Сидни Шелдън
Пясъците на времето (24)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Когато сержант Флориан Сантиаго затвори телефона в полицейското управление в Саламанка, ръцете му трепереха.

„Тук са Хайме Миро и трима, от неговите хора. Би ли се отказал от честта да ги хванеш?“

Правителството бе определило голяма награда за главата на Хайме Миро, а сега баският престъпник бе в ръцете му. Парите от наградата щяха да променят целия му живот. Можеше да си позволи да изпрати децата си в по-добро училище, да купи перална машина за жена си и бижута за любовницата си. Разбира се, щеше да раздели част от парите с чичо си.

„Ще му дам двадесет процента — помисли Сантиаго. — Или може би десет.“

Той бе напълно наясно с репутацията на Хайме Миро и нямаше никакво намерение да рискува живота си, опитвайки се хване терориста.

„Нека други да поемат риска и да ми осигурят наградата.“

Той седна пред бюрото си, като обмисляше най-добрия начин за справяне със ситуацията. Веднага се сети за полковник Акока. Всеки знаеше, че съществува кървава вендета между полковника и престъпника. Освен това полковникът разполагаше с цялата Група за специални операции. Да, точно това бе начинът да се действа.

Той вдигна телефона и след десет минути разговаряше със самия полковник.

— Обажда се сержант Флориан Сантиаго от полицейското управление в Саламанка. Проследих Хайме Миро.

Акока се постара да запази гласа си спокоен.

— Сигурен ли сте в това?

— Да, полковник. Той е в Парадор Насионал Раймундо де Боргон, малко извън града. Отседнал е да пренощува. Чичо ми е на рецепцията. Той самият ми се обади. С Миро има още един мъж и две жени.

— Чичо ви сигурен ли е, че е Миро?

— Да, полковник. Той и другите спят в двете задни стаи на втория етаж на хана.

Акока каза:

— Слушайте ме внимателно, сержант. Искам да отидете незабавно при хана и да пазите отвън, за да сме сигурни, че никой от тях няма да напусне. Мога да стигна дотам за един час. Не трябва да влизате вътре. И внимавайте да не ви забележат. Ясно ли е?

— Да, полковник. Тръгвам веднага. — Той се поколеба. — По отношение на парите от наградата…

— Когато хванем Миро, те са ваши.

— Благодаря ви, полковник. Много ви…

— Тръгвайте!

Флориан Сантиаго затвори телефона. Изкушаваше се да се обади на любовницата си, за да й съобщи новината, но това можеше да почака. Щеше да я изненада по-късно. А сега трябваше да действа. Той повика горе един от дежурните полицаи.

— Поемете ръководството. Аз отивам да изпълня една задача. Ще се върна след няколко часа.

„И ще се върна богат човек — помисли си той. — Първото нещо, което ще купя, ще бъде нова кола — синя. Не, може би ще е бяла.“

Полковник Рамон Акока остави слушалката и се замисли за момент. Този път нямаше да има пропуск. Това бе последният ход в играта на шах между двамата. Трябваше да действа много внимателно. Миро сигурно бе поставил часовои.

Акока повика адютанта си.

— Да, полковник.

— Вземете двадесет от вашите най-добри стрелци. Да бъдат въоръжени с автоматично оръжие. Тръгваме за Саламанка след петнадесет минути.

— Да, полковник.

Нямаше да има спасение за Миро. Полковникът вече планираше мислено нападението. Ханът щеше да бъде напълно заобиколен от кордон войници, които щяха да се придвижват бързо и тихо.

„Изненадваща атака преди главорезът да е имал възможност да убие още някого от моите хора. Ще убием всичките, докато спят.“

След петнадесет минути помощникът му се върна.

— Готови сме да тръгваме, полковник.

Сержант Сантиаго отиде до хана, без да се бави. Дори и без предупреждението на полковника, нямаше намерение да изпуска терористите. Сега, в изпълнение на заповедта на Акока, той стоеше скрит на около двадесет метра от хана, наблюдавайки главния вход.

Нощният въздух беше хладен, но мисълта за наградата го стопляше. Мислеше си, дали двете жени вътре са красиви и дали спяха с мъжете. За едно нещо обаче беше сигурен. След няколко часа всички щяха да бъдат мъртви.

Военният камион влезе в града тихо и се насочи към хана.

Полковник Акока запали фенерчето и погледна картата си. Когато бяха на една миля от хана, той каза:

— Спрете тук. Останалия път ще минем пеша. Пазете тишина.

Сантиаго не усети тяхното приближаване, докато един глас в ухото му не го стресна.

— Кой сте вие?

Той се обърна и видя полковник Рамон Акока. „Боже мой, той изглежда страшен“ — помисли Сантиаго.

— Аз съм сержант Сантиаго, полковник.

— Някой излизал ли е от хана?

— Не, полковник. Всички са вътре и може би вече са заспали.

Полковникът се обърна към помощника си:

— Искам половината от хората да образуват обръч около хотела. Ако някой се опита да избяга, да го застрелят. Другите ще дойдат с мен. Бегълците са в двете задни стаи на горния етаж. Да тръгваме.

Сантиаго видя как полковникът и хората му влязоха в хана, движейки се безшумно. Помисли си, дали ще има много стрелба. И ако има, дали чичо му няма да бъде убит от куршумите. Би било жалко. Но, от друга страна, нямаше да се наложи да дели наградата с него.

Когато полковникът и хората му стигнаха горния етаж, Акока пошепна:

— Полковник, да мина ли пред вас?

— Не.

Той възнамеряваше да си направи удоволствието сам да убие Хайме Миро.

В края на коридора бяха двете стаи, в които спяха Миро и неговите хора. Акока направи знак петима от хората да покриват едната врата, а другите петима — другата.

— Сега! — изкрещя той.

Това бе моментът, за който гореше. При сигнала му войниците избиха двете врати едновременно и нахълтаха в стаите с готови оръжия. Озоваха се всред празните стаи, гледайки разхвърляните легла.

— Излизайте. Бързо! Надолу по стълбите! — изкряска Акока.

Войниците претърсиха всяка стая в хотела, като разбиваха врати и будеха уплашените гости. Хайме Миро и другите ги нямаше никъде. Полковникът се втурна на долния етаж, за да види човека на рецепцията.

Във фоайето нямаше никого.

— Ало — извика той. — Ало.

Не получи никакъв отговор. Страхливецът се криеше. Един от войниците гледаше на пода зад бюрото.

— Полковник…

Акока отиде при него и погледна на пода. Вързаното тяло на служителя със запушена уста беше облегнато на стената. На врата му беше окачена табела с надпис: „Моля, не безпокойте“.