Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sands of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 1998

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Коректор Петя Янева

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Високо над хълма над манастира Хайме и другите наблюдаваха как Акока и хората му нападат колата. Видяха как ужасените пътници излизат с вдигнати ръце. Сцената беше за тях като пантомима.

Хайме си представяше диалога:

„Кои сте вие?“

„Работим в един хотел в предградията на Логроньо.“

„Какво правите тук?“

„Един човек ни даде пет хиляди песети, за да закараме тази кола в манастира.“

„Какъв човек?“

„Не зная. Никога не съм го виждал преди.“

„Тази снимка негова ли е?“

„Да. Това е той.“

— Да се махаме оттук — каза Хайме.

 

 

Движеха се в голяма бяла кола обратно към Логроньо. Меган гледаше Хайме с учудване.

— Как разбрахте?

— Че полковник Акока ще ни чака при манастира? Той ми каза.

— Какво?

— Лисицата трябва да мисли като ловеца, Меган. Поставих се на мястото на Акока. Къде би поставил капан за мен? Направи точно това, което бих направил и аз.

— А ако не се беше появил?

— Тогава щяхме да ви заведем в манастира без проблеми.

— Какво ще стане сега? — попита Феликс.

Това беше най-важният въпрос за всички.

— За известно време Испания не е подходяща за никого от нас — реши Хайме. — Ще се отправим директно към Сан Себастиан и после във Франция. — Той погледна към Меган. — Там има Цистерциански манастири.

Бе повече от това, което Ампаро можеше да понесе.

— Защо не се откажете? Ако продължавате по този път, ще се лее още кръв, ще загинат още хора…

— Ти загуби правото си да говориш — каза остро Хайме. — Трябва да си благодарна, че си все още жива. — Обърна се към Меган: — Има десет планински прохода през Пиринеите, водещи от Сан Себастиан за Франция. Ще минем оттам.

— Твърде опасно е — възрази Феликс. — Акока ще ни търси в Сан Себастиан. Той очаква да пресечем границата с Франция.

— Ако е опасно… — започна Грасиела.

— Не се притеснявайте — увери я Хайме. — Сан Себастиан е баска територия.

Колата отново се приближаваше към покрайнините на Логроньо.

— Всички пътища към Сан Себастиан ще бъдат наблюдавани — предупреди Феликс. — Как мислиш да стигнем дотам?

Хайме беше вече решил.

— Ще вземем влака.

— Войниците ще претърсват влаковете — възрази Рикардо.

Хайме хвърли замислен поглед към Ампаро.

— Не. Не мисля така. Нашата приятелка тук ще ни помогне. Знаеш ли как да се свържеш с полковник Акока?

Тя се поколеба.

— Да.

— Добре. Ще му се обадиш.

Спряха при една от телефонните будки покрай шосето. Хайме последва Ампаро в будката и затвори вратата. Държеше пистолет срещу нея.

— Знаеш какво да кажеш?

— Да.

Тя набра един номер и когато се чу глас, каза:

— Обажда се Ампаро Хирон. Полковник Акока очаква обаждането ми… благодаря. — Погледна към Хайме. — Свързват ме. — Пистолетът бе опрян в нея. — Трябва да…?

— Прави това, което ти е казано — гласът му беше леден.

Момент по-късно Хайме чу гласа на Акока по телефона:

— Къде се намирате?

Пистолетът я притисна още по-силно.

— Аз съм… сега напускаме Логроньо.

— Знаете ли къде отиват нашите приятели?

— Да.

Лицето на Хайме беше на сантиметри от нейното, гледайки я втренчено.

— Решили са да сменят маршрута си, за да ви избегнат. На път са за Барселона. Той кара бял сеат. Ще тръгне по главната магистрала.

Хайме й кимна.

— Аз… трябва да тръгвам. Колата е тук.

Хайме затвори слушалката.

— Много добре. Да тръгваме. Ще му дадем половин час да си оттегли хората оттук.

 

 

След тридесет минути те бяха на железопътната гара.

 

 

Имаше три категории влакове от Логроньо за Сан Себастиан: TALGO беше луксозният влак, второкласният влак беше TER, а най-лошите и евтини влакове, удобни и мръсни, бяха неудачно наречени експреси — спираха на всяка малка гара от Логроньо до Сан Себастиан.

Хайме каза:

— Ще вземем експреса. Сега всички хора на Акока ще бъдат заети, спирайки всеки бял сеат по шосето за Барселона. Ще си купим билетите отделно и ще се срещнем в последния вагон на влака. — Хайме се обърна към Ампаро. — Тръгвай първа. Аз ще бъда зад теб.

Тя знаеше защо и го мразеше за това. Ако полковник Акока е поставил капан, тя щеше да бъде примамката. Е, тя бе Ампаро Хирон и нямаше да се изплаши.

Тя влезе в гарата, докато Хайме и другите наблюдаваха. Нямаше войници.

„Всички са на магистралата за Барселона. Ще бъде лудница — помисли с раздразнение Хайме. — Всяка втора кола е бял сеат.“

Един по един си купиха билети и се отправиха към влака. Качиха се без произшествия. Хайме зае мястото до Меган. Ампаро седеше пред тях до Феликс. От другата страна на пътеката седнаха заедно Рикардо и Грасиела.

Хайме каза на Меган:

— След три часа ще стигнем Сан Себастиан. Там ще прекараме нощта и рано сутринта ще пресечем границата с Франция.

— А след като стигнем във Франция?

Тя си мислеше какво ще стане с Хайме. Но той отговори:

— Не се тревожете. На няколко часа от границата има Цистерциански манастир. — Той се поколеба. — Това ли желаете все още?

Значи той бе разбрал съмненията й. „Това ли желаете все още?“. Те се приближаваха до нещо, което бе повече от една граница, разделяща две страни. Тази граница щеше да раздели нейния предишен живот от бъдещия й живот… който щеше да бъде… какъв?

Преди имаше страстно желание да се върне в манастира, но сега бе изпълнена със съмнения. Тя беше забравила колко вълнуващ може да бъде светът извън стените на манастира.

„Никога не съм чувствала живота толкова реален. — Меган погледна към Хайме и призна пред себе си: — И Хайме Миро е част от това.“

Той улови погледа й и тя си помисли:

„Той знае.“

 

 

Експресът спираше на всяка махала и село. Влакът бе претъпкан с фермери и жените им, търговци и продавачи и на всяка спирка шумно се качваха и слизаха пътници.

Експресът се промъкваше бавно през планината, трудно преодолявайки стръмния наклон.

Когато влакът най-после влезе в гарата на Сан Себастиан, Хайме каза на Меган:

— Опасността отмина. Това е наш град. Уредил съм да ни вземат с кола.

Голям бял автомобил чакаше пред зданието на гарата. Шофьорът, с голяма баска барета, поздрави Хайме със сърдечна прегръдка и групата влезе в колата.

Меган забеляза, че Хайме стои близо до Ампаро, готов да я сграбчи, ако тя предприеме нещо.

„Какво смята да прави с нея?“ — помисли Меган.

— Притеснявахме се за вас, Хайме — каза шофьорът. — Според пресата полковник Акока провежда голямо издирване.

Хайме се засмя:

— Нека продължава да ме търси. Аз съм ценен обект.

Движеха се по „Авенида Санчо ел Савио“ в посока на плажа. Беше безоблачен летен ден и улиците бяха пълни с разхождащи се двойки, отдадени на удоволствие. Пристанището беше задръстено от яхти и лодки. Далечните планини оформяха живописен декор за града. Всичко изглеждаше толкова мирно.

— Какво сте организирали? — попита Хайме шофьора.

— Хотел „Ница“. Ларго Кортес ви очаква.

— Добре ще бъде да видя отново стария пират.

 

 

„Ница“ бе хотел от средна класа, разположена на площад Хуан де Олесабал, на ъгъла с улица Сан Мартин. Беше бяло здание с кафяви кепенци и голям син надпис на покрива. Задната страна на хотела граничеше с плажа.

Когато колата спря пред хотела, групата излезе и последва Хайме във фоайето.

Ларго Кортес, собственикът на хотела, изтича да го поздрави. Беше едър мъж. При изпълнение на една смела акция бе останал без ръка. Движеше се несръчно, сякаш не можеше да пази равновесие.

— Добре дошли — каза той сияещ. — Очаквам ви от една седмица.

Хайме сви рамене.

— Имахме няколко повода да се забавим, приятелю.

Ларго Кортес се ухили.

— Четох за тях. Вестниците са пълни с това. — Обърна се към Меган и Грасиела. — Всички са се втурнали да ви търсят, сестри. Приготвил съм стаи за всички.

— Ще преспим тук — каза му Хайме — и рано сутринта ще се отправим за Франция. Искам добър водач, който познава проходите… Кабрера Инфанте или Хосе Себриан.

— Ще го уредя — увери го собственикът на хотела. — Шестима ли ще бъдете?

Хайме хвърли поглед към Ампаро.

— Петима.

Ампаро погледна настрани.

— Предлагам никой да не се регистрира в хотела — каза Кортес. — Това, което полицията не знае, няма да я обиди. Нека да ви заведа до вашите стаи, където ще можете да си отпочинете. След това ще имаме великолепна вечеря.

— Ампаро и аз отиваме в бара да пийнем нещо — каза Хайме. — По-късно ще дойдем при вас.

Ларго Кортес кимна.

— Както желаеш, Хайме.

Меган наблюдаваше Хайме озадачена. Питаше се какво мисли да прави той с Ампаро.

„Дали хладнокръвно ще…“ — тя не можеше да понесе дори и мисълта за това.

Тя също си задаваше този въпрос, но беше твърде горда, за да попита.

Хайме я заведе в бара в отдалечения край на фоайето и седна на една маса в ъгъла.

Когато сервитьорът дойде, Хайме каза:

— Една чаша вино, моля.

— Една?

— Една.

Ампаро видя как Хайме извади малко пакетче и го отвори. В него имаше някакво прахообразно вещество.

— Хайме… — Гласът на Ампаро изразяваше отчаяние. — Моля те, послушай ме! Опитай се да разбереш защо сторих това. Вие разединявате страната. Каузата ви е безнадеждна. Трябва да спрете тази лудост.

Сервитьорът се появи отново и постави чаша вино на масата. Когато се отдалечи, Хайме изсипа съдържанието на пакетчето в чашата и го разбърка. После бутна чашата пред Ампаро.

— Изпий го.

— Не!

— Малко от нас имат привилегията да избират начина, по който да умрат — каза спокойно Хайме. — Това ще бъде бързо и безболезнено. Ако те предам на моите хора, няма да мога да ти обещая такова нещо.

— Хайме… някога те обичах. Трябва да ми повярваш. Моля те…

— Изпий го. — Гласът му беше неумолим.

Ампаро го изгледа продължително, след това взе чашата.

— Ще пия за твоята смърт.

Той видя как Ампаро поднесе чашата към устните си и изпи виното на един дъх. Тя потрепера.

— Какво ще стане сега?

— Ще ти помогна да се качиш по стълбите. Ще те оставя да си легнеш. Ще заспиш.

Очите на Ампаро бяха пълни със сълзи.

— Ти си глупак — пошепна тя. — Хайме… аз умирам и ти казвам, че те обичах толкова… — Думите й започнаха да се сливат.

Хайме стана и помогна на Ампаро да се изправи. Тя стоеше неустойчиво. Стаята изглеждаше, че се клати.

— Хайме…

Той я изведе през вратата във фоайето, като я държеше. Ларго Кортес го очакваше с ключ в ръка.

— Ще я заведа до стаята й — каза Хайме. — Погрижи се да не я безпокоят.

— Добре.

Кортес видя как Хайме почти носи Ампаро нагоре по стълбите.

 

 

В своята стая Меган си мислеше колко е странно да си сама в хотелска стая в курортен град. Сан Себастиан беше пълен с хора в почивка, на сватбено пътешествие и влюбени, които си прекарваха щастливо времето в стотици други хотелски стаи. Изведнъж Меган почувства желание Хайме да е с нея и си помисли какво би било той да прави любов с нея. Всички чувства, които бе потискала толкова дълго, сега прииждаха на бурни вълни.

„Но какво стори Хайме на Ампаро? Възможно ли е той да я е… не, никога не би могъл да го направи. Или би могъл? Желая го — помисли си тя. — О, Господи, какво става с мен? Какво да правя?“

 

 

Рикардо свиреше с уста, докато се обличаше. Беше в чудесно настроение.

„Аз съм най-щастливият мъж на света — мислеше си той. — Във Франция ще се оженим. Отвъд границата в Байон има една красива църква. Утре…“

 

 

В своята стая Грасиела се къпеше, наслаждавайки се на топлата вода, като мислеше за Рикардо. Усмихна се и си помисли:

„Ще го направя толкова щастлив. Благодаря ти, Господи.“

 

 

Феликс Карпио си мислеше за Хайме и Меган.

„Само слепецът не би видял привличането между тях. Това ще донесе нещастие. Монахините принадлежат на Бога. Достатъчно е това, че Рикардо е отнел Грасиела от призванието й.“ Но Хайме винаги е бил дързък. Какво щеше да направи с тази?

 

 

Петимата вечеряха в трапезарията на хотела. Никой не говореше за Ампаро.

Гледайки Хайме, Меган се почувства внезапно неловко, сякаш той можеше да отгатне мислите й.

„По-добре е да не задавам въпроси — реши тя. — Зная, че никога не би направил нещо жестоко.“

Те констатираха, че Ларго Кортес не бе преувеличил оценката на вечерята. Яденето започна с gazpacho — гъста студена супа, приготвена от домати, краставици и накиснат във вода хляб. Последваха салата от пресни зеленчуци, огромно блюдо с paella — ориз, скариди, пиле и зеленчуци в чудесен сос. Завършиха с плодова пита. Това бе първото топло ястие, което Рикардо и Грасиела бяха вкусвали от дълго време.

Когато яденето свърши, Меган стана.

— Трябва да си лягам.

— Почакайте — каза Хайме. — Той я придружи до едно уединено място във фоайето. — За утре…

— Да?

Тя разбра какво ще пита той. Това, което не знаеше, бе, какво ще му отговори.

„Променила съм се — помисли Меган. — Бях толкова сигурна по отношение на живота си. Вярвах, че имам всичко, което искам.“

Хайме каза:

— Наистина ли искате да се върнете пак в манастир?

„Дали искам?“

Той чакаше отговор.

„Трябва да бъда честна с него“ — помисли Меган. Погледна го в очите и каза:

— Не зная какво искам, Хайме. Объркана съм.

Хайме се усмихна. Той се поколеба, подбирайки думите си внимателно.

— Меган… тази борба ще свърши скоро. Ние ще получим това, което искаме, защото хората са с нас. Не мога да искам от вас да споделите с мен опасностите сега, но бих искал да ме чакате. Имам леля, която живее във Франция. При нея ще бъдете в безопасност.

Меган го погледна продължително, преди да отговори.

— Хайме… дайте ми време да помисля за това.

— Значи не казвате не?

Меган произнесе тихо:

— Не казвам не.

 

 

Никой от групата не заспа тази нощ. Имаше много, за което да мислят, твърде много конфликти за разрешаване.

Меган стоеше будна, преживявайки отново миналото си. Годините в сиропиталището и оттеглянето в манастира. След това внезапното излизане в света, от който се бе отказала завинаги. Хайме Миро рискуваше живота си, като се бореше за това, в което вярваше.

„А в какво вярвам аз? — питаше се Меган. — Как бих искала да прекарам остатъка от живота си?“

Веднъж бе направила своя избор. Сега беше принудена да избира отново. Трябваше да си даде отговор до сутринта.

 

 

Грасиела също мислеше за манастира. „Това бяха щастливи мирни години. Чувствах се толкова близо до Бога. Ще ми липсва ли това?“

 

 

Хайме мислеше за Меган.

„Не бива да се връща. Искам я до себе си. Какъв ще бъде отговорът й?“

 

 

Рикардо беше твърде възбуден, за да спи, увлечен в планове за сватбата. Църквата в Байон…

 

 

Феликс се чудеше как да се отърват от тялото на Ампаро.

„Нека Ларго Кортес се погрижи за това.“

 

 

Рано на следната сутрин групата се срещна във фоайето. Хайме се приближи до Меган.

— Добро утро.

— Добро утро.

— Помислихте ли за нашия разговор?

През цялата нощ не бе мислила за нищо друго.

— Да. Хайме.

Той я погледна в очите, опитвайки се да прочете отговора в тях.

— Ще ме чакате ли?

— Хайме…

В този момент Ларго Кортес побърза към тях. С него беше жилест на вид човек над петдесет.

— Опасявам се, че няма да има никакво време за закуска — каза Кортес. — Трябва да тръгвате. Това е Хосе Себриан — вашият водач. Ще ви преведе през планината на френска територия. Той е най-добрият водач в Сан Себастиан.

— Радвам се да ви видя, Хосе — каза Хайме. — Какъв е планът ви?

— Първата част от пътя ще минем пеша — каза им Хосе Себриан. — От другата страна на границата ще ни очакват коли. Трябва да бързаме. Тръгвайте, моля.

Групата излезе на улицата, огряна от ярките слънчеви лъчи.

Ларго Кортес излезе от хотела, за да ги изпрати.

— Спокойно пътуване — пожела той.

— Благодаря ти за всичко — отговори Хайме. — Ще се върнем, приятелю. По-скоро, отколкото си мислиш.

— Насам — разпореди Хосе Себриан.

Групата тръгна към площада. И в този момент в двата края на улицата изникнаха войници и членове на Групата за специални операции, преграждайки пътя. Бяха поне десетина, тежко въоръжени. Водеха ги полковник Рамон Акока и полковник Фал Состело.

Хайме погледна бързо към плажа, търсейки път за бягство. Други десетина войници идваха от тази посока. Нямаше никакъв изход. Трябваше да се бият. Хайме инстинктивно посегна към пистолета си.

Полковник Акока извика:

— Дори не помисляйте за това, Миро, или ще застреляме всички ви, където стоите.

Мисълта на Хайме работеше трескаво, търсейки изход. Откъде бе разбрал Акока къде да го търси? Хайме се обърна и видя Ампаро на входа. На лицето й бе изписана безкрайна скръб.

Феликс каза:

— По дяволите! Мислех, че ти…

— Дадох й хапчета за сън. Те щяха да я държат в безсъзнание, докато пресечем границата.

— Кучка!

Полковник Акока се приближи до Хайме.

— Свърши се. — Обърна се към един от хората си. — Обезоръжете ги.

Феликс и Рикардо гледаха към Хайме, очаквайки указания, готови да го последват. Хайме поклати глава. Неохотно подаде пистолета си и Феликс и Рикардо направиха същото.

— Какво ще правите с нас? — попита Хайме.

Няколко минувачи се спряха да наблюдават какво става.

Полковник Акока отговори рязко:

— Ще закарам вас и вашата банда убийци в Мадрид. Ще ви осъдим справедливо с военен съд и след това ще ви обесим. Ако можех, бих ви обесил тук сега.

— Пуснете сестрите — каза Хайме. — Те нямаха нищо общо с нас.

— Те са съучастници. Виновни са толкова, колкото и вие.

Полковник Акока се обърна и даде сигнал. Войниците направиха знак на растящата тълпа от зрители да се отстранят, за да пропуснат три военни камиона.

— Вие и вашите помощници ще пътувате в средния камион — обясни полковникът на Хайме. — Хората ми ще бъдат пред вас и зад вас. Ако някой от вас предприеме едно погрешно действие, те имат заповед да убият всички ви. Разбирате ли?

Хайме кимна.

Полковник Акока се изплю в лицето на Хайме.

— Добре. В камиона!

От нарасналата тълпа се чу сърдито мърморене.

Ампаро наблюдаваше безучастно от входа как Хайме, Меган, Грасиела, Рикардо и Феликс се качват в камиона, заобиколени от войници с автомати.

Полковник Состело се приближи до шофьора на първия камион.

— Ще пътуваме директно за Мадрид. Никакви спирки по пътя.

— Да, полковник.

До този момент много хора се бяха събрали в двата края на улицата, наблюдавайки какво става. Полковник Акока понечи да се качи в първия камион. Той извика на тези пред камиона:

— Освободете пътя.

От страничните улици почнаха да прииждат още хора.

— Разпръсквайте се — заповяда Акока. — Освободете пътя.

А те продължаваха да идват, мъже с широките баски барети. Сякаш се отзоваваха на някакъв невидим сигнал.

„Хайме Миро е в опасност.“

Идваха от магазини и къщи. Домакини оставяха работата си и излизаха на улицата. Собственици на магазини, които се канеха да почват работа, чуха новината и бързаха към хотела. Идваха нови и нови. Художници, водопроводчици, лекари, механици, продавачи и ученици, много от които носеха пистолети и пушки, брадви и коси. Бяха баски и това беше родината им. Почна се с няколко, след това стотина, а след минути се бяха събрали повече от хиляда, които изпълваха тротоарите и улиците. Бяха заобиколили напълно военните камиони. Мълчаха многозначително.

Полковник Акока гледаше огромната тълпа ужасен. Изкрещя:

— Махайте се всички от пътя или ще стреляме.

Хайме извика.

— Не бих ви посъветвал да правите това. Тези хора ви мразят за това, което се опитвате да им сторите. Една дума от моя страна и те ще разкъсат на парчета вас и хората ви. Забравяте едно нещо, полковник. Сан Себастиан е баски град. Това е мой град. — Той се обърна към групата си. — Да се махаме оттук.

Хайме помогна на Меган да слезе от камиона, последваха ги и другите. Акока гледаше безпомощно с изкривено от ярост лице.

Тълпата чакаше, враждебна и безмълвна. Хайме се приближи до полковника.

— Вземайте камионите си и се връщайте в Мадрид.

Акока погледна към огромната тълпа.

— Аз… няма да ви се размине, Миро.

— Вече ми се размина. А сега се махайте. — Той се изплю в лицето на Акока.

Полковникът го изгледа продължително с убийствен поглед.

„Това не може да свърши по този начин — помисли той отчаяно. — Бях толкова близо до успеха. Беше като шахмат.“

Но той знаеше, че това беше по-лошо от поражение за него. Беше смъртна присъда. ОПУС МУНДО щяха да го чакат в Мадрид. Той погледна към морето от хора, което го заобикаляше. Нямаше никакъв избор.

Обърна се към шофьора със задавен от ярост глас:

— Изтегляме се.

Тълпата отстъпи, наблюдавайки как войниците се качват в камионите. След малко камионите потеглиха по улицата и тълпата започна да ликува. Започна се като поздрав към Хайме Миро и прерасна в буря от тържествуващи възгласи за тяхната свобода, борбата им срещу тиранията и близката им победа. Улиците гърмяха от радостните викове на тълпата.

Двама юноши крещяха до пресипване. Единият от тях се обърна към другия:

— Да се запишем в ETA.

Възрастна двойка се държаха за ръце и жената каза:

— Сега може би ще ни върнат фермата.

Един самотен старец наблюдаваше безмълвно как камионите се изтегляха. Накрая промълви:

— Те ще се върнат един ден.

Хайме взе ръката на Меган и каза:

— Свърши се. Сега сме свободни. След един час ще пресечем границата. Ще те заведа при леля си.

Един мъж си проправи път към тях и се приближи до Меган.

— Извинете — каза той задъхано. — Вие ли сте сестра Меган?

Тя се обърна към него.

— Да.

Той въздъхна с облекчение.

— Големи проблеми имах, докато ви открия. Името ми е Алън Тъкър. Не бих ли могъл да говоря с вас за момент?

— Да.

— Насаме.

— Съжалявам. Точно тръгвам за…

— Моля ви. Много е важно. Дошъл съм чак от Ню Йорк, за да ви намеря. Тя го погледна изненадана.

— Да намерите мене? Не разбирам. Защо…?

— Ще ви обясня, ако ми отделите един момент.

Той я взе за ръка и я поведе по улицата, говорейки бързо. Тя погледна назад към Хайме Миро, който я чакаше.

Разговорът на Меган с Алън Тъкър преобърна нейния свят с главата надолу.

— Жената, чийто представител съм, би искала да ви види.

— Не разбирам. Каква жена? Какво иска тя от мен?

„Бих искал да знам отговора на това“ — помисли си Алън Тъкър.

— Нямам пълномощия да обсъждам това. Тя ви очаква в Ню Йорк.

Нямаше логика.

„Трябва да има някаква грешка“ — помисли тя.

— Сигурен ли сте, че търсите мене — сестра Меган?

— Да. Но вашето име не е Меган. То е Патриша.

И изведнъж, като озарена от светкавица, тя разбра. След всички тези години нейните фантазии щяха да се сбъднат. Най-после щеше да научи коя е. Самата мисъл за това бе вълнуваща… и ужасяваща.

— Кога… кога трябва да тръгна? — Гърлото й изведнъж така пресъхна, че едва произнасяше думите.

„Искам да открия къде е тя и да я върна, колкото е възможно по-бързо.“

— Веднага. Ще уредя паспорт за вас.

Тя се обърна и видя Хайме, който чакаше пред хотела.

— Извинете ме за момент.

Меган отиде при Хайме замаяна. Чувстваше се, като че ли преживява някакъв сън.

— Добре ли си? — попита Хайме. — Този мъж притеснява ли те?

— Не. Той е… не.

Той взе ръката на Меган.

— Искам да дойдеш с мен сега. Ние си принадлежим един на друг, Меган.

„Вашето име не е Меган. То е Патриша.“ Тя погледна силното красиво лице на Хайме и си помисли:

„Искам да сме заедно. Но ще трябва да почакаме. Трябва да узная коя съм.“

— Хайме… искам да бъда с теб. Но има нещо, което трябва първо да свърша.

Той я гледаше разтревожен.

— Ще заминаваш?

— За известно време. Ще се върна.

Той я изгледа продължително, после бавно кимна.

— Добре. Можеш да се свържеш с мен чрез Ларго Кортес.

— Ще дойда при теб. Обещавам ти.

И тя наистина мислеше така. Но това бе преди срещата й с Елън Скот.