Сидни Шелдън
Пясъците на времето (9)

ГЛАВА ОСМА

Таормина, Сицилия

1968

 

Тя се събуждаше всяка сутрин от далечния звук на камбаните на църквата Сан Доменико, високо в планините Пелоритани, заобикалящи Таормина. Обичаше да се разбужда бавно, сладко протягайки се като котка. Държеше си очите затворени и знаеше, че има нещо чудесно да си спомни. „Какво бе то?“ Въпросът се въртеше из ума й и тя го отблъскваше, без да бърза да му отговори, за да си запази удоволствието от изненадата. И изведнъж умът й биваше радостно овладян от него. Тя бе Лучия Мария Кармине, дъщерята на Анжело Кармине, и това би било достатъчно да направи всекиго на света щастлив.

Те живееха в голяма приказна вила, пълна с повече слуги, отколкото петнадесетгодишната Лучия можеше да преброи. Един телохранител я возеше всяка сутрин до училището в бронирана лимузина. Тя израсна с най-хубавите рокли и най-скъпите играчки в цяла Сицилия и бе обект на завист за своите съученици.

Но в центъра на съществуването на Лучия бе баща й. В нейните очи той бе най-красивият мъж на света. Беше нисък и набит, със силно лице и буреносни кафяви очи, които излъчваха сила. Той имаше двама сина, Арналдо и Виктор, но дъщеря му бе тази, която Анжело Кармине обожаваше. И Лучия го боготвореше. В църквата, когато свещеникът говореше за Бога, Лучия винаги си мислеше за баща си.

Той идваше сутрин до леглото и й казваше:

— Време е да ставаш за училище, ангелско лице.

Ангелско лице. Това не беше вярно, разбира се. Лучия знаеше, че не е истински красива.

„Привлекателна съм“ — мислеше тя, изучавайки се обективно в огледалото. Да. Впечатляваща по-скоро, отколкото красива. Огледалото отразяваше младо момиче с овално лице, мека кожа, равни бели зъби и силна брадичка — твърде силна? — чувствени сочни устни — твърде сочни? — и тъмни умни очи. Но ако на лицето й малко не достигаше, за да бъде красиво, тялото й напълно компенсираше това. На петнадесет години Лучия имаше тялото на жена — със заоблени твърди гърди, тънка талия и бедра, които се полюляваха обещаващо.

— Ще се наложи да те омъжим рано — закачаше я баща й. — Скоро ще караш мъжете да лудеят по тебе, моя малка девственица.

— Искам да се омъжа за някого като теб, татко, но като теб няма никой.

Той се смееше:

— Няма значение. Ще ти намерим принц. Родена си под щастлива звезда и един ден ще узнаеш какво е мъж да те държи в прегръдките си и да те люби.

— Да, татко — казваше Лучия, като се изчервяваше.

Вярно бе, че никой не бе правил любов с нея… за последните двадесет часа. Бенито Патас, един от нейните телохранители, винаги идваше в леглото й, когато баща й бе извън града. Това, че Бенито правеше любов с нея в собствената й къща, допринасяше за вълнението, защото Лучия знаеше, че баща й щеше да ги убие и двамата, ако разбереше какво става.

Бенито беше на около тридесет и пет години. Бе поласкан от това, че красивата млада дъщеря на великия Анжело Кармине го бе избрала да я лиши от девственост.

— Беше ли както очакваше? — бе попитал той първия път.

— О, да — възкликна Лучия. — Дори по-добре.

Тя си помисли:

„Може да не е така добър, както Марио, Тони или Енрико, но е определено по-добър от Роберто и Лео.“ — Тя не можеше да си спомни имената на всички други.

На тринадесет години Лучия бе решила, че достатъчно дълго е била девственица. Беше се огледала наоколо и решила, че щастливото момче ще бъде Паоло Костело, синът на лекаря на Анжело Кармине. Паоло бе на седемнадесет, висок и здраво сложен и бе футболната звезда на училището. Лучия се влюби лудо в него още първия път, когато го видя. Тя се стараеше да попада в компанията му, колкото е възможно по-често. Паоло не се сещаше, че техните чести срещи бяха внимателно замисляни. Той гледаше на привлекателната млада дъщеря на Анжело Кармине като на дете. Но един горещ ден през август Лучия реши, че не може да чака повече и телефонира на Паоло.

— Паоло. Лучия Кармине е на телефона. Баща ми има нещо да разисква с тебе и пита дали би могъл да дойдеш днес след обяд в павилиона на басейна ни.

Паоло бе изненадан и поласкан. Той изпитваше страхопочитание към Анжело Кармине, но не знаеше дали могъщият мафиот въобще знае за съществуването му.

— С удоволствие — каза Паоло. — По кое време би искал да дойда?

— Три часа.

Времето на следобедната почивка, когато светът е заспал. Павилионът бе изолиран в отдалечения край на голямото им имение и баща й не беше в града. Нямаше никой да ги обезпокои.

Паоло пристигна точно в определеното време. Вратата, водеща към градината, беше отворена и той се отправи към павилиона. Спря пред заключената врата и почука.

— Сеньор Кармине? Моля…

Отговор не последва. Паоло погледна часовника си. Предпазливо отвори вратата и влезе. Стаята беше тъмна.

— Синьор Кармине?

Някой се приближи към него.

— Паоло…

Той позна гласа на Лучия.

— Лучия, търся баща ти. Тук ли е той?

Тя се приближи още към него, достатъчно, за да види Паоло, че е напълно гола.

— Боже мой! — възкликна той. — Какво…?

— Искам да правиш любов с мене.

— Ти си луда! Ти си дете. Отивам си. — Той се отправи към вратата.

— Върви. Ще кажа на баща си, че си ме изнасилил.

— Не, не би го направила.

— Излез и ще разбереш.

Той се спря. Ако Лучия изпълнеше заканата си, за Паоло нямаше и най-малкото съмнение каква щеше да бъде съдбата му. Кастрирането щеше да бъде само началото.

Той с върна при Лучия, за да я разубеди.

— Лучия, скъпа…

— Харесва ми, когато ме наричаш „скъпа“.

— Не, чуй ме, Лучия. Това е много сериозно. Баща ти ще ме убие, ако му кажеш, че съм те изнасилил.

— Зная.

— Баща ми ще бъде опозорен. Цялото му семейство ще бъде опозорено.

— Зная.

Беше безнадеждно.

— Какво искаш от мен?

— Искам да го направиш с мен.

— Не, невъзможно е. Ако баща ти разбере, ще ме убие.

— И ако излезе оттук, ще те убие. Нямаш голям избор, нали?

Той я гледаше в паника.

— Защо аз, Лучия?

— Защото съм влюбена в теб, Паоло! — Тя хвана ръцете му и ги притисна нежно между краката си. — Аз съм жена. Накарай ме да се почувствам такава.

На бледата светлина Паоло можеше да види хълмчетата на нейните гърди, твърдите й зърна и меките тъмни косми между краката й.

„Исусе — помисли Паоло. — Какво може един мъж да стори?“

Тя го заведе до една кушетка, помагайки му да си свали панталоните и шортите. Коленичи и постави втвърдената му мъжественост в устата си и нежно я засмука. Паоло си помисли:

„Тя го е правила и преди.“

И когато той бе вече върху й, потъвайки дълбоко в нея, обхванат от ръцете й, с бедра притискани страстно от нейните, Паоло си помисли:

„Боже мой, тя е чудесна.“

Лучия се чувстваше в небесата. Сякаш бе родена за това. Инстинктивно знаеше какво точно трябва да направи, за да достави удоволствие на него и на себе си. Цялото й тяло гореше. Почувства, че постепенно стига до кулминация и накрая, когато това стана, тя извика силно в екстаз. Двамата останаха да лежат изтощени, дишайки тежко.

Накрая Лучия проговори:

— Утре по същото време.

 

 

Когато Лучия бе на шестнадесет години, Анжело Кармине реши, че е време дъщеря му да види нещо от света. С възрастната леля Роза, като придружителка, Лучия прекара училищната си ваканция в Капри и Иския, Венеция и Рим, и още доста други места.

— Трябва да бъдеш културна, не селянка като баща си. Пътуването ще оформи образованието ти. В Капри леля Роза ще те заведе да видиш Картузианския манастир Свети Яков, вилата в Сан Микеле и Палацо а Маре…

— Да, татко.

— Във Венеция са базиликата Свети Марко, Дворецът на дожите, църквата Сан Джорджо и музеят на Академията.

— Да, татко.

— Рим е съкровищницата на света. Там трябва да посетиш Ватикана, базиликата Санта Мария Мажоре и галерията Боргезе, разбира се.

— Разбира се.

— А Милано! Трябва да отидеш в Консерваторията за концертни рецитали. Ще уредя билети за Ла Скала за теб и леля Роза. Във Флоренция ще видиш Общинския музей на изкуствата, музея Уфици, а има още много църкви и музей.

— Да, татко.

С много внимателно планиране Лучия успя да не види нито едно от тези места. Леля Роза настоя да почиват всеки следобед и да се прибират рано всяка вечер.

— И ти трябва да си почиваш, дете.

— Разбира се, лельо Роза.

И така, докато леля Роза спеше, Лучия танцуваше в Куизисана в Капри, яздеше на въртележка, теглена от украсен с пера и шапка кон, в Марина Пикола се присъедини към група момчета — колежани, ходеше на пикници в Бани ди Тиберио, отиде до Анакапри с въжена железница, където се присъедини към група френски студенти, с които пиха на Пиаца Умберто.

Във Венеция един красив гондолиер я заведе на дискотека, а с един рибар отиде на риболов в Киоджа. А през това време леля Роза спеше.

В Рим Лучия пи вино от Апулия и откри всички ресторанти за забавления от типа на Марте, Раниери и Джиджи Фази.

Където и да отидеше, тя откриваше скрити малки барчета и нощни клубове и романтични красиви мъже. Мислеше си:

„Милият татко бе толкова прав. Пътуването наистина оформи образованието ми.“

В леглото се бе научила да говори няколко различни езика, за което си мислеше:

„Това е много по-приятно, отколкото моите часове по чужди езици в училище.“

 

 

Когато Лучия се върна в Таормина, сподели с най-близките си приятелки:

— Бях гола в Неапол, дрогирах се в Салермо, опипана бях във Флоренция и чукана в Лука.

Самата Сицилия бе едно чудо за изследване, остров на гръцки храмове, римски и византийски амфитеатри, параклиси, арабски бани и швабски замъци.

Лучия намери Палермо за груб и жизнен. Приятно й бе да се скита из Калса, стария арабски квартал и да посещава Опера дей Пупи, кукления театър. Но Таормина, където беше родена, обичаше най-много. Беше град като пощенска картичка ни Йонийско море, разположен на планина с изглед към света. Имаше магазини за рокли и бижутерия, барове и красиви стари площади, гостилници и живописни хотели като Екселсиор Палас и Сан Доменико.

Виещият се път, който води от пристанището на Наксос нагоре, е стръмен, тесен и опасен. Когато на Лучия Кармине подариха кола за петнадесетия рожден ден, тя наруши всяка точка от правилника, но нито веднъж не бе спряна от карабинерите. Все пак тя беше дъщеря на Анжело Кармине.

 

 

За тези, които бяха достатъчно смели или глупави да разпитват, Анжело Кармине бе в бизнеса с недвижими имоти. И това беше отчасти вярно, защото фамилията Кармине притежаваха вила в Таормина, къща на езерото Комо в Кернобио, лятна вила в Гщад, апартамент в Рим и голяма ферма близо до Рим. Но Кармине се занимаваше също и с по-живописен бизнес. Той притежаваше десетина публични домове, две игрални казина, шест кораба, които докарваха кокаин от неговите плантации в Колумбия, и още различни други доходни предприятия, включително лихварство. Анжело Кармине беше главата на сицилианските мафиоти, така че естествено бе да живее добре. Животът му беше вдъхновение за другите, радващо доказателство, че един беден сицилиански селянин, който е амбициозен и работи усърдно, може да стане богат и преуспяващ.

Кармине бе започнал като момче за поръчки за мафиотите на дванадесетгодишна възраст. На петнадесет той бе станал изпълнител на санкциите на лихварите, а на шестнадесет бе убил първата си жертва, без да се церемони. Скоро след това се бе оженил за майката на Лучия, Ана. В годините, които последваха, се изкачи по опасната стълба в организацията до върха, оставяйки поредица от мъртви врагове след себе си. Той се бе издигнал, но Ана си остана простото селско момиче, за което се бе оженил. Тя му роди три чудесни деца, но след това приносът й към живота на Анжело свърши. Сякаш знаейки, че няма повече място в живота на семейството си, тя услужливо умря и бе достатъчно внимателна да направи това, без много да привлича вниманието към себе си.

Арналдо и Виктор бяха в бизнеса с баща си и Лучия още от малка подслушваше интересните разговори между баща си и братята си за това как бяха надхитрили или надвили своите врагове. В очите на Лучия баща й бе рицар в блестящи доспехи. Не виждаше нищо нередно в това, което вършат. Напротив, те вършеха полезна работа. Ако хората желаеха да играят комар, защо трябваше глупави закони да им пречат? Ако на мъжете им доставяше удоволствие да купуват секс, защо да не им се помага? И колко щедро от страна на баща й и братята й да дават заеми на хора, на които им е било отказано от коравосърдечните банкери. За Лучия баща й и братята й бяха идеалните граждани. Доказателство за това бе кръгът от приятели на баща й. Веднъж седмично Анжело Кармине даваше огромни вечери във вилата. Какви хора седяха на неговата маса! Там бе кметът, няколко градски съветници, съдии, филмови звезди и оперни певци и често шефът на полицията и висш църковен служител. Няколко пъти в годината присъстваше и самият губернатор.

 

 

Лучия водеше идиличен живот, изпълнен с партита, красиви дрехи, бижута, коли и слуги, и могъщи приятели. Но изведнъж, през един февруари, на двадесет и третия й рожден ден, всичко приключи.

Започна се достатъчно безобидно. Двама мъже дойдоха във вилата да видят баща й. Единият бе приятелят му, шефът на полицията, а другият — помощникът му, лейтенант.

— Прощавайте, padrone^[1] — извини се шефът на полицията, — но това е една глупава формалност, която комисарят ме задължава да изпълня. Хиляди извинения, но бихте ли ме придружили до полицейското управление. Ще се постарая да бъдете вкъщи навреме, за да се радвате не рождения ден на дъщеря си.

— Няма проблеми — каза Кармине великодушно. — Човек трябва да си изпълнява задълженията. — Той се ухили. — Новият комисар, който бе назначен от президента, е, по американския израз, eager beaver^[2], нали?

— Страхувам се, че да — въздъхна шефът на полицията. — Но не се притеснявайте. Ние двамата сме виждали тези досадници да идват и да си отиват много бързо, нали, padrone?

Те се засмяха и тръгнаха към полицейското управление.

 

 

Анжело Кармине не се прибра вкъщи за празненството този ден, нито през следващия. Всъщност той никога повече не видя своите къщи. Държавата отправи към него дълъг обвинителен акт, който включваше убийство, търговия с наркотици, проституция, палеж и много други престъпления. Беше му отказано пускане под гаранция. Бе пусната полицейска мрежа, която помете престъпната организация на Кармине.

Той бе разчитал на силните си връзки в Сицилия, за да бъдат отхвърлени обвиненията към него, но вместо това бе закаран посред нощ в Рим и бе затворен в Регина Цели, прословутия затвор на небесната царица. Поставиха го в малка килия с решетки, в която имаше радиатор, сламеник и тоалетна с клекало. Беше безобразие! Безкрайно унизително!

В началото Кармине мислеше, че неговият адвокат Томазо Конторно ще го освободи незабавно.

Когато Конторно дойде в стаята за свиждане в затвора, Кармине се развика:

— Закрили са публичните ми домове и операциите с наркотици. Знаят всичко за сделките ми по пране на пари. Някой е проговорил. Открий кой е и ми донеси езика му.

— Не се безпокой, padrone — увери го Конторно. — Ще го открием.

Оптимизмът му се оказа необоснован. За да запази свидетелите си, държавата твърдо отказваше да разкрие имената им до началото на процеса.

Два дни преди процеса Анжело Кармине и другите членове на мафията бяха прехвърлени в затвора Ребибиа — затвор с най-строг режим на дванадесет мили от Рим. Една близка съдебна зала бе укрепена като бункер. Сто и шестдесет обвиняеми, членове на мафията, с белезници и вериги, бяха докарани през един подземен тунел и поставени в тридесет стоманени клетки, защитени с бронирано стъкло. Въоръжени пазачи заобикаляха вътре и отвън съдебната зала, а посетителите бяха претърсвани, преди да влязат.

Когато Анжело Кармине бе въведен в съдебната зала, сърцето му подскочи от радост, защото съдията на съдийската скамейка бе Джовани Бускета, човек, който бе на негова ведомост през последните петнадесет години и негов чест гост. Кармине знаеше най-после, че ще бъде въздадена справедливост.

 

 

Процесът започна. Анжело Кармине разчиташе на omerta, сицилианския закон за мълчание, за да се запази. Но за негова огромна изненада главният свидетел на държавата се оказа не някой друг, а Бенито Патас, телохранителят. Патас бе прекарал с фамилията Кармине толкова дълго и му се оказваше такова доверие, че му се позволяваше да присъства в стаята за срещите, където се разискваха поверителни работи. И тъй като техният бизнес се състоеше от всички възможни дейности, преследвани от закона, Патас бе в течение на много информация. Когато полицията го бе хванала, минути, след като хладнокръвно бе убил и обезобразил новия приятел на своята любовница, го заплашиха с доживотна присъда. Тогава Патас се съгласи с нежелание да помогне на полицията да проведе следствието срещу Кармине в замяна на по-лека присъда. Сега, за ужас на Анжело Кармине, той разкриваше най-интимните тайни от владението на Кармине.

Лучия също бе в съдебната зала, слушайки всеки ден как мъжът, който по-рано й бе любовник, унищожава баща й и братята й.

Показанията на Бенито отприщиха бентовете. Щом започна разследването на комисаря, десетки жертви идваха да разкажат за това, което Анжело Кармине и неговите момчета им бяха сторили. Мафията се бе разпореждала с техния бизнес, изнудвала, принуждавала ги да проституират, убила или осакатила любимите им, продавала наркотици на децата им. Списъкът на ужасите бе безкраен.

Дори по-съкрушителни бяха показанията на разкаялите се членове на мафията, които решиха да говорят.

 

 

На Лучия бе разрешено да посети баща си в затвора. Той я посрещна бодро. Държеше я в ръцете си и шепнеше:

— Не се притеснявай, ангелско лице. Съдията Джовани Бускета е тайният ми коз. Той знае всички трикове на закона. Ще ги използва, за да бъдем аз и братята ти оправдани.

Анжело Кармине се оказа лош пророк.

Обществеността беше разярена от ексцесиите на мафията и когато процесът най-после приключи, съдията Джовани Бускета, едно лукаво политическо животно, осъди другите членове на мафията на дългогодишен затвор, а Анжело Кармине и двамата му сина на максимума, разрешен от италианския закон — доживотен затвор, задължително излежаване от двадесет и осем години.

За Анжело Кармине това бе смъртна присъда.

 

 

Цяла Италия ликуваше. Справедливостта беше възтържествувала най-после. Но за Лучия това бе кошмар, надхвърлящ всяко въображение. Тримата мъже, които най-много на света обичаше, бяха изпратени в ада.

Още веднъж на Лучия й бе разрешено да посети баща си в килията. Промяната в него бе потресаваща. В течение на няколко дни се бе превърнал в старец. Фигурата му се беше смалила, а свежият цвят на лицето му бе станал жълтеникав.

— Те ме предадоха — изстена той. — Те всички ме предадоха. Съдията Джовани Бускета — аз го притежавах, Лучия! Направих го богат човек, а той ми се отплати по този начин. А Патас? Бях за него като баща. Накъде върви светът? Какво става с честта? Те са сицилианци като мен.

Лучия взе ръката на баща си в своята и каза тихо:

— Аз също съм сицилианка, татко. Ще бъдеш отмъстен. Заклевам ти се в живота си.

— Моят живот свърши — каза баща й. — Но твоят е все още пред тебе. Имам шифрована банкова сметка в Цюрих. Банка Лой. Там има повече пари, отколкото можеш да похарчиш за десет живота. — Той прошепна номера на ухото й. — И напусни проклетата Италия. Вземи парите и се радвай на живота.

Лучия го притисна силно до себе си.

— Татко…

— Ако някога се нуждаеш от приятел, можеш да се довериш на Доминик Дюрел. С него сме като братя. Има къща във Франция в Бези, близо до границата с Испания.

— Ще запомня.

— Обещаваш ли ми да напуснеш Италия?

— Да, татко. Но първо има нещо, което трябва да свърша.

 

 

Да изгаряш от желание за отмъщение бе едно нещо, а да намериш начин да го осъществиш — друго. Тя бе сама и нямаше да бъде лесно. Лучия се сети за италианския израз: Rubare il mestiere — Открадваш ми професията. „Трябва да мисля по начина, по който те мислят.“

 

 

Няколко седмици след като баща й и братята й започнаха да излежават присъдите си в затвора, Лучия Кармине се появи в дома на съдията Джовани Бускета. Самият съдия й отвори.

Той я погледна с изненада. Беше я виждал често като гост в дома на Кармине, но никога не бе имало много да си кажат.

— Лучия Кармине! Какво правиш тук? Не би трябвало да…

— Дойдох да ви благодаря, Ваше Благородие.

Той я изгледа подозрително.

— Да ми благодариш, за какво?

Лучия го погледна в очите.

— За това, че разкрихте какви са били баща ми и братята ми. Аз бях невинно същество, което живее в тази къща на ужасите. Нямах представа какви чудовища… — Тя избухна в ридания.

Съдията стоеше, колебаейки се, след това я потупа по рамото.

— Хайде, хайде. Влез и пийни малко чай.

— Бл… благодаря.

Когато седнаха в хола, съдията Бускета каза:

— Нямах представа, че мислиш така за баща си. Бях с впечатлението, че сте много близки.

— Само защото нямах представа какви са той и братята ми в действителност. Когато открих… — Тя потрепера. — Не знаете какво бе за мене. Исках да избягам от себе си, но това бе невъзможно.

— Не съм разбрал. — Той я потупа по ръката. — Страхувам се, че съм те преценил погрешно, скъпа.

— Бях ужасена от него — гласът й бе изпълнен с вълнение.

Съдията Бускета забеляза, не за пръв път, каква красива млада жена е Лучия. Тя носеше проста черна рокля, която подчертаваше формите на сочното й тяло. Той погледна закръглените й гърди и не можа да не отбележи колко много е пораснала.

„Би било забавно — помисли Бускета — да спя с дъщерята на Анжело Кармине. Той е безсилен да ми навреди сега. Старият мръсник мислеше, че ме притежава, но аз бях твърде умен за него. Лучия вероятно е девствена. Ще я науча на някои неща в леглото.“

Възрастна прислужница внесе поднос с чай и купа със сладкиши. Сложи ги на една маса и попита:

— Да наливам ли?

— Нека аз — каза Лучия. Гласът й бе топъл и изпълнен с обещание.

Съдията Бускета се усмихна на Лучия.

— Можеш да си вървиш — каза той на прислужницата.

— Да, господине.

Съдията гледаше как Лучия се приближи до малката маса, където бе оставен подносът, и внимателно наля чай за него и себе си.

— Имам чувството, че ти и аз бихме могли да станем много добри приятели, Лучия — опипа почвата Джовани Бускета.

Лучия му се усмихна прелъстително.

— Много бих искала, Ваше Благородие.

— Моля, наричай ме Джовани.

— Джовани — Лучия му подаде чашата. Вдигна своята наздравица. — За смъртта на престъпниците.

Бускета вдигна чашата си, като се усмихваше.

— За смъртта на престъпниците. — Отпи една глътка и направи гримаса. Чаят беше горчив.

— Не е ли твърде…?

— Не, не. Добре е, скъпи.

Лучия отново вдигна своята чаша.

— За нашето приятелство.

Тя отпи още една глътка и той направи същото.

— За…

Бускета не довърши наздравицата си. Беше обхванат от внезапен спазъм и почувства пронизваща болка в гърдите си.

— О, Боже мой! Повикайте лекар…

Лучия седеше, спокойно отпивайки от чая си, докато гледаше как съдията залита и пада на пода. Остана да лежи там с потрепващо тяло, а след това замръзна неподвижно.

— Тава е първият, татко — каза Лучия.

 

 

Бенито Патас бе сам в килията си, когато надзирателят съобщи:

— Имате съпружеско посещение.

Бенито засия. Бе му даден специален статут като информатор с много привилегии и съпружеските посещения бяха една от тях. Патас имаше половин дузина приятелки и те редуваха визитите си. Той си помисли коя ли бе дошла днес.

Бенито се погледна в малкото огледало на стената на килията, сложи си малко помада на косата, заглади я назад, след това последва надзирателя през коридора до отделението, където бяха частните стаи. Патас влезе наперено в стаята, изпълнен с приятно очакване. Спря се и погледна с изненада.

— Лучия! Боже мой, какво по дяволите правиш тук? Как успя да влезеш?

Лучия каза меко:

— Казах им, че сме сгодени, Бенито.

Носеше зашеметяваща червена копринена рокля, която прилепваше по извивките на тялото й.

Бенито Патас отстъпи назад.

— Махай се.

— Както желаеш. Но има нещо, което трябва да чуеш първо. Когато те видях, да се изправяш и да свидетелстваш срещу баща ми и братята ми, те мразех. Исках да те убия. — Тя се приближи по-близо до него. — Но после разбрах, че това, което вършиш, е проява на смелост. Осмели се да станеш и да кажеш истината. Баща ми и братята ми не бяха лоши хора, но вършеха лоши неща, и ти бе единственият, достатъчно силен, за да застанеш срещу тях.

— Повярвай ми, Лучия — каза той, — полицията ме принуди да…

— Не е необходимо да обясняваш — каза тя нежно. — Не на мен. Помниш ли първия път, когато правихме любов? Тогава знаех, че те обичам и че винаги ще те обичам.

— Лучия, никога не бих направил това, което…

— Скъпи, искам да забравим това, което се случи. То е приключило. Само ти и аз сега сме от значение.

Тя се приближи до него и той усети упоителния й парфюм. Беше объркан.

— Наистина ли мислиш така?

— Повече от всяко друго нещо, което някога съм казвала. Затова дойдох днес тук, за да ти докажа. Да ти покажа, че съм твоя. И не само на думи.

Пръстите й се насочиха към презрамките на роклята и момент по-късно роклята й лежеше на пода. Тя бе гола.

— Вярваш ли ми сега?

За Бога, тя бе красива.

— Да, вярвам ти — гласът му бе дрезгав.

Лучия се приближи плътно до него и тялото й се притисна до неговото.

— Съблечи се — пошепна тя. — Побързай!

Когато се съблече, той я хвана за ръка и заведе до малкото легло в ъгъла на стаята. Без да се бави много, той застана отгоре й и разтвори краката й, потъвайки дълбоко в нея с арогантна усмивка на лицето.

— Както в ония времена е — каза той самодоволно. — Не можа да ме забравиш, нали?

— Не — прошепна Лучия в ухото му. — И знаеш ли защо не можах да те забравя?

— Не, любов моя. Кажи ми.

— Защото съм сицилианка като баща си.

Тя посегна зад главата си и извади дългата украсена игла, която придържаше косата й.

Бенито Патас почувства, че нещо го пронизва под гръдния кош и внезапната болка го накара да си отвори устата, за да извика, но устата на Лучия беше върху неговата, целувайки го. И докато тялото на Бенито се извиваше и гърчеше върху нея, Лучия получи оргазъм.

След няколко минути тя бе отново облечена и иглата поставена на мястото (в косата). Бенито бе под одеялото със затворени очи. Лучия почука на вратата на килията и се усмихна на надзирателя, който отвори, за да я изведе.

— Той е заспал — пошепна тя.

Надзирателят погледна красивата млада жена и се усмихна.

— Сигурно сте го изтощили.

— Надявам се — каза Лучия.

 

 

Абсолютната смелост на двете убийства развълнува цяла Италия. Красивата млада дъщеря на един мафиот бе отмъстила за баща си и братята си и емоционалната италианска публика я поздравяваше, насърчавайки бягството й. Полицията, съвсем естествено, възприе друга гледна точка. Лучия Кармине бе убила уважаван съдия и след това бе извършила второ убийство зад стените на самия затвор. В техните очи равностоен на престъпленията й бе фактът, че ги бе накарала да се почувстват глупаци. Вестниците си правеха удоволствие за тяхна сметка.

— Искам главата й — изрева полицейският комисар на помощника си. — Искам я веднага.

Издирването се засили, докато обектът на това внимание се криеше в дома на Салваторе Джузепе, един от хората на баща й, който бе успял да избегне бурята.

В началото единствената мисъл на Лучия бе да отмъсти за баща си и братята си. Тя напълно очакваше да бъде хваната и бе готова да се жертва. Но след като успя да излезе от затвора и да избяга, мислите й се насочиха от отмъщение към оцеляване. След като бе изпълнила това, което си беше поставила за цел, животът й отново изглеждаше ценен.

„Няма да се оставя да ме хванат — зарече се тя. — Никога.“

 

 

Салваторе Джузепе и съпругата му направиха това, което бе необходимо, за да променят вида й. Изрусиха косата й, направиха петна по зъбите й и й намериха подходящи очила и дрехи.

Салваторе я огледа критично.

— Не е зле — рече той. — Но не е достатъчно. Трябва да те изведем от Италия. Трябва да отидеш някъде, където снимката ти не е на първите страници на всеки вестник. Някъде, където можеш да се скриеш за няколко месеца.

Лучия си спомни:

„Ако някога се нуждаеш от приятел, можеш да се довериш на Доминик Дюрел. С него сме като братя. Има къща във Франция в Бези, близо до границата с Испания.“

— Зная къде мога да отида — каза Лучия. — Ще ми трябва паспорт.

— Ще го уредя.

 

 

След двадесет и четири часа Лучия разглеждаше паспорт, издаден на името на Лучия Рома, със снимка в новия й вид.

— Къде ще отидеш?

— Баща ми има приятел във Франция, който ще ми помогне.

— Ако искаш да те придружим до границата…? — каза Салваторе.

И двамата знаеха колко опасно е това.

— Не, Салваторе — рече Лучия. — Направихте достатъчно за мен. Трябва да отида сама.

 

 

На следващата сутрин Салваторе Джузепе нае един фиат на името на Лучия Рома и й даде ключовете.

— Внимавай — настоя той.

— Не се притеснявай. Родена съм под щастлива звезда.

Нали така бе казал баща й?

На Италиано-френската граница колите, които чакаха да влязат във Франция, напредваха бавно в дълга редица. Колкото повече Лучия се приближаваше до пропускателния пункт, толкова по-нервна ставаше. Щяха да я търсят на всички изходни пунктове. Ако я хванеха, тя знаеше, че я чака доживотна присъда.

— Преди това ще се самоубия — помисли тя.

Бе стигнала до офицера.

— Паспорта, синьорина.

Лучия му подаде черния паспорт през прозореца на колата. Офицерът го погледна, след това погледна към нея и тя видя учуденото изражение на лицето му. Той отново сравни по-внимателно лицето й със снимката в паспорта. Лучия почувства как изтръпва.

— Вие сте Лучия Кармине — каза той.