Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sands of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 1998

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Коректор Петя Янева

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Когато Тереза отвори очи, семейният лекар и селският свещеник стояха до леглото й.

— Не! — простена тя. — Не искам да се връщам. Оставете ме да умра. Оставете ме да умра.

Свещеникът каза:

— Самоубийството е смъртен грях. Бог ти е дал живота, Тереза. Само той може да реши кога трябва да свърши. Ти си млада. Имаш цял живот пред себе си.

— За какво ми е той? — изхлипа Тереза. — За да страдам още? Не мога да понеса болката, която изпитвам. Не мога да я понеса.

Той каза нежно:

— Исус понесе болката и умря за другите. Не обръщай гръб към него.

Лекарят приключи с прегледа на Тереза.

— Нуждаеш се от почивка. Казах на майка ти да те остави на лека диета за известно време. — Той я заплаши с пръст. — Това не включва бръсначи.

На следващата сутрин Тереза се измъкна от леглото.

Когато влезе в хола, майка й каза уплашена:

— Защо си станала? Лекарят каза да…

Тереза отговори пресипнало:

— Трябва да отида на църква. Трябва да говоря с Бог.

Майка й се поколеба.

— Ще дойда с теб.

— Не, трябва да отида сама.

— Но…

Баща й кимна:

— Нека да отиде.

След малко видяха унилата фигура на дъщеря си, която излизаше от къщата.

— Какво ще стане с нея? — изстена майка й.

— Само Бог знае.

 

 

Тя влезе в познатата църква, доближи се до олтара и коленичи.

„Дошла съм в твоя дом, за да ти кажа нещо Господи. Презирам те. Презирам те за това, че остави сестра ми да се роди красива! Презирам те за това, че остави да се родя грозна. Презирам те за това, че я остави да ми отнеме единствения мъж, когото някога съм обичала. Плюя на теб.“

Последните й думи бяха толкова силно казани, че хората се обърнаха и я изгледаха, докато тя ставаше и излизаше, залитайки от църквата.

 

 

Тереза никога не бе вярвала, че може да съществува такава болка. Тя бе непоносима. Беше й невъзможно да мисли за друго. Не бе в състояние да яде и да спи. Светът изглеждаше нереален и далечен. Спомените й проблясваха в главата й като сцени от филм.

Спомни си деня, в който тя, Раул и Моника се разхождаха по плажа в Ница.

— Чудесен ден за плуване — каза Раул.

— Бих желала, но не можем. Тереза не знае да плува.

— Нямам нищо против, ако ви отидете двамата. Ще ви чакам в хотела.

Тя толкова се радваше, че Раул и Моника се разбират добре. Обядваха в едно ханче, близо до Кан. Сервитьорът каза:

— Омарите са особено вкусни днес.

— Ще ги опитам — каза Моника. — Бедната Тереза не може. Раците я отвращават.

Сен Тропе.

— Липсва ми ездата. У дома яздех всяка сутрин. Искаш ли да отидем на езда, Тереза?

— Аз… страхувам се, че не мога да яздя, Раул.

— Не бих възразила да дойда с теб — каза Моника. — Обичам да яздя.

Двамата отсъстваха цяла сутрин.

Имаше стотици признаци и тя ги бе пренебрегнала всичките. Беше сляпа, защото искаше да бъде такава. Погледите, които Раул и Моника бяха разменили, невинните докосвания на ръцете, шепотът и смехът.

„Как съм могла да бъда толкова глупава?“

 

 

През нощта, когато Тереза най-после можа да задреме, тя имаше сънища. Изглеждаха различни сънища и все пак беше един и същ.

Раул и Моника бяха във лак, голи и правеха любов. Когато влакът минаваше по един мост, разположен високо над един каньон, мостът се срути и всички във влака намериха смъртта си.

Раул и Моника бяха в хотелска стая голи в леглото. Раул остави една запалена цигара и стаята избухна в пламъци. Двамата изгоряха и виковете им събудиха Тереза.

Раул и Моника падаха от скала, давеха се в река, умираха при самолетна катастрофа.

Беше винаги различен сън.

Беше винаги един и същи сън.

 

 

Родителите на Тереза бяха отчаяни. Гледаха как Тереза линее, но не можеха да сторят нищо, за да й помогнат. И изведнъж Тереза започна да яде. Ядеше непрекъснато. Храната никога не й стигаше. Възстанови си теглото и продължи да пълнее, докато тялото й много наедря.

Когато майка й и баща й се опитваха да й говорят за нейната болка, тя отговаряше:

— Сега съм добре. Не се притеснявайте за мен.

Тереза продължи живота си, като че ли всичко е наред. Продължаваше да ходи в селото да пазарува и да върши всичките си неща както преди. Всеки ден вечеряше с майка си и баща си, четеше или шиеше. Беше изградила емоционална крепост около себе си и бе решила, че никой няма да я пробие.

„Никой мъж няма повече да ме погледне. Никога повече“ — мислеше тя.

Външно Тереза изглеждаше добре. В себе си тя бе потънала в бездна от дълбока, отчаяна самота. Дори когато бе заобиколена от хора, тя седеше в самотен стол в самотна стая, в самотна къща, в самотен свят.

 

 

Малко повече от година, след като Раул изостави Тереза, баща й се приготвяше багажа за заминаване в Авила.

— Имам малко работа там — каза той на Тереза, — но след това ще бъда свободен. Защо не дойдеш с мен? Авила е очарователен град. Ще бъде полезно за теб да се махнеш оттук за известно време.

— Не, благодаря ти, татко.

Той погледна жена си и въздъхна.

— Е, добре тогава.

Слугата влезе в хола.

— Извинете, госпожице Де Фос. Пристигнало е писмо за вас.

Още преди да го отвори, Тереза бе изпълнена с предчувствие за нещо ужасно, витаещо над нея. Писмото гласеше:

„Тереза, моя скъпа Тереза,

Бог знае, че нямам право да те наричам скъпа след ужасното нещо, което сторих, но ти обещавам, че ще го изкупя, дори да ми отнеме цял живот. Не зная откъде да започна.

Моника избяга и ми остави нашата двумесечна дъщеря. Откровено казано, чувствам се облекчен. Трябва да призная, че се чувствах в ада от деня, в който те напуснах. Никога няма да разбера защо извърших това. Изглежда, че съм бил обладан от някаква магия на Моника, но знаех от самото начало, че бракът ми с нея е ужасна грешка. Винаги съм обичал само теб. Сега зная, че единственото място, където мога да намеря щастието си, е до тебе. В момента, в който ще получиш това писмо, ще се намирам на път за теб.

Обичам те и винаги съм те обичал, Тереза. Заради остатъка от нашия живот заедно, моля те за прошка. Аз искам…“

Тя не можа да довърши писмото. Мисълта да види отново Раул и неговото и на Моника бебе бе непоносима, непристойна.

Хвърли писмото в хистерия.

— Трябва да се махам оттук — изкрещя тя. — Довечера. Сега. Моля ви… моля!

Родителите й не бяха в състояние да я успокоят.

— Ако Раул идва тук — каза баща й, — би трябвало поне да говориш с него.

— Не! Ако го видя, ще го убия. — Тя сграбчи ръката на баща си, а лицето й бе обляно в сълзи. — Вземи ме със себе си, моля те.

Би отишла навсякъде, стига да се махне от това място. И така същата вечер Тереза и баща й се отправиха към Авила.

 

 

Бащата на Тереза бе объркан от нещастието на дъщеря си. По природа не беше състрадателен човек, но през изтеклата година тя бе спечелила неговото възхищение с достойното си поведение. Държеше се с изправена глава и никога не се оплакваше. Той се чувстваше безпомощен, неспособен да я утеши.

Баща й си спомни колко утешение бе получавала тя от църквата преди и когато пристигнаха в Авила й каза:

— Отец Берендо, тукашният свещеник, ми е стар приятел. Може би той ще ти помогне. Би ли говорила с него?

— Не.

Не би искала да има нищо общо с Бога.

Тереза прекарваше сама в хотелската стая, докато баща й вършеше работата си. Когато той се връщаше, я заварваше, седнала в същия стол, гледайки стените.

— Тереза, моля те, срещни се с отец Берендо.

— Не.

Той се чувстваше безпомощен. Тереза отказваше да напусне хотелската стая, нито пък искаше да се върне в Ез.

Като последна възможност свещеникът дойде да я види.

— Баща ти ми разказва, че някога си посещавала църква редовно.

Тереза погледна в очите деликатния на вид свещеник и каза студено:

— Повече не ме интересува. Църквата няма какво да ми предложи.

Отец Берендо се усмихна.

— Църквата има какво да предложи на всеки, дете мое. Църквата ни дава надежда и мечти…

— Получила съм своите мечти. Никога повече.

Той взе ръцете й в своите слаби ръце и видя светлите белези от бръснача, бледи като стари спомени.

— Бог не вярва на това. Говори с него и той ще ти каже.

Тереза си седеше, втренчена в стената и когато той накрая си излезе, тя дори не го забеляза.

 

 

На следващата сутрин Тереза влезе в хладната сводеста църква и почти веднага старото познато чувство на покой я обхвана. Последният път, когато бе ходила на църква, бе, за да прокълне Бог. Изпълни я чувство на дълбок срам. Това, което й навреди, бе нейната собствена слабост, а не Бог.

„Прости ми — прошепна тя. — Аз съгреших. Живях в омраза. Помогни ми. Моля те, помогни ми.“

Когато погледна нагоре, видя, че отец Берендо е до нея. След като тя свърши, той я заведе в канцеларията си.

— Не зная какво да сторя, отче. Не вярвам вече в нищо. Загубила съм вяра. — Гласът й бе пълен с отчаяние.

— Вярвала ли си, когато беше малко момиче?

— Да. Много.

— Тогава ти все още я имаш, мое дете. Вярата е истинска и постоянна. Всичко друго е това, което е преходно.

Разговаряха така с часове.

 

 

Когато Тереза се върна в хотела късно след обяд, баща й каза:

— Трябва да се връщам в Ез. Готова ли си да тръгваме?

— Не, татко. Нека остана тук още за известно време.

Той с поколеба.

— Добре ли се чувстваш?

— Да, татко. Обещавам.

 

 

След това Тереза и отец Берендо се виждаха всеки ден. Свещеникът бе възхитен от нея. В нея той виждаше не дебела, непривлекателна жена, а един красив нещастен дух. Разговаряха за Бог, за сътворението, за смисъла на живота и постепенно, почти с нежелание, Тереза започна отново да изпитва спокойствие. Нещо, което отец Берендо каза един ден, предизвика в нея дълбок отзвук.

— Мое дете, ако не вярваш в този свят, тогава повярвай в отвъдния свят. Вярвай в света, където Исус очаква да те приеме.

За първи път от деня, който трябваше да бъде ден на нейната сватба, Тереза започна отново да изпитва покой. Както и преди, църквата бе станала нейният свят. Но трябваше да помисли за бъдещето си.

— Няма къде да отида.

— Би могла да се върнеш вкъщи.

— Не. Никога не бих могла да се върна там. Никога не бих могла отново да видя Раул. Не зная какво да сторя. Искам да се скрия, а няма къде.

Отец Берендо замълча за дълго време. Накрая проговори:

— Би могла да останеш тук.

Тя се огледа наоколо изненадано.

— Тук?

— Цистерцианският манастир е наблизо. — Той с наклони към нея. — Да ти разкажа за него. Това е затворен свят, в който всеки е посветен на Бога. Това е място на покой и ведрина.

Сърцето на Тереза започна да олеква.

— Изглежда чудесно.

— Трябва да те предупредя. Това е един от най-строгите ордени в света. Приетите там дават обет за целомъдрие, тишина и послушание. Който влиза там, не напуска никога.

Думите му я развълнуваха.

— Никога няма да пожелая да напусна. Това е, което съм търсила, отче. Презирам света, в който живея.

Но отец Берендо все още се колебаеше. Той знаеше, че Тереза я очаква съществуване, различно от всичко, което познаваше дотогава.

— Не може да има връщане на зад.

— Аз няма да се върна.

 

 

Рано на следващия ден отец Берендо заведе Тереза в манастира, за да се срещне с преподобната майка Бетина. Остави ги да разговарят.

В момента, в който Тереза влезе в манастира, тя разбра.

„Най-после — помисли тя екзалтирано. — Най-после.“ Веднага след срещата тя побърза да се обади на майка си и баща си.

— Толкова се притеснявах — каза майка й. — Кога си идваш у дома?

— Аз съм у дома.

 

 

Епископът на Авила осъществи ритуала.

„Създателю, Господи, прати благословията си за твоята слугиня, за да бъде тя подкрепена с небесна добродетел, за да запази тя пълната си вяра и непоколебима вярност.“

Тереза отговори:

„Презрях царството на този свят и всяка светска суета заради любовта на нашия Бог, Исус Христос.“ Епископът я прекръсти.

„De largitatis tuae fonte defluxit ut cum honorem nuptiarum nulla interdicta minuissent ac super sanctum conjugium nuptialis benedicto permaneret existèrent cinubium, concupiscerent sacramentum, nec imitarentur quod nuptiis agitur, sed diligerent quod nuptiis praenotatur. Amenn.[1]

„Амин.“

„Приобщавам те към Исус Христос, сина на Върховния отец. Затова получи печата на Светия Дух, така че да бъдеш наречена божия невяста и ако му служиш вярно, да бъде благословена навеки. — Епископът стана. — Господи, всемогъщи Отче, Създателя на небето и земята, който си благословил да удостоиш с женитба, подобна на тази на благословената Мария, майка на Исус Христос — ad beatae Mariae, matris Domini nostri, Jesu Christi, consortium…[2]

„Осветявам те в присъствието на Бога и неговите ангели, за да можеш да постоянстваш, недокосната и неосквернена, в своята цел, любов, целомъдрие, да проявяваш търпение, което да ти донесе короната на неговото благословение. Бог да ти донесе сила, когато се огъваш, да облекчи и направлява ума ти с благочестие и да те води в действията ти. Амин.“

 

 

Сега, след тридесет години, докато лежеше в гората, гледайки как слънцето се издига над хоризонта, Тереза си мислеше:

„Отидох в манастира не за това, за което си представях. Аз не отивах при Бога, а бягах от света. Но Бог прочете сърцето ми.“

Тя бе на шестдесет години и последните тридесет години от живота й бяха най-щастливите. Сега изведнъж тя бе захвърлена обратно в света, от който бе избягала. И умът й й правеше странни номера.

Тя вече не бе сигурна кое е реално и кое е нереално.

Миналото и настоящето се сливаха в странна, замайваща смес.

„Защо става това с мен? Какво е решил Бог за мен?“ — мислеше тя.

Бележки

[1] Твоята щедрост се стича от извора над това достойно бракосъчетание, никой не може да наложи забрана над този свят брачен съюз, благословен и траен законен брак, силно желан облог, неподражаем, понеже е съзнателно бракосъчетание, добросъвестно бракосъчетание, отбелязано по-горе. — Б.пр.

[2] Към блажената Мария, майка на нашия Бог, общност… — Б.пр.