Сидни Шелдън
Пясъците на времето (8)

ГЛАВА СЕДМА

Лучия Кармине се чувстваше чудесно, докато вървеше по улицата с Меган и Тереза. Великолепно бе да носи отново женски дрехи и да чува шепота на коприната, галеща кожата й. Погледна към другите. Тя вървяха нервно, несвикнали с новите си дрехи, стеснявайки се от полите и чорапите си.

„Изглеждат като че ли са пуснати от друга планета. Те със сигурност не принадлежат на тази — помисли Лучия. — Със същия ефект биха носили надписи, гласящи: «Хванете ме».“

Сестра Тереза се чувстваше най-неудобно от трите. Тридесетте години в манастира бяха насадили дълбоко в нея чувство на скромност, сега уязвено от събитията, които й се струпаха. Светът, към който някога бе принадлежала, сега й се струваше нереален. Реален бе манастирът и тя копнееше да се върне зад окрилящите му стени.

Меган усещаше, че мъжете я гледат, докато вървеше по улицата, и се изчервяваше. Бе живяла в женски свят толкова дълго, че бе забравила какво е да видиш мъж, да не говорим за това да получиш усмивка. Беше неловко, неприлично… вълнуващо. Мъжете пораждаха в нея чувства, които отдавна бе потиснала. За първи път от години осъзнаваше своята женственост.

Минаваха отново покрай същия бар и музиката гърмеше на улицата. Как я бе нарекъл монах Карильо? „Рокендрол. Много популярен сред младите.“ Нещо я притесняваше и изведнъж Меган се сети какво е. Когато минаваха покрай киното, монахът бе казал:

„Недостойно е, че на кината се разрешава да показват такива неща в днешно време. Този филм е чиста порнография. Най-интимните действия са изложени на показ.“

Сърцето на Меган започна да бие по-бързо. Ако монах Карильо е бил затворен в манастир през последните двадесет години, как би могъл да знае за рокмузиката или какво има във филма? Имаше нещо ужасно нередно.

Тя се обърна към Лучия и Тереза и каза разтревожена:

— Трябва да се върнем в магазина.

Видяха как Меган се обърна и побягна обратно и тогава бързо я последваха.

Грасиела беше на пода, борейки се отчаяно да се освободи, като го блъскаше и драскаше.

— Дявол да те вземе! Стой мирно! — той бе започнал да се задъхва.

Чу звук и погледна нагоре. Видя тока на обувка, замахваща към главата му и това бе последното нещо, което осъзна.

Меган вдигна треперещата Грасиела и я задържа в ръцете си.

— Шшт. Всичко е наред. Повече няма да те безпокои.

Минаха няколко минути, преди Грасиела да може да говори.

— Той… той… вината не беше моя този път — каза тя умолително.

Лучия и Тереза бяха влезли в магазина. Лучия преоцени ситуацията с един поглед.

— Мръсник!

Тя погледна към полуголия мъж, лежащ на пода в безсъзнание. Докато другите гледаха, Лучия грабна някакви колани от ъгъла и завърза здраво ръцете на Мигуел Карильо зад гърба му.

— Завържете краката му — каза тя на Меган.

Меган се хвана за работа.

Накрая Лучия се изправи доволна.

— Готово. Когато отворят магазина след обяд, може да им обясни какво е правил вътре. — Тя погледна внимателно Грасиела. — Добре ли си?

— Аз… аз… да — тя се опита да се усмихне.

— Трябва веднага да се махаме оттук — каза Меган. — Обличай се. Бързо!

Когато бяха готови за тръгване, Лучия каза:

— Почакайте за момент.

Приближи се до касата и завъртя ключа. В нея имаше банкноти от няколкостотин песети. Тя ги събра, взе едно портмоне от изложените и сложи парите вътре. Видя неодобрителното изражение на Тереза.

— Нека погледнем от тази страна, сестро — каза тя. — Ако Бог не желаеше да получим парите, не би ги поставил тук, за да ги намерим.

Те седяха в едно кафене, разговаряйки. Сестра Тереза казваше:

— Трябва да занесем кръста в манастира в Мендавиа, колкото е възможно по-скоро. Там всички ще сме в безопасност.

„Не и аз — помисли Лучия. — Моята безопасност е онази швейцарска банка. Но всичко по реда си. Трябва да се сдобия с кръста.“

— Манастирът в Мендавиа е на север оттук, нали?

— Да.

— Мъжете ще ни търсят във всеки град. Затова ще спим в планината довечера.

„Никой няма да я чуе, дори ако извика.“

Сервитьорката донесе менюто. Сестрите започнаха да го разглеждат объркани. Изведнъж Лучия разбра. Толкова много години те не бяха имали никакъв избор. В манастира бяха яли, без да се замислят, простата храна, която им се даваше. Сега бяха затруднени с голям избор от непознати деликатеси.

Сестра Тереза се обади първа:

— Аз… аз искам кафе и хляб, моля.

— Аз също — каза сестра Грасиела.

Меган каза:

— Чака ни дълъг, тежък път. Предлагам да поръчаме нещо по-питателно, например яйца.

Лучия я погледна с други очи.

„Тя е тази, която трябва да държа под око“ — помисли тя.

На другите тя каза:

— Сестра Меган е права. Нека поръчам вместо вас, сестри.

Тя поръча портокали, омлет с картофи, шунка, топли хлебчета, мармалад и кафе.

— Ние бързаме — каза тя на сервитьорката.

Почивката завършваше в четири и половина и селото щеше да се разбуди. Тя искаше да напуснат, преди някой да е открил Мигуел Карильо в магазина за рокли.

Когато храната пристигна, сестрите започнаха да я разглеждат.

— Заповядайте — подкани ги Лучия.

Почнаха да се хранят, отначало плахо, а след това с удоволствие, преодолявайки чувството си за вина.

Сестра Тереза бе единствената, която имаше проблеми. Тя взе един залък от храната и каза:

— Аз… аз не мога. Това… това е отстъпление.

Меган й отвърна:

— Сестро, вие искате да стигнете до манастира, нали? Тогава трябва да ядете, за да запазите силата си.

Сестра Тереза каза педантично:

— Добре, ще ям. Но ви обещавам, че ще бъде без удоволствие.

Лучия едва се сдържа да остане сериозна.

— Добре, сестро. Яжте.

След като свършиха, Лучия плати сметката с част от парите, които бе взела от касата, и те излязоха навън, под горещите слънчеви лъчи. Улиците бяха почнали да оживяват и магазините се отваряха един по един.

„Вероятно вече са открили Мигуел Карильо“ — помисли Лучия.

Лучия и Тереза бързаха да излязат от селото, но Грасиела и Меган вървяха бавно, очаровани от гледките, звуците и миризмите на улицата.

Едва когато стигнаха края на селото и се отправиха към планината, Лучия започна да се успокоява. Изкачваха се на север, като се придвижваха с трудност по хълмистия терен. Лучия се изкушаваше да предложи на сестра Тереза да й носи пакета, но реши да не казва нищо, което би събудило подозрения у нея.

Когато стигнаха до една малко поляна в планината, заобиколена от дървета, Лучия каза:

— Можем да прекараме нощта тук. Сутринта ще се отправим към манастира в Мендавиа.

Другите кимнаха, вярвайки й.

 

 

Слънцето се движеше бавно в синьото небе и поляната бе тиха, с изключение на успокояващите звуци на лятото. Най-после нощта дойде. Една по една жените се изтегнаха върху зелената трева.

Лучия лежеше, дишайки леко, като се ослушваше.

Чакаше другите да заспят, за да предприеме това, което бе намислила.

За сестра Тереза бе трудно да заспи. Странно преживяване бе за нея да лежи на открито под звездите, заобиколена от сестрите си. Сега те имаха имена, лица и гласове и тя се страхуваше, че Бог ще я накаже, че познава тези неща. Чувстваше се отчаяна.

На сестра Меган също й беше много трудно да заспи. Бе възбудена от събитията през деня.

„Как разбрах, че монахът е измамник? — чудеше се тя. — И откъде добих смелост да спася сестра Грасиела?“

Тя се усмихна леко, изпитвайки чувство на задоволство, въпреки че знаеше, че чувството на гордост е грях.

Грасиела спеше, изтощена емоционално от това, което бе преживяла. Обръщаше се и се мяташе, сънувайки, че я преследват в тъмен, дълъг, безкраен коридор.

Лучия Кармине лежеше безмълвно и чакаше. Така прекара почти два часа и тогава тихо седна, а след това се отправи в тъмнината към сестра Тереза. Щеше да вземе пакета и да изчезне.

Когато се приближи до сестра Тереза, Лучия видя, че монахинята е будна и се моли коленичила.

„По дяволите“ — Лучия се отдалечи бързо.

Легна отново, налагайки си да бъде търпелива. Сестра Тереза не би могла да се моли цяла нощ. Би трябвало да поспи поне малко.

Лучия кроеше следващите си стъпки. Парите, взети от касата, щяха да стигнат за автобус или влак до Мадрид. Веднъж стигнала дотам, щеше да бъде просто да намери заложна къща. Представяше си как влиза и подава на съдържателя кръста. Той щеше да заподозре, че е откраднат, но това не би имало значение. Щеше да има много клиенти, желаещи да го купят.

„Ще ви дам сто хиляди пезети за него.“

Тя щеш да го вземе обратно от тезгяха.

„По-скоро бих си продала тялото.“

„Сто и петдесет хиляди пезети.“

„Бих предпочела да го стопя и да оставя златото да изтече в канала.“

„Двеста хиляди пезети. Това е последното ми предложение.“

„Това е чист обир, но ще приема.“

Съдържателят щеше нетърпеливо да посегне към него.

„При едно условие.“

„Условие?“

„Да. Загубих си паспорта. Познавате ли някого, който да ми уреди паспорт?“ — ръцете й все още щяха да бъдат върху златния кръст.

Той щеше да се поколебае и тогава да каже:

„Имам един приятел, който върши такива неща.“

И сделката щеше да бъде сключена. Тя щеше да бъде на път за Швейцария към свободата. Спомни си думите на баща си:

„Там има повече пари, отколкото можеш да похарчиш за десет живота.“

Очите й почнаха да се затварят. Изминалият ден бе уморителен.

В полудрямка Лучия чу ударите на църковна камбана от далечното село. Тя събуди спомени, които я пренесоха на друго място, в друго време…