Сидни Шелдън
Пясъците на времето (6)

ГЛАВА ПЕТА

Монахините се придвижваха бавно. Облеклото им не бе подходящо за тежък терен. Сандалите им бяха твърде тънки, за да предпазят краката им от каменистата почва, а одеждите им се закачаха за всичко. Сестра Тереза откри, че даже не може да прехвърля броеницата си. Двете й ръце бяха заети с това да се предпазва от клоните, които я удряха в лицето.

В светлината на деня свободата изглеждаше дори по-ужасяваща отпреди. Бог бе извадил сестрите от рая в един странен, заплашителен свят и неговите напътствия, които бяха изучавали толкова дълго, липсваха. Те се озоваха в непозната страна, без карта и компас. Стените, които го бяха закриляли от беди, бяха изчезнали и те се чувстваха голи и незащитени. Опасността дебнеше навсякъде, а те вече нямаха подслон. Тук те бяха чужди. Гледките и звуците на природата бяха непривични и объркващи за тях. Насекоми, птичи песни и горещо синьо небе нападаха сетивата им. А имаше и още нещо, което бе обезпокоително.

В началото, когато избягаха от манастира, Тереза, Грасиела и Меган внимателно отбягваха да се поглеждат, като спазваха инстинктивно правилата. Но сега всяка осъзна, че изучава жадно лицата на другите. Също така, след всичките години на безмълвие, за тях бе трудно да говорят, а когато заговореха, се запъваха, сякаш се учеха на някакво ново умение. Гласовете им звучаха странно в собствените им уши. Само Лучия изглеждаше непритеснена и самоуверена и другите автоматично възприеха водачеството й.

— Бихме могли да се запознаем — каза Лучия. — Аз съм сестра Лучия.

Последва неловка пауза, след което Грасиела каза свенливо:

— Аз съм сестра Грасиела.

„Тъмнокосата, завладяващо красива“ — помисли Лучия.

— Аз съм сестра Меган.

„Младата блондинка със забележителните сини очи.“

— Аз съм сестра Тереза.

„Най-възрастната от групата. На петдесет? На шестдесет?“

Докато лежаха в гората, почивайки близо до селото, Лучия помисли:

„Приличат на новоизлюпени птичета, изпаднали от гнездата си. Не биха оцелели сами и пет минути. Е, толкова по-зле за тях. Скоро ще бъда по своя път към Швейцария с кръста.“

Лучия се приближи до края на поляната, на която бяха, и погледна през дърветата към малкото село долу. По улиците вървяха хора, но нямаше и следа от мъжете, които бяха нападнали манастира.

„Сега — помисли Лучия. — Ето го моя шанс.“

— Ще сляза в селото, за да се опитам да взема храна. Вие чакайте тук. — Тя кимна към сестра Тереза. — Вие елате с мен.

Сестра Тереза бе объркана. В течение на тридесет години се бе подчинявала само на заповедите на преподобната майка Бетина, а сега изведнъж тази сестра бе поела ръководството.

„Но това, което става, е Божия воля — помисли сестра Тереза. — Той я е определил, за да ни помага, така че я говори с неговия глас.“

— Трябва да занеса този кръст в манастира в Мендавия колкото възможно по-скоро.

— Правилно. Когато слезем там долу, ще попитаме за посоката.

Двете тръгнаха надолу по пътя към селото, като Лучия се оглеждаше внимателно. Обезпокоителни признаци нямаше.

„Ще бъде лесно“ — помисли тя.

Стигнаха покрайнините на селото. Имаше надпис „Вилакастин“. Пред тях бе главната улица, а наляво — малка пуста уличка.

„Господи“ — помисли Лучия. Нямаше да има никакъв свидетел на това, което щеше да се случи.

Лучия сви в страничната уличка.

— Да вървим натам. Има по-малка вероятност да ни видят.

Сестра Тереза кимна и я последва послушно. Въпросът сега беше как да измъкне кръста от нея.

„Бих могла да го грабна и да побягна — помисли Лучия, — но тя вероятно ще извика и ще привлече внимание. Не, трябва да бъда сигурна, че ще пази тишина.“

Лучия видя един клон от дърво, паднал на земята. Наведе се да го вземе. Беше тежък.

„Идеално“ — помисли тя. Почака сестра Тереза да се изравни с нея.

— Сестра Тереза…

Монахинята се обърна и я погледна и докато Лучия вдигаше клона, отнякъде се чу мъжки глас:

— Бог с вас, сестри.

Лучия се обърна готова да побегне. Пред тях стоеше мъж, облечен в дълго кафяво расо и качулка на монах. Бе висок и слаб, с орлово лице и най-непорочното изражение, което Лучия някога бе виждала. Очите му грееха с топла вътрешна светлина, а гласът му бе мек и нежен.

— Аз съм монах Мигуел Карильо.

Умът на Лучия трескаво работеше. Първият й план бе прекъснат. Но сега бързо измисли нов.

— Слава Богу, че ни открихте — каза тя. Този човек щеше да й помогне за бягството. Той сигурно знаеше най-лесния път, по който тя може да се измъкне от Испания. — Идваме от Цистерцианския манастир, близо до Авила — обясни тя. — Снощи някакви мъже ни нападнаха. Всички монахини бяха отвлечени. Четири от нас успяхме да избягаме.

Монахът отговори с глас, изпълнен с гняв:

— Идвам от манастира в Сан Женеро, където прекарах последните двадесет години. Нападнаха ни предишната нощ — той въздъхна. — Зная, че Бог има някакъв план за всичките си чеда, но трябва да призная, че в момента не разбирам какъв е той.

— Тези мъже ни търсят — каза Лучия. — Важно е да избягаме от Испания колкото е възможно по-скоро. Знаете ли как може да стане това?

Монах Карильо се усмихна нежно.

— Мисля, че мога да ви помогна, сестро. Бог ни е събрал. Заведете ме при другите.

След няколко минути Лучия бе довела вече монаха при групата.

— Това е монах Карильо — каза тя. — Прекарал е в манастир последните двадесет години. Дошъл е да ни помогне.

Техните реакции към монаха бяха смесени. Грасиела не посмя да го погледне направо. Меган го погледна с бърз, изучаващ поглед, а сестра Тереза го възприе като пратеник на Бога, който ще ги заведе в манастира в Мендавиа.

Монах Карильо каза:

— Хората, които са атакували манастира, несъмнено ще продължават да ви търсят. Но те ще търсят четири монахини. Първото нещо, което трябва да сторите, е да си смените дрехите.

— Нямаме дрехи, в които да се преоблечем — напомни му Меган.

Монах Карильо й оправи блажена усмивка.

— Бог има много голям гардероб. Не се безпокой, мое дете. Той ще ни осигури. Нека се върнем в селото.

 

 

Беше два след обяд, време за почива, и монах Карильо и четирите сестри тръгнаха по главната улица, готови да реагират и на най-малката опасност. Магазините бяха затворени, но ресторантите и баровете бяха отворени и от тях те можаха да чуят странна музика, звучаща остро, дисонантно и дрезгаво.

Монах Карильо забеляза изражението на лицето на сестра Тереза.

— Това е рокендрол — каза той. — Много популярен сред младите напоследък.

Две млади жени, стоящи пред един от баровете се загледаха в минаващите монахини. Монахините също ги изгледаха с широко отворени очи, чудейки се на странните дрехи, които жените носеха. Едната беше с пола, която бе толкова къса, че едва покриваше бедрата й, а другата — с по-дълга пола, разцепена от двете страни по бедрата й. Двете носеха елечета без ръкави, плътно по тялото.

„Те са почти голи“ — помисли ужасена сестра Тереза.

На входа стоеше мъж, облечен с поло — странна жилетка без яка, а на гърдите му висеше брошка.

Непознати миризми посрещнаха монахините, докато минаваха покрай една винарна. Никотин и уиски.

Меган гледаше нещо от другата страна на улицата. Тя се спря.

— Какво има? Какво става? — попита монах Карильо и се обърна да погледне.

Меган наблюдаваше жена, която носеше бебе. Преди колко години тя самата беше бебе или даже малко дете? Повече от четиринадесет години, когато беше в сиропиталището. Неочакваната гледка подсказа на Меган колко много се бе откъснала от външния свят.

Сестра Тереза също гледаше бебето, но мислеше за нещо друго.

„Това е бебето на Моника. — Бебето през улицата плачеше. — То плаче, защото аз го изоставих. Но не, това е невъзможно. Това беше преди тридесет години.“ — Сестра Тереза се обърна. Плачът на бебето звънтеше в ушите й. Те продължиха.

Групата мина покрай киносалон. Афишът гласеше „Три любовници“, а снимките показваха оскъдно облечени жени, които прегръщат мъж с голи гърди.

— Но те… те са почти голи! — възкликна сестра Тереза.

Монах Карильо се намръщи.

— Да. Недостойно е, че се разрешава да се показват в кината такива неща в днешно време. Този филм е чиста порнография. Най-интимните действия са изложени на показ. Те превръщат божиите деца в животни.

Минаха покрай железарски магазин, фризьорски салон, цветарски магазин, сладкарница — всички затворени за следобедната почивка, и пред всеки магазин сестрите се спираха и разглеждаха витрините, изпълнени със спомни за някога познати и полузабравени неща.

— Спрете — каза монах Карильо, когато стигнаха до един магазин за дамски дрехи.

Транспарантите на витрината бяха спуснати, а на вратата имаше надпис „Затворено“.

— Почакайте ме тук, моля.

Четирите жени го изпратиха с поглед, докато той се скри зад ъгъла. Къде отиваше той и какво би станало, ако не се върне?

След няколко минути чуха да се отваря вратата на магазина и на входа сияещ застана монах Карильо.

— Побързайте — направи им той знак да влязат.

Когато всички бяха в магазина и монахът заключи вратата, Лучия попита:

— Как успяхте да…

— Бог осигурява задна врата, както и главен вход — каза тежко монахът. Но в гласа му имаше дяволита нотка, което накара Меган да се усмихне.

Сестрите заразглеждаха магазина със страхопочитание. Той бе рог на изобилието от рокли и пуловери, сутиени и чорапи, обувки с висок ток и елечета. Предмети, които не бяха виждали с години. А стилът им изглеждаше толкова странен. Имаше портмонета, шалове, пудриери, блузки. Беше им твърде много, за да го възприемат. Жените стояха в магазина, зяпайки.

— Трябва да действаме бързо — предупреди ги монах Карильо — и да излезем, преди магазинът да бъде отворен отново. Заповядайте. Изберете това, което ви е по мярка.

„Слава Богу, че мога отново да се облека като жена — помисли Лучия. Приближи се до една стойка с рокли и започна да избира. Намери бежова пола и светлокафява копринена блуза, която да й подхожда. — Не е Баленсиага, но засега ще свърши работа.“

Тя си избра пликове и сутиен и чифт меки обувки, след това застана зад една стойка с дрехи, съблече се и след малко вече бе облечена и готова за тръгване.

Другите бавно си избираха дрехите.

Грасиела избра бяла памучна рокля, която подчертаваше черната й коса и мургавата й кожа и чифт сандали.

Меган избра синя памучна рокля с фигури, която падаше под колената й, и обувки с ниски токове.

За сестра Тереза бе най-трудно да избере какво да облече. Разнообразието беше твърде зашеметяващо. Имаше дрехи от коприна, от мека и груба вълна, памук, рипсено кадифе, кожа. Имаше карета, райета от всеки цвят. И всички те изглеждаха… „оскъдни“ бе думата, която й дойде наум. Защото последните тридесет години тя бе носила благоприличните тежки одежди на своето призвание. А сега се искаше от нея да ги хвърли и да сложи тези неприлични творения. Накрая подбра най-дългата пола, която можа да намери, и памучна блуза с дълги ръкави и висока яка.

Монах Карильо ги подкани:

— Побързайте, сестри. Преобличайте се.

Те се погледнаха една друга стеснително.

— Ще почакам в офиса, разбира се — усмихна се той и се отправи към дъното на магазина.

Сестрите започнаха да се събличат, чувствайки се много неловко.

В офиса монах Карильо придърпа един стол до прозорчето над вратата и, гледайки през него как монахините се събличат, си помисли:

„Коя ли ще оправя първо?“

 

 

Мигуел Карильо бе започнал кариерата си на крадец на десетгодишна възраст. Притежаваше къдрава руса коса и ангелско лице, които се бяха оказали неоценими за избраната от него професия. Бе почнал от дъното, крадейки портмонета и стоки в магазини, а с възрастта започна да напредва в кариерата и да обира пияни и измамва богати жени. Поради огромната си привлекателност имаше голям успех. Изобрети няколко оригинални мошеничества, всяко следващо по-находчиво от предишните. За нещастие последната му хитрина се бе провалила.

Представяйки се за монах от отдалечен манастир, Карильо пътуваше от църква на църква, като молеше за подслон. Той винаги му бе даван, а на сутринта, когато свещеникът идваше да отвори църковните врати, всички ценни предмети липсваха заедно с добрия монах.

За нещастие съдбата му измени. Две вечери преди това в Бехар, малък град близо до Авила, свещеникът се бе върнал неочаквано и Мигуел Карильо бе хванат да обира църковното съкровище. Свещеникът бе мускулест и едър мъж и успя да събори Карильо на земята, като заяви, че ще го предаде на полицията. Тежък сребърен потир бе паднал на пода. Карильо го взе и удари свещеника с него. Дали защото потирът бе твърде тежък, или черепът на свещеника бе слаб, но той падна мъртъв на земята. Карильо избяга в паника, стараейки се да се отдалечи от мястото на престъплението колкото е възможно повече. Мина през Авила и чу за нападението на манастира от полковник Акока и Групата за специални операции. Съдбата бе срещнала Карильо с четирите избягали монахини.

Сега, изпълнен с нетърпение, той изучаваше голите им тела и си мислеше:

„Има още една интересна възможност. Щом полковник Акока и хората му търсят сестрите, вероятно се дава хубава награда за главите им. Първо ще спя с тях, а после ще ги предам на Акока.“

 

 

Жените, с изключение на Лучия, която бе вече облечена, бяха напълно голи. Карильо гледаше колко несръчно те си слагат новото бельо. Накрая с непривични движения закопчаха копчетата и циповете си, бързайки да избягат, преди да са ги хванали.

„Време е за работа“ — помисли радостно Карильо. Слезе от стола и влезе в магазина. Приближи се до жените, като ги гледаше с одобрение, и каза:

— Отлично. Никой на света не би ви взел за монахини. Бих предложил шалове за главите ви.

Той подбра по един за всяка и те ги сложиха, докато той ги наблюдаваше.

Мигуел Карильо бе взел вече решение. Грасиела щеше да бъде първата. Несъмнено тя бе една от най-хубавите жени, които някога бе виждал. И това тяло!

„Как е могла да го посвети на Бога? Ще й покажа какво да прави с него“ — помисли си той.

Обръщайки се към Лучия, Тереза и Меган, той каза:

— Сигурно всички сте гладни. Искам да отидете в кафенето, покрай което минахме, и да ни чакате там. Ще отида в църквата и ще взема малко пари назаем, за да можем да се нахраним. — Той с обърна към Грасиела. — Искам да дойдете с мен, сестро, за да обясните на свещеника какво се случи в манастира.

— Аз… добре.

— Ще се върнем след малко. Минете през задната врата — каза Карильо на другите.

След като чу вратата да се затваря след тях, той се обърна към Грасиела.

„Фантастична е — помисли си той. — Може би ще я задържа при себе си, като я използвам за разни хитрини. Би могла да бъде много полезна.“

Грасиела го гледаше.

— Готова съм.

— Не още — Карильо се престори, че оценява дрехите й за момент. — Не, страхувам се, че не подхожда. Тази рокля не е за тебе. Свали я.

— Но… защо?

— Не ти е по мярка — каза Карильо. — Хората ще забележат, а ти не би искала да привличаш вниманието.

Тя се поколеба, след това се скри зад една стойка.

— Побързай. Имаме малко време.

Грасиела си свали роклята несръчно. Бе останала по пликчета и сутиен, когато неочаквано се появи Карильо.

— Свали всичко — гласът му бе дрезгав.

Грасиела го погледна втренчено.

— Какво? Не! — извика тя. — Не мога. Моля ви… аз…

Карильо се приближи по-плътно до нея.

— Ще ти помогна, сестро.

Протегна ръце, като свали сутиена й и разкъса пликчетата й.

— Не! — изкрещя тя. — Недейте! Спрете!

Карильо се ухили.

— Миличка, ние сега започваме. Това ще ти хареса.

Силните му ръце я обхванаха. Той я повали на земята и повдигна расото си.

В съзнанието на Грасиела сякаш внезапно се спусна завеса. Това бе мавърът, който се опитваше да влезе в нея, прониквайки в дълбините й. Тогава Грасиела помисли ужасена:

„Не, не отново. Не, моля… не отново…“

Тя се бореше ожесточено, мъчейки се да отхвърли Карильо и да се изправи.

— Проклетница — извика той.

Удари я с юмрук в лицето и Грасиела падна назад зашеметена. Тя усети как замаяна плува назад във времето… Назад… Назад…