Сидни Шелдън
Пясъците на времето (7)

ГЛАВА ШЕСТА

Лас Навас дел Маркес, Испания

1950

 

Тя бе петгодишна. Най-ранните й спомени бяха от процесия от голи непознати хора, които се качваха и слизаха от леглото на майка й.

Майка й обясни:

— Те са твои чичовци. Трябва да проявяваш уважение към тях.

Мъжете бяха едри и груби и не проявяваха привързаност. Престояваха нощ, седмица или месец и изчезваха. След като напускаха, Долорес Пинеро веднага търсеше нов мъж.

В младостта си Долорес Пинеро бе красавица и Грасиела беше наследила хубостта на майка си. Дори като дете Грасиела беше зашеметяващо хубава, с високи скули, мургаво лице, блестяща черна коса и гъсти дълги мигли. Младото й тяло бе пълно с обещание.

С течение на годините тялото на Долорес Пинеро бе затлъстяло, а чудесното й лице бе белязано от горчивите удари на времето. Въпреки че не беше вече хубава, тя бе достъпна и имаше репутацията на страстна партньорка в леглото. Да прави любов бе единственият й талант и тя го прилагаше, за да въвлече мъжете във връзка, надявайки се да ги задържи, като купи любовта им с тялото си. Водеше оскъдно съществуване като шивачка, защото беше безразлична към професията си. Наемаха я само три жени от селото, които не можеха да си позволят по-добра.

Долорес Пинеро мразеше дъщеря си, защото тя бе един постоянен спомен от единствения мъж, когото някога бе обичала. Бащата на Грасиела беше красив млад механик, който направи предложение на красивата млада Долорес и тя с готовност позволи да бъде прелъстена. Но когато му съобщи новината, че е бременна, той изчезна, оставяйки Долорес с проклятието на своето семе.

Долорес имаше лош характер и си отмъщаваше на детето. Всеки път, когато Грасиела стореше нещо, което да не й допадне, тя я удряше и крещеше:

— Глупава си като баща си!

Детето нямаше възможност да избегне дъжда от удари и постоянните викове. Събуждайки се, всяка сутрин Грасиела се молеше:

„Господи, моля ти се, не позволявай мама да ме бие днес. Господи, моля ти се, направи мама щастлива днес. Господи, моля ти се, нека мама каже днес, че ме обича.“

Когато не нападаше Грасиела, майка й я игнорираше. Грасиела сама си приготвяше храната и се грижеше за дрехите си. Приготвяше си обяда, който носеше в училище, и казваше на учителя:

— Майка ми ми направи днес баница. Тя знае колко много обичам баница.

Или:

— Майка ми и аз отиваме на кино утре.

Това късаше сърцето на учителя.

Лас Навас дел Маркес е малко село, на един час от Авила, и като във всички села всеки познаваше работите на другите. Начинът на живот на Долорес Пинеро беше позор и това се отразяваше на Грасиела. Майките забраняваха на децата си да играят с малкото момиче, за да не се повлияе моралът им. Грасиела ходеше в училището на Плазолета дел Кристо, но нямаше приятели или другарчета в игрите. Тя бе една от най-интелигентните ученички в училището, но бележките, й бяха слаби. Трудно й бе да се съсредоточава, защото винаги се чувстваше уморена.

Учителят я увещаваше:

— Трябва да лягаш по-рано, Грасиела, за да си отпочинала достатъчно и да работиш добре.

Но нейната умора нямаше нищо общо с късното лягане. Грасиела и майка й живееха в малка двустайна къща. Момичето спеше върху една кушетка в мъничка стая, разделена от спалнята само с тънка износена завеса. Как би могла Грасиела да разкаже на учителя за неприличните звуци през нощта, които я събуждаха и държаха будна, докато слушаше как майка й прави любов с всеки непознат, който се случеше в леглото й?

Когато Грасиела донасяше вкъщи бележника си, майка й крещеше:

— Това са проклетите бележки, които очаквах от теб, и знаеш ли защо си получила тези ужасни бележки? Защото си глупава. Глупава!

И Грасиела вярваше на това, което й казваше майка й и едва се сдържаше да не заплаче.

 

 

В следобедите, когато нямаше училище, Грасиела се питаше самичка по тесните и криволичещи улички с акации и чинари, покрай варосаните каменни къщи, в които любящи бащи живееха със семействата си. Грасиела имаше много другарчета, но всички бяха във въображението й. Имаше красиви момиченца и момченца, които я канеха на гости, където се сервираха чудесни торти и сладолед. Въображаемите й приятелчета бяха любезни и нежни и всички я смятаха за умна. Когато майка й я нямаше, Грасиела провеждаше дълги разговори с тях.

„Би ли ми помогнала с домашното, Грасиела? Не мога да събирам, а ти си толкова добра в това?“

„Че какво ще правим довечера, Грасиела? Бихме могли да отидем на кино или да се разхождаме и да пием кока-кола.“

„Ще те пусне ли майка ти да дойдеш за вечеря довечера, Грасиела? Ще имаме paella^[1].“

„Съжалявам, но не мога. Майка ми се чувства самотна, когато не съм с нея. Знаете, че аз съм всичко, което тя притежава.“

В неделя Грасиела ставаше рано и се обличаше тихо, внимавайки да не събуди майка си и чичото, който се случеше за момента в леглото й, и отиваше до църквата Сан Хуан Баутиста, където отец Перес говореше за радостите на отвъдния живот — приказен живот с Исус. И Грасиела чакаше с нетърпение да умре, за да се срещне с Исус.

 

 

Отец Перес бе привлекателен свещеник в началото на четиридесетте. Беше служил на богати и бедни, болни и здрави, откакто бе дошъл в Лас Навас дел Маркес преди няколко години. За него нямаше тайни в малкото село, в които да не бе посветен. Отец Перес познаваше Грасиела като редовен посетител на църквата, а и на него му бяха познати разказите за постоянния поток от мъже, които споделяха леглото на Долорес Пинеро. Това не бе дом, подходящ за малко момиче, но нищо не можеше да се стори. Свещеникът се чудеше как при тези условия Грасиела се бе запазила. Тя бе любезна и нежна и никога не се оплакваше или говореше за семейния си живот.

Грасиела се появяваше в църквата всяка неделна сутрин, облечена в чисти, спретнати дрехи, които със сигурност бе изпрала сама. Отец Перес знаеше, че другите деца я отбягваха и сърцето му се изпълваше със състрадание. Редовно прекарваше няколко минути с нея след службата всяка неделя, когато имаше време, я водеше в едно малко кафене и я черпеше със сладолед.

 

 

През зимата животът на Грасиела представляваше унил пейзаж, монотонен и мрачен. Лас Навас дел Маркес бе разположен в долина, заобиколена от планини, и поради това зимите траеха по шест месеца. Летата се понасяха по-лесно, защото тогава туристите пристигаха и изпълваха селото със смях и танци и улиците оживяваха. Туристите се събираха на Плаза дел Мануел Делгадо Боредо. На изградената от камъни естрада те слушаха оркестъра и гледаха местния танц sardana^[2] — традиционен народен танц, датиращ от векове. Танцьорите — боси, със сплетени ръце, се движеха грациозно в живописен кръг. Грасиела наблюдаваше как посетителите пият аперитив в кафенетата на тротоарите или пазаруват на pescaderia — рибния пазар или в аптеките. В един часа следобед винарницата бе винаги пълна с туристи, които пиеха chteo и ядяха taras — морски продукти, маслини и пържени картофи.

Най-вълнуващото нещо за Грасиела бе да наблюдава paseo^[3] всяка вечер. Момчета и момичета вървяха нагоре-надолу по Плаза Майор, разделени на групи, като момчетата гледаха момичетата, докато родители, дядовци и баби и приятели ги наблюдаваха от кафенетата на тротоара. Това бе традиционен ритуал за запознаване, спазван от векове. Грасиела мечтаеше да се присъедини към него, но майка й бе забранила.

— Искаш да станеш проститутка? — крещеше тя на Грасиела. — Стой настрана от момчетата. Те искат само едно нещо от теб. Знам от опит — прибави тя с горчивина.

Ако дните бяха поносими, то нощите представляваха агония. През тънката завеса, която разделяше леглата им, Грасиела чуваше звуците от страстни стенания, гърчове и тежко дишане и винаги неприлични думи.

„По-бързо… по-силно!“

„Cogeme!“

„Mamame el verga!“

„Metelo en el culo!“

Преди да стане на десет години, Грасиела бе вече чувала всяка мръсна дума в испанския речник. Те бяха произнасяни с шепот, викове, трепет или стенания. Звуците на страстта отблъскваха Грасиела и в същото време събуждаха странни копнежи в нея.

 

 

Когато Грасиела беше на четиринадесет години, у тях дойде мавърът. Той бе най-едрият мъж, когото бе виждала. Имаше огромни рамене, едър гръден кош и грамадни ръце. Мавърът беше пристигнал през нощта, докато тя спеше. На сутринта Грасиела го видя за първи път, след като той дръпна завесата и мина покрай леглото й чисто гол, за да излезе в бараката на двора. Тя го погледна и почти възкликна на глас. Той бе огромен във всички части на тялото си.

„Това ще убие майка ми“ — помисли Грасиела.

Мавърът я гледаше втренчено.

— Добре, добре. Кого виждаме тук?

Долорес Пинеро стана бързо от леглото си и застана до него.

— Дъщеря ми — каза тя сухо.

Вълна от смущение заля Грасиела, когато видя голото тяло на майка си до неговото.

Мавърът се усмихна, като показа красивите си бели равни зъби.

— Как се казваш, хубавице?

Грасиела бе твърде засрамена от голотата му, за да говори.

— Името й е Грасиела. Умствено изостанала е — каза майка й.

— Красива е. Обзалагам се, че си изглеждала като нея, когато си била млада.

— Аз все още съм млада — отговори сърдито Долорес и се обърна към дъщеря си. — Обличай се. Ще закъснееш за училище.

— Да, мамо.

Мавърът стоеше, като я разглеждаше. По-възрастната жена го хвана за ръка и каза ласкателно:

— Върни се в леглото, любими. Не сме свършили още.

— По-късно — каза мавърът, като все още гледаше Грасиела.

 

 

Мавърът остана при тях. Всеки ден, когато се връщаше от училище, Грасиела се молеше той да си отиде. Поради неразбираеми за нея причини той я ужасяваше. Бе винаги учтив към нея и никога не й правеше намеци. И все пак самата мисъл за него я караше да потреперва с цялото си тяло.

Отношението му към майка й бе съвсем друго. Мавърът стоеше в малката къща почти през целия ден и постоянно пиеше. Той вземаше всичко, което Долорес припечелваше. Понякога нощем в разгара на любенето се чуваше как той бие майка й. На сутринта Долорес се появяваше със синини под очите или цепната устна.

— Мамо, защо го търпиш? — попита Грасиела.

— Ти не би разбрала — отговори майка й враждебно. — Той е истински мъж, не джудже като другите. Знае как да задоволи една жена. — Тя прекара кокетно ръка през косата си. — Освен това той е лудо влюбен в мен.

Грасиела не вярваше. Знаеше, че мавърът използва майка й, но не смееше да протестира отново. Твърде много се страхуваше от нрава на майка си, защото, когато Долорес Пинеро бе наистина сърдита, някаква лудост я обладаваше. Веднъж бе подгонила Грасиела с кухненски нож, защото момичето бе посмяло да направи чаша чай на един от „чичовците“.

 

 

Рано през една неделна утрин Грасиела стана, за да се приготви за църква. Майка й бе излязла, за да занесе някакви рокли. Когато си свали нощницата, завесата се дръпна и се появи мавърът. Той бе гол.

— Къде е майка ти, хубавице?

— Мама излезе рано. Трябваше да изпълни някои поръчки.

Мавърът разглеждаше голото тяло на Грасиела.

— Ти си истинска красавица — каза той нежно.

Грасиела почувства, че се изчервява. Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да скрие голотата си, да сложи полата и блузата си и да излезе. Вместо това тя стоеше, неспособна да помръдне. Видя как неговата мъжественост започва да набъбва и да расте пред очите й. Чу гласове, звучащи в ушите й:

„По-бързо… по-силно.“

Почувства се премаляла.

Мавърът каза дрезгаво:

— Ти си дете. Обличай се и се махай оттук.

Грасиела почувства, че се движи. Движеше се към него.

Протегна ръце и обхвана кръста му, чувствайки мъжката твърдост с тялото си.

— Не — простена тя, — не съм дете.

Болката, която последва, не приличаше на нищо, което Грасиела бе познавала досега. Тя бе мъчителна, непоносима. Тя бе чудесна, въодушевяваща, красива. Грасиела бе обхванала мавъра плътно с ръце, викайки в екстаз. Той я довеждаше до оргазъм след оргазъм и Грасиела мислеше:

„Значи това е цялата тайна.“

И беше толкова прекрасно най-после да узнае тайната на цялото сътворение, да бъде част от живота, да познае какво е щастие сега и завинаги.

— Какво, по дяволите, правите?

Това бе гласът на Долорес Пинеро, която крещеше и за момент всичко спря, замръзнало във времето. Тя стоеше до леглото, като гледаше надолу към дъщеря си и мавъра.

Грасиела погледна нагоре към майка си, твърде ужасена, за да говори. Очите на Долорес бяха пълни с луда ярост.

— Кучко! Ти, скапана кучко! — изкрещя тя.

— Мамо… моля те…

Долорес сграбчи тежък метален пепелник и удари с него дъщеря си по главата.

Това бе последното нещо, което Грасиела си спомняше.

 

 

Тя се събуди в просторна бяла болнична стая с двадесетина легла, всичките заети. Угрижени сестри се суетяха насам-натам, стараейки се да задоволят нуждите на пациентите.

Главата на Грасиела се пръскаше от непоносима болка. Тя лежеше, слушайки виковете и стенанията на другите пациенти.

Късно следобед млад лекар стажант се спря до леглото й. Беше малко над тридесет, но изглеждаше възрастен и уморен.

— Добре, — каза той — най-после се събудихте.

— Къде съм? — говоренето й причиняваше болка.

— Вие сте в благотворителното отделение на Провинциалната болница в Авила. Докараха ви вчера. Бяхте в ужасно състояние. Наложи се да зашием челото ви. Нашият главен хирург реши да го направи сам. Каза, че сте твърде красива, за да имате белези.

„Той греши — помисли Грасиела. — Ще бъда белязана до края на живота си.“

 

 

На втория ден отец Перес дойде да види Грасиела. Една сестра приближи стол до леглото. Свещеникът гледаше красивото бледо малко момиче и сърцето му се топеше. Ужасното събитие, което беше станало, бе скандалът на Лас Навас дел Маркес, но нищо не можеше да се направи. Долорес Пинеро бе казала на полицията, че дъщеря й си е наранила главата при падане.

Отец Перес попита:

— По-добре ли се чувстваш, дете?

Грасиела кимна, при което главата й щеше да се пръсне от болка.

— Полицията задаваше въпроси. Има ли нещо, което би желала да им предам?

Последва продължителна тишина. Накрая тя каза:

— Беше нещастен случай.

Той не можа да издържи изражението на очите й.

— Разбирам.

Това, което той трябваше да каже, бе неописуемо болезнено.

— Грасиела, говорих с майка ти…

Грасиела разбра.

— Аз… аз не мога да се върна у дома отново, нали?

— Не, страхувам се, че не. Ще говорим за това. — Отец Перес хвана ръката й. — Ще се върна да те видя утре.

— Благодаря ви, отче.

Когато той излезе, Грасиела започна да се моли в леглото:

„Мили Боже, моля те, остави ме да умра. Не искам да живея.“

Нямаше къде и при кого да отиде. Никога нямаше да види дома си. Никога нямаше да види училището си или познатите лица на учителите. В света не бе останало нищо за нея.

До леглото й се приближи една сестра.

— Трябва ли ти нещо?

Грасиела я погледна с отчаяние. Какво да й отговори?

На следния ден лекарят се появи отново.

— Имаме добри новини за теб — каза неловко той. — Ти си достатъчно добре, за да напуснеш. — Това бе лъжа, но останалото, което каза, бе истина. — Необходимо ни е леглото.

Тя бе свободна да си тръгне… но къде?

 

 

Когато отец Перес пристигна след един час, с него бе друг свещеник.

— Това е отец Берендо, мой стар приятел.

Грасиела погледна нагоре към крехкия на вид свещеник.

— Отче.

„Той е прав — помисли отец Берендо. — Тя е красива.“

Отец Перес му бе разказал за това, което се бе случило с Грасиела. Свещеникът бе очаквал да види някои следи от условията, в които бе живяло момичето — упоритост, незачитане или самосъжаление. Нищо такова нямаше в лицето й.

— Съжалявам, че си имала толкова тежки преживявания — каза й отец Берендо. Думите му имаха по-дълбоко значение.

Отец Перес каза:

— Грасиела, трябва да се връщам в Лас Навас дел Маркес. Оставям те в ръцете на отец Берендо.

Внезапно Грасиела усети паника. Почувства се, като че ли последната й връзка с дома е прекъсната.

— Не си отивайте — замоли тя.

Отец Перес взе ръката й в своята.

— Зная, че се чувстваш сама — каза той топло, — но не си. Повярвай ми, дете, не си.

До леглото се приближи сестра, носейки пакет. Подаде го на Грасиела.

— Ето ти дрехите. Страхувам се, че ще трябва да напуснеш сега.

Още по-голяма паника я обхвана.

„Сега?“ — помисли тя.

Двамата свещеници размениха погледи.

— Защо не се облечеш и дойдеш с мен — предложи отец Берендо. — Ще можем да говорим.

След петнадесет минути отец Берендо помагаше на Грасиела, докато излизаха през вратата на болницата, навън в топлата слънчева светлина. Пред болницата имаше градина с ярки цветя, но Грасиела бе твърде замаяна, за да ги забележи.

 

 

Когато бяха вече седнали в кабинета му, отец Берендо каза:

— Отец Перес ми каза, че няма къде да отидеш.

Грасиела кимна.

— Нямаш ли никакви роднини?

— Само… — трудно бе да го произнесе. — Само… майка ми.

— Отец Перес ми каза, че си посещавала редовно църквата в своето село.

Село, което никога нямаше да види.

— Да.

Грасиела си спомни за онези неделни утрини, за красотата на църковните служби и как бе мечтала да бъде с Исус и да избяга от болата на живота, който водеше.

— Грасиела, мислила ли си някога да влезеш в манастир?

— Не — каза тя, изненадана от идеята.

— Има един женски манастир тук в Авила — Цистерцианския манастир. Там ще се грижат за теб.

— Аз… аз не зная. — Идеята я плашеше.

— Това не е за всеки — каза й отец Бендеро. — И трябва да те предупредя, че това е най-строгият от всички ордени. След като веднъж си влязла през вратата и приела обета, ти си дала обещание на Бог никога да не напуснеш.

Грасиела седеше, гледайки през прозореца, изпълнена с противоречиви мисли. Мисълта да се затвори, откъсната от света, бе ужасяваща.

„Ще бъде като отиване в затвор“ — помисли тя. Но, от друга страна, какво й предлагаше светът? Непоносима болка и отчаяние. Често бе мислила за самоубийство. Това би могло да предложи избавление от нещастието й.

Отец Берендо каза:

— Зависи от теб, мое дете. Ако искаш, ще те срещна с преподобната майка игуменка.

— Добре — кимна Грасиела.

 

 

Преподобната майка разглеждаше лицето на младото момиче, което стоеше пред нея. Предишната вечер за пръв път от много, много години тя бе чула гласа: „Едно младо момиче ще дойде при теб. Пази я.“

— На колко години си, мила?

— На четиринадесет.

„Достатъчно голяма е“ — помисли тя.

В четвърти век папата бе постановил, че се разрешава на момичета над дванадесетгодишна възраст да стават монахини.

— Страхувам се — каза Грасиела на преподобната майка Бетина.

 

 

„Страхувам се — думите отекнаха в главата на Бетина. — Страхувам се…“

Това бе преди толкова много години. Тя говореше на своя свещеник:

— Не зная дали имам призвание за това. Страхувам се.

— Бетина, първият контакт с Бога може да бъде много объркващ и решението да посветиш живота си на него се взима трудно.

„Как намерих призванието си?“ — запита се Бетина.

Никога не се бе интересувала и най-малко от религия. Като младо момиче бе избягвала църквата и неделното училище. В юношеска възраст се интересуваше повече от партита, дрехи и момчета. Ако приятелите й в Мадрид бяха помолени да изберат възможни кандидатки за монахини, Бетина щеше да бъде в края на списъка. Но когато стана на деветнадесет, започнаха да се случват събития, които промениха живота й.

Беше в леглото си, заспала, когато един глас каза:

„Бетина, стани и излез навън.“

Отвори очи и седна изплашена. Запали нощната лампа и видя, че сама.

„Какъв странен сън.“

Гласът бе толкова реален. Легна отново, но беше невъзможно да заспи. „Бетина, стани и излез навън.“

„Това е моето подсъзнание — помисли тя. — Защо бих искала да изляза навън посред нощ!“

Загаси лампата и след малко отново я запали.

„Това е лудост.“

Но все пак си сложи пеньоар и чехли и слезе надолу по стълбите. Къщата беше заспала.

Тя отвори вратата на кухнята и в този момент вълна от страх я обхвана, защото по някакъв начин разбра, че трябва да излезе в задния двор. Огледа се в тъмнината и погледът й попадна върху петно от лунна светлина, която осветяваше един стар хладилник, използван като шкаф за инструменти.

Бетина изведнъж разбра защо е там. Приближи се до хладилника като хипнотизирана и го отвори. Нейното тригодишно братче беше вътре, в безсъзнание.

Това бе първият инцидент. Разсъждавайки по-късно, Бетина го прецени като напълно нормално преживяване.

„Трябва да съм чула братчето си да става и да излиза в двора и знаейки, че хладилникът е там, съм се обезпокоила и съм излязла да проверя.“

Следващото събитие не бе толкова лесно да се обясни. То се случи един месец по-късно.

В съня си Бетина чу един глас да казва:

„Трябва да изгасиш огъня.“

Тя седна в леглото, напълно разбудена, с туптящо сърце. Отново бе невъзможно да заспи пак. Облече пеньоар и чехли и отиде в хола. Никакъв дим. Никакъв огън. Отвори спалнята на родителите си. Там всичко бе нормално. Нямаше огън и в стаята на братчето й. Слезе по стълбите и надниква във всяка стая. Нямаше никакви признаци за пожар.

„Аз съм идиот — помисли Бетина. — Това е само сън.“

Тя се върна отново в леглото си точно в момента, в който къщата бе разтърсена от експлозия. Тя и семейството й избягаха и пожарникарите успяха да изгасят огъня.

— Започнал е в мазето — обясни един пожарникар. — Експлодирал е бойлерът.

Следващият инцидент се случи след три седмици. Този път не бе сън.

Бетина стоеше на верандата, четейки, когато видя един непознат, минаващ през двора. Той я погледна и в този момент тя почувства злост, която почти осезаемо се излъчваше от него. След това той се обърна и изчезна.

Бетина не можеше да го изтрие от съзнанието си.

Три дни по-късно тя бе в едно обществено здание, чакайки асансьора. Вратата му се отвори тя се канеше да влезе, когато погледът й попадна върху оператора на асансьора. Това бе същият човек, когото бе видяла в двора си. Отстъпи назад уплашена. Вратата се затвори и асансьорът тръгна нагоре. Секунди по-късно той падна, убивайки всички, които бяха в него.

Следващата неделя Бетина отиде в църква.

„Мили Боже, не зная какво става и съм уплашена. Моля те, напътствай ме и ми кажи какво да правя.“

Отговорът дойде същата вечер, докато Бетина спеше. Гласът произнесе една дума: „Посвещаване.“

Тя мисли за това през цялата нощ и сутринта отиде да говори със свещеника.

Той слушаше внимателно това, което тя му разказваше.

— А, вие сте една от щастливите. Била сте избрана.

— Избрана за какво?

— Искате ли да посветите живота си на Бога, мое дете?

— Аз… не зная. Страхувам се.

Но в крайна сметка тя влезе в манастира.

„Избрах правилния път — помисли преподобната майка Бетина, — защото никога преди не съм познавала толкова много щастие.“

 

 

А сега тук бе това измъчено дете, което казваше: „Страхувам се.“

Преподобната майка Бетина взе ръката на Грасиела.

— Не бързай, Грасиела. Бог няма да си отиде. Помисли си и когато се върнеш, ще го обсъждаме.

Но за какво имаше да се мисли?

„Няма къде другаде да отида — помисли Грасиела. А тишината бе добре дошла. — Наслушах се на твърде много ужасни звуци.“

Тя погледна преподобната майка и каза:

— Ще приема с готовност тишината.

 

 

Това се бе случило преди седемнадесет години и оттогава за пръв път Грасиела бе намерила покой. Животът й бе посветен на Бога. Миналото вече не й принадлежеше. Бяха й простени ужасите с които бе израснала. Тя бе Христова невяста и в края на живота си щеше да отиде при него.

С течение на годините, прекарани в дълбока тишина, въпреки случайните кошмари, ужасните звуци в главата й постепенно избледняха.

 

 

Сестра Грасиела бе определена да работи в градината, като се грижи за малките небесни дъги на божието чудо. Тя никога не се насищаше на тяхното великолепие. Стените на манастира се издигаха високо над нея от всички страни като каменна планина, но Грасиела никога не чувстваше, че я ограничават. Те я пазеха от ужасния свят отвън, свят, който тя не искаше да види никога повече.

 

 

Животът в манастира бе ведър и спокоен. Но сега изведнъж нейните ужасни кошмари се бяха превърнали в действителност. Нейният свят бе нападнат от варвари. Те я бяха изгонили от убежището й, навън в света, който бе отрекла завинаги. И нейните грехове се връщаха, изпълвайки я с ужас. Мавърът се бе върнал. Чувстваше горещия му дъх в лицето си. Борейки се с него, Грасиела отвори очи и видя монаха над себе си, който се опитваше да поникне в нея. Той й казваше:

— Престани да се съпротивляваш, сестро. Ще ти достави удоволствие!

— Мамо — извика силно Грасиела. — Мамо! Помогни ми!