Сидни Шелдън
Пясъците на времето (28)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Лучия Кармине се спря пред кръчмата в Аранда де Дуеро и пое дълбоко дъх. През прозореца виждаше Рубио Арсано, който я чакаше.

„Не бива да допускам да заподозре нещо — помисли тя. — В осем часа ще имам нов паспорт и ще съм на път за Швейцария.“

Лучия се усмихна насила, влизайки в кръчмата. Когато я видя, на лицето на Рубио се изписа облекчение. Докато ставаше, погледът му накара Лучия да изпита болка.

— Притесних се много, скъпа. Когато се забави толкова дълго, си помислих, че нещо ужасно ти се е случило.

Лучия сложи ръката си върху неговата.

— Нищо не се е случило.

„Освен че купих пътя си към свободата. Утре ще бъда извън страната“ — помисли тя.

Рубио седеше, гледайки я в очите, като държеше ръката й. От него се излъчваше толкова силно чувство на любов, че Лучия се почувства неловко.

„Не знае ли, че няма да стане? Не. Защото нямам смелост да му кажа. Той не е влюбен в мен. Той е влюбен в жената, която мисли, че съм. Ще му бъде много по-добре без мен.“

Тя отклони погледа си и за първи път огледа стаята. Беше пълна с местни хора. Повечето от тях разглеждаха двамата непознати.

Един от младите мъже запя и други се присъединиха към него. Към масата им се приближи мъж от групата.

— Вие не пеете, сеньор. Присъединете се към нас.

— Не — поклати глава Рубио.

— Какъв е проблемът, приятелю?

— Това е ваша песен. — Рубио видя учуденото изражение на Лучия и й обясни. — Това е една от старите песни, възхваляващи Франко.

Други мъже почнаха да се събират около масата. Беше очевидно, че са пили.

— Вие бяхте против Франко, сеньор?

Лучия видя как Рубио сви юмруци.

„О, Боже, не сега. Не бива да прави нищо, което да привлече внимание.“

— Рубио… — каза му тя предупредително. И, слава Богу, той разбра.

Погледна към младите хора и каза усмихнато:

— Нямам нищо против Франко. Просто не зная думите.

— А, тогава ще я изтананикаме заедно със затворена уста.

Те стояха, очаквайки Рубио да откаже. Той погледна към Лучия.

— Добре.

Мъжете запяха отново и Рубио започна да приглася силно. Лучия чувстваше напрежението в него, докато се стараеше да се овладее.

„Върши това заради мен.“

Когато песента свърши, един от мъжете го тупна по гърба.

— Не беше зле, приятелю, съвсем не беше зле.

Рубио седеше, очаквайки безмълвно да се оттеглят. Някой видя пакета в скута на Лучия.

— Какво криеш там, скъпа?

Друг каза:

— Обзалагам се, че има нещо по-добро под полата си.

Мъжете се разсмяха.

— Защо не си свалиш гащичките и не ни покажеш какво криеш там?

Рубио скочи и сграбчи един от мъжете за гърлото. Удари го с юмрук толкова силно, че мъжът полетя през стаята, счупвайки една маса.

— Не! — изкрещя Лучия. — Недей!

Но беше твърде късно. Настана бъркотия и след секунда всички вече се бяха включили. Бутилка от вино полетя към стъклото зад бара и го разби. Ругаещи мъже, падайки чупеха маси и столове. Рубио свали двама мъже. Трети се впусна към него и го удари в стомаха. Той изстена от болка.

— Рубио! Да се махаме оттук! — изкрещя Лучия.

Той кимна. Държеше се за стомаха. Пробиха си път през мелето и се озоваха на улицата.

— Трябва да се махаме — каза Лучия.

„Ще получите паспорта си довечера. Върнете се след осем часа.“

Тя трябваше да намери място, където да се скрие дотогава.

„Да го вземат дяволите! Не можа ли да се овладее?“

Свиха по Кале Санта Мария и шумът от битката зад тях постепенно утихна. След две пресечки стигнаха до голяма църква — храма Санта Мария. Лучия изтича нагоре по стъпалата, отвори вратата и надникна вътре. Църквата бе празна.

— Тук вътре ще сме в безопасност — каза тя. Влязоха всред здрача на църквата, като Рубио продължаваше да държи стомаха си.

— Може малко да починем.

— Да.

Рубио махна ръката си от стомаха, при което шурна кръв.

Лучия изпита ужас.

— Господи! Какво се е случило?

— Нож — пошепна Рубио. — Той използва нож.

Той се свлече на пода. Лучия коленичи до него, изпаднала в паника.

— Не се движи.

Свали си ризата и я притисна към стомаха му, опитвайки се да спре кръвта. Лицето на Рубио бе бяло като тебешир.

— Не биваше да се биеш с тях, глупчо — каза сърдито Лучия.

Гласът му бе неясен шепот.

— Не можех да им позволя да ти говорят по този начин.

„Не можех да им позволя да ти говорят по този начин!“

Лучия бе трогната така, както никога преди. Стоеше, гледайки го и си мислеше:

„Колко пъти този човек рискува живота си за мен?“

— Няма да те оставя да умреш — каза тя яростно. — Няма да допусна да умреш. — Изправи се решително. — Връщам се веднага.

Лучия намери вода и кърпи в стаята на свещеника в задната част на църквата и проми раната на Рубио. Лицето му беше горещо при докосване, а тялото му бе потънало в пот. Тя сложи на челото му студена кърпа. Очите му бяха затворени и изглеждаше като заспал. Лучия обгърна с ръце главата му и започна да му говори. Нямаше значение какво казва. Говореше, за да го поддържа жив, принуждавайки го да се придържа към тънката нишка на своето съществуване. Продължаваше да бърбори, страхувайки се да спре дори за секунда.

— Ще работим във фермата ти заедно, Рубио. Искам да се запозная с майка ти и сестрите ти. Мислиш ли, че ще ме харесат? Много бих искала да ме харесат. Аз съм добър работник, скъпи. Ще видиш. Никога не съм работила във ферма, но ще се науча. Ще направим най-хубавата ферма в цяла Испания.

Лучия прекара следобеда, като му говореше, сменяше превръзките му и охлаждаше трескавото му тяло с влажни кърпи. Кървенето бе почти спряло.

— Виждаше ли, скъпи? Състоянието ти се подобрява. Ще се оправиш. Аз ти казах. Ти и аз ще живеем чудесно заедно, Рубио. Само не умирай. Моля те!

Тя плачеше.

 

 

Лучия гледаше как следобедните сенки падат върху стените на църквата през цветните стъкла и бавно избледняват. Със залеза небето потъмня и накрая настъпи мрак. Тя смени още веднъж превръзката на Рубио. Внезапно, толкова близко, че я стресна, църковната камбана заби. Започна да брои със затаен дъх. Едно… три… пет… седем… осем. Осем часа. Викаше я, казвайки й, че е време да се върне в заложната къща. Време е да избяга от този кошмар и да се спаси.

Лучия коленичи и докосна челото му отново. Той гореше в треска. Тялото му бе потънало в пот, а дишането му бе леко и хрипкаво. Тя не виждаше никакво кървене, но това можеше да означава, че кръвоизливът е вътрешен.

„По дяволите! Спасявай се, Лучия“ — помисли тя.

— Рубио… мили…

Той отвори очи в полусъзнание.

— Ще трябва да те оставя за малко — каза Лучия.

Той сграбчи ръката й.

— Моля те…

— Няма нищо — пошепна тя. — Ще се върна.

Лучия стана и хвърли последен продължителен поглед към него.

„Не мога да му помогна“ — помисли тя.

Взе златния кръст и излезе бързо през вратата на църквата. Очите й бяха пълни със сълзи. Стигна улицата и се отправи бързо към заложната къща. Човекът и братовчедът му щяха да я чакат там с паспорта и свободата й.

„Сутринта, когато започне църковната служба, ще намерят Рубио и ще повикат лекар. Ще го лекуват и той ще се оправи. Само че няма да преживее нощта — помисли Лучия. — Е, това не е мой проблем.“

Заложната къща беше точно пред нея. Беше закъсняла само няколко минути. Видя, че лампите в магазина светят. Мъжете я чакаха.

Тръгна по-бързо, след това се затича. Пресече улицата и се втурна през отворената врата.

 

 

Зад бюрото в полицейското управление седеше униформен офицер. Той изправи глава при появяването на Лучия.

— Трябвате ми — извика тя. — Един мъж е ранен с нож. Може би умира.

Полицаят не зададе въпроси. Вдигна телефона и размени няколко думи. След това каза:

— Ще дойдат с вас след малко.

Почти веднага се появиха двама цивилни полицаи.

— Някой е бил ранен, сеньорита?

— Да. Моля ви, последвайте ме. Бързо!

— Ще вземем лекаря по пътя — каза единият. — След това може да ни заведете при приятеля си.

Взеха лекаря от дома му и Лучия ги доведе до църквата.

Когато влязоха вътре, лекарят се приближи до неподвижното тяло на пода и клекна до него. Секунда по-късно погледна към тях.

— Едва е жив. Ще повикам линейка.

Лучия падна на колене и промълви:

„Благодаря ти, Господи. Направих всичко, което можах. Сега ми дай възможност да се измъкна и никога повече няма да те безпокоя.“

Един от полицаите я беше гледал през целия път до църквата. Изглеждаше му толкова позната. И изведнъж разбра защо. Имаше странна прилика със снимката в информационния циркуляр на Интерпол.

Той пошепна нещо на другия и двамата се обърнаха да я разгледат. След това се приближиха до нея.

— Извинете, сеньорита. Ще бъдете ли така добра да се върнете с нас в управлението? Имаме няколко въпроса, които бихме искали да ви зададем.