменопад, там, където реката се самопогребвала неохотно, но навярно се били забавили много и вече бил настъпил залезът на петъчния ден, а значи и началото на съботата, защото изведнъж, като по команда, реката застинала в мъртвешка неподвижност и въртопът вдън пропастта се превърнал в люспеста неподвижна долина, над която властвала внезапна и ужасяваща тишина.

Очаквали да се сбъднат разказите, според които по бреговете на реката трябвало да се издигне огнена преграда. Но нищо подобно не се случило. Реката мълчала, вихърът на каменните частици над нея бавно се утаил в руслото й и нощното небе се изяснило, разкривайки пред очите на пътешествениците блясъка на безбройни звезди, скрити дотогава за тях.

— От това се вижда, че не трябва да се вярва на всичко, което се разказва — заключил Баудолино. — Живеем в свят, в който хората си измислят най-невероятни неща. Соломон, тази мълва сте я пуснали вие, евреите, за да попречите на християните да идват по тези места.

Соломон не отговорил, защото като човек с бърза мисъл си спомнил как Баудолино се готвел да го пренесе през реката и казал веднага:

— Аз няма да заспя.

— Не мисли за това — отвърнал Баудолино. — Почини си, докато ние потърсим брод.

На Соломон му се искало да избяга, но в събота не можел нито да язди, нито да се катери по планински стръмнини. И прекарал цялата нощ седнал, като от време на време си удрял главата с юмруци и проклинал съдбата си и подлите неверници.

На сутринта, когато другите намерили място, където можели да преминат безопасно реката, Баудолино се върнал при Соломон, усмихнал му се с нежно съчувствие и го цапардосал точно зад ухото с дръжката на меча си.

Така на раби Соломон, единствен от синовете Израилеви, се удало да премине, без да стори грях, една голяма река в събота.