Сидни Шелдън
Пясъците на времето (14)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

За сестра Меган пътуването бе приключение. Тя бе свикнала с новите гледки и звуци, които я заобикаляха и бързината, с която се бе приспособила към тях, я изненадваше.

Намираше придружителите си очарователни. Ампаро Хирон беше силна жена, която лесно вървеше наравно с мъжете и все пак изглеждаше много женствена.

Феликс Карпио, якият мъж с червеникава брада и белег, изглеждаше симпатичен и приятен.

Но за нея най-впечатляващият от групата бе Хайме Миро. В него имаше несъкрушима сила и непоклатима вяра в убежденията му, която й напомняше за монахините в манастира.

Когато започнаха пътуването, Хайме, Ампаро и Феликс носеха спални чували и пушки на рано.

— Нека нося един от спалните чували — предложи Меган.

Хайме Миро я погледна с изненада, след това сви рамене.

— Добре, сестро.

Той и подаде чувала. Бе по-тежък, отколкото очакваше Меган, но тя не се оплака.

„Докато съм с тях, трябва да поема своя дял“ — помисли тя.

Струваше й се, че бяха вървели цяла вечност, препъвайки се в тъмнината. Удряха се в клоните, храстите ги драскаха, насекоми ги хапеха, докато те напредваха, ръководни само от лунната светлина.

„Кои са тези хора? — питаше се Меган. — И за какво са преследвани?“

Поради това, че тя и другите монахини също бяха преследвани, тя чувстваше силно разбирателство с придружителите си.

Говореше се малко, но от време на време те водеха загадъчни разговори.

— Всичко уредено ли е във Валядолид?

— Да, Хайме. Рубио и Томас ще ни посрещнат при банката по време на борбите с бикове.

— Добре. Изпратете съобщение на Ларго Кортес да ни чака. Но не му определяйте дата.

— Разбрано.

„Кои са Ларго Кортес, Рубио и Томас? — питаше се Меган. — И какво ще се случи на борбите с бикове и в банката? — Тя почти се канеше да попита, но размисли. — Имам чувството, че не биха се зарадвали на много въпроси.“

На разсъмване усетиха миризма на дим от долината под тях.

— Почакайте тук — прошепна Хайме. — Пазете тишина.

Видяха как той се отправя към края на гората и изчезва от погледа им. Меган попита:

— Какво има?

— Мълчете! — изсъска Ампаро Хирон.

След петнадесет минути Хайме Миро се върна.

— Войници. Ще ги заобиколим.

Върнаха се обратно на разстояние от една миля, след това тръгнаха внимателно през гората, докато стигнаха до един страничен път. Полето се простираше пред тях, благоухаещо на окосено сено и зрели плодове.

Меган не можа да преодолее любопитството си.

— Защо ви търсят войниците? — попита тя.

Хайме каза:

— Нека приемем, че не се харесваме.

И тя трябваше да се задоволи с този отговор. „Засега“ — помисли тя. Беше решила да научи повече за този човек. След половин час, когато стигнаха до една закътана поляна, Хайме каза:

— Слънцето изгря. Ще останем тук до вечерта. — Погледна към Меган. — През нощта ще трябва да се движим по-бързо.

— Много добре — кимна тя.

Хайме взе спалните чували и ги разстла. Феликс Карпио каза на Меган:

— Вземете моя, сестро. Свикнал съм да спя на земята.

— Той е ваш — отвърна Меган. — Не бих могла да…

— За Бога — каза рязко Ампаро. — Влизайте в чувала. Не искаме да ни държите будни с виковете си, когато ви нападат проклетите паяци.

В гласа й имаше неприязън, която Меган не разбираше. Без да говори повече, тя влезе в спалния чувал.

„Какво я дразни“ — питаше се Меган.

Хайме постави своя чувал на няколко метра от нея и се настани в него. Ампаро Хирон влезе при него.

„Разбирам“ — помисли Меган.

Хайме се обърна към Меган:

— Добре е да поспите. Предстои ни дълъг път.

Меган се събуди от стенание. Звучеше, като че ли някой изпитва силна болка. Седна, разтревожена. Звуците идваха от спалния чувал на Хайме.

„Трябва да е много зле“ — бе първата й мисъл.

Стенанието се усилваше и тогава тя чу гласа на Ампаро Хирон:

— О, да, да. Дай ми го, любими. По-силно! Да! Сега! Сега!

Лицето на Меган пламна. Тя се опита да не слуша тези звуци, но бе невъзможно. Помисли си как би се чувствала, ако Хайме Миро правеше любов с нея.

Веднага Меган се прекръсти и започна да се моли:

„Прости ми, Отче. Нека мислите ми бъдат изпълнени само с теб. Нека духът ми те търси, за да намери упование и доброто в теб.“

Звуците продължиха. Накрая, когато Меган вече мислеше, че не е в състояние да ги понася, те спряха. Но имаше други звуци, които я държаха будна. Звуците на гората, които бяха навсякъде. Беше какофония от чифтосващи се птици и щурци, шумоленето на дребни животни и глухото ръмжене на по-едри животни. Меган бе забравила колко шумен може да бъде външният свят. Липсваше й чудесната тишина на манастира. За своя изненада тя чувстваше липсата дори на сиропиталището. Ужасното, чудесното сиропиталище…