Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sands of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 1998

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Коректор Петя Янева

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Боинг 727 летеше на десет хиляди метра над Гранд Каньон. Изминалият ден бе тежък и дълъг.

„И още не се е свършило“ — помисли Меган.

Бе на път за Калифорния, за да подпише документите, които щяха да дадат на Скот Индъстриз един милион акра иглолистни гори на север от Сан Франциско. Направила беше отлична сделка.

„Вината е тяхна — помисли Меган. — Не трябваше да се опитват да ме измамят. Обзалагам се, че съм първият счетоводител от Цистерциански манастир, на който попадат.“

Тя се изсмя силно. Стюардесата се приближи до нея.

— Имате ли нужда от нещо, мис Скот?

На количката имаше купчина вестници и списания. Напоследък Меган беше толкова ангажирана със сделката, че не бе имала време да чете.

— Нека видя „Ню Йорк Таймс“, моля.

Статията на първата страница веднага привлече погледа й. Имаше снимка на Хайме Миро. Отдолу, в статията, пишеше:

„Хайме Миро, водач на ETA — радикалното баско сепаратистко движение в Испания, бе ранен и заловен от полицията при обир на банка в Севиля вчера след обяд. При нападението бе убит Феликс Карпио, негов съмишленик. Властите издирват Миро от…“

Меган прочете статията до края и се замисли дълго, спомняйки си миналото. Беше като далече сън, фотографиран през тюлена завеса, мъглив и нереален.

„Тази борба ще свърши скоро. Ще получим това, което искаме, защото хората са с нас… Искам да ме чакаш…“

Много отдавна бе чела за цивилизация, която е вярвала, че ако спасиш живота на човек, отговаряш за него. Е, тя бе спасила Хайме два пъти — веднъж в замъка и след това в парка.

„Ще бъде прокълната, ако сега им позволя да го убият.“

Тя вдигна телефонната слушалка и каза на пилота:

— Обърнете самолета назад. Връщаме се в Ню Йорк.

 

 

На летището Ла Гуардиа я чакаше лимузина. Беше два през нощта, когато стигна в офиса си. Лоурънс Грей младши я очакваше. Баща му бе адвокат на компанията в течение на години и се бе пенсионирал. Синът му бе умен и амбициозен.

Без увод Меган каза:

— Хайме Миро. Какво знаете за него?

Отговорът последва незабавно.

— Той е баски терорист, шеф на ETA. Мисля, че току-що прочетох, че е бил заловен преди един-два дни.

— Точно така. Правителството ще трябва да го съди. Искам някой да бъде там. Кой е най-добрият адвокат по наказателни дела в страната?

— Бих казал Къртис Хаймън.

— Не. Той е твърде много джентълмен. Искам „убиец“. — Тя помисли за момент. — Обадете се на Майк Роузън.

— Той е ангажиран за следващите сто години, Меган.

— Свържете се с него. Искам го в Мадрид за процеса.

Той се намръщи.

— Не можем да се ангажираме с такъв процес в Испания.

— Можем. Приятели сме на обвиняемия.

Той я погледна за момент.

— Имате ли нещо против да ви задам един личен въпрос?

— Да. Заемете се с това.

— Ще направя всичко възможно.

— Лари…

— Да?

— И повече от това — гласът й бе стоманен.

 

 

След двадесет минути Лоурънс Грей младши се върна в кабинета на Меган.

— Майк Роузън е на телефона. Мисля, че го събудих. Иска да говори с вас.

Меган взе слушалката.

— Мистър Роузън? Колко ми е приятно. Не сме се срещали никога, но имам чувството, че ще станем много добри приятели. Много хора съдят Скот Индъстриз просто като рутинна практика и аз търся някого, който да поеме всичките ни юридически въпроси. Сещам се непрекъснато за вашето име. Естествено, готова съм да ви платя голям хонорар за…

— Мис Скот…?

— Да.

— Не възразявам малко да ме избудалкат, но вие прекалявате.

— Не разбирам.

— Е, тогава нека ви кажа на ясен език. Оставете глупостите. Два часа през нощта е. Не се ангажират хора в два през нощта.

— Мистър Роузън…

— Майк. Ще бъдем добри приятели, нали? Но приятелите трябва да си вярват. Лари ми каза, че искате да отида в Испания, за да се опитам да спася някакъв баски терорист, който е в ръцете на полицията.

Тя се канеше да каже: „Той не е терорист…“, но се спря.

— Да.

— Какъв е проблемът ви? Да не би да съди Скот Индъстриз, защото пистолетът му е направил засечка?

— Той…

— Съжалявам, приятел. Не мога да ви помогна. Графикът ми е толкова ангажиран, че съм се отказал да ходя в банката от шест месеца. Мога да препоръчам няколко адвокати…

„Не — помисли Меган. — Хайме Миро се нуждае от теб.“

И изведнъж бе обзета от чувство за безнадеждност. Испания бе друг свят, друго време. Когато се обади, гласът й прозвуча уморено.

— Няма значение — каза тя. — Това е един много личен въпрос. Съжалявам, че бях толкова напориста.

— Хей! Това е, което трябва да вършат директорите. Много личен въпрос е друго, Меган. Да ви кажа право, умирам да чуя какъв интерес може да има шефът на Скот Индъстриз към спасяването на испански терорист. Свободна ли сте утре на обяд?

Тя нямаше намерение да позволи нещо да й попречи.

— Абсолютно.

— Льо Сирк в един часа?

Меган почувства, че духът й се повдига.

— Отлично.

— Направете вие резервацията. Но трябва да ви предупредя за нещо.

— Да?

— Имам много шумна жена.

 

 

Срещнаха се в Льо Сирк и когато Сирио ги отведе до масата им, Майк Роузън каза:

— Изглеждате по-добре, отколкото на снимките. Обзалагам се, че всички ви го казват.

Беше много нисък и облечен небрежно. Но по отношение на ума му нямаше нищо подобно. Очите му излъчваха силна интелигентност.

— Събудихте любопитството ми — каза Майк Роузън. — В какво се състои вашият интерес към Хайме Миро?

Имаше толкова много да се каже. Твърде много. Меган каза само:

— Той ми е приятел. Не искам да умре.

Роузън се надвеси напред.

— Тази сутрин прегледах вестникарската информация за него. Ако правителството на Хуан Карлос екзекутира Миро само веднъж, това ще бъде успех за Миро. Достатъчно е само да се прочетат обвиненията срещу вашия приятел. — Той видя изражението на лицето на Меган. — Съжалявам, но трябва да бъда честен. Миро е поработил много. Ограбва банки, взривява коли, убива хора…

— Той не е убиец. Той е патриот. Бори се за правата си.

— Добре, добре. Той е герой и за мене. Какво искате да направя?

— Да го спасите.

— Меган, ние сме такива добри приятели, че ще ви абсолютната истина. Самият Хуан Карлос не би могъл да го спаси. Търсите чудо, което да…

— Вярвам в чудеса. Ще ми помогнете ли?

Той я изгледа за момент.

— По дяволите… За какво са приятелите? Опитахте ли пастета? Чух, че го правят великолепно.

 

 

Факсът от Мадрид гласеше:

„Говорих с няколко от най-добрите европейски адвокати. Отказват да представят Миро. Опитах се да се ангажирам аз. Съдът ме отхвърли. Бих искал да ви намеря чудото, приятел, но Исус още не се е задействал. На път съм за дома. Дължите ми един обед.

Майк.“

 

 

Процесът бе насрочен за седемнадесети септември.

— Отменете срещите ми — каза Меган на помощника си. — Трябва да се погрижа за някои работи в Мадрид.

— Колко време ще отсъствате?

— Не зная.

 

 

Летейки над Атлантика, в самолета Меган планираше своята стратегия.

„Трябва да има изход — мислеше тя. — Притежавам пари и власт. Ключът е премиер-министърът. Трябва да се свържа с него, преди да е започнал процесът. След това ще бъде твърде късно.“

 

 

Двадесет и четири часа след като пристигна в Мадрид, Меган имаше среща с премиер-министъра Леополдо Мартинес. Той я покани на обяд в двореца Монклоа.

— Благодаря ви, че ме приехте толкова бързо — каза Меган. — Зная колко сте зает.

Той възрази:

— Скъпа мис Скот, когато шефът на една организация като Скот Индъстриз идва в страната ми, за да ме види, това за мен е чест. Моля ви, кажете ми с какво мога да ви бъда полезен.

— Аз наистина дойдох тук да ви помогна — каза Меган. — Помислих си, че докато имаме само няколко фабрики в Испания, не използваме в достатъчна степен потенциала, който вашата страна притежава.

Сега той я слушаше с наострени уши.

— Да?

— Скот Индъстриз възнамерява да открие огромен електронен завод. В него ще работят някъде между хиляда и петнадесет хиляди души. Ако се окаже успешен, както се надяваме, ще открием нови съпътстващи фабрики.

— И вие не сте решили в коя страна искате да откриете този завод?

— Така е. Аз лично съм за Испания, но да ви кажа откровено, някои от моите директори не са много доволни от състоянието на човешките права във вашата страна.

— Наистина?

— Да. Чувстват, че тези, които възразяват срещу политиката на държавата, са третирани твърде сурово.

— Имате ли някого предвид?

— Всъщност да. Хайме Миро.

Той я гледаше втренчено.

— Разбирам. И ако сме снизходителни с Хайме Миро, ще получим електронния завод и…

— И още много — увери го Меган. — Нашите фабрики ще повишат стандарта на живот във всеки район, където се намират.

Премиер-министърът се намръщи.

— Страхувам се, че има един малък проблем.

— Какъв? Можем да продължим да преговаряме.

— Това е нещо, за което не може да се преговаря, мис Скот. Честта на Испания не се продава. Не може да ни подкупите, да ни купувате или да ни заплашвате.

— Повярвайте ми, аз не…

— Идвате тук с предложенията си и очаквате, че ние ще манипулираме нашите съдилища за ваше удоволствие? Благодаря ви отново, мис Скот. Не се нуждаем от фабриките ви.

„Направих нещата по-лоши“ — помисли отчаяно Меган.

 

 

Процесът продължи шест седмици в силно охранявана съдебна зала, закрита за публика.

Меган остана в Мадрид, следейки всеки ден новините за процеса. От време на време Майк Роузън й телефонираше.

— Зная какво преживявате, приятел. Мисля, че трябва да се върнете у дома.

— Не мога, Майк.

 

 

Тя се опита да види Хайме.

— Абсолютно никакви посетители.

В последния ден на процеса Меган стоеше пред съдебната зала, загубена всред множеството от хора. Тълпи от репортери излизаха от зданието и Меган спря един от тях.

— Какво стана?

— Признаха го за виновен по всички обвинения. Ще бъде екзекутиран на гаротата.