Сидни Шелдън
Пясъците на времето (17)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Пилотът на Локхид Лоудстар беше обезпокоен.

— Появява се въздушен фронт. Това не ми харесва. — Той кимна към помощник-пилота. — Поеми управлението.

Напусна пилотската кабина и влезе при пътниците.

Освен пилота и помощник-пилота на борда имаше петима пътници. Байрън Скот — блестящият енергичен основател и главен директор на Скот Индъстриз, неговата привлекателна съпруга Сюзън, тяхната едногодишна дъщеря Патриша, Майлоу Скот — по-малкият брат на Байрън и неговата съпруга Елън. Те летяха в един от самолетите на компанията от Париж за Мадрид. Да вземат и детето, беше хрумване на Сюзън в последната минута.

— Не обичам да съм далече от нея за дълго — бе казала тя на съпруга си.

— Опасяваш се, че ще ни забрави ли? — пошегува се той. — Добре, ще я вземем с нас.

Сега, след като Втората световна война свърши, Скот Индъстриз навлизаше бързо в европейския пазар. В Мадрид Байрън Скот щеше да проучва възможностите за откриване на нов стоманодобивен завод.

Пилотът се приближи към него.

— Извинете, сър. Навлизаме в буреносни облаци. Пред нас не изглежда добре. Желаете ли да се върнем?

Байрън погледна през илюминатора. Летяха през сива маса от купести облаци, които често се осветяваха от далечни светкавици.

— Довечера имам среща в Мадрид. Можете ли да заобиколите бурята?

— Ще се опитам. Ако не успея, ще трябва да се върнем назад.

Байрън кимна.

— Добре.

— Моля, всички затегнете коланите си. Пилотът побърза към кабината.

Сюзън бе чула разговора. Тя взе детето в ръцете си, съжалявайки, че е тръгнала с него. Помисли си:

„Трябва да кажа на Байрън да накара пилота да се върнем.“

— Байрън…

Внезапно те се озоваха в ядрото на бурята и самолетът започна да се мята всред бушуващия вятър. Движението ставаше все по-интензивно. По стъклата започнаха да удрят дъждовни капки. Видимостта изчезна напълно. Пътниците имаха чувството, че се движат в развълнувано море от памук.

Байрън включи системата за връзка.

— Блейк, къде сме?

— Намираме се на петдесет и пет мили северозападно от Мадрид, над град Авила.

Байрън погледна отново през прозореца.

— Ще се откажем от Мадрид довечера. Да обръщаме и да изчезваме оттук веднага.

— Роджър…

Решението закъсня с част от секундата. В момента, в който пилотът започна да обръща самолета, внезапно пред него се появи планински връх. Нямаше никакво време да се избегне сблъскването. Самолетът се вряза в склона на планината, разкъсвайки се на части. Парчета от корпуса и крилата се пръснаха по едно високо плато.

След катастрофата настана неестествена тишина, която сякаш продължи цяла вечност. Тя бе нарушена от шума на пламъци, които започнаха да обхващат останките от корпуса на самолета.

 

 

— Елън…

Елън Скот отвори очи. Лежеше под едно дърво. Съпругът й се беше надвесил над нея, пляскайки я леко по лицето. Когато видя, че е жива, той каза:

— Слава Богу!

Елън седна на земята с пулсираща болка в главата си. Огледа се и видя жалките останки, които доскоро представляваха самолет, пълен с човешки тела. Гледката бе потресаваща. Попита дрезгаво:

— Къде са другите?

— Мъртви са.

Тя погледна ужасено съпруга си.

— О, Господи! Не!

Той кимна с изкривено от мъка лице.

— Байрън, Сюзън, бебето, пилотите — всички.

Елън Скот отново затвори очи и произнесе безмълвна молитва.

„Защо Майлоу и аз бяхме пощадени? — запита се тя. Трудно й беше да разсъждава ясно. — Трябва да слезем и да поискаме помощ. Но е твърде късно. Всички са мъртви.“

Трудно й бе да повярва. Само преди няколко минути бяха така пълни с живот.

— Можеш ли да се изправиш?

— Мисля… че да.

Майлоу й помогна да се изправи. Тя постоя малко, за да отмине замайването й.

Майлоу се обърна и погледна към самолета. Пламъците започнаха да се увеличават.

— Да се махаме оттук — каза той. — Ще избухне всеки момент.

Те се отдалечиха, гледайки как гори самолетът. След малко резервоарите с горивото експлодираха и самолетът бе погълнат изцяло в пламъци.

— Чудо е, че оживяхме — каза Майлоу.

Елън гледаше горящия самолет. Нещо я тормозеше в периферията на съзнанието й, но мисленето й беше затруднено. Нещо за Скот Индъстриз. И изведнъж тя разбра.

— Майлоу?

— Да? — Той всъщност не слушаше.

— Това е съдба.

Вълнението в гласа й го накара да се обърне.

— Кое?

— Скот Индъстриз. Той принадлежи на теб сега.

— Не зная…

— Майлоу, Бог я остави на теб. — Гласът й бе пълен с ентусиазъм. — През целия си живот си живял в сянката на по-големия си брат.

Сега тя разсъждаваше ясно и свързано. Забрави болките в главата и тялото. Думите й напираха и цялата трепереше.

— Ти си работил за Байрън в течение на двадесет години, изграждайки компанията. Нейният успех се дължи на теб, но той признавал ли е някога това? Не. Това винаги е било неговата компания, неговият успех, неговите печалби. Е, сега ти най-после имаш шанса да покажеш на какво си способен.

Той я погледна ужасен.

— Елън, техните тела са… как можеш да мислиш за…

— Зная. Но ние не сме ги убили. Сега е наш ред, Майлоу. Сега можем да покажем на какво сме способни. Никой освен нас не може да има претенции към компанията. Тя е наша! Твоя!

В този момент се чу плач на бебе. Елън и Майлоу Скот размениха недоумяващи погледи.

— Това е Патриша. Тя е жива. О, Господи!

Откриха бебето близо до купчина храсти. По някакво чудо тя бе незасегната.

Майлоу я взе нежно и я притисна към себе си.

— Всичко е наред, скъпа — пошепна той. — Всичко ще бъде наред.

Елън застана до него с шокирано изражение на лицето.

— Ти… каза, че е мъртва.

— Трябва да е била в безсъзнание.

Елън се загледа в бебето продължително.

— Би трябвало да е загинала заедно с другите — каза тя с приглушен глас.

Майлоу я изгледа шокиран.

— Какво говориш?

— В завещанието си Байрън оставя всичко на Патриша. Това, което те очаква, е да прекараш следващите двадесет години като неин настойник, така че, когато тя порасне, да те третира така некоректно, както правеше баща й. Това ли е, което искаш?

Той мълчеше.

— Никога няма да имаме шанс като този. Тя гледаше втренчено детето по начин, какъв Майлоу никога не бе виждал у нея. Почти изглеждаше, като че ли тя иска да… Той си помисли:

„Тя не е на себе си. Пострадала е от контузията.“

— За Бога, Елън, какво мислиш?

Тя изгледа съпруга си продължително и постепенно странният й поглед изчезна.

— Не зная — каза тя спокойно. След кратка пауза тя продължи: — Трябва нещо да направим. Може да я оставим някъде, Майлоу. Пилотът каза, че сме близо до Авила. Там трябва да има много туристи. Няма причина някой да види връзката между бебето и самолетната катастрофа.

Той поклати глава.

— Приятелите ми знаят, че Байрън и Сюзън са взели Патриша със себе си.

Елън погледна към горящия самолет.

— Няма проблем. Всички изгоряха в катастрофата. Тук ще отслужим частна паметна служба.

— Елън — запротестира той. — Не можем да направим това. Няма да се измъкнем безнаказано.

— Бог го стори за нас. Ние вече сме се измъкнали.

Майлоу погледна бебето.

— Но тя е толкова…

— Ще се оправи — каза успокоително Елън. — Ще я оставим пред някоя хубава селска къща извън града. Някой ще я осинови и тя ще бъде отгледана добре тук.

Той поклати глава.

— Не мога да направя това. Не.

— Ако ме обичаш, ще сториш това за нас двамата. Трябва да избереш, Майлоу. Или ще бъдеш с мен, или ще прекараш остатъка от живота си, работейки за детето на брат си.

— Моля те, аз…

— Обичаш ли ме?

— Повече от собствения си живот — каза той просто.

— Тогава докажи го.

 

 

Те се промъкнаха внимателно в тъмнината надолу по планинския склон, шибани от вятъра. Понеже самолетът се беше разбил високо в гориста местност, звукът беше приглушен, така че хората от града не знаеха какво се е случило.

След три часа Елън и Майлоу стигнаха до малка селска къща в покрайнините на Авила. Още не беше се съмнало.

— Ще я оставим тук — пошепна Елън.

Майлоу направи последен опит.

— Елън, не бихме ли могли…?

— Направи го — каза тя решително.

Без да каже нещо повече, той се обърна и занесе бебето до вратата на къщата. Тя бе облечена само в скъсана розова нощница и увита в одеяло.

Майлоу погледна Патриша продължително и очите му се изпълниха със сълзи. След това внимателно я постави на земята.

— Нека да имаш щастлив живот, скъпа — прошепна той.

 

 

Асунсион Морес се събуди от плача. В просъница тя помисли за момент, че това е блеенето на коза или агне.

„Как ли се е измъкнала от кошарата?“

Мърморейки, се надигна от топлото легло, облече една стара избеляла дреха и отиде до вратата.

Когато видя бебето, което лежеше на земята, плачейки и ритайки, тя извика:

— Света Богородице!

Повика веднага мъжа си. Двамата внесоха детето вътре. То не спираше да плаче и бе започнало да посинява.

— Трябва да я занесем в болница.

Бързо я увиха в още едно одеяло, занесоха я до своя пикап и я закараха в болницата. Седнаха на една пейка в дългия коридор, чакайки някой да им обърне внимание. След половин час дойде един лекар и взе детето да го прегледа.

Когато се върна, той каза:

— Има пневмония.

— Ще оживее ли?

Лекарят сви рамене.

 

 

Майлоу и Елън Скот влязоха в полицейското управление в Авила.

Дежурният сержант погледна към двамата окъсани туристи.

— Добър ден. С какво мога да ви помогна?

— Случи се ужасна злополука — каза Майлоу. — Самолетът ни се разби в планината и…

След един час към мястото пътуваше спасителна група. Когато пристигнаха, там нямаше нищо, освен тлеещи овъглени остатъци от самолета и неговите пътници.

Разследването на самолетната катастрофа, което проведоха испанските власти, беше повърхностно.

— Пилотът не е трябвало да лети в такава силна буря. Злополуката трябва да бъде обяснена с грешка на пилота.

Нямаше причина за когото и да било в Авила да свърже самолетната катастрофа с малкото дете, изоставено пред вратата на една селска къща.

Беше се свършило.

Това бе самото начало.

 

 

Майлоу и Елън отслужиха частна паметна служба за Байрън, жена му Сюзън и дъщеря им Патриша. Когато се върнаха в Ню Йорк, беше отслужена втора паметна служба, на която присъстваха шокираните приятели на фамилията Скот.

— Каква ужасна трагедия. Горката малка Патриша.

— Да — каза тъжно Елън. — Единственото успокоение е, че всичко свърши толкова бързо, без никой да страда.

Финансовите среди бяха разтърсени от новината. Всички бяха почти единодушни, че със смъртта на Байрън Скот Скот Индъстриз беше претърпяла непоправима загуба.

— Не слушай какво приказват — каза Елън Скот на мъжа си. — Ти си по-добър от Байрън. Компанията ще стане по-голяма от всякога.

Майлоу я взе в прегръдките си.

— Не зная какво бих правил без теб.

Тя се усмихна.

— Никога няма да ти се наложи. Отсега нататък ще имаме всичко на света, за което сме мечтали.

Тя го притисна към себе си, мислейки:

„Кой би могъл да повярва, че Елън Дудаш, от бедно полско семейство в Гари, Индиана, ще каже един ден: Отсега нататък ще имаме всичко на света, за което сме мечтали?“

И тя наистина мислеше така.

 

 

Бебето остана в болницата десет дни, борейки се за живота си, и когато кризата отмина, отец Берендо отиде да види фермера и жена му.

— Имам радостни новини за вас — каза той доволен. — Детето ще се оправи.

Двамата се спогледаха неловко.

— Радвам се за нея — каза уклончиво фермерът.

Отец Берендо сияеше.

— Тя е дар от Бога.

— Разбира се, отче. Но жена ми и аз обсъдихме този въпрос и решихме, че Бог е прекалено щедър към нас. Неговият дар се нуждае от храна. Не можем да си позволим да я гледаме.

— Но тя е толкова красиво бебе — възрази отец Берендо. — И…

— Съгласни сме. Но жена ми и аз сме стари и болни и не можем да поемем отговорността да отгледаме дете. Бог ще трябва да си вземе подаръка.

И така, след като нямаше къде другаде да отиде, детето бе изпратено в сиропиталището на Авила.

 

 

Майлоу и Елън седяха в кантората на адвоката на Байрън Скот, очаквайки прочитането на завещанието. Присъстваха само тримата. Елън бе изпълнена с почти непоносимо вълнение. Няколко думи, написани на лист хартия, щяха да направят нея и Майлоу невъобразимо богати.

„Ще купуваме стари майстори, имение в Саутхемптън и дворец във Франция. И това е само началото.“

Адвокатът започна да говори и Елън насочи вниманието си към него. Преди месеци тя бе видяла екземпляр от завещанието на Байрън и знаеше какво точно пише в него.

„В случай на смърт на моята съпруга и на мене, завещавам цялото мое имущество в Скот Индъстриз на моето единствено дете Патриша и определям своя брат Майлоу за изпълнител на моите права, докато тя достигне пълнолетие и бъде в състояние да поеме…“

„Е, сега всичко се промени“ — помисли възбудено Елън.

Адвокатът Лоурънс Грей каза тържествено:

— Това бе ужасен удар за всички нас. Зная колко много обичахте своя брат, Майлоу, но по отношение на това мило малко бебе… — Той поклати глава. — Е, животът си иска своето. Може би не знаете, че брат ви си промени завещанието. Няма да ви досаждам с формалностите в текста. Само ще ви прочета същината. — Той прелисти страниците и намери мястото, което търсеше.

„Аз допълвам това завещание така, че дъщеря ми Патриша ще получи сумата от пет милиона долара плюс годишна издръжка от един милион долара до края на живота си. Цялото имущество в Скот Индъстриз, което е на мое име, завещавам на своя брат Майлоу като награда за неговата вярна и ценна служба на компанията, дадена в течение на много години.“

Майлоу почувства, че стаята започва да се люлее. Мистър Грей погледна към него.

— Добре ли ви е?

Майлоу започна да се задушава.

„Боже Господи, какво направихме? Отнехме й правото на рождение, без това да е необходимо въобще. Сега можем да й го върнем.“

Той се обърна, за да каже нещо на Елън, но погледът й го спря.

 

 

— Сигурно е възможно да направи нещо, Елиън. Не можем да оставим така Патриша там. Не сега.

Те се намираха в апартамента си на Пето авеню, обличайки се за благотворителна вечеря.

— Точно това ще направим — каза му Елън. — Освен ако не искаш да я доведеш тук и се опиташ да обясниш защо казахме, че е изгоряла в самолетната катастрофа.

Той нямаше какво да отговори. След като помисли за момент, каза:

— Добре тогава. Ще й пращаме пари всеки месец, така че тя…

— Не бъди глупак, Майлоу. — Гласът й бе рязък. — Да й пращаме пари? И полицията да започне да проверява защо някой й праща пари и да с добере до нас? Ако съвестта ти те мъчи, компанията ни ще дава пари за благотворителност. Забрави за детето, Майлоу. Тя е мъртва. Запомни.

Думите звучаха в ушите на Елън Скот, докато гледаше към публиката, събрана в залата на Уолдорф-Астория. Тя свърши речта си. Започнаха да й ръкопляскат, ставайки на крака.

„Акламирате една мъртва жена“ — помисли тя.

 

 

Тази нощ духовете се върнаха. Тя си мислеше, че ги е пропъдила отдавна. В началото, след паметните служби за зет й, жена му и Патриша, нощните посетители идваха често. Бледи мъгляви образи витаеха над леглото й, а в ушите й шепнеха гласове. Събуждаше се с туптящо сърце, но не можеше да види нищо. Не бе казала нищо на Майлоу за това. Той бе слаб и това би могло да го ужаси дотолкова, че да направи нещо, което да навреди непоправимо на компанията. Ако истината излезеше наяве, скандалът щеше да унищожи Скот Индъстриз. Елън твърдо бе решила това никога да не се случи. Затова тя понасяше мълчаливо духовете, докато накрая те си отидоха и я оставиха на мира.

 

 

Сега, след вечерта на банкета, те се завърнаха. Тя се събуди и седна в леглото си, оглеждайки се. Стаята бе празна и спокойна, но тя знаеше, че бяха идвали. Какво се опитваха да й кажат? Не знаеха ли, че тя скоро ще отиде при тях?

Елън стана и влезе в просторния хол, изпълнен с антики, в красивата къща, която бе купила, след като Майлоу бе починал. Тя огледа чудесната стая и си помисли: „Бедният Майлоу“. Не бе имал време да се наслаждава на никоя от придобивките от смъртта на брат си. Бе починал от сърдечен удар една година след самолетната катастрофа и Елън Скот бе поела компанията, ръководейки я с умение, което бързо доведе Скот Индъстриз до още по-голяма международна известност.

„Компанията принадлежи на фамилията Скот — помисли тя. — Не смятам да я предавам на безлични непознати хора.“

Това насочи мислите й към Байрън и дъщерята на Сюзън. Законната наследница на трона, който бе откраднат от нея. Страх ли имаше в мислите й? Желание за изкупление ли бе преди нейната смърт?

Елън Скот прекара, седейки в хола си, цялата нощ, гледайки, без да вижда, като мислеше и планираше. Преди колко време се бе случило? Двадесет и осем години. Патриция сега трябва да е зряла жена, при положение, че е още жива. Какъв бе животът й? Дали се бе оженила за фермер, или за търговец в селото? Имаше ли деца? Дали още живее в Авила, или е отишла другаде?

„Трябва да я намеря — помисли Елън. — При това бързо. Ако Патриша е все още жива, трябва да я видя и да й говоря. Трябва най-после да оправя сметката. Парите могат да превърнат лъжите в истина. Ще намеря начин да оправя положението, без тя да разбере какво се е случило в действителност.“

 

 

На следната сутрин Елън изпрати да повикат Алън Тъкър, шефа на отдела по сигурността в Скот Индъстриз. Той бе бивш детектив, над четиридесет, слаб, оплешивяващ, с нездрав вид. Беше блестящ и работеше сериозно.

— Искам да изпълните една мисия за мен.

— Да, мисис Скот.

Тя го погледна за момент, питайки се доколко би могла да сподели с него.

„Не мога да му кажа нищо — реши тя. — Докато съм жива, няма да подлагам на риск себе си или компанията. Нека първо да намери Патриша и тогава ще реша как да постъпя с нея.“

Тя се обърна към него:

— Преди двадесет и осем години едно сираче бе оставено пред вратата на селска къща в покрайнините на Авила в Испания. Искам да откриете къде е тя сега и да я доведете при мен тук колкото е възможно по-бързо.

Лицето на Алън Тъкър остана безизразно. Мисис Скот не обичаше служителите й да проявяват емоции.

— Да, госпожо. Тръгвам утре.